Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЧЕШКАТА

Гюнтер Грас

web | Рачешката

2.

Още бях вечен студент на чужда издръжка, когато за пръв път чух професор Хьолерер в Техническия университет. С птичия си глас и настъпателния тон той хвърляше във възторг препълнената аудитория. Ставаше дума за Клайст, Грабе, Бюхнер, все гении-бежанци. "Между класика и модерност" се наричаше една от лекциите му. Аз си падах да седя сред младите литератори и още по-младите книжарки в кръчмата "Вайцкелер", където се четяха и претакаха незавършени произведения. На "Кармерщрасе" дори изкарах един курс по американски образец - "творческо писане". Бях заедно с десетина млади надежди и таланти. Моите заложби не стигали, увери ме доцентът, който се опитваше да стимулира епично-повествователния талант у своите начинаещи слушатели чрез теми като "Телефонът на доверието", например. Имал съм способности най-много за някой булеварден роман. Накрая все пак ми подаде ръка, за да ме изтегли от дълбините на покрусата: произходът на моето изпортено съществование бил уникален и многозначителен, за него си струвало да се разкаже.

Неколцина таланти от онова време са вече покойници. Двама-трима си извоюваха някакво име. Тогавашният доцент сякаш се е изчерпал като писател19, защото инак едва ли щеше да ме наеме за свой автор-черноработник. Ще взема да спра с това придвижване рачешката. Много е пипкаво, рекох му, не си струва усилията. Онези двамата просто са били откачени, хвани единия - удари другия. Хайде холан, бил се пожертвал, за да даде на народа си пример за съпротива. Нима на евреите след убийството им стана нещо по-добре? Тъкмо напротив, терорът се превърна в закон20. А когато две и половина години по-късно евреинът Хершел Грюншпан застреля в Париж дипломата Ернст фон Рат, отговорът беше "Кристалната нощ"21. И на нацистите какво им помогна този пореден Мъченик? Само дето кръстиха един кораб на негово име.

Ето че отново тръгнах по следа. Този път не Старият ми виси над главата - майка ме е пришпорила. Още навремето в Шверин, когато по разни зари-проверки марширувах напред-назад в синя риза и с пионерска връзка, тя не ме оставяше на мира: "Жив лед си беше ваджийското море, пък онез пеленачета с щръкналите дирничета... Туй да го напишеш, ей! Писано ти е, кат си се отървал. Сичко ще ти го наредя нявга, дума по дума, да го туриш черно на бяло..."

Аз обаче не исках. Тук, на Запад, никой не щеше и да чуе за тези събития, на Изток пък - хептен. "Густлоф" и проклетата му история десетилетия наред бяха тема-табу, и то в общогермански мащаб, тъй да се каже. Въпреки това майка не преставаше да хазяйничи в ушите ми чрез тайните си послания. Когато зарязах следването и прописах десните си статийки за Шпрингер, в едно от писмата й прочетох: "Той е реваншист. Застъпва се за нас, прокудените. Може да го пусне с продължение, всяка седмица..."

По-късно, когато "тац" и прочие левичарски стойкаджии ми дойдоха до гуша, леля Йени един ден ме покани в "Хабел" на площад "Розенек" на аспержи и пресни картофки, а за десерт ми сервира майкините предупреждения: "Моята скъпа приятелка Тула все още храни големи надежди в теб. Заръчала ми е да ти предам, че твой синовен дълг е да разкажеш на целия свят..."

Аз обаче продължих да пазя мълчание, не разрешавах да ме изнудват. През всичките онези години, докато на свободна практика пишех дълги статии за природонаучни списания по теми като "Биодинамично зеленчукопроизводство" или пък "Екологически проблеми на германските гори", а дори и екзистенциални текстове под мотото "Никога вече Аушвиц!", аз все някак успявах да забравя обстоятелствата около раждането си, докато в края на януари деветдесет и шеста първо попаднах на уеб-сайта "Стормфронт"22, откъдето бързо открих различни препратки към "Густлоф" и най-сетне се озовах при "Другарската група Шверин" на адреса www.blutzeuge.de.

Най-напред си преписах едно-друго. Бях изумен. Не разбирах как така от момента на четирите изстрела в Давос едно провинциално величие внезапно се е превърнало в магнит, който и днес привлича сърфистите. Сръчно направен уеб-сайт. Сканирани изгледи от Шверин. Помежду - дружелюбни въпросителни изречения от типа: "Искате ли да научите повече за нашия Мъченик? Да ви разкажем ли историята стъпка по стъпка?"

Уж "Другарска група Шверин", уж в множествено число, ама не на мен тези. Готов бях да се хвана на бас, че някой плуваше соло из Интернет. Тези свежи, лайнянокафяви23 кълнове никнеха в торището на една-единствена умна глава. Особено за "Сила чрез радост" този акселерат беше вкарал в мрежата красиви картинки и съвсем неглупави текстове. Ваканционни снимки на засмени пасажери. Весело къпане по плажовете край остров Рюген.

Естествено, майка знаеше твърде малко по въпроса. За нея "Сила чрез радост" беше просто "Сечерето"24. В прожекционния салон в Лангфур тя още на десет годинки беше гледала какво ли не в седмичните озвучени кинопрегледи на "Фокс", включително и кадри от първото плаване на "нашта сечерейска гемия". Освен това семейство Покрифке, таткото като член на Партията, а майката като участничка в нацисткия "Женски кръжец25", през лятото на трийсет и девета сами стъпили на борда на "Густлоф". Малка групичка от Данциг - тогава още свободен град - получила извънредно разрешение за "германци от чужбина" и тъй да се каже с последния влак се озовала на кораба. Отправили се към норвежките фиорди, било началото на август, сиреч - твърде късно за допълнителната атракция "слънце в полунощ".

Всеки път, когато в детството ми отново дойдеше ред на вечната неделна тема за корабокрушението, майка с вдъхновение се втурваше да обяснява на лангфурския си диалект колко възхитен останал татко й от някаква норвежка фолклорна група и от нейните танци на горната палубата на "Густлоф"26. "Хеле пък мама дип друго на знаеше, все оня ми ти басен, изписан с шарена гледж й беше в акъла, дето подир ги бяха накамарили онез флотските помощнички, та Иванушка с другото торпедо баш посред тях умери и ги направи на бербат девойчетата..."

Ала "Густлоф" все още не е изправен на кила си, камо ли да е слязъл от дока. Освен това трябва да се върна назад, защото веднага след смъртоносните изстрели в кантона Граубюнден, определените съдии, обвинителят и защитниците започнали да подготвят процеса. Делото щяло да се гледа в Хур. Извършителят бил направил доброволни самопризнания, така че се очертавал кратък процес. В същото време по указание от най-високо място в Шверин потръгнала организацията на паметни тържества, които трябвало да започнат веднага след докарването на ковчега и да оставят дълбоки следи в паметта на народната общност.

 

В резултат само от четири точни изстрела били задвижени маси хора: маршируващи колони на СА, почетни шпалири, знаменосци и венценосци, униформени мъже с факли в ръце. Под глухите удари на барабаните Вермахтът преминал в траурен марш край ковчега, а населението на Шверин се било скупчило наоколо, обзето от мъка или от най-обикновено сеирджийство.

Дотогава почти неизвестният в Мекленбург партиен функционер бил просто един от многобройните ландесгрупенлайтери на задграничните организации на Партията. Надвисналата сянка на раздутия до възбог покойник Вилхелм Густлоф направо обрекла на безпомощност неколцина оратори на трибуната, които успели да се сетят само за един подходящ пример за сравнение - онзи Великомъченик27, който бе дарил името си на една песен, изпълнявана при официални поводи (такива имало доста тогава) непосредствено след Националния химн: "С развети знамена..."

Траурните тържества в Давос били от малък формат. Тона задала църквата на Протестантската общност в курорта - то не било даже църква, а параклис. Ковчегът, драпиран със знамена на свастики, бил положен пред олтара. Върху него като натюрморт били поставени почетният кортик, лентата с пречупения кръст и СА-фуражката на покойника. От всички кантони за погребението се били стекли около двеста партийни другари. В параклиса и навън имало също така и швейцарски граждани, които открито показвали убежденията си. Наоколо планини.

Тази по-скоро скромна траурна церемония в световно известния белодробен курорт била излъчена почти изцяло от Германското радио и от всички радиостанции на територията на Райха. Говорителите зовяли публиката да затаи дъх. Нито в коментарите обаче, нито в някоя от многобройните речи било изрично посочено името на Давид Франкфуртер. Занапред той щял да бъде споменаван единствено като "коварния евреин-убиец". Опитите на противната страна да възвеличи образа на болнавия студент по медицина и да го инсталира върху постамента като някакъв "югославски Вилхелм Тел", били отхвърлени възмутено и на високолитературен немски език от редица швейцарски патриоти, но в същото време разпалили интереса към подбудителите зад гърба на младия човек с револвера. Скоро вече се говорело за различни еврейски организации като поръчители на убийството. Главният виновник за "коварното смъртоносно покушение" било, разбира се, Световното юдейство.

Междувременно в Давос вече бил композиран специалният влак за ковчега. При потеглянето му ударили църковните камбани. Композицията пътувала от неделя преди обяд до понеделник вечерта, за пръв път на германска земя спряла в Зинген, после с траурно-тържествена цел се източила през градовете Щутгарт, Вюрцбург, Ерфурт, Хале, Магдебург и Витенберге, където по пероните съответните гаулайтери и почетните отреди на Партията въздали последна почит на ковчега с тялото.

Тази дума от смисловия и звуков асортимент на Възвишеното аз я открих в Интернет. В оригиналните текстове, събрани на уеб-страницата, съвременниците не просто се поздравяваха по тогава обичайния начин, взет назаем от италианските фашисти, с изпъната дясна ръка, не, по пероните и на всевъзможните траурни церемонии те се чувстваха задължени да "въздават" последна почит. По същата причина на адрес www.blutzeuge.de паметта на покойника бе почетена не само с цитати от речта на Фюрера и с описание на церемонията в Ритуалната зала в Шверин - на Мъченика му бе "въздадена" и последна почит със средствата на това ново измерение, наречено "киберпространство". Едва след това "Другарската група Шверин" снизходително спомена и за бетовеновата "Ероика", изпълнена от местния оркестър.

Посред всички тези слабоумия, пуснати за разпространение по цял свят, все пак прозвуча и нечий критичен глас. Един от чатърите коригира цитата от статия във "Фьолкишер Беобахтер"28, според който рота от Вермахта изстреляла почетен залп за ветерана-фронтовак Вилхелм Густлоф, с напомнянето, че поради своето белодробно заболяване славният покойник не можал да участва в Първата световна война и съответно да покаже храброст и да получи Железен кръст първа или втора степен.

Изглежда беше някакъв свръхпедант, който като самотен бунтар нарушаваше виртуалните тържества. В желанието си да подреди всичко по местата той дори питаше защо в речта на мекленбургския гаулайтер Хилдебранд липсва каквато и да е отпратка към "национал-болшевишкото", както гласяло официалното определение, влияние на Грегор Щрасер върху Мъченика. Та нали именно от този едновремешен селскостопански работник, който от детските си години мразел до кръв благородните едри землевладелци, поради което, след като Фюрерът взел властта, искрено се надявал, че именията им ще бъдат безжалостно парцелирани, би трябвало да се очаква, че ще направи макар и предпазлив опит да спаси честта на убития Щрасер? Приблизително така звучаше въпросното критикарство. Всеки все знаеше повече от другия, а в резултат в чата настъпи караница.

Без да се интересува от изхода на препирнята, траурната процесия, оживена от снимки, продължаваше на уеб-страницата. Времето било променливо, а шествието поело от Ритуалната зала по "Гутенбергщрасе", после по "Висмарше Щрасе" покрай "Тотендам" и по "Валщрасе" стигнало до крематориума. Ковчегът, натоварен на артилерийски лафет, пропътувал четири километра през тържествен човешки шпалир, подир което, под ударите на барабани, бил разтоварен, благословен от някакъв свещеник и спуснат в пещта с цел кремиране. По команда били спуснати и знамената от двете страни на изчезващия ковчег. Колоните, преминаващи с маршова стъпка, пеели песента за мъртвия другар и с изпънати десници му въздавали съвсем последна почит. Ротата от Вермахта изстреляла още един залп в чест на фронтовака, който, това вече излезе на бял свят, не познавал окопната война и никога не бил преживявал барабанния огън или "Стоманената буря", както я нарича Юнгер29. Ех, защо ли съдбата не беше го пратила край Вердюн, където свовременно да опъне петалата в някоя бомбена яма!

Аз, нали съм отраснал в града между седемте езера, та добре познавам мястото на южния бряг на Шверинското езеро, където по-късно урната била зазидана в основата на паметника. Над нея се издигали четири метра гранит, който проговарял чрез гравирания си надпис. Заедно с паметниците на други едновремешни герои той образувал мемориалния парк около специално построената Мемориална зала. Аз лично не си спомням, но майка добре помни как през първите следвоенни години, и то не само по заповед на съветските окупатори, било разрушено всичко, което можело да подсети гражданите на града за Мъченика. Ала според моя виртуален събеседник в мрежата, сега бе наложително на същото място да се постави нов паметен знак. Той през цялото време наричаше Шверин "града на Вилхелм Густлоф".

 

Всичко е отшумяло, забравено! Кой ти знае, например, как се е казвал тогавашният ръководител на Германския трудов фронт30? Днес редом с Хитлер като всевластни величия от онова време се споменават още Гобелс, Гьоринг и Хес. Ако в някоя телевизионна викторина поставят въпрос за Химлер или Айхман, верен отговор може и да се получи, но може да се очаква и безпомощна историческа неграмотност. Ето ти добър повод за водещия бодряга да отбележи с бърза усмивка стопяването на еди-колко-си хиляди марки.

Та кой ли друг, освен моя убемастър, дето играе гимнастики из мрежата, днес още знае името на Роберт Лай31? Макар че именно той веднага след взимането на властта разпуснал всички синдикати, опразнил касите им, наредил на специалните отреди да окупират сградите им и насила обединил членската маса - милиони и милиони хора - в организацията Германски трудов фронт. Именно нему, на човека с лице-месечина и палава къдрица на челото, му хрумнало да въведе всекидневния поздрав с изпъната дясна ръка и с възгласа "Хайл Хитлер!" като задължителен първо за държавните служители, после за учителите и учениците, а накрая за работниците във всички предприятия. И пак той родил идеята за организираната почивка на трудещите се, под девиза "Сила чрез радост", той им осигурил евтини отпуски в баварските Алпи, в Ерцгебирге, край Балтийско или Северно море, а не на последно място - по-кратки или по-продължителни пътешествия по море.

Бил човек на енергичната деятелност, който без умора и безпрепятствено осъществявал намисленото, докато в същото време другаде се случвали други неща и концентрационните лагери се пълнели транспорт след транспорт. В началото на трийсет и четвърта Лай започнал да събира заплануваната флота на СЧР32, наемайки първо моторния пътнически кораб "Монте Оливиа", а после парахода "Дрезден" с водоизместимост четири хиляди тона. Общо на двата съда можели да пътуват до три хиляди души. Ала още при осмия морски круз на СЧР, който също имал за цел да покаже на пасажерите красотите на норвежките фиорди, някакви подводни гранитни скали в провлака Кармзунд раздрали трийсетметрова цепнатина в борда на "Дрезден" и корабът дори започнал да потъва. Вярно, че всички пасажери били спасени и само две жени починали от сърдечен разрив, но този инцидент можел да потопи цялата идея на "Сила чрез радост".

Лай обаче бил на съвсем друго мнение. Седмица по-късно той наел още четири пътнически кораба и вече разполагал с перспективна флота, която още през следващата година била в състояние да качи на борда сто трийсет и пет хиляди отпускари, обикновено за петдневни крузове до Норвегия, но скоро и на пътешествия в Атлантика до радващия се на голяма популярност остров Мадейра. Радостта чрез сила струвала само четирисет райхсмарки, плюс още десет райхсмарки за специален жп-билет до Хамбургското пристанище.

Изучавайки достъпните материали, аз се питах като журналист: как една държава, възникнала чрез закон за извънредните пълномощия33, заедно с единствената останала партия са успели за толкова кратко време не само да запушат устата на трудещите се, организирани в синдикатите, но скоро да ги спечелят на своя страна и дори по команда да ги изкарват на улицата за масово ликуване? Частичен отговор дава дейността на нацистката организация "Сила чрез радост", за която мнозина оцелели все още си бленуват скришом, а майка - даже съвсем явно: "Хич нищо не е днеска кат преди. Тате, дет сал чиракуваше в дърводелната и дет за нищо добра дума нямаше, за сечерето ръката в огъня си туряше. Зер, нали тъй с мама за сефте мръднали нейде навън..."

Нека да отбележа, че майка има навика на изрича някои неща на твърде висок глас и в твърде неподходящ момент. Когато е против нещо - тя е против, когато е за - е за с двете ръце. През март петдесет и трета - аз бях на осем и лежах в леглото с възпалени сливици, рубеола или морбили, - в деня, когато почина Сталин, тя запали свещички в кухнята и си изплака очите. Никога не съм я виждал така да реве. Когато години по-късно на Улбрихт му отрязаха квитанцията, тя презрително нарекла неговия наследник34 "мижав дюлгерин". Някъде през петдесетте тъкмо тя, убедената антифашистка, се жалвала заради срутения паметник на Вилхелм Густлоф и критикувала "туй скверно поругаване". По-късно, когато на Запад беше времето на тероризма, нейните писма в бутилка говореха, че "Бадермайнхоф"35 - тя ги мислеше за едно лице - бил загинал в борбата срещу фашизма. Така и не можеше да се разбере за кого и против кого точно беше майка. Когато чуеше за поредното изхвърляне на майка, нейната приятелка Йени леко се подсмихваше: "Тула винаги си е била такава. Тя все казва онова, което другите не щат да чуят. Вярно, понякога попреувеличава, но..." В трудовия си колектив, пред събраните си другарки и другари, майка, например, се обявила за "последната сподвижница на Сталин", а в следващото изречение вече хвалела безкласовото общество на СЧР като образец за всеки истински комунист.

 

Когато през януари трийсет и шеста корабостроителницата "Блоом & Фос" получила поръчката да построи за Германския трудов фронт и неговата подорганизация "Сила чрез радост" моторен пътнически кораб на стойност 25 милиона райхсмарки, никой не попитал откъде ще се вземат тези пари. В началото били зададени само основните параметри: 25 484 бруторегистър-тона, дължина 208 метра, газене 6 до 7 метра. Като максимална скорост се посочвали 15,5 възела. Редом с 417-членния екипаж на борда щяло да има място за 1463 пътници. От гледна точка на тогавашните корабостроителни норми нямало нищо необичайно, ала за разлика от другите пътнически кораби, този нов модел имал една-единствена пътническа класа и целял да елиминира традиционните класови различия, което, според указанията на Роберт Лай, трябвало да послужи като пример за бъдещата народна общност на всички германци.

Предвиждало се при тържественото освещаване новият кораб да бъде наречен на името на Фюрера, но по време на траурната церемония за убития в Швейцария партиен другар, райхсканцлерът, застанал до вдовицата, спонтанно решил да кръсти новия СЧР-кораб на последния Мъченик на Движението. Веднага след кремацията на негово име били кръстени още много площади, улици и училища в целия Райх. Дори една фабрика за оръжие и за други военни пособия, някогашното предприятие "Симсон" в Зул, след принудителната си "аризация"36 била преименувана на "Завод Вилхелм Густлоф", който обслужвал интензивното въоръжаване, а от четирисет и втора дори поддържал свой цех в концлагера Бухенвалд.

Няма да изброявам всичко, наречено на негово име - може би само моста "Густлоф" в Нюрнберг и Дома "Густлоф", поддържан от германската колония в Куритиба, Бразилия, - но продължавам да си задавам един въпрос, който накрая вкарах и в Интернет: "Какво би се случило, ако корабът, пуснат тържествено на вода на 4 април 1936 в Хамбург, все пак беше получил името на Фюрера?"

Отговорът дойде почти начаса: "Един "Адолф Хитлер" никога нямаше да потъне, защото Провидението..." и тъй нататък, и тъй нататък. В резултат от което ми дойде наум, че в такъв случай и аз самият нямаше да крача през живота си именно като оцелял в една забравена от света катастрофа. Пътешествието е щяло да приключи съвсем нормално във Фленсбург, майка да ме роди на твърда земя, а аз да отрасна като най-обикновен случай, който няма никакъв повод днес да издевателства над думите.

"Мой Паулчо си е бамбашка!" От малък помня това любимо изречение на майка. Неудобно ставаше обаче, когато на разлатия си лангфурски диалект тя вземеше да превъзнася тази моя особеност пред съседите или дори пред партийния колектив: "Откак се е пръкнал, си зная, че от туй дете голямо нещо ще излезе..."

Е, чак пък толкоз! Сам най-добре разбирам къде ми е таванът. Аз съм един средно добър журналист, който на къси разстояние се справя дори много добре. Откъм планове навремето наистина се очертаваше нещо голямо - една ненаписана моя книга беше озаглавена "Между Шпрингер и Дучке", - но обикновено всичко приключваше с плановете. Когато по-сетне Габи тайничко спря хапчетата, забременя очевидно от мен и ме замъкна в Гражданското, когато после онзи ревльо се появи на бял свят, а бъдещата педагожка отново тръгна на лекции, на мене вече ми беше ясно като бял ден: оттук нататък вече нищо няма да излезе. Занапред ще доказваш себе си единствено като домосед, който умее да сменя пелени и да чисти с прахосмукачка. Край на великите мечти! Който на трийсет и пет, с вече олисяващо теме, позволи да му тръснат бебе в скута - той е неспасяем случай. Любов ли? Тя се появява отново едва след седемдесетата година, когато и без туй вече няма нищо друго.

Габриеле, която всички наричаха Габи, беше доста съблазнителна, без да бъде някаква красавица. У нея имаше нещо завладяващо, а в самото начало тя дори си мислеше, че може да превърне моето волно кацане от цвят на цвят в една по-стабилна походка: "Опитай най-сетне нещо обществено значимо, напиши, примерно за довъоръжаването или за мирното движение!". В отговор аз отбивах номера с някоя дежурна проповед, а дописката ми за Мутланген, за ракетите "Пършинг-2" и за седящите блокади дори получи признание в умерените левичарски кръгове. После обаче пак се спихнах. И в един момент тя явно се отказа да се мъчи с мен.

Освен Габи, и майка виждаше в мое лице типичния неудачник. Непосредствено след раждането на сина ни и след като с телеграма ни беше продиктувала името на бебето "Трябва непременно да се казва Конрад", тя написала на приятелката си Йени едно доста откровено писмо: "Магарето му с магаре! Мигар зарад туй отиде на Запад? Много ме е яд на него. Санким друго не можа да пръкне..."

И си беше права. Жена ми, десетина години по-млада от мене, не се отказа от амбициите си, взимаше изпит след изпит и стана гимназиална учителка със статут на държавен чиновник. Аз пък си останах каквото си бях. Изтощителната ни авантюра продължи по-малко от седем години, след което двамата с Габи се разделихме. За мен остана вехтото ни жилище в Кройцберг, отоплявано с печки и просмукано от неизличимия берлински мухъл, докато тя се изнесе с малкия Конрад в Западна Германия, при свои роднини в Мьолн, където получи учителско място.

Симпатичен градец край езерото, кокетиращ със своята идилия близо до границата със Зоната37. Районът, който откъм природа всъщност никак не е лош, грандомански се нарича "Херцогство Лауенбург". Нравите са патриархални. Туристическите справочници споменават Мьолн като "града на Тил Ойленшпигел"38. Габи, която беше прекарала там детството си, бързо се почувства у дома.

Аз обаче потъвах все по-надолу. Не можех да се измъкна от Берлин. Препитавах се криво-ляво като новинар в телеграфната агенция, а в добавка успявах да пласирам по някой репортаж в "Евангелишес Зонтагсблат" - "Какво й е зеленото на "Зелената седмица"39?" или пък "Турците в Кройцберг40". Друго какво? Няколко по-скоро досадни женски истории и глоби за неправилно паркиране. И още: разводът, година след раздялата с Габи.

Конрад, сина си, виждах само по време на нередовните си посещения, сиреч - рядко. Едно, според мен, твърде бързо изкласило момче с очила, което, по думите на майка му, се развивало много добре в училище и минавало за високо надарено и чувствително. Когато в Берлин падна стената, а в Мустин край Рацебург, съседното градче до Мьолн, границата внезапно бе отворена, Кони начаса натиснал мойта бивша да потеглят към Шверин, не повече от час път с кола, за да посетят баба му Тула.

Така й викаше - "баба Тула". По нейно настояване, предполагам. Това посещение било първото, но не и последното - за съжаление, както установявам днес. Още тогава, макар и едва десетгодишен, Кони имаше приказка като на възрастен човек. Сигурен съм, че майка му е промила мозъка със своите истории, които излизаха далеч извън двора около дърводелната на "Елзенщрасе" в Лангфур. Разказвала му е всичко, включително и авантюрите си като трамвайна кондукторка през последната година от войната. Момчето положително е попивало брътвежите й като сюнгер. Естествено, че не му се е разминала и историята за вечно потъващия кораб. Оттогава насетне Кони - или "Конрадчо", както го наричаше майка - се превърна в голямата й надежда.

По това време тя често прескачаше до Берлин. Вече беше в пенсия и очевидно й се харесваше да бръмчи насам-натам с трабантчето. В Берлин обаче майка идваше главно, за да навести приятелката си Йени - аз бях на второ място. Вълнуващи срещи след толкова години! Ала независимо дали в кукленската стаичка на леля Йени или в моето вехто жилище в Кройцберг, майка говореше само за едно: за Конрадчо и за щастието, споходило я на стари години. Истински късмет, че сега можела повече да се грижи за него, след като закрили Държавния мебелен комбинат, между другото, с нейна помощ. Защото тя с удоволствие помагала да вървят нещата. И съветите й отново се ценяли. Колкото до внука, за него имала големи планове.

Тази преливаща енергия леля Йени посрещаше със замръзнала усмивка. На мен пък ми беше съобщено: "От мой Конрадчо ще излезе голяма работа. Той не е несретник като татка си..."

"Вярно е," отвърнах й, "от мен не излезе кой знае какво, а няма и за кога. Но както забелязваш, майко, някакво развитие все пак има - вече пуша цигара от цигара."

Като оня евреин Франкфуртер, бих добавил днес, който палеше поредната цигара от фаса на предишната и за когото сега ми се налага да пиша, понеже изстрелите попаднали в целта, понеже строежът на кораба в Хамбург напредвал, понеже в Черно море един офицер по навигацията на име Маринеско карал службата си в една плитководна подводница, а на 9 декември трийсет и шеста пред съда в швейцарския кантон Граубюнден започнал процесът срещу югославския гражданин, застрелял германеца от Райха Вилхелм Густлоф.

 

В Хур двама цивилни охранители стоели прави между масата на съдиите и банката на обвиняемия, който седял, притиснат между двама полицаи. По нареждане на кантоналната полиция те непрекъснато държали под око публиката и местните и чуждестранни журналисти: предпазна мярка срещу евентуални покушения, независимо от чия страна.

Поради наплива на публика от Райха се наложило делото да бъде преместено от Кантоналния съд в заседателната зала на Малкия съвет в Граубюнден. Защитата поел един господин на почетна възраст с бяла козя брадичка - адвокат Ойген Курти. Като граждански ищец, вдовицата на убития била представлявана от известния професор Фридрих Грим, който малко след края на войната се прочул със стандартния си труд "Политическото правосъдие - болестта на нашето време", тъй че аз никак не се учудих, когато в Интернет попаднах на новото издание на тази бойка книга, разпространявано от германо-канадския десен екстремист Ернст Цюндел, което обаче междувременно се беше изчерпало.

Почти сигурен съм обаче, че моят шверински уебмастър своевременно си бе поръчал един екземпляр, понеже уеб-страницата му бъкаше от цитати по Грим и от полемични реплики към, признавам, твърде отегчителната пледоария на защитника Курти. Сякаш процесът се водеше за втори път, сега вече във виртуално претъпкания световен театър.

По-сетнешните ми разследвания показаха, че моят поборник-единак е обогатявал аргументите си с помощта на "Фьолкишер Беобахтер". Така например периферната информация, че когато на втория ден от процеса госпожа Хедвиг Густлоф се появила в траур в съдебната зала, присъстващите германци от Райха, неколцината им швейцарски симпатизанти и пристигналите от Германия журналисти й въздали почит с хитлеристкия поздрав, е директно преписана от "Бойния орган на националсоциалистическото движение на Велика Германия". Но присъствието на "Фьолкишер" се чувстваше не само през четирите, направо исторически, дни на процеса, а и в Интернет. Разпространяваните в Мрежата цитати от писмото на строгия баща до блудния му син, също бяха преписани от бойния орган, защото думите на равина - "Повече нищо не очаквам от теб. Ти и без това не ми пишеш. Не си прави този труд и занапред..." - били използвани от обвинението, за да докажат пред съда безсърдечието на обвиняемия. Който в почивките между заседанията положително е получавал разрешение да запали по някоя цигара.

Докато подводничарят Маринеско бил или в морето или пък в отпуск на сушата в черноморското пристанище Севастопол, където в продължение на три дни изобщо не ще да е изтрезнявал, докато на доковете в Хамбург новият кораб постепенно придобивал форма под денонощните удари на нитовачите, подсъдимият Давид Франкфуртер седял или стоял между двамата кантонални полицаи. Самопризнанията си направил без уговорки. Така процесът бил лишен от напрежение. Слушал, седейки, говорел изправен: реших, купих, тренирах, пътувах, чаках, намерих, влязох, седнах, стрелях пет пъти. Изрекъл го почти на един дъх, само с едно-две запъвания. Присъдата приел, макар че в Интернет добавят "горчиво разплакан".

В кантон Граубюнден нямало смъртно наказание, тъй че професор Грим, изрично подчертавайки съжалението си, пледирал за най-тежкото наказание - доживотно лишаване от свобода. До оповестяването на присъдата - осемнайсет години строг тъмничен затвор, после експулсиране - настроението в Мрежата беше твърде пристрастно в полза на Мъченика, после обаче уебмастърът се отцепи от "Другарската група Шверин". Или пък внезапно си беше намерил събеседник? Дали пък не се беше появил отново онзи кавгаджия и умник, който вече веднъж бе нахлул в чата? Тъй или инак това бе началото на една конфликтна ролева игра.

Диспутът, който се разгоря оттук насетне, вървеше на малки имена - единият на име Вилхелм, даряваше с глас застреляния ландесгрупенлайтер, а другият, Давид, играеше неуспелия самоубиец.

Тази размяна на удари сякаш се разиграваше в отвъдното. Прецизните аргументи обаче си бяха съвсем земни. Изправени един срещу друг, убиецът и убитият отново и отново предъвкваха деянието и мотивите му. Докато единият се разпростираше в пропагандата и оповестяваше, примерно, че в момента на процеса в Райха имало 800 000 безработни по-малко, отколкото година по-рано, изпадайки в истински възторг "И всичко това - благодарение единствено на Фюрера!", другият с обвинителен тон припомняше, че от болниците и курортите били пропъдени безброй лекари и пациенти от еврейски произход, а нацисткият режим още на 1 април трийсет и трета призовал към бойкот срещу евреите, в резултат от което по витрините на еврейските магазини се появили ксенофобските надписи "Пукни, чифутино!" Беше като пинг-понг. Когато Вилхелм цитираше Фюрера и "Моята борба", за да подкрепи тезата си за наложителността да се опази чистотата на арийската раса и на германската кръв, Давид му отговаряше с извадки от "Блатните войници", документалната книга на един някогашен концлагерист, публикувана в едно швейцарско издателство.

Спорът се водеше настървено, почти на кръв. Внезапно обаче тонът се разведри. В чата прозвучаха дори шеги. Вилхелм рече: "Добре де, защо ти беше да стреляш цели пет пъти?", а Давид веднага отвърна: "Сори, приятел, първият изстрел беше кофти. Врътнах ти само четири дупки." Вилхелм в отговор: "Да бе. И откъде ти беше револверът?" Давид: "А, пушкалото си го купих. Само за десет швейцарски пари." - "Доста евтинко... За такова нещо нормално трябва да извадиш поне петдесетак." - "Ясно, ясно. Искаш да кажеш, че някой ми го е подарил, нали?" - "Абе аз направо съм си сигурен, че си стрелял по чужда поръчка." - "Е, как! По нареждане на Световното юдейство, разбира се."

Диалогът им в Мрежата продължи все така и през следващите дни. Най-напред се докарваха един-другиго до нокаут, а в следващия миг минаваха на майтап, сякаш двама приятели си устройват лафче. На излизане от чата си казваха: "Чао, клонирано нацистка говедо!" и "Да си жив и здрав, Моше!" Ала щом някой сърфист се опиташе откъм Балеарските острови или от Осло да се натрапи в разговора им, двамата веднага го натиряха: "Изчезвай!" или "Отбий се по-късно!"

И двамата очевидно играеха тенис на маса, защото споделяха възхищението си от германския ас на малката топка Йорг Роскопф, който, по думите на Давид, победил дори някакъв китайски шампион. И двамата уверяваха, че държат на честната игра. Държаха се като големи умници, които се хвалеха един-другиго за всяка новоизровена информация: "Велико! Откъде го изкопа този цитат на Грегор Щрасер?" или пък "Да ти кажа, Давид, изобщо не съм знаел, че Фюрерът махнал Хилдебранд заради левичарски уклони, но после отново го назначил за гаулайтер по изричното настояване на мекленбургските отличници."

Човек можеше да ги помисли за приятели, нищо, че непрекъснато се мъчеха сякаш по задължение да се мразят. На въпроса на Вилхелм: "Ако Фюрерът отново ми върне живота, ще стреляш ли пак срещу мен?", Давид незабавно отговори: "Не, следващия път е твой ред да ме гръмнеш."

Вече започвах да загрявам. И постепенно се отказвах от убеждението си, че тази призрачна игра е дело на един самотен, но сръчен уебмастър. За носа ме водеха двама хитреци, които изобщо не се шегуваха.

 

По-късно, когато всички замесени се правеха на ни лук яли, ни лук мирисали, но и на много потресени, аз рекох на майка: "От самото начало тази работа ми се виждаше твърде странна. Откъде накъде, виках си, двама днешни младежи ще изперкат на тема Густлоф и цялата боза около него? Защото вече ми беше ясно, че тези двамата сърфисти не са някакви дърти пергиши, тъй де, не са бетонени глави като тебе..."

Майка не ми отговори. Просто нахлузи оная своя физиономия "няма-ме-вкъщи", сиреч, подбели очи до дупка - така правеше винаги, когато някой прекалено скъсеше дистанцията. За нея си беше от ясно по-ясно, че всичко това се е случило само защото в продължение на десетилетия "за "Гюстло" хич не биваше и дума да обелваш. В нашто гедере хептен. Пък при тебе в геферето дрънкаха само за онез другите злини от онуй време, за Аушвиц и тям подобни. Боже-божичке, как се накокошиниха наште партийци, кат отворих еднажки уста да кажа хубава приказка за сечерето, че той, "Гюстло", зер си беше народен кораб!"

И начаса отново се хвана за полите на мама и за пеша на татко, на път към Норвегия: "Мама, лека й пръст, хич и не повярвала биля, кат ги видяла омешани в столовата, народът, дет опъва каиша кат татка ми, барабар с чиновника и с партийните дембели чак. Ачик като у нас в гедерето, ама по-хубаво..."

 

Безкласовият кораб наистина ще да е бил истинска сензация. Предполагам, че тъкмо поради това възторгът на корабостроителите не знаел граници, когато на 5 май трийсет и седма осеметажното им творение слязло от дока. Липсвали само коминът, мостикът и пеленгаторната рубка. Цял Хамбург се бил вдигнал на крак, десетки хиляди. На освещаването обаче присъствали само няколко хиляди чисти арийци, поканени лично от Лай.

Специалният влак на Хитлер навлязъл около десет часа преди обяд в гара "Дамтор". Сетне, в открития мерцедес - обиколка из хамбургските улици, ръката ту изпъната, ту присвита за поздрав към, разбира се, ентусиазираното множество. От пристана един баркас го откарал до доковете. Всички кораби, акостирали в пристанището, включително и чуждестранните, били с вдигнати флагове. Естествено, цялата флотилия от кораби под наем на СЧР, от "Сиера Кордоба" до "Св. Луис", била закотвена наоколо с флагове по мачтите.

Няма да описвам в подробности всички тържествено маршируващи колони, приветствията и тракането с токове. В подножието на специалната беседка за освещаването се тълпяли възторжени корабостроители, докато той се изкачвал по стъпалата. На последните свободни избори само преди четири години повечето от тях били гласували за социалистите или за комунистите. В този миг обаче съществувала една-единствена партия, а в плът и кръв - Фюрерът.

Той се срещнал с вдовицата едва горе, в беседката. Познавал Хедвиг Густлоф още от първите години на борбата. Преди окървавения провал на марша към "Фелдхернхале" през двайсет и трета в Мюнхен41 тя му била лична секретарка. Сетне, докато той лежал в крепостта Ландсберг, тя отишла да си търси работа в Швейцария, а си намерила съпруг.

Кой още е имал честта да стои в беседката? Ръководителят на корабостроителницата, държавен съветник Блоом, и председателят на партийната ядка Паули. Естествено, до Фюрера стоял и Лай. Имало и още неколцина партийни началници. Гаулайтерите на Хамбург Кауфман и на Шверин-Мекленбург Хилдебранд също били сред удостоените. Военноморският флот бил представен в лицето на адмирал Редер. А от далечен Давос се бил вдигнал местният групенлайтер на Партията Бьоме.

Прозвучали речи. Фюрерът този път запазил мълчание. След Кауфман думата взел ръководителят на корабостроителницата "Блоом & Фос": "От името на корабостроителите имам честта да ви докладвам, майн Фюрер: екскурзионният кораб, заводски номер 511, е готов за спускане на вода!"

Другото е плява. Но като че ли е добре да цитирам няколко бисера от кръщелната реч на Роберт Лай. Още обръщението било неподозирано свежо: "Германски хора!" Сетне Лай се впуснал надълго и нашироко да славослови своята народополезна идея "Сила чрез радост", стигайки накрая до подбудителя: "Фюрерът ми даде заповед: "Имайте грижата да подсигурите отпуската на германския работник! Той трябва да бъде със здрави нерви, защото аз каквото и да правя, каквото и да струвам, всичко би било безполезно, ако нервите на германския народ не са в ред. Най-важното сега е германските маси, германските работници да придобият достатъчно сили, за да разберат моите мисли."

Когато малко по-късно вдовицата извършила наименуването с думите "Кръщавам те на името на Вилхелм Густлоф", човешката маса дала воля на здравите си нерви с бурни овации, които заглушили трясъка на шишето пенливо вино в борда на кораба. После, докато новият съд се освобождавал от хелингите, прозвучали двете песни42... Като журналист или като телезрител съм проследил не едно и не две освещавания на кораби, но като оцелял от "Густлоф" във всеки от тези случаи пред очите ми е било единствено крушението на този кораб, слязъл от дока в един прекрасен майски ден.

 

Горе-долу по същото време, когато Давид Франкфуртер вече излежавал присъдата си в затвора "Зенхоф" в Хур, а в Хамбург бутилката пенливо вино се разбила о борда на кораба, Александър Маринеско бил на командирски курсове в Ленинград или в Кронщад. Сигурно е, че в изпълнение на получената заповед, той бил преместен от Черно море някъде по източните брегове на Балтийско. Още през настъпващото лято - чистките на Сталин не били подминали и Адмиралтейството на Балтийския флот - той станал командир на подводница.

М-96 била по-стар модел, пригодена за бойни действия в крайбрежните води. В информациите, до които имам достъп, пише, че М-96 е имала водоизместимост от двеста и петдесет тона и била по-скоро малка подводница с дължина четирисет и пет метра и екипаж от осемнайсет души. Този съд, окомплектован само с две торпедни установки, който оперирал чак до района на големите финландски заливи, останал доста дълго под командването на Маринеско. Предполагам, че в крайбрежните води учебната му тактика е била бързи надводни атаки и незабавно потапяне под повърхността.

>>>

 

БЕЛЕЖКИ:

19. Тук Грас (той е доцентът по творческо писане) самоиронично цитира днешните си критици, които го обвиняват, че се е изчерпал като писател - б.пр. [обратно]

20. Нюрнбергските закони за чистотата на расата, приети от националсоциалистите - б.пр. [обратно]

21. "Райхскристалнахт" - или "Нощта на погрома", 9-10.11.1938 година, когато тълпи германци масово подпалват синагоги, оскверняват еврейски гробища, разбиват еврейски магазини - б.пр. [обратно]

22. Една от най-известните неонаницстки уеб-страници, която се поддържа от САЩ - там няма забрана на неонацистката пропаганда - б.пр. [обратно]

23. Тук и другаде Грас препраща към кафявото като официален цвят на националсоциалистите - б.пр. [обратно]

24. СЧР - съкращение на организацията "Сила чрез радост" - б.пр. [обратно]

25. Подразделение на националсоциалистическата паритя, в което членували 2,3 милиона жени. Имало за цел идеологическата и практическа подготовка на жените - б.пр. [обратно]

26. На кораба често гостували фолклорни групи. Една от запазените снимки показва и българска фолклорна група, която слиза от "Густлоф" - б.пр. [обратно]

27. Хорст Весел (1907-1930), автор на бойния химн на националсоциалистите.Той е застрелян при лична разправия, но Гьобелс го превръща в мъченик на Партията - б.пр. [обратно]

28. Органът на националсоциалистите - б.пр. [обратно]

29. Ернст Юнгер (1895-1998) германски писател, посветил няколко произведения на патетиката и героизма на войната, в книгата си "Моето столетие" Гюнтер Грас му противопоставя Ерих Мария Ремарк като критик и противник на войните - б.пр. [обратно]

30. ГТФ - насилствено създаденият националсоциалистически съюз на синдикатите - б.пр. [обратно]

31. Предводителят на ГТФ (1890 - самоубил се през октомври 1945) - б.пр. [обратно]

32. Виж - 17 и 23 - б.пр. [обратно]

33. Законът, с който през 1934 година Райхстагът е лишен от законодателни правомощия в полза на Адолф Хитлер и неговото правителство - б.пр. [обратно]

34. Ерих Хонекер - б.пр. [обратно]

35. Става дума за ръководителите на ляво-терористичната Фракция "Червена армия" Андреас Баадер и Улрике Майнхоф, извършители на атентати и отвличания във ФРГ през 60-те и 70-те години - б.пр. [обратно]

36. Евфемизъм за конфискацията на еврейско имущество в Третия Райх - б.пр. [обратно]

37. Има се предвид границата с ГДР - б.пр. [обратно]

38. Виж 71 - б.пр. [обратно]

39. Селскостопанско изложение в (Западен) Берлин - б.пр. [обратно]

40. В берлинския квартал "Кройцберг" живеят предимно турци - б.пр. [обратно]

41. Опитът за преврат, след който Хитлер е осъден на тъмничен затвор в крепостта Ландсберг. След като идват на власт, националсоциалистите патетично говорят за периода 1923-1933 като "години на борбата" - б.пр. [обратно]

42. Химнът на Райха "Германия над всичко" и споменатата песен на Хорст Весел - б.пр. [обратно]

 

 

© Гюнтер Грас, 2002
© Александър Андреев, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 16. 10. 2002
=============================
Гюнтер Грас "Рачешката", С., изд. "Атлантис КЛ", 2002.