ОМРАЗА И ЛЮБОВ

Ангел Антоан Ла

web 

Случи се тази година жарко лято. Слънцето препичаше безмилостно и разпръскваше своята жар наоколо.

Беше трудна година - навсякъде мор и войни - и всичко това, примесено с безоблачното небе, правеше живота на хората толкова труден, ако не и невъзможен. Изморени от тежката работа, те бързаха да се приберат в бедняшките си колиби, за да отдъхнат и да се скрият от невероятната горещина и смрадта, която се носеше от водата на близкото блато. Току бяха стигнали до стените на града и ги настигна конник. Всички се обърнаха към него. Личеше си, че доста път е изминал. Конят му пръхтеше тежко и едва пристъпваше.

- Това ли е град Нила? - попита ги той.

- Да, да - това е! - закимаха отвсякъде хората.

- Къде се намира управителят на града и как да го намеря? - попита отново пътникът.

Когато го упътиха, той тръгна, а хората продължиха по пътя си. Бяха толкова уморени и безчувствени, че нищо не можеше да ги извади от тази летаргия.

Пътникът изглеждаше странно. Той се движеше напред и същевременно оглеждаше всичко около и вътре в града. Но всеки от хората беше потънал в собствените си грижи и мисли и никой не му обърна внимание. Така той безпрепятствено стигна до управата на града.

Разкошът тук си личеше още от самата постройка. Но стражите, които пазеха вратите, всяваха страх за всеки, дръзнал да се доближи.

Пътникът стигна до вратите, слезе от коня, изтупа прашните си дрехи и попита:

- Може ли да предадете, че идвам с вест, която ще заинтересува много господин Девон.

Мина известно време и след щателно претърсване беше въведен в огромно преддверие. След това го преведоха по богато нареден коридор към огромна зала. Вътре бяха насядали няколко благородника и с нетърпение го чакаха.

Той предаде свитъка на най-близкостоящия и след като се поклони, отстъпи няколко крачки назад.

Свитъкът премина от ръка на ръка и всеки, прочел го, радостно възкликваше.

- Нима вече бунтът е потушен? - възкликна един от насядалите.

- Да, господарю! - отвърна с усмивка пътникът, но очите му искряха, и ако някой се беше загледал, щеше да улови омразата, която струеше от тях.

Той бързо сведе поглед и отново се поклони.

Бунтът, който беше обхванал няколко далечни области, явно тревожеше благородниците. Бунтът отдавна зрееше. Народът, обеднял от непосилните данъци, от тежката година, изморителния труд и глада, беше въстанал. Предвождаше го млад мъж, никому неизвестен дотогава. Беше завладял няколко области и се носеха какви ли не слухове. Всички тръпнеха от вероятността да ги застигне участа на засегнатите области.

- Добре! Ще съберем съвета и ще напишем отговор, а ти отиди до страноприемницата и си отдъхни. Когато сме готови ще те извикаме - отпрати го единият.

Покланяйки се, пътникът излезе. А лицето му изразяваше гняв, омраза и... любов.

"Така всичко се нарежда" - мислеше си той. Хванаха се. Добре, че заловихме пратеника и успяхме да подменим свитъка.

Така замислен, той излезе от красивия замък. Точно в този момент една карета мина покрай него и той зърна една красива дама. Очите им се срещнаха и след това не помнеше нищо.

Осъзна се едва в стаята на  страноприемницата. Мислите препускаха като вихър из главата му. "Коя беше тая жена, която толкова го развълнува. Досега не беше изпитвал подобни чувства. Единствено борбата на хората и тяхното страдание го вълнуваше. А сега! Ще разпитам тук и там, все някой ще знае коя е!" - и с тази си мисъл той излезе.

А когато след час се прибра, целият трепереше. Беше дъщеря на Девон. Човекът, който той тъй мразеше. Човекът, затрил семейството му. Човекът, който го тласна към мизерията и нищото. Никой не беше познал в него предводителя на въстанието. Той беше дошъл сам да разучи всичко и по най-жесток начин да накаже човека, който беше виновен за гибелта на семейството му. Яростта и омразата струяха от очите му, когато си мислеше за Девон. Но още щом се сетеше за дамата, лицето му придобиваше по-мек и благ вид. "Нима щеше да причини зло на нея, да изпълни със сълзи тези прекрасни очи?" Вътрешната борба не му даваше покой и той отново излезе. В далечината зърна каретата, бясно препускайки. Като че ли нещо не беше наред.

"Тя е в опасност" - тази мисъл като светкавица мина и той бързо скочи на коня. Яростно заби пети в хълбоците му и той полетя.

Каретата се носеше вече извън града по прашния път. С последни усилия пътникът настигна каретата и хвана юздите на конете. Когато се обърна, от каретата го гледаха пак тези красиви очи и той се потопи в сияйния им поглед.

- Благодаря Ви! Спасихте ми живота - чу се глас, който го изкара от вцепенението.

Гласът й беше така приятен и галеше нежно слуха му. Тя го гледаше с красивите си очи и се усмихваше. Беше прекрасна като фея.

- Аз съм госпожица Девон. С какво мога да Ви се отблагодаря.

Името му подейства веднага и той излезе от унеса, в който беше изпаднал.

- За мен бе чест да Ви помогна - отговори той. Щеше му се гласът му да не издава чувствата, които го вълнуваха.

Той хвана поводите на конете и тръгна към града.

А чувства, непознати за него, се бореха с чувството му за дълг към семейството му, към народа му. Нима трябваше да замине, без да накаже най-големия си враг. Защо трябваше да изпитва такива чувства към дъщерята на Девон? Защо точно тя?

Така умислен, не беше забелязал кога беше стигнал до вратите на прекрасния дворец. И само при вида на треперещия Девон, който стоеше на вратата, всичките му мисли отлетяха и омразата отново заструи от очите му. Отстъпи назад, а баща и дъщеря се прегърнаха радостно. Дори не забелязаха, че той се скри зад ъгъла.

Беше се влюбил неусетно, страстно и безумно в жена, която не би трябвало да поглежда дори. Мъка се настани в сърцето му. Трябваше да изпълни дълга към семейството си. Той се беше заклел, че ще отмъсти. Но ако изпълни клетвата, щеше да нарани нея, жената, към която изпитваше такава любов още от първия миг, в който я зърна.

В страноприемницата той дълго стоя замислен. В съзнанието му изплуваха всички спомени от детството му със семейството и тези образи се покриваха от един - дъщерята на Девон.

На сутринта слънцето отново жарко грееше, а в далечината се виждаше конник, бясно препускащ. Отдалечаваше се от града.

  © Ангел Антоан Ла, 2002
© Издателство LiterNet, 29. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно