КРАЯТ НА ПРЕКРАСНИТЕ ЛЪЖЦИ

Петер Север

web

Беше жега. Градчето лежеше в юлската горещина, като отпуснал се нашироко пес. Краката му стигаха чак до периферията, където започваше циганският квартал. Областният град имаше канализация и водопровод, но тук, в началото на улиците до Шерег - в циганския квартал - цивилизацията свършваше. На малко утъпкано пространство стоеше чугунена помпа, от която при натискане на хоризонталната ръчка потичаше струя питейна вода.

Нажеженият въздух танцуваше над тенекиените покриви и трептеше над всичко. От уличката изведнъж изскочи младо момиче. С лека танцова стъпка се насочи към помпата. Беше необикновено, във възрастта, в която девойките започват да хубавеят, с големи очи и дълги гарванови коси. В ръка носеше малко ведро. Цика, дъщерята на шефа на оркестъра Пища. Стигна до помпата, повдигна малко роклята си и седна на ръчката с половината си страна. Нещо затрополи и от тръбата избликна бяла, сребриста струя вода. Цика почака малко да се поизтече и подложи ведрото. Движенията й бяха като на коте. Разпилените капки вода освежиха слабите й прасци, ведрото се напълни. Цика го взе, с едно движение го сложи на главата си и тръгна нататък. Стройна, хубава, млада.

На другия край на улицата се появи странен тип. Гледаше младото момиче с възхищение и увлечение. Цика му се усмихна приятелски.

- От работа ли, Пеку?

Пеку кимна, въпреки че не беше истина, защото Пеку нямаше никаква работа. Не беше дори музикант, както повечето мъже от циганския квартал, беше просто човек за всичко. Преживяваше всякак, но винаги бедно. Негов район беше земеделското село под града, пряко свързано с Шерег. Там от време на време вършеше на стопаните различни работи, най-вече по-мръсните.

В селото нямаше канализация, тоалетните на семейните къщи бяха в задната част на дворовете, всеки от които имаше бетонна помийна яма, покрита с тежко четвъртито покривало. А помийните ями трябваше да се чистят от време на време, най-добре на пролет. Тук Пеку беше известен специалист. За ден успяваше да извади със старо ведро, закрепено на дълъг прът пълна яма и да разнесе из градината тора и изпражненията. Правеше го за пари, но винаги поставяше условието и да го нахранят. Освен това вършеше всички възможни помощни работи. Умееше да прави зайчарници, а когато трябва и да бърка бетон. Но винаги правеше само толкова, колкото искаше, защото имаше и други доходи. В селото, където с някои по-млади селяни беше ходил на училище, Пеку заемаше особено положение. Когато нямаше работа, с най-голямо удоволствие се шляеше по улиците и почти винаги се намираше стопанство, което го съжаляваше и му даваше нещо от обяда. Той се оттегляше на хладно до външния пезул и там ядеше. А стопаните го търпяха, защото бяха спокойни - Пеку беше обратен.

Той имаше необикновена външност. Висок, избуял, слаб. Ходеше из селото с широки панталони и риза, бос. Имаше слабо, но внушително лице, на което се открояваха огромните очи. Гримираше се. Рисуваше очите си с боички, за да са по-изразителни. Специално държеше да подчертае доста голямата си уста и слагаше на устните си огнено червено.

Знаеха, че обича момчета, но тук, на юг, никой не го осъждаше за това. Търпяха го, защото беше различен. А имаше и талант да се пазари. В шест-седем цигански групи не го взеха заради гримирането. И въпреки че Пеку можеше да свири на какъвто и да е инструмент, никога не се натрапваше. Можеше да свири втора цигулка, а когато трябваше заместваше някого на баса. Умееше да подрънква на китара и очевидно имаше отличен слух. Но повече го ценяха като хитър посредник, нещо като менажер, който умееше да спори и да преговаря със собствениците на забавни заведения, които наемаха циганските групи.

Пеку намираше добри подходи, умееше да се усмихва, да бъде учтив и да се изразява лесно. Освен това имаше качества, които хората /най-вече мъжете/ оценяваха. Беше сигурен сводник. В полуразпаднатата му къщурка имаше една стая със запазено легло. Беше осведомен за всички млади циганки, те му се доверяваха, познаваше техните увлечения, темперамент и изисквания. А когато имаше възможност, водеше не само мъже от селото, но и от града и околностите. Много от тях получаваха първите си опити в любовна ласка точно в неговата стаичка, а бащите дори изпращаха синовете си. Защото Пеку беше дискретен и винаги имаше на разположение здрави жени.

Жителите на циганския квартал преживяваха само по два начина: от музика и от проституция. Бати беше малък провинциален град, окръжен център на южната граница, а Пеку стана негова отличителна особеност. Градът имаше четвъртит площад, по средата на който стоеше забележителна католическа църква, а между къщите имаше още две - калвинистка и лутеранска. На този същия площад се намираха четири доста окаяни винарни с музика, която се чуваше по площада и през деня. От пролетта до късна есен всеки по-голям ресторант разполагаше маси по тротоарите, отделени от пешеходците само с една тънка летва. Те наемаха музиканти и така от време на време тук се преплиташе и смесваше музиката на много оркестри. Обикновено нямаше много посетители, затова собствениците винаги имаха доста остатъци, които даваха на музикантите вместо пари.

Пеку беше навсякъде. Договаряше се и се пазареше в търговски сделки, пресмяташе доходите си, мързелуваше на площада пред нощните заведения. Информираше интересуващите се за посещаемостта, осигуряваше на всеки компания и с това беше познат на много хора. Не криеше, че е обратен, затова се сприятеляваше с останалите. Някои пък се успокояваха, че и други имат проблеми. На пръв поглед изглеждаше, че Пеку е доволен от съдбата си. Облеклото му се състоеше от подарени от господарските жени дрехи, което очевидно го отличаваше. Той винаги държеше да носи чиста, изпрана риза, защото това според него беше професионална необходимост. Говореше унгарски, но и неправилен словашки, примесен с чешки. Беше във всички случаи оригинален.

Но един ден всичко се промени. В града се появи нов циганин, казват, от Острава. Според запознати там той излежавал наказание за някакво насилие. Беше млад, здрав и се казваше Кало, както обикновено наричат Калман или Каломан. Постоянно носеше със себе си голяма черна китара и от време на време свиреше, и то добре. Харесваше му да му се възхищават. Казваха, че се научил в затвора, където лежал с един музикант и толкова се сприятелили, че накрая спечелил и тая китара. Беше инструмент с красив, плътен звук и Кало можеше да свири на нея в тежък барре стил с акорди на всички струни. Освен това умееше да пее, знаеше всички шлагери от сътворението на света до днес. Освен пещенските знаеше чешки, английски... Вижда се, беше добър музикант и циганинът Пища веднага го взе в своята група. А това значеше нещо, защото Пища винаги свиреше в най-доброто заведение на площада, а през лятото в градината на ресторанта. Канеха оркестъра му на сватби, на нощни серенади, на кръщенета и тържества, ...и на погребения. И беше точно както го пише в книгите за черните музиканти в Америка: по пътя за гробището свиреха траурни маршове и тъжни мелодии от избрани произведения на класиката, въпреки че половината от този знаменит оркестър въобще не познаваше нотите. По обратния път от гробището, просто така, за утешение, свиреха последните шлагери. "Светците маршируват"...

Шефът Пища безспорно беше интересен човек. Обличаше се много грижливо. Единствен той от членовете на групата притежаваше зидана къща в покрайнините на Шерег. Добър музикант, който ръководеше членовете на оркестъра си с желязна дисциплина. Имаше и млада дъщеря - Цика, която преди това с бой и насилие беше принудил да посещава местното музикално училище, където се учеше да свири на пиано. Вървеше й леко, наследила бе таланта на баща си. Скоро можеше да свири така добре, че баща й, още малка, я прати в Пеща при брат си да се доизучи. Остана там известно време и се върна изцяло променена. Беше се разхубавила, но беше станала типично по градски цинична, държеше се наперено.

Баща й веднага я включи в оркестъра. Пеку беше този, който го посъветва да измъкнат от склада в кафенето старото, занемарено пиано, преди това концертен роял, и така всички се заловиха с неговата поправка. Две седмици се мъчиха, напрягаха, извикаха и майстор от Лученец, после го настроиха и се получи. Пред него настаниха Цика, така че всички да я виждат. Нейният образ се отразяваше в отворения лакиран капак. Беше атракция.

По това време кумир на почитателите на джаза беше немският цигулар Хелмут Захариас. Въпреки че Пища никога не беше го виждал, приличаше по нещо на него: и той имаше под високото си чело неподвижното лице на клоун и нещо от поведението на музикант, който търпи, когато лепят банкноти на челото му - дотогава, докато не може да ги събира.

От начало Пища беше женен за известната красавица Аранка. Много млада му роди Мария, т.е. Манцика, кратко Цика. След две години изгони жена си от къщи, защото успяваше да му изневери с всеки годен мъж, който минаваше наоколо. Цика всъщност все повече заприличваше на майка си, но вероятно не беше наследила характера й. Имаше правилни, нежни черти на лицето, дълбоки очи с дълги мигли и блестящи коси. Но всичко това контрастираше с неочакваните избилици на нейната веселост и темперамент. В Пеща, разбира се, беше научила всичко, но си оставаше нетипична. Вечер винаги се докарваше - харчеше за това всичките си спечелени пари. Мъжете в кафенето я ухажваха, възхищаваха й се, изпращаха й любовни бележки и букети огненочервени рози. Гледаха я дръзко в очите и деколтето. Устояваше на погледите им и си оставаше горда и недостъпна. Не се продаваше, поне в Бати нямаше никой, който да може да се похвали, че я е имал. Презираше циганите така, както се полага на провинциални ухажори. Явно чакаше някой друг.

Още нещо за цигуларя Захариас. Пища никога не го беше виждал, само бе чувал за него от радиото и от големия екран. Но тъй като имаше отличен слух, той схващаше особеностите на даден музикант, умееше, ако това предизвикваше интерес и той имаше настроение, да свири в стил HOT актуални американски шлагери. Тогава целият се разпалваше и безгрешно импровизираше. С кратки брейкове с лъка на цигулката и с точни синкопи изпълняваше своите блестящи сола. Всичко това беше така ефектно и модно, че от време на време се включваше и Цика. Колебаеше се в ритъма, но затвърждаваше импровизацията с точни акорди в откъслечен ритъм така, че познавачът на джаз не преставаше да се удивлява. Беше красива, спонтанна, радостна музика.

Преди това Пища нямаше в оркестъра китарист. Но бързо прецени, че когато трябва да се свири на места, където няма пиано, китарата е много по-добър заместител, отколкото неритмичният цимбал. Покани Кало да свири с тях, но постави едно условие: ръцете далеч от Цика. Кало трябваше да се закълне със страшна циганска клетва, но в душата си се смееше: "За какво му е такова младо момиче?" Можеше да си избере измежду госпожичките, които го обикаляха от първия ден и от циганските девойки, които му се умилкваха. Все пак се държеше учтиво с Цика, от време на време й се покланяше, но бързо усети, че с това момиче няма никакъв шанс.

Не след дълго толкова се сприятелиха с Пеку, че по време на летните горещини следобед или привечер, когато жегата намаляваше, често се разхождаха заедно по главния прашен път на селото. Просто ей така, за себе си музикантстваха и бяха невероятна картинка: Пеку имаше своя цигулка, но повече подрънкваше, отколкото свиреше. До него крачеше натъкменият в широки летни панталони Кало, на краката със сандали, а на гърдите с разкопчана риза, подарък от някакъв арабин. Ризата беше наистина специална - с някаква цветна рисунка на гърдите. Кало имаше необикновено сини, чисти очи. На главата си носеше черна твърда шапка с широка периферия, каквито носят монголските овчари. Беше олицетворение на млад, здрав и весел мъж.

Така все по-често започнаха да се появяват по улиците заедно. Безгрижни на външен вид, щастливи, свободни като птици, пееха и свиреха самите себе си, а Кало дори измисляше текстове на познати мелодии: "Напук обичам красивите жени и всичките ще бъдат мои!" Пееха и свиреха ритмично, леко, приятно. Изключително добре се допълваха взаимно. Плътни, ритмични акорди на китарата, сълзливи мелодийки и приятен мъжки баритон.

Изминаха две седмици и за голяма изненада Кало се премести при Пеку. Никой не знаеше как се случи това, тъй като слуховете за успехите на Кало сред провинциалните госпожички не стихваха. Всички смятаха, че той е необикновено жиголо, случай, какъвто до сега нямаше в града.

По време на горещите летни неделни следобеди, населението се преместваше в градската градина. Там имаше добре поддържан парк с пейки по посипаните с пясък пътечки, кортове за тенис, а на северния край се намираше градинският ресторант с танцова площадка. Следобед и вечер тук свиреше оркестърът на Пища. Красиви госпожи с рокли на цветя идваха със своите съпрузи или любовници и приятели на гренадин, и грациозно сърбаха добре изстудено вино със сода. Тези, които нямаха пари за това, се разхождаха по околните пътечки, а бедните се наливаха с топла бира от лятното павилионче. Из кортовете за тенис се гонеха младежи от елита на окръжния град. Идилия.

Една неделна вечер забавата в градинския ресторант се проточи. Имаше група от някакви спекуланти, явно нелегални търговци или контрабандисти, които считаха за своя чест да пръснат всички пари, които бяха спечелили. Забавляваха се, при което техният лидер, пълен мъж в качествен пещенски моден костюм свиреше първа цигулка. Когато дойде време за приключване, на никого не му се тръгваше. Но дойдоха полицаите, които получиха своите обичайни 200 грама червено вино, за да са благосклонни при изпълнението на нареждането за затваряне. Кръчмарят затвори решетъчната врата и намали светлината. Повика пийналите гости при себе си на "ури-мури" - както се наричаше тогава отделната мъжка забава. Разбира се, групата веселящи се искаше да има и музика. Първоначално Пища започна да прибира цигулките, правеше фасони, не искаше да каже сумата, за която би бил съгласен да свири със своята група на частно до зори. Всъщност само изчакваше. После на сцената се появи Пеку. С прозорлив поглед определи стойността на забавляващите се и техните възможности и обяви доста висока сума. Но компанията се съгласи, очевидно тук играеха непредвидени или нечисти пари и те желаеха да бъдат щедри. Пеку взе предплатата, на желаещите обеща да осигури някакви момичета и всички спокойно и организирано се преместиха в новото помещение. Собственикът на заведението им предостави на разположение най-голямата си стая, салон, който помнеше и по-добри времена. Знаеше добре, че такава сделка не се предлага всяка вечер. След малко Пеку домъкна няколко млади жени с тъмна кожа, музикантите свиреха на ухо, но можеше и да се танцува. Градусът на настроението се повиши, забавата беше каквато трябваше да бъде. После обаче дебелият мъж в будапещенският костюм се развика, че мястото е малко и че не е добре всички да стоят около масата. Искаше циганите да му свирят отвисоко.

Неговите желания трябваше да бъдат удовлетворени и така музикантите с усилие се помъкнаха върху шкафа и бюфета. Забавата бе в разгара си. Всички пиха доста, но още се държаха. Някои започнаха да дремят, други излязоха навън с момичетата. При вратата Пеку се опитваше да надвие дрямката, с чувство на добре свършена работа и изкарана заплата. Малко му се въртеше главата. Никога не беше пил много, но днес и неговите очи блестяха. Незабелязано се оглеждаше как да се измъкне. Цика, която тук нямаше пиано, седеше сънливо на стар диван, но когато дебелият пещенец започна настойчиво да я ухажва, тя се извини и изчезна.

Излъганият шеф на компанията се натъжи, заяви, че това е последната му бутилка. Наливаше се и пиеше вече само с Кало. Беше му необходим, за да продължава да свири и пее. Имаше атмосфера. Помещението беше осветено само от блещукащи свещи, мъжете лежаха в полумрак, отпуснати където им падне, а Кало подхвана унгарски шансон: "Подари ми тази голяма любов. Не искам вече да живея без нея. Кажи, че си се разхождало сред звездите, мое сърце, излъжи ме истински, само те моля, върни се при мен, върни се!"

Кало пееше с чувство, а пещенецът пригласяше. Но дори и този най-обикновен шлагер умее понякога да докосне сърцето на човека. Баналности, често наситени с личен спомен, тук-таме с лепкава сантименталност...

- Сега ми засвири тази: "Стаята ми е пълна със сълзи, защото не си при мен".

Заразителна мелодия, поначало английски шлагер с унгарски текст. Кало пееше, пещенецът припяваше с него. После извади от джоба си златен часовник. Поогледа се наоколо. Почувства умора и се размекна.

- Става ми тъжно, господа мои, време е да приключваме. Този път наистина!

Пища получи от него шепа измачкани банкноти, между които успя да забележи и унгарски пари. Музикантите започнаха бавно да прибират инструментите. Някой отвори широко вратата. Отвън нахлу свеж утринен въздух, развиделяваше се. Небето на изток беше виолетово.

В понеделник рано, на другия ден тенисистите имаха тренировка. Изпуснаха си топката и започнаха да я търсят. Зад втория храст попаднаха на мъж, който лежеше неподвижно в тревата в локва кръв. Главата му беше пукната, а той беше в безсъзнание. Пеку.

Повиканият полицай, навъсен, нареди да го откарат до болницата. Защото циганинът още дишаше. Полицаят ругаеше: "Такова нещо! Пак ще има разследване!" Опакова кървавия камък, с който, вижда се, нападателят е ударил Пеку. Но нямаше никакви следи от борба. Само утъпкана от лежане трева, като от любовници.

Комисарят не беше голям криминалист, но когато разбра, че през нощта в градската градина се е вихрила група от някакви си пещенци, започна да се оглежда за жени. Разбра, че Пища е свирил вечерта и го повика, но нямаше големи надежди. От опит знаеше, че циганите винаги са много твърдоглави, когато става дума за някакво разследване.

Пища не знаеше нищо, дъщеря му Цика не си е вкъщи, рано е заминала за Пеща, където има ангажимент...

Комисарят започна тихо да проклина. Загадка. Пеку беше почти мъртъв, изгубил бе много кръв и комисарят трябваше да почака, докато се съвземе. Следобед при комисаря дойде Кало. Неотспал си, измачкан, с големи кръгове под очите, на края на силите си.

- Искам да ви кажа... Аз го... Бедният Пеку... - призна бавно той.

Комисарят поклати глава:

- Но защо, за Бога? Нали вие двамата бяхте приятели!

На Кало не му се говореше много.

- Да. Ние двамата... Само че той предаде моята любов! Разбирате ли, само при него почувствах какво е истинска любов! Беше ни така добре заедно... А през нощта той е бил съблазнен от тая Цика!

Комисарят опули очи.

- Какви глупости говориш! Нали беше обратен?

Кало започна мъчително да хленчи:

- И аз така си мислех. Между мене и него съществуваше истинска любов! Изплашил се е, рано сутринта си е изгубил разума в парка, тази змия го е изчакала и го е съблазнила! Видях ги, не се овладях, взех камъка и...

Повече не научиха от него и го затвориха. Пеку беше силен като улична котка. За всеобща изненада на третия ден в болницата той се съвзе. Явно бе преодолял кризата и бе започнал по малко да се оправя. Комисарят дойде при него в болницата.

- Всичко е ясно. Кало дойде при мен и си призна...

Пеку изглеждаше зле. Беше неестествено блед, с хлътнали очи, дълго не можеше да овладее думите си.

- Това е опит за убийство, продължи комисарят... - Не се притеснявай, в ареста е. Този път няма да му се размине така лесно!

След дълга пауза Пеку проговори:

- Все пак не можете да го затворите! Втори път той няма да издържи. Казваше, че ако трябва още веднъж да влезе в затвора, по-скоро би свършил със себе си!

- Призна си, обяви комисарят. - Ще седи! Защо ти причини това?

Пеку гледаше пред себе си с угаснали очи. Внезапно се изправи и хвана комисаря за ръката.

- Всичко беше съвсем иначе, каза бавно и решително. Някой друг ме удари по главата, разбирате ли?

Комисарят ококори очи.

Пеку държеше на своите показания и нищо не можеше да се направи. Комисарят трябваше да пусне Кало, макар и без желание. Но не можа да си отговори на въпроса защо Пеку дава такива показания и защо така държи на своето.

Кало поклати глава:

- Вие не разбирате циганите. Това е от любов!

Но се подчини на полицая и изчезна от града, без да посети приятеля си в болницата.

Пеку бавно оздравяваше. Но това вече не беше старият Пеку, когото всички в града познаваха. Беше изгубил красноречието си, очите му само неясно блещукаха. Ударът по главата явно го беше засегнал по-дълбоко. Промени се и държанието му. Престана да ходи из града и да уговаря сделки. Изгуби интерес. Гладуваше. В селото от време на време стопанствата му подхвърляха по нещо. Но той вече не искаше да работи. Умря в бедност, гладен и овъшкавял. Само погребението му беше красиво, по цигански. Дойдоха да го изпратят четири оркестъра. И Кало на китарата.

© Петер Север, 1998
© Искра Георгиева - превод, 2002
© Издателство LiterNet, 21. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация в сп. "Slovenske pohlady", бр. 4, 1998.