ИЗ "СТАРАТА КАМЕРА"

Гюнтер Грас

web

Имало едно време един баща, който, понеже остарял, свикал своите синове и дъщери - на брой четири, пет, шест, осем - и те след дълго протакане склонили. Ето ги, седят на една маса и ей сега ще се разбъбрят: всеки за себе си, всички един през друг, измислени ужким от бащата и според неговите словеса, но своенравни и без намерение - колкото и да го обичат - да го щадят. Все още подмятат насам-натам въпроса: кой ще почне?

Първо се пръкнаха двуяйчно близнаците Патрик и Георг, съкратено Пат и Жорж, които в действителност носят съвсем други имена. Сетне родителската радост бе умножена от момиче, на което сега ще викат Лара. Тези три деца обогатиха пренаселения наш свят по време, когато хапчетата против забременяване не се продаваха, контрацептивите не бяха на мода и семейното планиране не се практикуваше. Така съвсем ненадейно - така да се каже, като подарък от каприза на случайността - към тях се присламчи и още някой, който би трябвало да се казва Тадеус, но всички събрани около масата му викат Тадел: "Стига глупости, Тадел!", "Обувката пак ти се е развързала, Тадел!", "Айде, Тадел, дай го пак оня твой номер с Руди Ратлоз¹..."

Макар пораснали и със свои си професионални и семейни задължения, дъщерите и синовете приказват така, сякаш искат да извършат рецидив в буквалния смисъл на думата, сякаш онова, което дреме в бегли контури, все пак може да стане осезаемо, сякаш времето не отминава, сякаш детството никога не свършва.

Насядали са така, че гледката през прозореца разсейва вниманието им: хълмиста местност от двете страни на свързващия реките Елба и Траве канал, обрамчен от стари тополи, които по заповед от горе в съвсем близко бъдеще ще бъдат изсечени като нетипични за региона.

В голям кастрон дими супа от леща с овнешки ребърца, която бащата гостолюбиво е сварил на бавен огън и накрая е подправил с риган. Така беше открай време: бащата обичаше да готви за много гости. Тази своя склонност към епичното многообразие той нарича "грижовност". Пълни със справедливия си черпак чиния подир чиния и всеки път пуска някой от лафовете си, например: "Още библейският Исав се е отказал от първородството си за паница леща"². След яденето ще се оттегли, за да се хързулне в ателието си надолу по склона на времето или да приседне до жена си на пейката в двора.

Вън е пролет. Вътре радиаторите работят. След като са изсърбали лещата си, братята и сестрите получават възможност да избират между бира в бутилка и мътен ябълков сок. Лара е донесла снимки, които се опитва да подреди. Още нещо трябва да се свърши: Георг, дето му викат Жорж и за когото това е професия, намества настолните микрофони - бащата държи на звукозаписна техника, - приканва всички да кажат нещо за проба и най-после е доволен. Отсега нататък думата имат децата.

Почвай, Пат! Нали си най-голям.

Появил си се на бял свят цели десет минути преди Жорж.

Добре де, щом настоявате! Дълго време ни имаше само нас. Ако питате мен, четирима щяхме да сме достатъчно, още повече, че никой не ни е питал дали ни се иска да сме повече от двама, трима, после четирима. Случваше се самите ние, близнаците, да сме си прекалено много.

И ти, Лара, дето по-късно наду главите на всички ни с желанието да си имаш кученце, положително би останала последна като дъщеря.

Такава си и бях, дълги години, макар понякога да си мечтаех не само за кученце, но и за сестричка. Така и стана, понеже нашата мама и нашия татко вече почти нямаха контакт помежду си, та той - предполагам - искаше друга, както и тя си беше намерила друг.

И понеже както той, така и неговата нова искаха нещо общо и бяха единодушни, че хапчета не им трябват, се пръкна ти, още едно момиче, което всъщност се казва като майката на татко, сега обаче - и то по собствено желание - ще се включи в разговора ни като Лена.

Брей, как ли пък не! Първо сте вие. Ще ви изчакам. Свикнала съм. И моят ред ще дойде.

Пат и Жорж бяха на по шестнайсет, аз на тринайсет, а Тадел на има-няма девет години, когато трябваше да свикваме с новата си сестричка.

И с майка ти също, която доведе и още свои деца, две момичета...

Ама понеже нашият татко не миряса, избяга и от новата си, без да знае къде да се свре със започнатата си книга, дето я разнасяше по разните си квартири, та да трака там на "Оливети"-то си.

И както търсеше, дари още една жена с момиченце...

Нашата прелестна Нана.

Която обаче ни бе показана чак по-късно, много по-късно, за жалост.

Принцесата-изтърсаче...

Е, много смешно! Но в замяна на истинското ми име сега получих името на куклата, за чието всекидневие татко е написал едно време дълго стихотворение³ в детски стихчета, което почва с...

Така или иначе, най-малката си. А малко след това татко най-после миряса и се кротна при друга една жена. Тя пък доведе момчета, по-малки и от Тадел, които - двамата с Пат си го измислихме - сега ще се казват Яспер и Паул.

Не искате ли да питате дали тия имена изобщо подхождат на тях двамата?

Абе бива ги, карай.

Ама се казваме съвсем другояче...

...както впрочем и вие.

Бяхте по-големи от Лена и много по-големи от Нана, но в семейно отношение, тъй да се рече, бяхте част от нас, та оттогава вече бяхме осем деца, които тук, ето, на тези снимки - специално съм ги донесла - могат да се видят ту поотделно, ту в една или друга комбинация, ту дори, ето, това беше по-късно, всички заедно...

...как сме пораствали, тук аз, там Жорж, веднъж с къса, друг път с дълга коса, и какви физиономии правим само на снимките...

...или как аз не крия колко ми е досадно.

На тази снимка пък Лара гушка морското си свинче...

Ето го Тадел, как се излежава пред къщата с развързани обуща...

Я колко тъжно гледа тук Лена.

Ха на бас, че такива неща ги има из всички стари фотоалбуми, дето събират прахта във всяко семейство. Моментални снимки, нищо повече.

Сигурно е така, Тадел. За жалост обаче много снимки, които, както ви е известно, със сигурност не бяха случайни моментални фотографии, по някое време изчезнаха, жалко наистина, щото...

Например ония с кучето на Лара.

Или всички ония набързо щракнати снимки, на които, както често съм си мечтала, се нося из въздуха между моя татко и моето мамче на верижната въртележка... Много хубаво беше... Ах...

Или снимката с ангела-пазител на Тадел.

Или поредицата от снимки на Паулхен с патерици...

Така или иначе, неоспорим факт е, че всички - и нормалните, и изгубените - ги е правила старата Мария, понеже тя, само тя...

За Марихен нека аз да кажа. Всичко почна като приказка, например така: имало едно време една фотографка, на която някои викали "старата Мария", Тадел понякога - "дъртата Мария", а аз - "Марихен". От самото начало беше част от нашето съшито оттук-оттам семейство. Марихен винаги присъстваше, отначало при нас в града, после при вас в равната като тепсия провинция, понякога тук, друг път през ваканциите, понеже - така си беше - се лепваше като репей за баща ни и нищо чудно да са били и...

Ама и за нас, понеже щом си пожелаехме нещо, и тя...

Нали тъкмо това казвам: от самото начало, когато бяхме двама, после трима, после четирима, все ни е снимала или щракала, щом татко кажеше: "Я щракни, Марихен!"

А когато се вкиснеше - понякога я налягаха какви ли не настроения, - мърмореше под носа си: "Да не съм ви Мара Щракалката!"

Но не снимаше само нас, децата. Една след друга тропоса пред камерата си всичките таткови жени: първо нашата майка, която на всяка снимка изглежда така, сякаш ей сега ще затанцува с балетни стъпки, после майката на Лена, която все гледа някак си оскърбено, после следващата, на Нана майката, която на всички снимки се смее на не знам си какво, и накрая последната от четирите жени, майката на Яспер и Паулхен, чиито къдрици често се развяват от вятъра...

И при която нашето татенце най-сетне миряса.

Но макар че надали е желаел нещо по-силно от групов портрет с неговите четири силни жени - Жорж и аз сме единодушни, че такова изображение на същински паша сред тях е стояло на първо място в списъка му с желания, - Марихен се залавяше с всяка от тях поотделно. Ето вижте: една след друга, в строг ред.

Нас обаче щракаше, като да сме хвърлени от чашата със зарове. Ето защо тук има сума ти снимки, които можем да попрехвърлим, но искам да помоля Нана да не си играе с настолния микрофон, щото...

Но и за изгубилите се моментални снимки, за всичко, което Марихен правеше от нас, щом се скриеше с ролфилмите си в своята тъмна стаичка, ни се налага да си спомним само защото баща ни го иска...

Добре ще е да уточниш, Пат: художествените си фотоси правеше с "Лайка" и понякога с "Хаселблад", а моменталните снимки щракаше със старата бокс-камера, която приличаше на кутия. С нея, само с нея ходеше да търси мотиви за баща ни във връзка с всичко, което му бе нужно за неговите хрумвания. И тая кутия беше нещо необикновено, но всъщност не представляваше нищо повече от старомодна бокс-камера на фирмата "Агфа", която е произвеждала и ролфилмите "Изохром Б2".

Все едно дали "Лайка", "Хаселблад" или тая стара кутия - една от тях винаги висеше на шията й.

"Всички бяха на моя Ханс", обясняваше старата Мария на всеки, който разглеждаше с удивление фотоапаратите й. "Друго на моя Ханс не му трябваше."

Но само Пат и Жорж знаят как е изглеждал тоя неин Ханс. Ти винаги си казвал, че бил "як тип с чело на буци". А ти: "Цигарата не слизаше от устата му."

Двамата държаха мансардно ателие на Курфюрстендам, пада се между хотелите "Блайбтрой" и "Уланд". Специализирали се бяха в портретни фотоси на артисти и дългокраки балерини. Но и на дебели директори на "Сименс" с благоверните им, тежко накичени със злато съпруги. Да добавим още щерките на богаташи от берлинските квартали Далем и Целендорф. Облечени в скъпи дрехи, те седяха леко накриво пред бял чаршаф и или се хилеха, или правеха сериозни физиономии.

Старата Мария отговаряше за всичко, свързано с техниката, за осветяването със специални лампи и тям подобни: за проявяването на филмите, за копирането, уголемяването и пипкавото ретуширане на брадавици, гадни пъпки, бръчки и бръчици, на двойни брадички, лунички и косми по носа.

Всичко в чернобяло.

За нейния Ханс цветовете не съществуваха.

Признаваше само различните отсенки на сивото.

Колкото и малки да бяхме, и до ден-днешен я чувам как говори, когато бе в добро настроение: "Но всичките тия работи само аз съм ги учила из основи. И въпреки това моят Ханс, който трябваше да ги усвоява самодейно, се занимаваше с хората, които се случеха да дойдат... Моите задачи бяха в тъмната стаичка. От тях моят Ханс си нямаше и понятие."

Понякога, и то така, сякаш трябваше да икономисва думите, разказваше за обучението си в Аленщайн...

...градче в мазурската част на Източна Прусия, както ни обясни татко.

Днес на полски е Олщин.

"Намира се в студения роден край", непрекъснато казваше старата Мария. "Далече на изток. Сега там камък върху камък не е останал."

Баща ни и майка ни бяха големи приятели с Ханс и Марихен. Често пиеха заедно, и то по много, смееха се - най-често до късно през нощта - на истории от преди, от младините им, когато...

Майка ни и баща ни също са снимани от Ханс пред бял чаршаф. Винаги с "Хаселблад" или с "Лайка", никога с камерата "Агфа 54", която са се избивали да я купуват, щом я пуснали в продажба, дълго преди "Агфа" да извади на пазара следващите модели, като например "Агфа специал" със сферична леща и...

Когато Ханс внезапно почина, го погребаха на гробището в горичката край Целендорф.

Дори си спомням смътно как беше. Поп не беше допуснат да го опява, но затова пък пееха много птици.

Слънцето грееше и ни заслепяваше. Аз и Жорж стояхме вляво от майка ни, която беше застанала редом с Марихен. Само баща ни се бе изправил пред отворения гроб и говореше за своя приятел Ханс, фотографа в чернобяло, на когото твърдо бил обещал отсега нататък да се грижи за Марихен, не само финансово, но и иначе.

Говореше отначало тихо, после като гръмна...

А накрая баща ни изброи всички видове ракия, които приятелят му Ханс харесвал.

Мъжете, които най-напред бяха изтикали ковчега от параклиса върху поставка с колелца, след което май четирима от тях го бяха пренесли на рамо до гроба и там бяха издърпали въжетата, почувстваха, можете да си го представите, ужасна жажда, когато баща ни заизрежда една по една всички ракии и след всяко название правеше пауза.

Страшно тържествено трябва да е звучало.

Като привикване на духове.

Много ясно, че се чувствахме неловко, понеже изброяването му край нямаше.

А те се казваха, чакай, как точно се казваха: сливова, гроздова, мускатова, плодова, смокинова, дюлева, гюлeва или нещо такова.

Една ракия се наричаше "джибровица", варят я и по нашия край, в Шварцвалд.

Не забравяй черешовата.

Било е не знам си кога, но всеки случай след построяването на Берлинската стена. Да сме били най-много на пет. А ти, Лара, на има-няма две годинки. Надали помниш нещо.

Тебе пък, Тадел, изобщо те нямаше на бял свят.

Трябва да е било есента. Навсякъде бяха поникнали гъби. Под дърветата в гробището. В храстите. Зад надгробните камъни. Поотделно и на туфи. Баща ни, който открай време е луд на тема гъби и твърди, че познава всяка една, на връщане от гроба обра всичко, което ставаше за ядене.

Да, помня, напълни си шапката.

А от носната си кърпа направи плик.

После ни ги сготви вкъщи, с бъркани яйца.

Сигурно е казал: "Да хапнем в чест на покойника."

По времето, когато Ханс бе погребан, живеехме още на Карлсбадерщрасе, в една полусъборетина, останала от войната.

Но когато Марихен остана да живее сама в голямото ателие, тя не знаеше какво да подхване. Чак когато баща ни я придума - умее ги той тия неща - започна отначало с "Лайка"-та, после с "Хаселблад"-а и накрая със старата бокс-камера, почти само с нея, да щрака за татко по-особени, открити тук-там неща, например мидени черупки, които той носеше от пътуванията си, изпочупени кукли, изкривени гвоздеи, една неизмазана стена, къщички на охлюви, паяци в паяжина, размазани на шосето жаби, дори умрелите гълъби, намерени от Жорж...

После и риби на пазара във Фриденау...

И разполовени зелки...

Но да снима всичко, което е важно за него, тя започна още на Карлсбадерщрасе...

Точно така! Снимането почна по времето, когато баща ни пишеше една книга⁴, в която се говореше за кучета и бостански плашила, но далеч не беше готова; с нея той по-късно направи добри пари, та можа да купи за нас облицованата с теракота къща във Фриденау...

Така че старата Мария дойде и на Нийдщрасе да му снима нещата...

...а често караше и нас, децата, както си растяхме, да заставаме пред камерата й, която уж изпълнявала всичко, което си пожелаеш. И за мен, само за мен после, когато морското ми свинче ставаше все по-дебело и по-дебело, бяха...

Това е по-късно, Лара. Сега сме наред ние двамата с Жорж, понеже нали...

И сега я виждам как стои с превити рамене пред полуразрушената къща с камерата на корема си и със сведена глава, сякаш се съсредоточава във визьора на своята "Агфа".

Снимаше обаче само по чувство, при което често гледаше в съвсем друга посока.

И се подстригваше много смешно. Баща ни наричаше прическата й "бубикопф".

Приличаше на смотано момиче, кльощава и плоска отпред. А кутията, която вечно висеше на врата й и с която...

Чакай, Пат! Тук трябва да уточниш нещата. Първо фактите: камерата "Агфа" се появява на пазара още през 1930-а, но не е първата бокс-камера. Изобретили са я, много ясно, американците още преди хиляда и деветстотната година. Не се и казвала така, ами "Брауни", и фирмата "Ийстмен Кодак Къмпани" я е бълвала в огромни количества. Но още тя е работила с формат шест на девет, както по-късно "Бокс-Тенгор" на "Цайс-Икон" и, както тогава са й викали, фолкскамерата на фирмата "Ехо". Но едва тази бокс-камера на "Агфа" получава наистина широко разпространение, когато с рекламата "Който снима, получава повече от живота"...

Тъкмо исках да го кажа. Защото тъкмо такава камера нашата Марихен получава като подарък от чичо си или от някоя леля, още когато е била младо девойче и или е започвала, или тъкмо е приключвала училището. Още в Аленщайн...

И тази бокс-камера "Агфа" - това го проверих, - заедно с два ролфилма "Изохром" и наръчник за начинаещи, е струвала точно шестнайсет райхсмарки.

Та с такава, значи, камера тя снимаше по-късно и тебе, нашия малък Тадел, когато заравяше в пясъка автомобилчетата "Мачбокс" на Жорж, и моето морско свинче, което тогава...

Но преди всичко нас, когато тренирахме на лоста в задния двор...

На лоста обаче е щракала и нашето татенце, понеже дойдеха ли ни гости, непременно искаше да им докаже колко го бива в гимнастическо отношение, тъй да се рече, след като още може да прави и силовото, а понякога и коремното възлизане.

Но когато много по-късно, за жалост, твърде рядко, е фотографирала и мен, вашата Марихен изобщо не се набиваше на очи. Все стоеше настрана и каквато си беше кожа и кости, сякаш я нямаше. Изглеждаше някак си самотна, всъщност не тъжна, което по принцип би било разбираемо, а по-скоро отвеяна. "Не съм нищо друго, освен останка", каза ми тя, когато придружи татко, мамчето ми и мен на германско-френския събор в Тегел, където летяхме из въздуха на верижна въртележка и... Ах, колко хубаво беше, когато всички заедно...

Точно така, Нана! Същото казваше и за камерата си "Агфа", която външно беше неугледна и с очукани ръбове: "Това е останка от всичкото, дето сме имали с моя Ханс, та съм толкова привързана към нея."

А попитахме ли я: "От какво си останка, бе Марихен?", заговорваше за войната.

Но не за онова, което нейният Ханс беше преживял и направил през войната, а само за това, което за нея е било важно. "Моят Ханс", разказваше тя на баща ни, "си идваше само в отпуск или когато бе командирован някъде. Кой знае на какви страхотии се е нагледал по пътя. На Изток, де, пък и навсякъде. С думи не можеш да го опишеш. Ай-ай-ай."

Тогава фотоателието им трябва да е било другаде, пак на Курфюрстендам, но по-скоро към Халензее.

По този повод баща ни трябваше да изслуша дълга-предълга история, която чухме и ние с Пат: "Малко преди края ни бомбардираха. За късмет, моят Ханс беше на фронта и носеше със себе си "Лайка"-та и "Хаселблад"-а. Инак камък върху камък не остана. Всичко се превърна в пух и прах, докато ние долу в бомбоубежището... Прожекторите на парчета. Оцеляла беше само тая камера, и аз не знам как. Е, малко поохлузена, особено по кожената кутия, в която я държахме някога."

И още каза: "Тая моя камера прави едни снимки, думи нямам. И вижда неща, дето не ги е имало. Или показва работи, за които и насън не бихте се сетили. Всичко вижда тя, моята камера. Трябва да й се е случило при пожара. Оттогава се е чалнала."

Понякога говореше: "Така е, деца, когато си останка. Моташ се насам-натам като чалнат."

Така и не ни стана ясно кой точно се е чалнал. Тя ли, камерата ли, или и двете.

На няколко пъти разказваше на баща ни и какво е станало с "Хаселблад"-а и с "Лайка"-та: "Благодарение на моя Ханс и те надживяха войната, понеже като войник той никога не беше стрелял, а навсякъде по фронта го бяха пращали само като фотограф. Та си ги върна обратно. С цяла раница неупотребени филми. Те бяха нашият капитал след войната. Можахме да започнем без забавяне, веднага щом обявиха, че най-после има мир."

Отначало нейният Ханс снимал само окупатори, най-вече американци, както и един английски полковник.

После дошъл дори един френски генерал. Платил с бутилка коняк.

А веднъж в ателието се качили и трима руски окупатори. Много ясно! Донесли водка.

Американците идвали с цигари.

А от англичаните получавали чай и месо в консерви.

Веднъж, когато и ние бяхме там, Марихен каза: "Не, деца, с тая камера окупатори не сме снимали. Моят Ханс използваше само "Лайка"-та, а понякога - и "Хаселблад"-а. Камерата му беше само спомен от едно време, когато и на двамата, на моя Ханс и на мене, все още ни беше широко около душата. Освен това, ама вие вече го знаете, тая камера беше чалната." Само когато моят браток - Жорж имам предвид, аз все така си му викам - не я оставеше на мира...

Че как иначе, нали исках да науча как точно стоят нещата...

...а почнеше ли да я разпитва: "Какво значи една камера да е чалната?", тя обещаваше: "Един ден ще ви покажа докъде се стига, когато си останка, и то чалната, та виждаш неща, които или ги няма, или още не може да ги има. А и сте още твърде малки за това, и твърде нахални, тъй че надали ще повярвате какво може да избълва моята камера, когато й се случи добър ден. Всеки случай го знае предварително, откакто оцеля в пожарите."

Когато ходехме у нея с баща ни, той само чакаше тя да излезе от тъмната стаичка, за да почнат да шушукат.

Нас пращаше на балкона или ни даваше празни ролки от филми да си играем.

Двамата никога не казваха как точно стоят нещата, говореха все с недомлъвки, тайнствено. Ние обаче въпреки това схващахме, че става дума за дебелата книга на баща ни, в която трябваше да има сума ти кучета и нещо като механични бостански плашила. Когато по-късно излезе, на корицата й имаше ръка във формата на силует на кучешка глава.

Когато обаче питахме баща си за фотографиите на Марихен, той само казваше: "Малки сте още." А на майка ни: "Обяснението сигурно е в мазурския й произход. Нашата Мария вижда много повече, отколкото ние, простосмъртните, можем да възприемем."

И чак тогава, но още преди да е натракал окончателно на машината си своите "Кучешки години", дойде на бял свят ти, Лара...

И то в неделен ден...

Е, най-после ще чуем и историята с морското свинче...

Чакай малко, Нана, още не сме свършили.

Нашата сестричка ни се видя някак си по-особена.

Още преди да проходи, Лара само се усмихваше, както баща ни казваше, "за проба".

И днеска е така.

А щом проходи - нали така, Жорж? - винаги вървеше няколко крачки встрани.

Или след нас, никога отпред...

Понечеха ли баща ни и майка ни да те хванат за ръка, е, когато например поемахме неделен ден на семейна разходка от Розенек до Груневалд, винаги скръстваше ръце на гърба си.

И започна да се смееш истински чак когато ти подариха едно морско свинче, и то само когато морското свинче изквичаваше.

Беше се научила дори да го наподобяваш, квиченето.

Още го мога. Искате ли?

И понеже на нашата Лара и през ум не й минаваше да прави физиономии като за снимка, старата Мария се скъсваше да я щрака.

Отпърво на Карлсбадерщрасе, после във Фриденау, на люлката, в градината на задния двор, на масата пред ометената чиния със сладкиш...

И с морското ми свинче, отново и отново...

Но когато животинката, която беше женска, един ден при децата на съседите попадна сред други морски свинчета, от които поне едно се оказа мъжко, стана тя, каквато стана, и то на бърза ръка...

При това го исках повече от всичко на света. Понеже щом се пръкна и Тадел, който още съвсем малък, не можеше и да ходи, започна да се проявява като страшен наглец, и аз се озовах сред трима братя, като цялото внимание беше насочено към Тадел, понеже беше толкова мъничък и толкова сладичък, пък и каквото и да се счупеше, вината никога не беше твоя - не, Тадел, сега аз съм на ред! - старата Мария ме взе под крилото си и започна да снима за мен, само за мен със старомодната си камера моето морско свинче, което от ден на ден все повече дебелееше. Изщракваше цял филм, после слагаше нов. И показваше тия снимки само на мен, не на вас. Да, така е, нямаше как да не се разсмея, и то на висок глас. Но никой - да, вие двамата, за Тадел да не говорим - не вярваше какво бях видяла на всички снимчици, които старата Мария създаваше като някаква магьосница в тъмната си стаичка. Честна дума, на всяка от тях съвсем ясно се виждаха три малки, току-що родени морски свинчета. Колко сладко само бозаеха от майка си. Така че камерата беше предугадила, че ще са тъкмо три. А когато наистина се родиха, не само вие двамата, а и ти, Тадел, зяпнахте от удивление, че са три. Кое от кое по-сладки. Не, всичките еднакво сладки. Снимките обаче ги скрих. И ето на, имах си вече четири морски свинчета. Бяха твърде много, разбира се. Затова подарих две от новородените. Но всъщност още тогава, понеже морските свинчета са доста скучни животинки и се държат, тъй да се рече, единствено като морски свинчета, тоест само плюскат и квичат, което понякога може да бъде и смешно, та още тогава, значи, си мечтаех за кученце. Всички обаче бяха против. "Куче в града, та да не можеш да го изведеш като хората? И дума да не става!", каза мама. Нашето татенце нямаше, общо взето, нищо против, но въпреки това пусна един от своите лафове: "А и в Берлин е пълно с псета." Само старата Мария беше на моя страна. И един ден, когато всички вкъщи бяха заети с нещо си свое, тя ме снима под ябълката, като непрекъснато си мърмореше някакви старовремски думи като "цяр, балсам и медовина". После ми пошепна: "Лара, миличка, пожелай си нещо хубаво!" Няколко дни по-късно ми показа снимките, осем на брой, и - честно! - на всяка от тях се мъдреше рошаво кученце, ту вляво, ту вдясно, подскачаше към мен, изправяше се на задни крака, лижеше ръката ми, даваше ми я лапа, я целувка, имаше очарователно опашле и по отношение на расата, тъй да се рече, изглеждаше точно като помиярчето Йоги, с което се сдобих няколко години по-късно. "Това обаче ще си остане нашата тайна от тъмната стаичка", пошушна ми старата Мария и задържа после всичките снимки, понеже според нея никой нямало да ни повярва.

Не е вярно! Тогава всички го вярвахме...

Само ти, Тадел, отначало не щеше и да чуеш.

Смятах го за абсолютна тъпотия.

После обаче и ти...

Както по-късно и Яспер, който най-напред също...

...после обаче нямаше как да не повярва, защото се доказа абсолютно всичко, което ти и твоят приятел...

Престани, Паулхен!

Лена и аз обаче, когато се присъединихме към вас много по-късно, не сме изпитвали никакви съмнения, че вашата Марихен като нищо може, точно както и при вас, да ни изпълни всичко, за което тайно сме си мечтали, например, че най-сетне ще бъдем, и то често, с баща си...

Добре! Добре! Но все пак никой няма доказателства...

И аз мисля така, Яспер. До ден-днешен не мога да проумея в какво точно съм вярвала като дете, а и, както ми се струва, съм го виждала. Откакто обаче малката ми дъщеря, точно както и аз на времето, упорито настоява да си има кученце, много ми се ще да притежавам такава една камера като на старата Мария, която да изпълнява желания, камера, която да е истински чалната, докато всичко наоколо се ръководи, тъй да се рече, от разума и е само скучно. Моят Йоги обаче, първо на снимките, а после наяве, беше...

...всичко друго, но не и расово куче.

...по-скоро типичен уличен помияр.

...и грозен като смъртта.

...и все пак беше необикновено кученце. С това бяха съгласни всички, понякога дори вие, момчетата. Вечно се карахте. А и тебе вече те имаше, Тадел. Нищо чудно, че често мрънках, когато ме заклещехте отвсякъде. Затова ми викахте "пищялка", и то само защото веднъж моето татенце, сигурно за да ме утеши, ме нарече "моята малка пищялка". Истинска утеха обаче намирах единствено у Йоги. Вярно, помияр беше, наполовина шпиц, наполовина нещо друго, но тъкмо затова се отличаваше с хитрост и направо с остроумие. Достатъчно беше само леко да накриви глава и да се ухили, и аз се задавях от смях. Не цапаше вкъщи, когато пресичаше улицата, винаги се оглеждаше наляво и надясно дали не минават коли. Аз го бях научила на това, за да се държи правилно в транспортно отношение, тъй да се рече. Понеже Йоги много ме слушаше. Само дето понякога го нямаше с часове, "хващаше го липсата", както се изразявахте вие момчетата, така и не можах да го отуча. Не всеки ден, но има-няма два пъти в седмицата изчезваше. Понякога дори в неделя. И никой не знаеше къде се мотае, докато един ден старата Мария не му разгада номерата. "Ще разберем всичко, Лара!", каза ми тя. И когато моят Йоги се прибра от поредното си бягство, накриви глава и се ухили като ни лук ял, ни лук мирисал, тя застана пред него и започна да го щрака с камерата. Най-вече права, понякога и на коляно. По няколко кадъра един след друг. "Ей сегичка ще те затворя в тъмната стаичка!", викаше тя всеки път, щом изщракаше поредния си филм. И наистина, още на другия ден старата Мария ми показа, само на мен, осем малки снимки, на които съвсем ясно можеше да се види как моят Йоги се спуска по нашата Нийдщрасе, слиза по стълбите на метростанцията на Фридрих-Вилхелм-плац и изчезва, но малко след това отново се появява, седнал преспокойно на перона между една баба и някакъв си тип, после скача с размахано опашле във вагона през отворената врата, после маха опашлето си сред напълно чужди хора, дава им лапичка, оставя се да го милват и при това, честна дума, дори леко се усмихва. Още можеше да се види как слиза на метростанция "Ханзаплац", хуква първо нагоре, после надолу по стълбите и ето че се озовава на отсрещния перон, където преспокойно гледа вляво и чака оттам да дойде влакът в посока Щеглиц, в който се шмугва с лек скок и се прибира. Последната снимка показваше моя Йоги пак на Нийдщрасе. Хич не бързаше, ситнеше покрай оградите, душеше всяко дърво, вдигаше задния си крак. Естествено, че не показах тези снимки на никого, особено на вас, момчетата. Но щом я нашето татенце, я мама ме попитаха "Къде се дяна твоят Йоги? Пак ли е духнал нанякъде?", си казвах самата истина: "Ами моят Йоги много обича да се вози на метро. Неотдавна се прекачи на спирка "Зоологическа градина". Сигурно се е разходил до Нойкьолн. Нищо чудно там да живее някоя кучка, която да си е харесал. Ходил е и извън града, в Тегел. Често пътува с прекачвания до Зюдщерн, за да се забавлява по моравите в парка Хазенхайде, щото там сигурно бъка от кучета. Кой знае какво изживява моят Йоги, докато скита. Все малки приключения. Нали е типично градско куче. Миналата седмица можеше дори да се види как е отишъл до Кройцберг и души по протежение на берлинската стена, сякаш търси дупка в нея, за да се шмугне за кратко оттатък... И аз като вас се чудя по отношение на забежките му, тъй да се рече. Но никога не се изгубва." Само че никой не искаше да ми повярва, най-вече вие, момчетата.

Тая история сме я слушали...

До ден-днешен звучи невероятно.

Тогава нашето татенце ми каза: "Възможно е, като се има предвид шокът, който е изпитала камерата през войната, като единствена останка от нея..."

А на мене, докато летяхме на верижната въртележка, татко ми говореше: "Ще видиш, Нана, един ден всичко ще се оправи и тогава заедно..."

Баща ни много приказва!

И после никой не знае колко от думите му са истина.

Тогава нека Паулхен разкаже какво е истина в тая стара камера и какво е измислица.

Сигурно си видял всичките й трикове в нейната тъмна стаичка.

Беше й асистент, сама го казваше.

И то до самия край.

Мога да кажа само това: всичко, което Мария фотографираше със старата си "Агфа", излизаше от нея точно такова, каквото всъщност беше. Без никакви шмекерии, колкото и невероятно да изглеждаше.

Нали и аз ви го казвам, също като Паулхен: пътуванията на моя Йоги с метрото изглеждаха напълно нормални. В повечето случаи на далечни разстояния с многократни прекачвания. Само веднъж беше слязъл на една съвсем близка спирка, "Шпихернщрасе", понеже някаква кучка - пудел, струва ми се - беше привлякла интереса му. Тя обаче нямаше желание.

Йоги можеше туй, Йоги можеше онуй: за начало стига толкова. След като бащата задрасква някои думи, на места омекотява, другаде заостря изразите, му хрумват още неща, свързани с Марихен и нейната камера-останка. Колко често е стояла свъсена встрани. В какво е впивала очи така, сякаш иска да пробие дупки в камъка. Как дори в компания се е уединявала. Какво се е долавяло от съскането й, преди да се затвори в тъмната стаичка: отривисти проклятия, дълги заклинания по адрес на нейния Ханс, поредици от мазурски нежности.

Той, бащата, вижда и картини, които бързо се заличават една друга и на които неизменно е тя: как стои с плътно събрани пети или как, леко приклекнала, щрака цели серии отдалечени от съвремието снимки: детински желания, упорито повтарящи се страхове, а така също по-късни, но предугадени събития от брака на родителите.

За това обаче дъщерите и синовете не искат да говорят, не са го виждали. Би им било неловко да разгледат цял ролфилм с чашите, които разгневената им майка троши една след друга пред очите на слисания им баща: парчета стъкло зад празничната шатра, в която току-що се е танцувало, защото и тогава, и години по-късно... Да, старата камера виждаше всичко.

БЕЛЕЖКИ

1. Руди Безпомощния, популярен герой от песен на Удо Линденберг. - Б.пр. [обратно]

2. Битие 25:34. - Б.пр. [обратно]

3. "Из всекидневието на куклата Нана”, творба от стихосбирката на Гюнтер Грас "Обръщателен триъгълник” (1960). - Б.пр. [обратно]

4. "Кучешки години" - Б.пр. [обратно]

© Гюнтер Грас
© Любомир Илиев, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2010, № 2 (123)

Други публикации:
Гюнтер Грас. Старата камера. София: Атлантис КЛ, 2009.