РОДНИЯТ ЕЗИК

web

Казват: моят език си отива,
отживял си е времето - да!...
Не! За мен той е вечен и жив е
като лъч и сълза, и звезда.

Той е писък на жерав замръкнал,
на събудени извори звън,
на синчеца най-синият сън
и потракване сутрин на щъркел.

Ако някой наложи забрава
на езика на моя народ,
ще помоля небето тогава:
не ми трябват ни хляб, нито слава,
осъди ме на скръб до живот.

Остави ни едно: имената,
със които отколе звънят
всички месеци в родния кът
с песента на леса и ятата:

студзень - с приказки в облаци снежни
люты! - с мраз, който вкъщи пълзи,
сакавiк - с кипнал сок и с копнежа
на неземните бели брези,

красавiк - със небе гръмовито,
травень - с първата обич и злак,
чэрвень - с изгрев малинов и мак,
лiпень - с мед,
жнiвень - със жито,

пълен с ябълки - верасень,
а кастрычнiк - избистрен,
светлоок и дълбок като извор,
лiстапад - със златисти листа,
снежань - с първия сняг през нощта.

Говоря ли с мама, дошъл отдалеч,
плача ли или се смея -
своята песен, родната реч
аз на сърцето си грея.

1964

© Пимен Панчанка
© Христо Попов - превод, 2000
© Издателство LiterNet, 26. 12. 2003
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С., изд. "Панорама", 2000.