Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗКУСТВОТО КАТО ТВОРЧЕСТВО

Атанас Далчев

web | Култура и критика. Ч. II

С последната си статия Радевски доказва окончателно, че не може или не желае да мисли научно.1 Очевидно научното мислене не е по силите на всекиго: за да се стигне до него, потребно е съмнение в общоприетото, незаинтересованост и една дисциплина на ума, която не се придобива само с четене на романи и биографии.

Нямам никаква охота да се занимавам с всички противоречия, извъртвания и хитрувания на Радевски, нито се чувствувам задължен да изправям грешките му, които се умножават с всяка нова негова статия. Това би било загубено време и за мене, и за читателя. Още от самото начало аз гледах на моя спор с Радевски не като на едно надприказване с него (ако беше така, спорът би бил наистина оскърбителен за мене), но като на повод да се изяснят някои литературни и естетически въпроси.2 И ако пиша сегашната си статия, то е защото искам да се върна към един въпрос, който е останал недоизяснен. Отхвърляйки умисъла в истинската поезия, достъпна и за детето, аз обяснявах достъпността й със сродството между светоусещането на детето и светоусещането на поета, който я твори. “Ако тая песен, пишех аз за Синчеца на Вазов3, е “детска” и достъпна за децата, причината не е, че е писана за деца, а че е изникнала из едно просто, невинно и детско отношение към света и нещата. Никак не е нужно поетът да се вживява в детската психика и да се приспособява към нея. Всеки поет е бил дете, всеки поет носи живо в себе си своето детство (и не само своето детство, прибавях аз, но и детството на цялото човечество) с неговата жажда по чудесното, с неговия антропоморфизъм, с неговото общуване с душата на животните и предметите.”

Жаждата по чудесното, антропоморфизмът - това е погледът, душата на детето, която толкова много е озадачила Радевски. Запазването на миналото е впрочем едно качество не само на поета, но и на човека, на живота изобщо; за това качество ни говорят еднакво и биологията, и психологията, и социологията, и историята; и в него няма нищо мистично. “Миналото не загива никога напълно за човека, казва Фюстел дьо Куланж4, най-великият и най-малко мистично настроеният от всички големи френски историци. Човек може да забрави миналото, но той го пази винаги в себе си. Защото такъв, какъвто е във всяка епоха, той е продукт и резюме на всички предшествуващи епохи. Ако слезе в душата си, той ще намери и различи в нея тия различни епохи според това, което всяка една от тях е оставила в него.” Всичко това, три века преди Фюстел дьо Куланж, Монтен е изразил в една единствена фраза: “Всеки човек носи в себе си цялото човечество”. Тая истна може да смути само тия, които като Радевски не са в състояние да я разберат правилно.

“Доколкото ми е известно, пише в последната си статия Радевски, Шекспир не е бил никога жена, не е бил жена и Пушкин, а луди или влюбени жени положително не са били. Как тогава Шекспир можа да погледне през погледа и душата на побърканата Офелия, а Пушкин през душата на влюбената Татяна и побърканата Мария от Полтава? Отде се взеха в тях тези погледи и думи на жена? Нещо повече: някои писатели се опитват - и не без успех - да проникнат в психиката на животните. Такъв хубав опит имаме напр. от Есенин: стихотворението “Песнь о собаке”.5

Да, очевидно, Пушкин не е носил никога рокля, но той е могъл да люби и да люби до лудост, инак нямаше да създаде Татяна и Мария; Шекспир не е убивал жена си, но е познавал, без съмнение, ревността, инак не би ни дал Отело; Сергей Есенин не е бил куче, но е имал като всеки човек инстинкти, които, знае се, са общи за хората и животните. Съвсем погрешно е да се мисли, че Татяна, Мария, Дездемона, Офелия, Отело са съществували наистина, и че поетът ги е взел от действителността. Това би значело да се върнем към остарялата и наивна теория, според която изкуството копира природата и живота. Художествените произведения не са копие на действителността, а проекции от душата на художника, въплъщения на различните нейни наклонности и възможности. С това се обяснява, че героите на един писател - мъже, жени и деца - си приличат помежду си и същевременно се различават от героите на друг писател, както тия писатели се различават помежду си.

Едно връщане към теорията за изкуството като копие на действителността би било и ако се смята, че поетът изразява само това, което е изживял: събитията от своя живот, “своя житейски опит”. Поезията не е биография: първо, защото в основата й лежат въображението, и второ, защото в нея (и в изкуството изобщо) намират израз не само преживелиците, но и бляновете, и идеалите на поета, и всички негови неосъществени желания, всички негови неутолени страсти и жажди. “Много и може би най-хубавите страници на героичната и бойна поезия, казва Кроче, се дължат на хора, които не са знаели или не са могли никога да носят оръжие.” Балзак, който е бил, както е известно, един крайно непрактичен човек и цял живот не е могъл да се отърве от дългове, е създал тъкмо затова най-деловите хора в литературата.

Правилно е било забелязано, че изкуството не е отражение на живота, а по-скоро негово допълнение. То е, бих казал аз, във всеки случай едно разширение на човешкото битие. И в това се заключава може би неговият смисъл и неговото очарование.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1.Радевски не знае още значенията на думите. Така той смесва "умисъл" и "мислене", вероятно защото тия думи имат един и същ корен, и различава, наопаки, "умисъл" и "тенденция", само защото са от различен произход. Не вижда също, че "обективна тенден-ция" е едно противоречие, а "субективна тенденция" - една тавтология от рода на "желязна стомана". И без да е чел статиите на Радевски, човек може да си представи солидността на умозаключенията му, изградени върху бъркотията в основните понятия, с които борави. [обратно]

2. Това може да се види и по заглавията на статиите ми: "Поезията и децата", ИЗ-КРИ - год. V, кн. 7, и "Умисъл и поезия", ИЗ-КРИ - год. VI, кн.1. [обратно]

3. Аз се извинявам, че ще трябва да приведа още веднъж някои свои думи от миналите статии, но това се налага за точност и връзка. [обратно]

4. Cite antique - Уводът. [обратно]

5. Неоснователно Радевски се оплаква, че аз "съм"опростачвал мислите му". От пасажи като горния се вижда, че не е било нужно да правя това. [обратно]

 

 

© Атанас Далчев, 1943
© Издателство LiterNet, 08. 12. 2002
=============================
Публикация В: сп. "Изкуство и критика", г. VI., кн. 3., 1943.

Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.