ОТРОВНО МЛЯКО OT ГЛУХАРЧЕ

Вида Огненович

web

Никой от голямата група деца, между които имаше и тринадесетгодишни, не знаеше през пролетта на 1952 година какво точно значи вегетарианец, патофоб или егоцентрик. Възрастните редовно свързваха тези три тайнствени думи с името на учителя Гел. Заради това той изглеждаше на децата мрачен и загадачен. Според общото мнение на тази детска дружина, която всеки ден надълго и нашироко, дълбокомислено бъбреше за разни чудеса, а и за него, този човек беше: омагьосан, прокълнат и много опасен за детския живот. Всички се плашеха от него. Само онези, които се осмеляваха да държат мишка в ръка или да носят в джобовете си хлебарки в кибритени кутийки, не признаваха това. Но все едно, то не можеше да се скрие.

Името на учителя Гел беше: на сръбски Джордже, на унгарски Дьорд, на немски Георг, русините го наричаха Грегор, словаците по- меко: Гжегож, а от един по-голям ученик със сигурност научиха, че учителката по френски мадам Станивук, веднъж пред всички му извикала: Жорж.

Всички в градчето знаеха само името и професията му, а за всичко останало, също както и децата, правеха догадки, измисляха или преразказваха. Той живееше самичък в голяма, хубава къща. Портата от ковано желязо беше обикновено заключена. Говореше се, че жена му умряла от ухапване на плъх по време на войната, през нощта, в някакво мазе, където се криели от войската. Други пък казваха, че умряла от сърце. То спряло завинаги, щом като видяла как отвратителното животно се приближава към нея. Мнозина вярваха, че и те самите биха умрели, ако някой плъх се приближи към тях, и то в тъмнината.

Учителят Гел преподаваше химия в гимназията. В хубаво обзаведена стая, частно, вкъщи, той даваше уроци по физика, математика, немски и латински език, но никога по химия. Смяташе, че е крайно неморално в училище да им пише слаба бележка, а след това да ги подготвя да си поправят оценката за пари, вкъщи. Но затова пък в училище изискваше много от тях. Имаше извънредни часове и упражнения. Правеше сложни опити пред учениците. Редовно ги изпитваше и повтаряше с тях наученото. Но вместо благодарност, учениците виждаха в него божието наказание. Не бяха учили толкова много всички други предмети взети заедно, колкото химията. Не беше лесно да се получи хубава бележка при Гел, но затова пък онези, които успяваха, бяха истински малки аптекари. Това, всъщност, бе и втората професия на този учител. Когато нямаше часове в училище, той работеше в една невероятна, стара аптека, за която се говореше, че преди войната била негова. Беше най- хубавата от трите аптеки в града. Не бе много голяма, на всичко в нея беше някак си особено по форма, цвят и миризма.

Лакиран тезгях от дърворезба с висока преграда от билюрно стъкло с прекрасни шарки. Два отвора в преградата, за да могат ухаещата аптекарка или учителят Гел да подават лекарствата. До стената - малка тапицирана с плюш пейка, до нея гипсова фигура на брадат човек в дълга мантия, с венец от листа на главата, с бастун в ръката с обвита около него змия. Също такава гипсова статуя стоеше и във витрината. Вътре винаги беше топло и примамливо. Шишенца и кутийки с разноцветни лекарства, кремове, тинктури и разни течности стояха подредени по стъклените полици. На бурканите от стъкло - кичести готически надписи. Истинска сбирка от чудеса. На тезгяха, от другата страна на стъклото, имаше съдове от дебел бял порцелан, различни по големина, а вътре в тях - порцеланови чукчета, лъжици, лопатки и малки щипки. Децата с мъка откъсваха очи от мънинкото кантарче, с още по-малки грамчета, които звънко потропваха по миниатюрните месингови блюда, когато аптекарката мереше някакъв прах. Истинска прелест. В масивните буркани държаха някакви лекарства с форма на разноцветни бонбони, а до тях стояха декоративни шишенца с разни мириси.

Всичко в тази аптека беше лековито, топло и прелестно, с изключение на учителя Гел, от когото децата се вцепеняваха от страх. Всичко беше някак си поносимо, когато той беше в другата част на аптеката зад голямата стъклена врата, където на също такъв тезгях, само че обърнат другояче, бъркаше в голяма бяла чиния някакъв крем или пък дълго разклащаше някакво шишенце, а след това изсипваше разбърканата течност в чинията. Тогава той не забелязваше никого. Аптекарката работеше в предната част на аптеката с купувачите на лекарства. Когато обаче я нямаше, предстоеше неизбежната среща с червеникавото плешиво теме на учителя, което се подаваше зад стъклото и предизвикваше истински ужас.

По-големите ученици твърдяха, че той вече години наред се опитва да измисли серум против ухапване от плъх и затова бърка и смесва разни съставки. Взима най-често венозна кръв от прилеп, прах от изсушен черен дроб на плъх, сяра, мляко от кобила, жабешка слуз, очи на мъртвец и живи хлебарки. По-малките деца пищяха от ужас, докато големите изброяваха това.

Момиченце подава рецепта, която стиска в ръка. Ръката на учителя сграбчва през отвора на стъклото хартията, рови по чекмеджетата и наднича в някакви буркани по полицата. Нарежда кутийките по тезгяха, а след това с моливче прави някакъв знак на рецептата. На джоба на престилката му на латиница е избродирано: Мр. Гр. Гел. Момиченцето го чете като: Мръщещия се Грозен Гел. Ръката отново се подава през отвора, пълната кутийка също, а след това се чува глас: “Имаш ли кесийка, детенце?” Момиченцето мълчи, а сърцето му бие като че ли под пуловера се е скрил мъничък кълвач, който удря с клюна си: чук, чук, чук. Учителят се навежда към отвора. Момиченцето ужасено отскача, покрива лице с ръце и вика: не съм аз, не съм аз! Аптекарката дотичва от другата стая, увива лекарствата в хартия и ги подава на момиченцето. “Нямаш кесия, така ли?” Учителят отваря един буркан, вади с щипките розово бонбонче, увива го в парче хартия и го подава на момиченцето. “Вземи, ти си добро дете, вземи бонбона, той е добър за гърлото.” Момиченцето грабва бонбона и хуква към вратата. Аптекарката му отваря и то тича към групата дечурлига, която го чака зад ъгъла.

Там беше, казва дишайки на пресекулки, и ми даде това. Показва бонбончето. Съзнава превъзходството си, защото единствена между тях е разговаряла лично с учителя, но кълвачът непрекъснато чука под пуловера:чук, чук, чук! “Хвърли го”, заповядва най-важното момче в групата. “Това е магия.” Момиченцето стиска здраво малкото подаръче. “Хвърли го веднага! То се прави от миши лайна”, казва той. Тя захвърля бонбончето на земята и след това яростно го настъпва с крак. Бонбонът се сплесква. Момчето продължава да го тъпче, докато не го направи на прах. “Това е само бонбонче против кашлица”, казва през сълзи момиченцето, гледайки тъжно розовата купчинка. “Да опитаме само с върха на езика”, моли слабичко момченце. “Не, рязко казва вождът, това е смъртоносно, ще паднеш покосен като сноп.”

Момиченцето гледа как към розовата купчинка прах бързо се движи мравка. Ако тази мравчица се отрови, мисли си то, всичко е истина. Тогава учителят Гел наистина е зъл магьосник и злодей. Мравката бърза напред, преминава през розовото островче и се вмъква жива и здрава в тревата. “Мравката пропълзя и нищо не й стана”, казва укорително то, защото още не беше прежалило бонбончето си. “И ти го пипна и си жива, защото не го изяде. Защото не опита и трохичка”, обяснява строго момчето. “Да, да, казва момиченцето, мравката не го изяде.” Розовият прах постепенно изчезва в обикновения прах. Идва лятото.

В аптеката на Гел, за разлика от другите в града, имаше какви ли не чудесии. Възрастните разказваха, че почти всички по-важни лекарства правил сам учителят. Течност против косопад, течност за спиране на кръвотечение, сироп за кашлица, мехлем против ревматизъм и схващане. Течност, която отстранява тютюневата миризма от дъха, малки тампони за уши, капки против трахома, както и някакъв мехлем за очни инфекции. След това прах за чистене на лекета, гранули за избелване на зъбите, разтвор от нишадър за масаж на сливиците, сироп за малокръвни. Приготвяше и един прочут прах против главоболие (действа мълниеносно), вазелин за разширени вени, капки против сърцебиене, ароматна сол при безсъзнание, както и прах за зарастване на рани.

Имаше в аптеката му и разни неща за дома, за които всеки миг изпращаха децата при Гел. Мая (на прах), мая (течна), калций за хора и за кокошки, синка, салицил, прах за лъскане на сребърни предмети, желатин, ванилия на пръчки, канела, бои за торти, захарин, сода бикарбонат, каранфилчета, ким и какво ли още не. Но това в никакъв случай нямаше да бъде достатъчно за доброто име на учителя Гел, ако той не беше истински и ненадминат майстор в приготвянето на помади за лице, парфюми, боя за коса и изтънчени ликьори. За тези неща най-много го благославяха жените (какво бихме правили без учителя, къде бихме могли да намерим днес нещо хубаво за лице). За неговите кремове се разказваха легенди. Намажеш вечер петно, драскотина или пъпка, а сутринта ставаш и от тях нито следа. Истински чудотворец. При него можеха да се намерят помади за ден и за нощ, за лято и зима, за по-стара и по-млада кожа, за мазна, нормална или суха, а дори за брюнетки, блондинки и смесени. Шепнешком бяха споменавани и някои кремове за подмладяване, но се говореше и за такива, които имали пагубно действие. Може да ти даде някоя помада, от която лицето ти само за седмица да се сбръчка и съсухри и така съвсем млада жена да заприлича на истинска старица. Госпожите се разправяха помежду си коя на кого подхвърлила такова опасно мазило. “Учителят Гел има златни ръце и големи знания, гласно мъдруваха по-старите”. “Истински лапи, а не ръце”, шепнеха уплашените деца.

Освен помада, понякога жените купуваха скришом при него бои за коса, парфюми и ликьори. Любим почти на всички бе един жълтеникав одеколон от голямо шише, на което пишеше: Тубероза. Аптекарката първо сипваше от него в малка реторта, а след това през фунийка в донесеното шишенце. Докато правеше това, в аптеката миришеше толкова, че човек го заболяваше глава. Децата редовно усещаха тази миризма близо до възрастните. “Мирише на аптека”, говореха те.

Някой пусна слух, че тези дни учителят приготвял специална формула на лекарство против плешивост, което ще го направи прочут в цял свят. “Ако някой го открие, това ще бъде той”, одобряваха всички освен децата. “А ако открие такова лекарство, ще му порасте коса като на върколак”, беше мнението на децата.

Едно момиченце съобщи на другите деца как прочело в една книга, че имало прах, от който се става невидим. “Онзи сигурно го има”, потвърди едно момченце. “В коя книга го пише”, пита голямото момче. “Карик и Валя”, сериозно казва момиченцето. “Това е детска книга и не е истина”. “Истина е, има такъв прах. И той го има. Влиза нощем в стаите на децата, затваряйте си прозорците”, упорито твърди то. “Ето, шшт, чувате ли този шум!” То първо изпищя и заплака, а след него и другите момиченца.

Положението между децата и учителят Гел съществено се влоши след филма "Вълшебното зърно", в който злият магьосник приличал на брата си - близнак. Вече нямаше никакво съмнение. Децата бяха уверени, че този човек е зъл и опасен, само че възрастните не могат да разберат това. А и кога ли са разбирали нещо. Само пушат, кашлят и разказват нещо с дълбок глас, кой знае какво. Малкият детски заговор обвиняваше учителя Гел, че е таласъм, който пие нощем кръвта на децата, а през деня, за да ги залъже, им дава розови сладкиши. Всъщност, така ги набелязва. Дете, което получи сладкиш, е следващото подред за мъчение през нощта. Най- големият куцузлък, който може да се случи на някое дете, е той да го срещне само на улицата. Решено бе, нито едно дете, за нищо на света, да не влиза в аптеката, когато той е там, дори и ако е с родителите си. Караха им се, прозвънтяваше плесница, задето стояха или се въртяха с часове около аптеката и накрая се връщаха у дома, без да купят нещата, за които ги бяха изпратили. Възрастните дори започнаха да мислят, че учителят нарочно не дава някои лекарства на децата (те постоянно твърдяха, че няма точно това, за което са ги изпратили) и най- често, изпълнени с разбиране за почти родителската осторожност на аптекаря, сами отиваха в аптеката. Така децата малко си отдъхваха.

Най-смелото момче в групата взе твърдото решение да проникне в другата част на аптеката през нощта, когато учителят не е там и да разкрие пред всички какво бърка и претака този зъл човек. “Сигурно стаята е пълна с трупове”, прошепна едно момченце с пискащо гласче. “Няма значение, казва смелчагата, не се страхувам. Колко трупове съм виждал, о-хо-хоо”. “Не си, викат наглас другите деца, лъжеш”. “Не лъжа”. “Лъжеш”. “Не лъжа”. Къде? В протестантските гробища. Тези гробища наистина бяха разрушени още през време на войната и много гробници зееха отворени, защото нямаше роднини, които да се грижат за тях. Децата боязливо ги заобикаляха, описвайки широка дъга около тях, ако случайно се озоваваха наблизо. Момчето се кълне в майка си, че е било там и е видяло гробници, пълни с трупове. Това не са трупове, глупако, крещи мъдро момиченце, това са скелети. Ако искаш да знаеш, труповете са мъртъвците, преди да ги погребат. Аз съм видял и мъртъвци, нацупено отговаря момчето, но всички много добре знаят, че лъже. След кратък бой, драскане и скубане на коси, нещата все пак се решават в полза на смелото момче. Той ще влезе в аптеката, а ако някой каже нещо за това, ще бъде наказан да целуне жаба в устата. Общ писък, а след това заплахата, че ще го наклеветят пред възрастните, а дори и пред самия директор на училището, само ако посмее да направи това. Хайде да видя кой ще ме наклевети, хайде, пъчи се момчето. Отново кратко удряне с юмруци в гърба, марки, ръце, пълни с отскубната коса, сълзи. Хленчейки, момиченцето твърди, че учителят е тук, между тях, невидим и е чул всичко, за което са говорили. Ето го, не чувствате ли как диша...

Учителят Гел винаги се движи с бърза походка. Пристоен, добре облечен, чист, някак си прозрачно бял, слаб (и как не, като яде само зърна като птица, смеят се възрастните). По улицата върви без очила, но ако му се наложи да види нещо по-добре, с бързо движение ги слага на носа си. И също така бързо ги връща в джоба, като редовно леко потупва с ръка по него, за да усети дали са стигнали на мястото си. Косата му прилича на разделен на половина венец, който се спуска под ушите му и е рижо-жълта. Носи платнени обувки, освен през зимата и когато вали. Някои, може би на шега, говореха, че си ги прави сам. Крачи в тях почти безшумно, леко и изведнъж внезапно изниква пред вас, а това още повече плаши децата. Притискат се едно до друго, а после до стената. Треперят от ужас, докато той спокойно минава покрай тях.

Тази пролет беше някак си мрачна, с плахи дъждове, кална и тежка. Зачестиха самоубийствата. И макар че не позволяваха на децата да се приближат до починалите, смъртта беше най-честата дума в разговорите около тях и над децата бе надвиснал някакъв свръхестествен страх. Възрастните се оплакваха, че децата им имат болезнени сънища, че са болнави и бледи. Децата се оттегляха в мрачните ъгълчета на къщите, измисляха някакви ужасии, преразказваха писма на самоубийци и примираха от страх.

Едно момче се разболя от силна пневмония. Уплашената му майка се безпокоеше, защото трескаво бълнува, говори безсмислени думи. Непрестанно вика: не искам глухарче, не искам глухарче. Нощем се стряска в съня си, вика колкото му глас държи: той отрови Тибика, той отрови Тибика. Тя внимателно и предпазливо пита другите здрави деца, които не пуска при него, за да не се заразят: Какво говори той, деца? Кой е отровил Тибика? Децата мълчат. Какво е станало с глухарчето? Никой нищо не знае. Тайната е запазена.

Тибика бе момче от другия детски лагер, без чието присъствие животът на ливадата край релсите не би струвал и пукнат грош. Той живееше в къщичката на стрелочника до железопътната рампа. Момчето казваше, че цялото му семейство, колкото ги има, заедно с бабите и дядовците, ако са живи, могат да пътуват безплатно с влак по целия свят. Никой не им търси билет. Затова децата ги уважаваха много и им завиждаха. Зад тяхната къщичка, по протежение на линията, се простираше голяма ливада, обкръжена с черници, а по нея безгрижно тичаха деца, кучета, котки, кокошки, крави и гъски. Понякога се появяваше и по някой таралеж.

Тибика имаше две малки сестри и един братовчед по бащина линия, Андика, който всъщност се казваше Андраш, също както и баща му, най-строгият стрелочник в околността. Той спускаше рампата с такава скорост и така умело, като че ли имаше у себе си особен часовников механизъм, който в определен момент само придвижва неговите ръце, очи, сърце, так, так, так и готово. Той беше мълчалив, мрачен и намусен. Всъщност, спускането на рампата е една чудесна работа. Тя му прилягаше, точно като че ли беше роден за нея. Съвсем различно обръщаше витлото, когато се задаваше мърморещият товарен влак (те по цели дни кашлят и стенат по линията. Децата не обичат такива влакове). Той се приближаваше към витлото, без да бърза, освобождаваше ръчката, а вагоните, като някакъв тромав язовец, се разтегляха напред и със стон продължаваха нататък, също така бавно и глупаво, както и допълзяваха. Когато, обаче, някъде около четири след обяд, изтичваше към рампата за бързия Суботица - Белград, ударите на сърцето на стрелочника и нощния пазач Андраш работеха като блясъка на мълния, просто за миг рампата полетяваше надолу, като отсечена, под носа на коне, впрегнати в каруци, велосипедисти и пешеходци.

Децата наблюдаваха гордото държание на стрелочника. Той не позволяваше за нищо на света някой да се промъкне под рампата, да заобиколи дирека или да притича през линията. За това не можеше и дума да става, дори и когато влакът не се виждаше на хоризонта. Не и не. Рампата е спусната - бамп! Ще си стоиш на мястото, докато машината отмине. Тя не се шегува. Ако закъснява, какво да се прави, влакът си е влак. По-добре полека, но главата ти да си е на рамото, отколкото да дойдеш дотук и след това да я отнесат. Това са мъдрите думи, които чичо Андраш, когато е в добро настроение, отправя към нервните граждани пред рампата. Иначе, само мълчи и рязко маха с ръка, ако някой се опита да пресече линията. Брат му Тибор, бащата на Тибика, спускаше рампата съвсем обикновено, но беше също така неумолим пред минувачите, които насила искаха да преминат. Стой, не може, казваше строго той. Ще платиш глоба!

Децата най-много се наслаждаваха на нетърпението на чакащите хора, които подскачаха на място, кривяха вратове към посоката, откъдето трябваше да прелети бързият, вдигаха ръце, преглъщаха по някоя остра псувня, ритаха някаква хартийка или пък по погрешка парче керемида и след това сгърчваха лице от болка и гняв. Обръщаха гръб към рампата, разхождаха се в обратна посока, очаквайки познатият писък да ги изненада, но нищо. Подпираха се, плюеха, ровеха по джобовете си и отново - псувни, отново ритане на хартийки. И изведнъж, като някакъв брониран змей, преминаваше бързият, свирката му само проехтяваше и от двете страни на рампата настъпваше суматоха. Хвърляха се на велосипедите, викаха на конете, пешеходците бързаха напред. Децата се смееха и подвикваха: Ей, забравихте си торбите... Всички се обръщаха и дори понечваха да се върнат, дори и онези, които изобщо не бяха оставяли торбата си на земята.

Тибика, двете му сестрички: Пирика и Зита и братовчед му Анди с още четири-пет деца на същата възраст, играеха главно в обградената голяма градина зад къщичката на стрелочника. Имаше и някакви играчки, но те не ги интересуваха кой знае колко. По-интересно им беше да се замерват, да плуват, да се катерят по черниците в градината и да висят по тях с главата надолу, също като маймуни. След това скачаха, гонеха се, бореха си или си играеха на война. Момиченцата или садяха сухи тревички в алеите или пренасяха във вдигнатите си роклички пръст от алеите на тревата. След това разкопаваха тунели през тези купчинки с ръце или с пръчици. Мънички, очарователни, жизнени като някакви мили засмени джуджета.

Отношението между двете групи деца беше отлично. Може да се каже - съвсем приятелско. Онези, които си играеха на ливадата, извън градината, редовно замеряха с прашка онези, които са отвътре, плезеха им се, подиграваха се, но затова пък всеки ден изпълняваха пред тях задължителната партерна гимнастика в тревата - правеха мостове, шпагат, стойка на ръце (някои могат на ръце да изминат голяма част от ливадата), премятаха се, правеха кълбо напред и назад и какво ли още не. Онези зад оградата бяха благодарна публика, а често и сами искаха да покажат по нещо, което отвъдните не можеха да направят. Това бях всекидневните спортни турнири зад къщата на стрелочника.

Децата с учудване гледат как чичо Андраш спира пред рампата не някой друг, а самия учител Гел. Учтиво сваля железничарската си шапка (тогава за първи път го виждат без шапка, косата му е сплъстена), държи я в ръце и покланяйки се, показва на учителя откъде трябва да пристигне бързият. Учителят изненадано се отдръпва, навежда се напред и прави крачка назад. Вървейки така, той се удря в стълба на рампата. И той е свалил шапката си с цвят на суха трева и я размахва в знак на извинение. В този момент пред детските погледи префучава бързият. Децата ужасено си помислят, че чичо Андраш е прегазен и започват да пищят. Някои викат: чичо Андраш, чичо Андраш. Когато влакът отминава, виждат го как, отново с шапка на главата, притичва и с два скока стига до витлото, с бързи движения го завъртява и рампата се вдига.

Така бе прекъсната на средата играта на посрещане на бързия влак, което беше най-интересното нещо по време на следобедните часове край железопътната линия. Играта, всъщност, се състоеше главно от броене, но тук-таме имаше и разни изненади. Най-напред се хващаха на бас доколко трябва да броят до идването на влака. Цифрата се менеше всекидневно. Понякога се басираха на триста, понякога само до двеста и двадесет. Момиченцата понякога се хващаха на бас за двеста и осемнадесет, триста и седем или двеста осемдесет и едно, например, а момчетата им се присмиваха за това. Случваше се, влакът да закъснее и последните десет числа да се броят половин час, а понякога той префучава и откъсва четири-пет числа. А понякога, ако влакът пристигнеше по-рано, на един дъх се преброяваха и до петдесет в минута. Победител бе онзи, който в броенето бе най-близко до числото, за което се бяха басирали. Всъщност, побеждаваше винаги онзи, който с бой воюваше за правото си, защото острата кавга започваше веднага, щом като влакът отминаваше, караха се за това до кой номер са стигнали в момента на пристигането му.

В този момент децата в градината най-често си играеха на влак. Нареждаха се едно след друго, държаха се за ръка, локомотив обикновено беше най-високото момче, и така - обикаляха наоколо, боботеха като влак, преминаваха през алеите, поклащайки се равномерно в ритъм. Локомотивът летеше все по-бързо и по-бързо, вагоните падаха на нос или на колене, или на гръб, но влакът нехаеше и летеше нататък. Пирика и Зита винаги се спъваха първи и без това бяха накрая на влака, защото бяха най-мънички, падаха върху купчините пръст, търкаляха се, а влакът продължаваше напред. Тези две малки, мърляви вагончета с издраскани колене, издраскани ръце и облени в сълзи бузки, изобщо не искаха да изпуснат композицията, а смело се надигаха, конвулсивно се хващаха за момчетата, закачаха се за тях и пухтяха като влак: пуф, пуф, пуф!

Едно момиченце провира ръка през оградата и спуска на парченце дъска бонбон с форма на ракета за тенис за Пирика и Зита. Маха им с ръка и казва: елате, ето нещо за вас. Пирика и Зита, задъхани от тичането в ритъма на бързия влак, сядат на купчинките пръст и скимтят. Момиченцето измъква ръката си от оградата и ги чака да дойдат и вземат подаръка. Бързият вече отдавна е отминал, настъпва вечерното затишие, разказват се книги и филми, измислят се страхотии и ужасяващи неща, говори се за учителя Гел.

Пирика идва до мястото, където момиченцето й е оставило бонбона, търси го с поглед и иска да го вземе, но изпищява и рязко се отдръпва. Момиченцето се връща и се заглежда в мястото, където е оставило подаръка за своите малки приятелки. Гледа, бонбонът се движи. Покрит е с мравки, които пълзят по него. Момиченцето не се решава да вдигне пълния с мравки бонбон.

Децата уплашено гледат как учителят Гел скубе с ръкавици някаква трева по ливадата. Откъсва я с нож, а след това я пъха в направената от канап мрежа. После се оглежда наоколо, намира друго място, отново се навежда, скубе, реже и слага в мрежата.

Тринадесетгодишният Янко, същият, който обещаваше, че ще се вмъкне през нощта в кабинета му, казва: Отивам да видя какво бере той на нашата ливада. Ако отидеш, с тебе е свършено, шепне едно момиченце. Той ще те омагьоса и през нощта ще се разболееш, глупчо. Аз съм главатарят Орлов клюн, хвали се Янко. Отивам!

Децата са се залепили за оградата. Приближават се и онези от другата страна. Малките глупачета, Пирика и Зита, не схващат цялата сериозност на момента, а само се хилят и пищят. Момчето се приближава до учителя и му казва нещо. Той кима с глава (да не би да се смее), обяснява нещо, показва тревата, която държи в ръка. Момчето вади нещо от джоба си (ножче, казва ужасено едно момченце) и отрязва с него трева от земята, също като учителя, той я взима от детето, изтърсва я, обрязва я и я слага право в мрежата. И така, те двамата берат трева. Учителят взима издутата си мрежа, слага ръкавиците в нея, след това ножа и погалва Янко по главата, а той се отдръпва назад. Ето, казва момиченцето, виждате ли, че се страхува. Учителят тръгва към рампата от другата страна на къщата на стрелочника, а момчето бавно се приближава към групата деца, които стоят до оградата. Какво бере, пита някой. Глухарче, казва важно Янко, и се обляга на оградата като възрастен. Глухарчето има горчиво мляко, а това е змийска отрова, онзи, който я докосне, пада мъртъв, казва момиченцето, чела съм за това в книгата Карик и Валя. Какво си мислиш, какво е това, от което и змията може да се отрови! Той затова я бере, продължава тя, сега вече настървено, а след това отравя всички. Ти си отровен, съска всезнаещото момиченце. Отровен си, нещастнико. Всички гледат ръцете на момчето, те се зелени, лепкави от млякото на глухарчето. То гневно бърше ръце в тревата, търка ги в оградата, а след това в панталоните си. Знаем, знаем, Гелово прасе, припяват децата. Прозвучава плесница. Зита и Пирика пищят. Спуска се мрак.

Едно момиченце уж случайно сяда до Янко и му шепне: Не е отровно, не се страхувай. От глухарчето се прави гердан. Ето виж. Набират се няколко цвята, дръжките им се свиват, промъкват се една през друга и става герданче. Хубав е този жълт гердан, нали? Цветовете са като скъпоценни камъни. Ето ти. И слага гердана на врата на момчето. Момчето го хвърля. Бяга от нея. Аз не съм момиче, озъбва се той. Пирика и Зита се смеят. Момиченцето сърдито казва: тежко ти, през нощта ще сънуваш злия магьосник.

Изглежда, че това лято всички гимназисти учеха химия. Онези, които бяха останали на поправителен, а те бяха много, започваха да се трудят още на другия ден след получаване на бележниците. Срещаха се и учеха по групи. Изписваха цели таблици с формули, преглеждаха си решенията, изпитваха се, а някои правеха опити в кухните и купуваха нужните за това съставки от аптеката на Гел. Изглеждаше, като че ли целият град учи формулите на различни съединения, киселини, основи, елементи, соли или минерали. Онези, които вече бяха преминали към органичната химия, плашеха по-младите, които все още овладяваха основите на неорганичната. Това е просто фасулско в сравнение с онова, което ви очаква, милички мои.

През онова лято на едно малко и тайно място, край брега на канала, всички дружно търсеха формулите на съществуванието и на всичко, което ни обкръжава в този пъстър свят. Момчета и момичета шепнеха названията и съкращенията на белтъчини, мазнини, газове, без да чувствуват нито вкуса на плодовете, нито нежния полъх на вятъра, нито свежестта на водата. В мислите си те непрестанно разтваряха, отново свързваха, а след това записваха всичко като някакви тайнствени шифри. Живееха наистина в омагьосания свят на учителя Гел.

И двете ваканции - и зимната, и лятната, учителят обикновено прекарваше в градчето, по-точно в аптеката. Рано преди обяд и късно вечерта той обикаляше градчето - ливадата край линията, трите малки парка и залесения бряг покрай канала. Понякога взимаше велосипеда. Най-често ходеше сам, носеше направената си от канап мрежа, виждаха го няколко пъти в компанията на физика Коровин, а понякога между двамата се полюшваше на токчетата си и мадам Станивук. През тези разходки те не разговаряха кой знае колко, понякога само спираха, показваха нещо наоколо и клатеха глава. Децата така и не можеха да отгатнат - какво ги кара да спират хода си.

Някъде около средата на лятото Тибика се удави в бетонения басейн на канала. Цяла сутрин скачаше във водата и пръскаше всички, които седяха на оградата на басейна. Изведнъж скочи с главата напред и дълго време не се показа от водата. Брояха, брояха, докато не разбраха, че е невъзможно да издържи толкова дълго под водата. И след това започнаха да викат за помощ: Помощ! Дойдоха пазачите на канала, които два пъти дневно отварят шлюзите и пускат шлеповете. Спуснаха се под водата и го извадиха мъртъв. Ударил е главата си в бетона на дъното и се е заковал в него като пирон, каза пазачът, носейки Тибика на ръце.

Децата от другата страна на оградата научиха за това едва на другия ден. Идвайки на ливадата, те видяха отдалеч, че около къщичката на стрелочника се мотаят някакви хора в костюми и жени с черни прозрачни забрадки. В градината нямаше деца. Пирика и Зита седяха на пейката пред къщата и клатеха крака.

Децата гледат как Анди маха с голям папратов клон над главата на нещастния Тибика, който лежи на масата в отворен малък ковчег, покрит с бял покров с дантелени ивици. Наоколо, покрай стените, стоят плачещи жени. Майката на Тибика излиза, усмихва се на децата, взима в скута си Пирика и Зита, заравя лице в рошавите им главички и горчиво ридае.

Децата стоят пред вратата, не се решават да влязат вътре. Виждат лицето на Тибика. То е сиво, а около очите и устните му има някакви жълто-лилави кръгове. Децата се страхуват. Тибика е съвсем същински мъртвец, мисли си едно момиченце.

Децата се приближават, за да видят отблизо как чичо Андраш вдига рампата. Ако Тибика не лежеше мъртъв на масата, той никога не би им позволил това. Сега дори ги пощипва по бузките. Добър човек е чичо Андраш.

Рано след обяд идва свещеникът, пред вратата има много мъже и жени. И тогава, за най-голяма изненада забързано пристига учителят Гел с шапка в ръка. Шествието потегля. Майката на Тибика ридае и завива. Едно момче казва: Хора, гледайте, една сълза се търколи по лицето на учителя Гел. Никой не му вярва. Истина е, честна дума, повтаря момчето.

Вечерта децата дълго си шепнат за страшното събитие. Момчето продължава да твърди, че е видяло сълзата на учителя Гел. Едно момиченце сърдито съска: Това е, защото се е преструвал, а добре знаем, че той отрови Тибика с глухарчето. Затова Тибика се удави. През нощта сигурно ще откопае тялото му, ще го занесе в аптеката и ще направи от него кремове и прахове. Това е невъзможно, кипва момчето, не говори глупости. А възможно ли е жена да се превърне в крава, а, възможно ли е? Ето, виждаш ли! Имам една книга и в нея е ясно написано как майката на едно бедно момиченце се превърнала в крава и после му помагала да преде вълна за злата мащеха. Тя взимала вълната с уста, а изпреденият конец излизал през ухото й. Децата се смеят и се подиграват на момиченцето, че и нейната майка ще се превърне в крава. То се защитава, уверено, че една червеникава крава седи там на ливадата и по нейното голямо кравешко лице постоянно текат сълзи, сигурно е нечия омагьосана майка. Веднъж то тайно целунало кравата в слабините и тя не го ритнала.

Защо му е да откопава Тибика, крещи срещу нея Янко, само маймуна като тебе може да каже такова нещо! Ако му трябва труп за неговата лаборатория, може да си го вземе от болницата, докторът сигурно ще му го даде. Ще го изрови, защото на него му трябва точно трупа на Тибика, заинати се твърдоглавото момиченце - ето, затова ще го откопае, ако искаш да знаеш. Ти си маймуна. Ами, ако го види гробарят? Няма, той ще изпие един прах и ще стане невидим. Това е невъзможно, плези й се Янко. А възможно ли е жена да се превърне в крава и да говори? Не е, крещи Янко. Значи в книгите пишат само лъжи, така ли? Това е приказка. Приказките не са истински, в тях се говори за необикновени неща. Мълчи, пъпчиви глупако, приказките са истински, бори се момиченцето, съвсем са истински, ако искаш да знаеш! Онзи, който вярва в приказките е най-големият лъжливец на света, вика Янко. А ти си омагьосан, ти му бра глухарчета. Скубане на коси, писъци, ритници, плач, викане на помощ: бабо, бабо! И след това нещата утихват, Янко решава да дежури тази нощ пред гроба на Тибика, за да се увери дали онзи злодей ще дойде да го откопае. Не бива да стоиш нощем на гробищата, шепне едно момченце, прилепите могат да ти извадят очите. Кой ще дойде с мене, строго пита Янко. Аз, и аз, и аз, аз, аз. Момичета не може, остро заповядва водачът. Момиченцето, което се кара и вярва в приказки, с най-голямо облекчение му дава ценен подарък: зеленикава гумичка, на която пише Олимп. Ето ти я завинаги.

Момиченцето скача насън в креватчето си и вика: Бабо, бабо! Бабината ръка е на челото му: Шшшт! Спи, какво ти е, от какво се страхуваш? Успокой се, хайде... Може ли жена да се превърне в крава? Шшшт, какво говориш, Господи, каква крава, хайде спи. Може ли кравата да бъде нечия майка? Стига вече, хайде спи... Челото ти гори, утре баба ще отиде в аптеката за нишадър и ще те излекува, а сега спи... А момиченцето бълнува и повтаря: не искам в аптеката, не искам в аптеката... там е млякото от глухарчето. Той отрови Тибика... Не искам в апте...

*

Големият грейхаунд-автобус спира на перона на гарата в град Боузмен, щат Монтана. Много от туристите с удоволствие биха продължили направо за Йелоустоун, но програмата е такава. Включва и двучасово разглеждане на градчето в сърцето на Монтана и обяд. Екскурзоводът, облечен в жълта риза, слаб като тънковрата гъска, обяснява подробности за поведението на туристите по време на двучасовото пребиваване в града. Трябва да се обиколи пеша - от главната улица, в която се намира музеят за индиански сувенири. След това несъмнено трябва да се види сбирката редки птици на Монтана, а после и изложбата фотографии за традициите на лова и риболова в този край. Богата програма, няма какво.

Трима туристи, обаче, веднага се отделят от шарената група, интересуваща се от лов и риболов, и преминават на другата страна. Само по-далеч от музеи и изложби. Вече са уморени от разглеждане на обекти по предписание. Улицата, по която вървят, се нарича Пътят на боровете, а наоколо няма дори и малко борче. Може би са ги отсекли, шегува се един от групата и ще правят кораби от тях. Сега рецитират стихотворението: "Прости ми, майко свята, прости, че на твоите лесове аз бора пощадих..." И тримата вървят по стрелките, които водят към един антикварен магазин. На места, на дървената плоскост на стрелката е написано - какво може да ги очаква в този магазин. Порцелан, керамика, предмети за дома, лични предмети, книги, бижута, украшения... Съдейки по всичко - това е богат магазин. Тримата продължават да вървят по посока на стрелките. На другата страна на улицата - голяма дрогерия, с витрини, пълни с лекарства, очила за слънце, сапуни и други дреболии от този род. Над тези огромни витрини стои надпис: PHARMACY, DRUGS, CHEMISTRY, а под него с малко по-дребни букви - името на собственика: George Gell & Comp.

Един от тримата туристи, Янко Довиярски, социолог на постдокторска специализация в Принстон, спира, гледа надписа и чете на глас буква по буква. След това моли останалите и те да прочетат наглас какво пише там. Всички казват: Pharmacy, Drugs, Chemistry, George Gell & Comp. Туристът Довиярски занемява, след това започна да се смее. Пресича улицата на непозволено място, маха на останалите с ръка да дойдат, влиза тичешком в магазина, развълнувано се оглежда наоколо. В този момент идват и другите. Питат го нещо. Той им казва да се поразходят и да го почакат.. Ще им разкаже после. Приближава до касата, изчаква реда си и пита касиерката: Моля ви, тук ли живее господин Гел? Кой? Господин Гел. Джордж Гел, собственикът на магазина, вика той, като че ли младата касиерка е глуха. Тя го гледа учудено и след това започва да се смее. Какво смешно има, извинявайте, защо се смеете, моля ви? Значи вие търсите господин Гел, собственика? Да, да бъдете така любезни и го повикайте. Кажете, че го търси Янко Довиярски от Б.

Касиерката се опитва да овладее смеха си, но не успява. Всъщност, все по-силно се смее, което още повече нервира туриста. Какво й става?! Е, това е малко трудно, по-точно невъзможно. Господин Гел живее в Чикаго. Всъщност, аз и не знам къде живее и кой е той изобщо. Никога не е бил тук. Аз никога не съм го виждала, само един от тях, на снимка. Тяхната фирма е в сградата Tower, Gell & Comp. в Чикаго. Такива Гел-магазини има повече от двеста в цяла Америка, Канада, в Лондон, Австралия, Хонг-Конг и къде ли още не. А вие от къде сте? От Европа, казва Янко нелюбезно. А защо ви трябва господин Гел? Мога ли да ви услужа с нещо? Сега тя говори с обичайния тон на продавачка. Знаете ли дали господин Гел е млад или по-възрастен човек? Те са няколко. Мисля, че сегашният собственик, поне един от тях, е много млад. Богати ли са? О, и питате. Те са патентовали желе за коса и пазят формулата като очите си, а са почнали от нулата. През време на прохибицията продавали ликьори, които правели сами. Това е техен специалитет, от това са забогатели, касиерката показва на Янко кръгла пластмасова кутия, на чиято капачка има етикет със снимана гъста, блестяща, къдрава червеникава коса, а в средата с красив почерк е написано: Gell. Туристът мълчи и гледа втренчено в надписа на хубавата кутийка. А защо ви трябва точно господин Гел, очаква отговор касиерката. След продължително мълчание туристът промълви: трябва ми по работа. Ако искате да преговаряте за лиценза или формулата на препарата, зарежете това, няма да успеете. В Америка деловите тайни се пазят по-добре от живота. Не знам как е у вас, в Европа. Дали господин Гел е роден тук, в Америка? Не знам. Чакайте, тук има един проспект. Търси в чекмеджето. Не мога да го намеря. Мисля. че в него пишеше, че прадядото Гел дошъл през средата на деветнадесети век с параход с добитък някъде от Галиция. И в един вестник беше писано, че е спал с говедата. Едва не полудял от мученето. Бил полуглух, когато стигнал на брега. Интересно, нали?

А ето един Гел, казва тя, щастлива, че е намерила нещо важно, което може да му покаже, щом като толкова се интересува. Весело взима продълговатото шишенце и обръща снимката към туриста. От етикета гледа засмяното лице на черноок млад човек, с блестящи коси и приятни бръчици. Под снимката пише: нова формула, подхранва косата, придава й блясък и засилва косъма. Туристът гледа втренчено в снимката. Момичето се обръща към другите купувачи, чука цената на касата и умело събира парите. Електронната каса звучи и отзвънява като някакъв оркестър. Туристът продължава да гледа снимката. Загледан в искрящите очи на младежа с блестящите коси, чете полугласно: Нова формула, подхранва косата, придава й блясък и засилва косъма... А касата звъни: зън, зън, зън...

© Вида Огненович
© Ася Тихинова-Йованович, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.09.2002, № 9 (34)