Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЧЕШКАТА

Гюнтер Грас

web | Рачешката

6.

Той твърди, че от моя документален разказ ставало новела. Това е литературна оценка, която не ме засяга. Като хроникьор, аз съобщавам: в онзи ден, който според провидението или според друг някой календарописец щял да се окаже последен за кораба, вече било в ход и крушението на Великогерманския райх - британските и американските дивизии били стигнали в подножието на Аахен. Вярно, че нашите оцелели подводници рапортували за потапянето на три вражески транспортни кораба в Ирландско море, ала на фронта край Рейн се усилвал натискът срещу Колмар. На Балканите партизанските действия набирали скорост около Сараево. С цел да се подсилят някои участъци от Източния фронт, Втора егерска дивизия била изтеглена от датска Ютландия. В Будапеща, където снабдяването се влошавало с всеки изминал ден, фронтът вече бил достигнал досами Крепостта. Противниците оставяли навред мъртъвци след себе си, навред се събирали опознавателни медальони и се раздавали ордени.

Ако не броим фиаското на оповестеното "оръжие-чудо" - какво ли се е случвало още? Край Глогау63 в Силезия били отблъснати вражеските нападения, ала около Позен64 положението се влошавало. Край Кулм съветски подразделения дори преминали Висла. В Източна Прусия врагът достигнал Бартенщайн65 и Бишофсвердер. До този ден, който сам по себе си не се отличавал с нищо особено, от Пилау с успех били евакуирани на различни кораби шейсет и пет хиляди цивилни и военни лица. Навред се извършвали подвизи, достойни за паметник, очертавали се и още. Докато "Вилхелм Густлоф" следвал курса си към Щолпебанк, а подводницата С-13 все още дебнела за плячка, хиляда и сто вражески четиримоторни бомбардировача извършили нощни нападения над Хам, Билефелд и Касел, а американският президент вече бил напуснал САЩ; тежко болният Рузвелт пътувал към Ялта на Кримския полуостров за една конференция, на която заедно с Чърчил и Сталин щял да прокарва нови граници и да подготвя мира.

За тази конференция, а и за следващата в Потдсам, когато Рузвелт вече бил мъртъв, а Труман - президент, в Интернет аз открих различни ругателни страници и един по-скоро мимолетен коментар на страницата на моя син-всезнайко: "Така ние, германците, бидохме раздробени", плюс карта на Великогерманския Райх с отбелязаните териториални загуби. По-нататък той фантазираше на тема: какви ли чудеса щели да се случат, ако младите и почти докрай обучени матроси на борда на "Густлоф" благополучно били достигнали пристанището в Кил и оттам се хвърлели в успешни битки на борда на дванайсетте (или дори повече) нови, невероятно бързи и почти безшумни подводници от клас ХХІІІ. Сред неговите мечтания изпъкваха какви ли не подвизи и извънредни съобщения. Не, Кони не се опитваше постафактум да обърне нещата чак към окончателна победа, той просто беше уверен, че дори ако подводниците-чудо биха били унищожени от водни бомби, на младите подводничари е щяла да им бъде писана далеч по-славна смърт, в сравнение с онова окаяно издавяне край Щолпебанк. Дори неговият опонент Давид се съгласи с тази класация на различните видове смърт, макар че после отново пося семето на съмнението в Мрежата: "Момчетата всъщност не са имали право на избор. Тъй и тъй не им е било писано да пораснат по най-баналния начин..."

 

Има снимки, които оцелелият помощник-счетоводител на "Густлоф" събирал в продължение на десетилетия: многобройни паспортни снимки и една обща фотография, която показва всички матроси от Втора учебна подводничарска дивизия след курса на обучение (по правило - четиримесечен), строени в редици на горната палуба, току-що поздравили в стойка "мирно" капитан-лейтенант Цаан, който им е дал "свободно". На тази широкоформатна снимка, където могат да се преброят над деветстотин, постепенно смаляващи се към кърмата моряшки барети, лицата се различават ясно едно от друго едва до седмата редица. Оттам нататък - строени маси. Ала от паспортните снимки насреща ми гледат един подир друг млади мъже в униформа, чиито младежки лица се отличават в чертите си, но всички заедно изглеждат някак незавършени. Осемнайсетгодишни ще да са били. Няколко момчета, снимани в униформа през предишните месеци от войната, са дори още по-млади. Моят син, който вече навърши седемнайсет, би могъл да бъде един от тях - макар че заради очилата Кони едва ли щеше да попадне на подводница.

В интерес на истината баретите им стоят много добре, на околожките пише "Военен флот", а всички са ги накривили на една страна, обикновено надясно. Пред очите ми минават заоблени, тесни, островати или бузести лица на кандидат-смъртници. Униформата е единствената им гордост. Гледат ме сериозно, сякаш предчувствието е белязало това тяхно последно фото-изражение.

Малко са снимките на онези общо триста седемдесет и три флотски помощнички, които правят по-цивилно впечатление, въпреки накривените кепета с леко прегънатия по средата германски орел. Старателно нагласените фризури - повечето минали през водно или трайно къдрене - падат на букли, ондулирани според духа на времето. Някои от момичетата сигурно са били сгодени, малко на брой - омъжени. Две или три, които с хладна еротика се взират насреща ми изпод правите си коси, малко приличат на мойта бивша. Такава съм запомнил Габи от времето, когато усърдно учеше педагогика в Западен Берлин и още при първата ни среща ми подкоси краката. На пръв поглед почти всички флотски помощнички изглеждат красиви, дори сладички, тук-таме личи ранна предразположеност към двойна брадичка. Не гледат така сериозно, както момчетата. И всички се усмихват нищо неподозиращо, когато срещнат погледа ми.

От всичките над четири хиляди кърмачета, деца и юноши, които са били на борда на злощастния кораб, били спасени не повече от стотина, тъй че техни снимки са се запазили малко на брой и по случайност, защото заедно с кораба потънали и фотоалбумите в багажа на бежанските семейства от Източна и Западна Прусия, от Данциг и Готенхафен. Гледам детските лица от онези години. Момиченца с плитки и кордели, момченца с път отляво или отдясно. Почти няма снимки на кърмачета, които и без това изглеждат по един и същи начин във всички епохи. Запазените фотографии на майките, за които Балтийско море се превърнало в гроб, и на малкото спасили се, обикновено без своите деца, са правени или дълго преди нещастието, или пък години по-късно в рамките на семейни тържества, "щрак портрет", както казва майка, от която не е останала нито една снимка. От мен като пеленаче - също.

Няма запазен образ и от онези възрастни мъже и жени, от мазурските селяни и селянки, пенсионираните чиновници, веселите вдовици и занаятчиите в пенсия, от хилядите старци и старици, които ужасът обърнал в бягство и отвел на борда на кораба. На кея Оксхьофт всички мъже на средна възраст били освидетелствани като годни за последните набори на Народното опълчение и не се качили на кораба. Сред оцелелите почти нямало много възрастни хора, нямало и застаряващи дами. Няма нито едно фотографско свидетелство и за тежко ранените войници от Курландия, които лежали глава до глава в Зимната градина.

Сред малцината оцелели възрастни хора бил капитанът на кораба Петерзен, мъж в средата на шейсетте. В двайсет и един часа четиримата капитани били на мостика и спорели дали Петерзен е прав със заповедта да се включат габаритните светлини, само защото малко след осемнайсет часа дошла радиограма, че насреща им се движи група миночистачи. Цаан бил против. Вторият офицер по навигацията - също. Петерзен накрая се съгласил да изключат част от светлините, но лампите на бакборда и щирбодра останали включени. В съпровод вече единствено на миноносеца "Льове", затъмненият по височина и по дължина кораб продължил курса сред утихващата виелица и въпреки тежкото вълнение постепенно се приближавал към отбелязаната на всички карти плитчина Щолпебанк. Прогнозираното средно застудяване означавало 18 градуса под нулата.

 

Известно е, че габаритните светлини в далечината най-напред видял първият офицер на съветската подводница С-13. Но който и да е подал сигнала, Маринеско начаса се озовал в купола на лодката, плаваща в този момент над водата. Към ушанката, подплатена с кожа, той не носел уставната шуба на офицерите от подводния флот, а лекомислено бил наметнал някаква овча кожа, омазана с машинно масло.

По време на дългото плаване на електромотори под водата, капитанът получавал информации единствено за регистриран шум от малки кораби. Близо до Хела той наредил да се изплува на повърхността. Включени били дизеловите двигатели. И едва в този момент на С-13 регистрирали шум от двата винта на голям кораб. Внезапната снежна виелица осигурявала прикритие на подводницата, но ограничавала и видимостта. Когато времето малко се пооправило, веднага били регистрирани контурите на приблизително двайсет-хиляди-тонен транспортен кораб и на ескортиащата го лодка. Откъм морето се виждал щирбордът на транспортния кораб, а отвъд него се мержелеел померанският бряг. В началото не се случило нищо.

Мога само да гадая какво е накарало капитана на С-13 да ускори надводното плаване и с рискована маневра да заобиколи отзад кораба и ескорта му, за да потърси откъм прибрежната страна позиция за нападение на някакви си едва трийсет метра от дъното. Според по-сетнешни изявления, Маринеско искал на всяка цена да потопи "фашистките псета", които нападнали и опустошили родината му; до онзи момент това негово желание оставало неосъществено.

Вече две седмици издирването на плячка не давало резултат. Маринеско не намерил цели за обстрел нито край остров Готланд, нито край балтийските пристанища Виндау и Мемел. И десетте торпеда на борда почивали в тръбите си. Сигурно е бил като гладен до смърт. И нали само по време на плаване бил с бистър разсъдък, сигурно се е боял до смърт от Военния съд, който НКВД положително му готвел след евентуално безплодно завръщане в базите Турку или Хангьо. Канели се да му лепнат не само последния запой и обиколката из финландските бордеи, с която пресрочил отпуската си на брега; подозирали го дори в шпионаж - едно обвинение, което от средата на трийсетте години нататък станало обичайна практика в съветските чистки и по никакъв начин не подлежало на оборване. Единственото, което можело да го спаси, бил безспорен успех.

След близо два часа надводно плаване обходната маневра приключила. С-13 взела успореден курс на вражеския обект, който, за изненада на екипажа в купола, не плавал на зиг-заг и бил с включени габарити. Виелицата била отминала и вече имало опасност облаците да се разкъсат и лунната светлина да огрее не само транспортния кораб и ескортиращия съд, но и подводницата.

Маринеско въпреки това държал на решението си да атакува над водата. С-13 имала и още едно предимство, което никой от екипажа на Маринеско не подозирал: локаторът за подводници на миноносеца "Льове" бил замръзнал и временно не ловял сонарни сигнали. В своя труд английските автори Добсън, Милър и Пейн предполагат, че съветският командир дълго е бил тренирал успешно практикувания метод на германските подводници, които в Атлантика атакували надводно целите си, и в онзи момент най-после му се открила възможност да го приложи; при добра видимост надводната атака осигурява по-бързо придвижване и по-точен прицел.

Маринеско наредил да се поеме още вода в резервоарите за баласт, тъй че корпусът на подводницата се спуснал под повърхността, а горе, сред все още бурното вълнение, останал само куполът. Твърди се, че малко преди атаката от мостика на вражеския обект била изстреляна сигнална ракета и примигали светлинни сигнали; в германските източници обаче, тоест - в спомените на оцелелите капитани - такава информация липсва.

Така С-13 безпрепяттвено се доближила до бакборда на обекта. По заповед на командира тръбите на четирите носови торпеда били насочени на три метра под водата. Разстоянието до вражеския кораб се изчислявало на около шестстотин метра. Кръстчето на перископа държало точно носа на кораба. По московско време било двайсет и три часът и четири минути, по германско време - два часа по-рано.

Ала преди Маринеско да издаде заповедта за откриване на огън, която вече не ще може да се отмени, аз трябва да включа в хрониката си и една достигнала до мен легенда. Още преди С-13 да напусне Хангьо, някакъв старшина втора степен на име Пихур с четка и боя разкрасил всички торпеда, включително и въпросните четири, готови за изстрелване, с ръкописни посвещения. Първото било "За Родината", торпедото във втората тръба била наречено "За Сталин", а в третата и в четвъртата тръба посвещенията върху гладката като змиорка повърхност скандирали "За съветския народ" и "За Ленинград".

След като Маринеско най-сетне издал заповедтта, три от четирите така посветени торпеда - нареченото на Сталин засякло в тръбата, та се наложило спешно да го обезвредят - поели към кораба, останал за Маринеско без име, където в помещението за бременни и родилки майка все още спяла под звуците на музиката от радиото.

 

Докато трите надписани торпеда все още са на път, аз се изкушавам мислено да се пренеса на борда на "Густлоф". Най-лесно откривам флотските помощнички, които били качени последни и настанени в изпразнения плувен басейн, а също така и в съседната туристическа спалня, предназначена по замисъл за момчета от "Хитлерюгенд" и момичета от СГД, тръгнали на екскурзия. Те лежат и клечат плътно една до друга. Фризурите им все още се държат. Ала смях няма вече, няма ги и веселите или хапливи клюкички. Някои от момичета ги е хванала морската болест. Там, а и навред из коридорите на другите палуби, в някогашните тържествени зали и трапезарии мирише на повръщано. Тоалетните, и без това недостатъчни за огромната маса бежанци и за флотския персонал, отдавна са задръстени. Вентилаторите не успяват да изтласкат навън замърсения въздух и вонята. Още с потеглянето на кораба е издадена заповед да се облекат надуваемите жилетки, ала все по-нетърпимата жега кара мнозина да ги събличат заедно с топлото бельо. Деца и старци тихо похленчват. Вече няма информации по високоговорителя. Всички шумове са приглушени. Примирени въздишки и стенания. Настроението, което си представям, не е апокалиптично, то е по-скоро в предишната фаза - фазата на просмукващия се страх.

Само на мостика, след приключване на споровете, настроението сякаш било отчасти оптимистично. Четиримата капитани смятали, че, достигайки Щолпебанк, са оставили зад гърба си най-голямата опасност. В кабината на първия офицер дори се похапвало: грахова супа с месо. След това капитан-лейтенант Цаан наредил на стюарда да сервира коняк. Смятали, че има повод да се чукнат за щастливото, до момента, плаване. Овчарката Хасан спяла в краката на господаря си. Дежурен офицер на мостика бил капитан Велер. Ала последният им час вече бил ударил.

От детските си години помня едно изречение на майка: "Рипнах будна начаса, когат гръмна първица, пък после вторица, и третица..."

Първото торпедо ударило носа на кораба доста под ватерлинията, там, където са помещенията на екипажа. Онези матроси, които били под часи, дъвчели филии или спели в койките си и имали късмета да преживеят самата експлозия, също били обречени, защото веднага след сигнала за попадение капитан Велер издал заповед да се затворят преградите към предната част, за да се предотврати бързото потъване на кораба с носа надолу; извънедната мярка "затваряне на преградите" била оттренирана малко преди началото на курса. Сред отписаните матроси и хърватски дороволци били и мнозина от онези, които по време на тренировките се обучавали да направляват оптималното запълване на спасителните лодки и спускането им на вода.

Никой не знае какво се е случило в изолираната предна част на кораба - в първия миг, малко по-късно, накрая.

Запомнил съм и следващото изречение на майка: "Кат трясна пак, аз се капичнах от постелята, толкоз беше лошо..." Това торпедо от третата тръба, върху чиято гладка повърхност било изписано посвещението "За съветския народ", се взривило точно под плувния басейн на равнище Е. Оцелели само две или три флотски помощнички. По-късно те споменавали миризмата на газ и говорели за телата на другите момичета, разкъсани на парчета от шрапнелите на мозайката, красяща челната стена на помещението, и от късовете теракотени плочки. Бързо покачващата се вода подмятала трупове и части от трупове, сандвичи и други остатъци от вечерята, съблечени спасителни жилетки. Писъци почти нямало. Сетне угаснала светлината. Двете или трите помощнички, чиито паспортни снимки не съм виждал, успели да се измъкнат през аварийния изход и после нагоре по стръмната желязна стълба към по-високите равнища.

Майка продължава: "Чак кат трясна третица" доктор Рихтер се явил при кърмачките и бременните. "Живо пъкло си беше тогаз!" възкликваше тя всеки път, когато докараше безкрайната си история до "трети нумер".

Третото торпедо попаднало в средата на кораба, в машинното отделение. Така били извадени от строя не само двигателите, но също вътрешното осветление на всички равнища и останалата техника. Оттам насетне всичко се разигравало на тъмно. Аварийното осветление, включило се минути по-късно, създало известна ориентация всред хаоса и надигащата се паника на кораба, дълъг двеста метра и висок десет етажа, който тъй и не успял да подаде по радиото сигнал SOS: апаратурата в радио-рубката също била повредена. Единствено миноносецът "Льове" съумял многократно да излъчи в ефира тревожното съобщение: "Густлоф" потъва с три пробойни от торпеда!" Излъчени били и координатите на потъващия кораб, които после часове наред безспирно се повтаряли в ефира: "Позиция Щолпмюнде. 55 градуса 07 север - 17 градуса 42 изток. Молим за помощ..."

На С-13 попаденията и вече видимото с просто око потъване на вражеския обект били посрещнати със сдържано ликуване. Капитан Маринеско заповадял да продължи потапянето на подводницата, защото добре знаел, че в близост до брега, още повече пък край плитчините Щолпебанк, опасността от водни бомби е особено голяма. Преди това обезвредили торпедото, засякло във втора тръба; то било с включен двигател и готово за избухване, тъй че всяко дори най-дребно разклащане можело да го взриви. За радост на екипажа, водни бомби нямало. Миноносецът "Льове" изключил двигателите и опипвал с прожекторите си смъртно ранения лайнер.

 

На нашата глобална детска площадка, в прехваленото пространство на окончателните комуникации, съветската подводница С-13 биваше наричана на добре познатата ми уеб-страница с категоричното "Лодката-убиец". А екипажът на тази плавателна единици от Балтийския Червенознамемен флот се осъждаше като "банда убийци на жени и деца". В Интернет моят син играеше ролята на съдия. От самото начало на неуспех бяха обречени възраженията на неговия любим враг Давид, който не бе в състояние да измисли нищо друго, освен баналните антифашистки проповеди и припомнянето, че на кораба са пътували високопоставени нацисти и военен персонал, а на горната палуба е имало трисантиметрови зенитни оръдия - възражения, срещу които коментарите от цял свят се изливаха като водопад. Чатърите се обаждаха най-вече на немски, примесен тук-таме с английски думи. Екранът ми се пълнеше с обичайните злостни тиради, но и с набожни пророчества за настъпването на Апокалипсиса. След равносметката на ужаса - много възклицателни знаци. Помежду, за сравнение - цифрите за жертвите от други корабокрушения.

Многократно филмираната драма на "Титаник" се опитваше да държи първото място. Следваха я потъването на "Луситания", потопена през Първата световна война от германска подводница, което пък предизвика или ускори влизането на САЩ във войната. Нечий самотен глас съобщи за натоварения с концлагеристи "Кап Аркона", потопен от английски бомбардировачи в залива на Нойщад. Това деяние било извършено по погрешка броени дни преди края на войната и днес оглавяваше класацията в Интернет със своите седем хиляди жертви. Наравно с него беше и "Гоя". В крайна сметка обаче "Густлоф" взе надмощие в тази чат-надпревара. С характерната си усърдна прилежност на своята уеб-страница синът ми бе успял да вкара забравения кораб и неговия човешки товар в дифузното световно съзнание, онагледявайки го със схематичната скица и звездообразните маркировки на торпедните попадения, тъй че занапред корабът щеше да носи име с глобално значение - символ на нещастието.

Ала цифрите, които се надцакваха в киберпространството, нямаха нищо общо с действителните събития на "Вилхелм Густлоф" в онзи януарски ден през 1945 година, точно в двайсет и един часа и шестнайсет минути. В своя черно-бял филм "Нощ се спусна над Готенхафен", въпреки твърде удължената предистория, Франк Визбар съумява по-въздействащо да улови паниката, която избухва по всички палуби след трите попадения, когато водата залива носа, а в същото време корабът се килва на едната си страна.

Пропуските си отмъстили. Защо и без това недостатъчните на брой спасителни лодки не били своевременно подменени? Защо лодбалките и хаспелите не били редовно обезледявани? На всичкото отгоре липсвал и персоналът, който бил затворен - и навярно все още жив - в предната часта на кораба. Новобранците-матроси от Учебната дивизия нямали никакъв опит в работата със спасителни лодки. Заледената горна палуба, гладка като стъкло и вече леко наклонена, се превърнала в истинска пързалка за тълпите, които напирали отдолу. Изгубили равновесие, първите вече падали през борда. Далеч не всички носели спасителните жилетки. В паника, постепенно мнозина се престрашили да скочат във водата. Поради нетърпимата жега във вътрешността на кораба повечето от хората, нахлули на горната палуба, били твърде леко облечени, за да преживеят шока от рязката смяна до минус осемнайсет градуса температура на въздуха и съответната - може би два или три градуса над нулата - температура на водата. Въпреки всичко скачали.

От мостика дошла заповед всички напиращи отдолу да бъдат насочени към остъклената променада, чиито врати да се заключат и поставят под въоръжена охрана с надеждата, че своевременно ще пристигнат спасителни съдове. Тази заповед била стриктно изпълнена. Скоро сто шейсет и шест-метровата витрина, която опасвала левия и десния борд на кораба, се превънала в затвор за над хиляда човека. Едва в последния момент, когато вече било твърде късно, хората разбили на няколко места бронираните стъкла на променадата.

Онова, което се случвало във вътрешността на кораба, не може да се опише с думи. Възклицанието на майка "Туй не можеш го издума..." дава представа за неописуемото, което се мержелее в съзнанието ми. Тъй че направо спестявам опитите да си представя целия ужас и да превърна чудовищните факти в старателно изрисувани картини, въпреки настойчивите призиви на моя работодател, който очаква да навържа отделните съдби, епически да опиша всичко от птичи поглед и същевременно с емоционална ангажираност, тъй че вътре в така сглобената рамка словата на ужаса да дадат адекватна представа за катастрофата.

Черно-белият кинофилм се е опитал да стори точно същото чрез кадри, заснети във филмово студио със съответния декор. Виждаме напиращите маси, задръстените коридори, борбата за всяко стъпало нагоре, виждаме костюмираните статисти като пленници в заключената променада, догаждаме се за посоката на потъване, виждаме как се надига водата, виждаме плуващи във вътрешността на кораба, виждаме удавници. И деца виждаме, много деца. Деца, откъснати от майките си. Деца, прегърнали любимата кукла. Деца, залутани из вече опразнените коридори. В едър план - очите на отделни деца. Ала онези над четири хиляди пеленачета, деца и юноши, за които нямало никакво спасение, остават непоказани във филма, най-малкото поради финансови причини, те се свеждат до една абстрактна цифра, подобна на всички останали абстрактни цифри с по четири, пет или шест нули, които и тогава, пък и до ден-днешен могат да се изчислят само приблизително. Дали са сто хиляди или милион - кой ти прави разлика? В статистиките смъртта потъва нейде между редиците от числа.

Мога да преразказвам единствено онова, което оцелелите са разказали другаде. По широките стълбища и из тесните проходи старци и деца били изпотъпкани до смърт. Всеки се грижел единствено за себе си. По-предвидливите се опитвали да надхитрят смъртта. Твърди се, че някакъв офицер-преподавател, който пътувал в семейна кабина, застрелял със служебния пистолет най-напред трите си деца, после съпругата си, а накрая се самоубил. Подобни истории се разправят и за разните партийни величия и техните семейства, които турили край на живота си в луксозните кабини, предназначени навремето за Хитлер и за Лай и превърнали се по време на катастрофата в лоно на собственоръчната самоликвидация. Можем да предположим, че и Хасан, кучето на капитан-лейтенанта, също е бил убит, и то - от ръката на господаря си. До употреба на огнестрелно оръжие се стигнало и на горната палуба, понеже никой не спазвал заповедта "Само жени и деца в спасителните лодки!", поради което пък в крайна сметка се спасили главно мъже - този факт се доказва от статистиката, която трезво и без коментар тегли разделителната черта между живота и смъртта.

Една от спасителните лодки, в която се побирали петдесет души, била спусната твърде бързо във водата с едва десетина матроси на борда. Поради прекалено бързото спускане друга лодка се катурнала, увиснала само на едно от въжетата, всичките й пасажери изпопадали в бурното море, а накрая и самата лодка се откъснала от въжето и рухнала върху оцелелите сред вълните. Единствено спасителната лодка номер четири била спусната на вода според предписанията, като половината от пасажерите й били жени и деца. Тежко ранените от полевия лазарет в тъй наречената Зимна градина били отписани, та санитарите се опитали да натоварят в лодките поне няколко с леки рани: напразно.

Дори ръководството на кораба вече мислело единствено за себе си. Разказва се за един старши офицер, който измъкнал жена си от кабината, отвел я на горната палуба и се захванал да разчиства леда от скобите, придържащи голямата моторница на кърмата, която по времето на СЧР се използвала за излети по време на норвежките крузове. Когато най-сетне му се удало да откачи лодката, електрическият скрипец - чудо на чудесата! - неочаквано проработил. Докато моторницата се спускала към водата, жените и децата, затворени в променадата, наблюдавали през бронираното стъкло полупразната спасителна лодка, а пасажерите в самата нея за миг ще да са видели огромната маса хора, натъпкани зад витрината. Можели дори да си помахат едни на други. Какво още се е случило във вътрешността на кораба - това никой не е видял, за него няма изречени думи.

Аз зная единствено как е била спасена майка. "Току подир последния трясък почнаха гръчките..." Когато в детството си я слушах да разправя за този момент, аз си мислех, че това е някаква забавна и интересна история: "И чичо ти доктор тогаз ме боцна с дебелата игла..." От тези "боцкания" нея винаги я е било страх. "Ама пък гръчките начаса ми минаха..."

Ще да става дума за доктор Рихтер, който, с помощта на главната сестра, превел две кърмачки с бебенцата им, плюс майка, през хлъзгавата горна палуба и ги натоварил на една от спасителните лодки, готова вече за спускане от лодбалката. Той самият - явно обаче без старшата сестра Хелга - малко по-късно се настанил в една от последните лодки заедно с още една бременна и с друга жена, която била пометнала.

Майка разказва, че наклонът на палубата все повече се увеличавал, а в резултат едно от трисантиметровите зенитни оръдия на кърмата се откачило от стойката си, сурнало се през борда и разбило на трески една спускаща се към водата спасителна лодка, натоварена догоре с хора. "Току под носа ми стана тая работа. Жив късмет извадихме..."

Така, в майчината утроба, и аз съм напуснал потъващия кораб. Нашата лодка благополучно се спуснала във водата и всред люшкащите между вълните тела и трупове успяла да се поотдалечи от опасно накланящия се нос на кораба, чиито последни минути бих искал да използвам, за да изкопча още някоя и друга история, преди да е станало твърде късно. Например за онзи корабен фризьор и всеобщ любимец, който вече години наред събирал все по-редките сребърни монети от пет марки. Та той скочил във водата с торбички монети, привързани към колана, и разбира се, поради тежестта на сребърниците, начаса... Но стига вече с историите.

 

Съветват ме да бъда по-лаконичен, нещо повече, моят работодател изрично държи на това. Понеже тъй или инак не съм успявал да облека в слово хилядократната смърт в търбуха на кораба и сред ледените вълни, да изпълня един германски реквием или поне морския танц на смъртта, аз трябвало да подкарам по-скромно и да се съсредоточа върху фактите. С което той визира моето раждане.

Ала дотогава имало още време. Спасителната лодка, в която майка седяла без багаж и без родители, но пък с успокоени контракции, бързо се отдалечавала и току се издигала върху гребена на някоя вълна, откъдето пред погледа на спасените пасажери се откривала гледката на устремно потъващия "Вилхелм Густлоф". Прожекторите на съпровождащия миноносец, който въпреки силното вълнение все още успявал да задържи позицията си встрани от кораба, непрекъснато опипвали с лъчите си надстройките на "Густлоф", остъклената променада и горната палуба, силно наклонена откъм левия борд, тъй че оцелелите в спасителната лодка виждали добре както отделните хора, така и цели гроздове пътници, които падали през борда. Съвсем наблизо и майка, и останалите, виждали - разбира се, ако искали да видят - десетките тела, подмятани от вълните, някои със спасителни жилетки, още живи, които гръмогласно или приглушено викали за помощ, молели да ги вземат на борда, и другите, вече мъртви, които приличали просто на заспали. Най-ужасна гледка били децата, разказва майка: "Те, завалийките, цамбурнаха надолу с главите и тъй си останаха в онези пусти жилетки, нагоре с крачетата..."

По-късно, когато колегите от дърводелската бригада или пък някой измежду бързо сменящите се мъже в леглото й я питаха как тъй толкова млада вече е съвсем побеляла, майка винаги отвръщаше: "То стана мигом, кога видях онез дечица с навирените дирничета..."

Наистина, тя може би е преживяла шока едва в този миг - или пък още в този миг. Аз бях още малък, а тя, жена в средата на двайсетте, сякаш нарочно излагаше късо подстриганата си, чисто бяла коса като някакъв трофей на показ. И щом някой се поинтересуваше от причините, на бял свят излизаше една тема, която бе забранена в държавата на работниците и селяните: корабокрушението на "Густлоф". Само от време на време, хем предпазливо, хем между другото, тя разказваше за съветската подводница и трите й торпеда, като всеки път, щом стигнеше до командира на С-13 и неговия екипаж, с мъка изговаряше на литературен език някакви хвалби за "онези герои от съветския флот, с които ние, трудещите се, се чувстваме приятелски свързани."

 

Горе-долу по времето, когато според майка косата й мигом побеляла - това ще да е било около половин час след попаденията в борда на "Густлоф" - екипажът на скрилата се под повърхността подводница пазел пълна тишина, очаквайки водни бомби, каквито обаче тъй и не били хвърлени. Нямало и шум от приближаващи се корабни винтове. Нито следа от онзи драматизъм, който ни е познат от различни филми за подводници. Боцманът Шнапцев обаче, който имал задачата да прослушва със слушалките си всички външни шумове, чувал звуците, издавани от туловището на потъващия кораб: стържещия звук, с който блоковете на двигателя се откъсвали от стойките си, трясъкът, с който след краткотрайно проскърцване преградите рухнали под водното налягане, както и какви ли не още, трудно определими шумове. Всичко това той полугласно докладвал на своя командир.

Междувременно вече било обезвредено и торпедото в тръба номер две, посветено на Сталин, и в подводницата царяла пълна тишина, тъй че боцманът със слушалките успял да долови не само последните звуци на загиващия и лично за него останал безименен кораб, но и далечния шум от винта на бавно движещия се съпровождащ торпедоносец. Той обаче не бил опасен. Човешки гласове не се чували.

С малка тяга на машините миноносецът успявал да запази позицията си, а откъм релинга му във водата били хвърлени спасителни примки, с които от бурните вълни били изтеглени както живи, така и умрели пътници. Единствената малка моторна лодка на борда му също била скована от лед, а и двигателят не искал да запали, тъй че спасителната операция трябвало да продължи без нея. Използвали само въжета. Близо двеста оцелели успели по този начин да се доберат до палубата на миноносеца.

Когато първите спасителни лодки от малочислената флотилия, която успяла да се откачи от колебливо потъващия кораб, се озовали в лъча на прожекторите на "Льове", станало ясно, че поради бурното вълнение сближаването с миноносеца е доста трудно. Майка, която била в една от лодките, разправя: "Ту ще ни лашне нагоре пустата вълна, да я гледаме отвисоко оная ми гемия, ту ще се гътнем в пъклото долу, а гемията над нас..."

Единствено когато спасителната лодка се окажела на височината на релинга, тоест в продължение на броени секунди, било възможно на миноносеца да се прехвърлят по няколко души. Който не успявал да скочи достатъчно далеч, попадал между двата съда и бил обречен. Майка обаче извадила късмет и се озовала на борда на военен съд с водоизместимост едва 768 тона, който през трийсет и осма година слязъл от доковете на норвежката корабостроителница под името "Гилер" и след окупацията на Норвегия през четирийсета година попаднал като военна плячка в редовете на германския флот.

Малко след като двама матроси от съпровождащия миноносец със собствена история успели да прехвърлят майка през релинга, при което тя изгубила обувките си, веднага да я увият в одеало и да я отведат в каютата на дежурния машинен офицер, контракциите й отново започнали.

 

Имаш право на едно желание! Не, не искам да се отклонявам, както ми намеква някой, но вместо да се родя на "Льове", аз бих предпочел съдбата на онова осиротяло детенце, което седем часа след корабокрушението било спасено от катер ВП-1703 на предната брегова охрана. Това се случило, след като няколко съда от спасителната флотилия, най-вече миноносецът Т-36 и параходите "Готенланд" и "Гьотинген", успели да изтеглят на борда малцината оцелели, подмятани от вълните сред ледената киша, по-едрите парчета лед и многоборйните трупове.

Капитанът на катера от предната брегова охрана бил уведомен в Готенхафен за сигналите SOS, които неуморно изпращал радистът на "Льове". Капитанът начаса излязъл в морето с почти бракуваната си гемия и скоро попаднал сред същински килим от трупове. Въпреки това той наредил да бъде продължено издирването с прожекторите, докато по едно време светлинният сноп попаднал върху някаква на пръв поглед празна спасителна лодка. Старши-матрос Фик се прехвърлил на лодката, където намерил вкочанените трупове на жена и малко момиченце, а редом с тях - здраво замръзнал вързоп от вълнено одеало, който бил прехвърлен на борда на ВП-1703, освободен от горния пласт лед и разтворен. Вътре се оказало именно онова пеленаче, на чието място бих искал да бъда: осиротялото бебе, което било и последният оцелял пасажер от "Вилхелм Густлоф".

Флотският лекар, който през онази нощ съвсем случайно карал дежурство на катера от предната брегова охрана, напипал слабия пулс на детето, веднага започнал опити за съживяване, като дори не се побоял да му бие и камфорова инжекция, и не се отказал от усилията си до момента, в който бебето, момченце, не отворило очи. Лекарят преценил, че е на около единайсет месеца и нанесъл на едно временно свидетелство всички по-важни подробности: липсващо име, неизвестен произход, приблизителна възраст, ден и час на спасяване, име и чин на спасителя.

Това е точно по мой вкус: да съм се родил не на фаталния 30 януари, както е в действителност, а в края на февруари или началото на март четирийсет и четвърта в някаква затънтена дупка в Източна Прусия, на неопределена дата, от майка Неизвестна и баща Няматакъв, да бъда после осиновен от старши-матрос Вернер Фик, който при първа възможност - такава се открила в Звинемюнде - да ме повери в ръцете на съпругата си. След края на войната заедно с инак бездетните си родители да попадна най-напред в британската окупационна зона, в разрушения от бомбардировки град Хамбург. Година по-късно обаче да намерим жилище в също разрушения от бомбардировките Росток, роден град на семейство Фик, който се намирал под съветска окупация. Оттам насетне щях да расна успоредно с настоящата си биография, прикачена към майка, щях да участвам във всичко както си му е редът, да махам с флагче като пионер, да марширувам като комсолец, ала винаги щях да усещам грижовността на семейство Фик. Ето, това сигурно щеше да ми харесва. Глезен от татко и мама като сираче, чиито пелени с нищо не издават произхода му, аз щях да отрасна в панелен блок, да се казвам Петер, а не Паул, да завърша корабостроене и да постъпя в ростокската корабостроителница "Нептун", да имам сигурно работно място на конструктор чак до политическата промяна, а петдесет години след спасението си, вече като съкратен пенсионер, да участвам в срещата на оцелелите в балтийския курорт Дамп, сам или с престарелите си осиновители, и да се къпя в овациите на участниците, изправен на сцената: спасеното сираче от онази нощ.

Някой обаче, или ако щете - проклетото провидение, бе пожелал да стане иначе. Пътищата за бягство бяха затворени. Нямаше за мен оцеляване като изгубена безименна вещ. В един благоприятен момент на сближаване, така пише в корабния дневник, на борда на миноносеца "Льове" била качена госпожица Урзула Покрифке, млада жена в напреднала бременост. Отбелязан е дори точният час: двайсет и два нула пет. И докато в бурното море и в търбуха на "Густлоф" смъртта продължавала на прибира урожая си, майка вече можела необезпокоявана да ме роди.

 

Това уточнение е необходимо: моето раждане не било единственото. Арията "Умри и пребъди"66 се състояла от няколко куплета. Защото и преди, и след мен други бебета видели белия свят. Например - на миноносеца Т-36 или на пристигналия по-късно параход "Гьотинген", шест хиляди тонен кораб на "Норддойче Лойд", който в източнопруското пристанище Пилау бил натоварил две хиляди и петстотин ранени и повече от хиляда бежанци, сред тях - близо сто пеленачета. По време на плаването се родили още пет бебета, последното от които - малко преди конвоят с "Гьотинген" да достигне до килима от трупове, където виковете за помощ вече почти били утихнали. Ала в мига на корабокрушението, шейсет и две минути след торпедните попадения, от своята дупка съм се измъкнал единствено аз.

"На минутата баш, когат "Гюстло" се гътна," както твърди майка, а според мен: докато "Вилхелм Густлоф" потъвал откъм носа, силно наклонен на левия си борд, като едновременно се преобръщал настрани и напред, а от горните палуби в бурното море неудържимо се свличали хора, купища спасителни салове, изобщо всичко, което не било здраво прикрепено, точно в онази секунда, когато сякаш по заповед от никъде корабното осветление отново се включило, за пръв път след торпедните попадения, при това едновременно на всички палуби, тъй че всеки, който имал очи, можел да види за последен път кораба празнично осветен, както в мирните времена и годините на СЧР, точно в мига, когато всичко свършило, аз най-нормално съм се родил в тясната каюта на машинния офицер; с главата напред и без никакви усложнения, или, както казва майка: "Докат се усетя - и работата свършена. Измъкна се кат по масло..."

Тя не разбрала нищо от онова, което се случвало извън каютата. Нито за празничното осветление на потъващия и преобръщащ се кораб, нито за гроздовете вкопчени едно в друго човешки тела, които падали от вирналата се в последния миг кърма. Аз обаче, спомня си майка, с първото си проплакване съм заглушил онзи хилядогласен и всепроникващ крясък, финалният вопъл, който напирал от всички страни, който се надигал от вътрешността на потъващия кораб, от пропукващата се витрина на променадата, от залятата горна палуба, от бързо чезнещата кърма и от гъмжилото сред вълните, където се люшкали хиляди живи и мъртви в спасителни жилетки. От полупразни или претоварени спасителни лодки, от претъпкани салове, които вълните ту издигали нагоре, ту запращали всред водните бездни, отвред се надигал този хоров крясък, достигайки до кресчендо в ужасяващото двугласие с воя на корабната сирена, която внезапно се включила и после рязко онемяла. Бил някакъв нечуван, колективен предсмъртен вик, за който майка казваше и ще казва до края на живота си: "Кат трън ми е в ухото тоя пискот, и как не..."

Последвалата тишина била нарушавана единствено от моето хленчене. Но щом ми отрязали пъпа, и аз съм притихнал. Когато капитанът като свидетел на потъването уставно нанесъл часа в бордовия дневник, екипажът на миноносеца подновил опитите си да спасява оцелели от морето.

 

Но всичко това изобщо не е вярно. Майка лъже. Сигурен съм, че не на "Льове" съм се... Защото нали часът е... Защото още след второто торпедо... И когато започнали контракциите, доктор Рихтер изобщо не й е бил инжекция, ами започнал да акушира... Всичко минало гладко. Роден на наклонен, свличащ се нар. Всичко било наклонено, когато съм се... Жалко само, че доктор Рихтер не е намерил време за свидетелството, роден на, на борда на, точен час, ръкописно... Да, разбира се, не на някакъв си миноносец, а на прокълнатия, кръстен в чест на Мъченика, слязъл от дока, цял искрящ в бяло, любим, носещ сила чрез радост, безкласов, трижди прокобен, претоварен, армейско сив, торпедиран, бавно потъващ, на него съм видял бял свят с главата напред, под страничен наклон. Щом отрязали пъпа на новороденото и го завили в казионно корабно одеало, майка го взела в ръце и поела към животоспасителната лодка, подкрепяна от доктор Рихтер и от старшата сестра Хелга.

Но тя не ще израждане на "Густлоф". Съшива с бели конци някакви двама матроси, които уж ми били отрязали пъпа в каютата на машинния офицер. После изведнъж се оказва, че тази работа всъщност я свършил докторът, който обаче по това време изобщо не бил на борда на миноносеца. Майка, която инак знае всичко без колебание, по въпроса непрекъснато променя мнението си - така към "двете морячета" и "чичо доктор, дет ме боцна още на "Гюстло" неочаквано се включва и още един акушер, капитанът на "Льове" Паул Прюфе, който уж лично ми бил отрязал пъпа.

Аз не мога да докажа своята собствена версия за израждането - всъщност, признавам, че е тя е по-скоро визия - така че ще се придържам към фактите, описани от Хайнц Шьон, според когото доктор Рихтер се качил на миноносеца едва след полунощ. И едва тогава се включил в израждането на едно друго бебе. Сигурно е обаче, че именно корабният лекар на "Густлоф" впоследствие е издал моето свидетелство за раждане, датирано на 30 януари 1945, макар и без точен час. Името си дължа на капитан-лейтенант Прюфе. Майка твърди, че настоявала изрично да ме впишат като Паул, "на онуй момче, капитанчето на гемията", и, няма как, с фамилията Покрифке. По-късно в училище, в Комсомола, а и журналистите от моя приятелски кръг, ми викаха Пеепее, а аз самият често подписвах статиите си с П точка П точка.

Между другото, онова момченце, дето се родило на миноносеца два часа след мен, сиреч на 31 януари, по желание на майка си и в чест на корабчето-спасител било наречено "Лео".67

 

За всичко това, за моето раждане и за личностите, които на единия или на другия кораб помагали да се родя, в Интернет не се спореше; на уеб-страницата на сина ми Паул Покрифке не присъстваше дори като инициали. Абсолютно мълчание по всички въпроси, които ме засягат. Синът ми просто ме бе изключил от сметката. Онлайн мен ме нямаше. Друг един кораб обаче, линейният кръстосвач "Адмирал Хипер", който в мига на крушението или само минути по-късно, стигнал до мястото на катастрофата, ескортиран от катера Т-36, предизвика една постепенно глобализираща се кавга между Конрад и неговия опонент, наричащ себе си Давид.

Факт е, че "Хипер", който също бил претоварен с бежанци и ранени, за малко спрял, после обаче направил завой и продължил към целта си, пристанището Кил. Кони, който се пишеше военноморски експерт, беше на мнение, че сигналът за опасност от подводници, подаден от съпровождащия катер, бил достатъчна причина за бързото оттегляне на линейния кръстосвач, докато Давид контрираше: "Хипер" можел поне да пусне на вода няколко от своите моторни лодки и да ги предостави за времетраенето на спасителната операция. Освен това военният кораб, който все пак имал водоизместимост от десет хиляди тона, с пълна тяга извършил обиколната си маневра непосредствено до мястото на крушението, а така предизвиканият мощен въртоп навярно е повлякъл към дъното многобройни, борещи се за живота си хора; част от тях били просто накълцани от корабните винтове.

Моят син обаче твърдеше, че знае с положителност още нещо: катерът Т-36, ескортиращ "Хипер", не само установил с ехолота си опасността от подводници, но и успял да избегне две насочени към него торпеда. В отговор, и то сякаш сам е бил под водата, Давид удостовери, че след като си свършила работата, съветската подводница застинала неподвижно под повърхността, дори без перископ, и не изстреляла нито едно торпедо повече, докато в същото време Т-36 хвърлил няколко водни бомби, които разкъсали на парчета мнозина оцелели, плуващи наоколо в спасителни жилетки и зовящи за помощ. Като епилог към голямата трагедия било осъществено и още едно кръвопролитие.

Оттук насетне започна слободията на тоталните комуникации, която бе възможна единствено в Интернет. Съобщение дойде дори от Аляска. Крушението на един отдавна забравен кораб внезапно бе станало свръхактуално. С възгласа ""Густлоф" потъва!", който сякаш звучеше от недрата на настоящето, уеб-страницата на сина ми отвори един прозорец за цял свят и начена, това го призна в Мрежата дори Давид, "една дълго отлагана дискусия". Определено! От днес нататък всички щяха да узнаят и сами да преценят случилото се на 30 януари 1945 край плитчината Щолпебанк; уеб-мастърът беше сканирал карта на Балтийско море, на която с даскалска сръчност бяха обозначени и всички морски пътища, водещи към мястото на катастрофата.

Уви, към края на вече глобално разпрострелия се чат, опонентът на Кони не се сдържа и припомни за другото измерение на въпросната печална дата и за кръстника на потопения кораб, заявявайки, че убийството на партийния функционер Вилхелм Густлоф от студента по медицина Давид Франкфуртер било "от една страна печално събитие за вдовицата му, но от друга - и предвид страданията на еврейския народ - необходимо и далновидно деяние", дори нещо повече, виртуалният Давид тържествено обяви потапянето на големия кораб от малката съветска подводница за продължение на "вечната битка между Давид и Голиат". Разпалвайки се все повече, той направо задръсти чат-форума с думички като "наследствено бреме" и "изкупителен обет" и тържествено провъзгласи командира на С-13 за достоен наследник на студента по медицина, който също беше дал точни изстрели срещу обекта си: "Храбростта на Маринеско и подвигът на Франкфуртер никога няма да бъдат забравени!"

Начаса в чат-форума избухна омраза. "Еврейски шмекер!" и "Смрадлив чифутин!" бяха най-сдържаните ругатни. С актуализирането на корабокрушението, отдавна забравеният призив "Пукнете, чифути!" отново изплува на дигиталната повърхност, достигайки до настоящата действителност: кипнала омраза, въртоп от злост. Боже Господи! Колко нещо се е натрупало, множи се всеки ден, напира към дела.

Синът ми обаче остана сдържан. С подчертана вежливост той само попита: "Един въпрос, Давид: дали пък ти не си случайно от еврейски произход?" В отговор дойде многозначителната реплика: "Драги ми Вилхелм, ако това ще ти достави удоволствие или пък, ако ще ти бъде от друга някаква полза, при следващ случай спокойно можеш да ме пратиш в газовата камера."

>>>

 

БЕЛЕЖКИ:

63. Глогув в Полша - б.пр. [обратно]

64. Познан в Полша - б.пр. [обратно]

65. Бартошице в Полша - б.пр. [обратно]

66. Популярна формулировка, визираща житейския кръговрат, известна още от стихотворение на Гьоте - б.пр. [обратно]

67. "Льове" на немски означава "лъв", същото означава и името от латински произход "Лео" - б.пр. [обратно]

 

 

© Гюнтер Грас, 2002
© Александър Андреев, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 16. 10. 2002
=============================
Гюнтер Грас "Рачешката", С., изд. "Атлантис КЛ", 2002.