Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Разкриването на големи пространства при ледодобива обикновено причинява по-ранно размразяване на едно езеро, тъй като раздвижената от вятъра вода дори и в най-студено време подяжда леда наоколо. Но ето че тая година това не се случи, понеже Уолдън бързо замени старата с нова и плътна одежда. Поначало езерото Уолдън започва да се топи по-късно от останалите езера в околността както поради по-голямата си дълбочина, така и поради липсата на подводни течения, които да подмиват и изтъняват леда. Не помня ледената му покривка да се е пропуквала през зимата, та дори и през зимата на 1852-1853 година, която подложи езерата на толкова сурово изпитание. Обикновено това става около първи април, седмица до десет дни по-късно от Флинтовото езеро и Феър Хевън, начиная със северната страна и по-плитките части, които първи са замръзнали. Уолдън по-добре от всяка друга водна площ наоколо отразява действителното настъпване на сезоните, тъй като е неподвластен на временните температурни колебания. Няколко мразовити мартенски дни могат значително да забавят топенето на ледовете по другите езера, докато температурата на Уолдън се повишава почти без всякакви външни влияния. Термометърът, който на 6 март 1847 година потопих в средната част на Уолдън, показваше 32°, сиреч точката на замръзване, а близо до брега - 32,5°; същия ден в средната част на Флинтовото езеро измерих 32,5°, а на дузина рода от брега, в плитката вода под един фут дебел лед - 36°. Тая разлика от три и половина градуса в температурата на дълбоките и плитките части на Флинтовото езеро, както и фактът, че то е преобладаващо плитко, показват защо ледовете му се разтапят значително по-рано от тия на Уолдън. По това време ледът в най-плитката част бе с няколко инча по-тънък, отколкото в средата; докато през зимата ледът по средата бе най-тънък, а водата - най-топла. Всеки, който лятно време е джапал край брега, където водата е едва три-четири инча дълбока, навярно е забелязал, че там тя е далеч по-топла, отколкото малко по-навътре; на дълбоките места пък е по-топла на повърхността, отколкото към дъното. Пролетното слънце оказва своето въздействие върху замръзналите води не само като повишава температурата на земята и въздуха; топлината му прониква през фут и повече дебел лед и в плитките места се отразява от дъното, като по тоя начин нагрява водата и разтапя леда едновременно отдолу и отгоре: постепенно той става неравен, въздушните мехурчета в него се удължават, додето накрай целият стане на шупли и внезапно изчезне в едничък пролетен дъжд. Ледът, както и дървото, притежава определена структура и когато започне да се топи и "шупва", сиреч заприличва на медена пита, независимо от положението на ледените късове, въздушните килийки винаги се намират под прав ъгъл спрямо водната повърхност. Когато под ледената покривка има подводна скала или дърво, на това място тя е по-тънка и обикновено се разтапя изцяло от отразената слънчева топлина; разказвали са ми, че в Кеймбридж при един опит да получат лед в плитък дървен съд въздействието на отразените от дъното слънчеви лъчи надвишавало това на циркулиращия отдолу и отстрани студен въздух. Ако посред зима топъл дъжд разтопи вкоравената снежна покривка на Уолдън и оголи твърдия тъмен или прозрачен лед по средата, покрай бреговете остава ивица кишав, макар и по-дебел лед, белезникав заради отразената топлина. Също тъй - както вече споменах - мехурчетата във вътрешността на леда играят ролята на лещи и подпомагат разтапянето му.

Всички природни явления могат ежедневно да се наблюдават в умален мащаб край едно езеро. Сутрин плитката вода се затопля по-бързо от дълбоката, макар и не толкова силно, а вечер изстива по-бързо. Денят е миниатюрен образ на годината. Нощта е зимата, сутринта - пролетта, вечерта - есента, а часовете по пладне съответстват на лятото. Пращенето на леда свидетелства за промяна в температурата. В приветливата утрин след студената нощ на 24 февруари 1850 година отидох да прекарам деня на Флинтовото езеро и с изненада открих, че ударя ли с тъпата част на брадвата по леда, той отеква като същински гонг надалеч околовръст, сякаш че бия тъпан. Ледът взе да пращи около час след изгрева под въздействието на слънчевите лъчи, падащи косо иззад възвишенията; започна да се протяга и прозява като пробуждащ се човек, все по-гръмко и по-гръмко в продължение на три-четири часа. По пладне подремна за малко, а привечер, когато слънцето захождаше, отново запращя. При устойчиво време всяко езеро дава своя вечерен залп в точно определен момент. Но по пладне, когато въздухът не е тъй еластичен, а ледът е вече целият в пукнатини, той губи всякакъв резонанс, та вече е невъзможно да проглушиш рибите и мускусните плъхове, като удариш по него. Въдичарите казват, че "бумтежът на езерото" плашел рибите и те не кълвели. Езерото не бумти всяка вечер и не мога да знам със сигурност кога ще започне отново, но ако аз не умея да предчувствам промените във времето, то може. Кой би предположил, че нещо толкова голямо, студено и дебелокожо притежава тъй фини сетива? Но и то си има свой закон и бумти само съгласно него със същата неотвратимост, с която напролет се разпукват пъпките. Земята е изтъкана от живот и цялата е покрита с кълнове. И най-голямото езеро е тъй чувствително към атмосферните промени, както и капчицата живак, затворена в тръбичка.

Едно от предимствата на живота в гората бе, че имах достатъчно време и възможности да наблюдавам идването на пролетта. Най-сетне ледът заприличва на медена пита и когато вървя по езерото, мога да направя с тока си трапчинка. Мъгли, дъждове, все по-топло слънце постепенно топят снега; дните нарастват чувствително; става ясно, че до края на зимата ще изкарам с наличните дърва, тъй като няма да се наложи да горя още много. Целият съм нащрек да доловя първите признаци на пролетта: да чуя песента на току-що прилетяла птица, цвъркота на ивичеста катерица, чиито запаси вече са на изчерпване, да видя как мармот се подава от зимното си убежище. На 13 март, когато вече бях чул гласовете на синия дрозд, чинката и пойния дрозд, ледът бе още около фут дебел. Времето се затопляше, а не се виждаше водата да е подрила леда или да го е разчупила и понесла по течението, както става в реките, но макар да бе напълно разтопен на половин род от брега, във вътрешността бе само шупнал и подгизнал, та можеше да пропаднеш и там, където бе шест инча дебел; ала още утре - стига да завали и да падне мъгла - и той щеше да изчезне заедно с мъглата, сякаш по силата на магия. Една година прекосих езерото през средата само пет дни преди ледът да се е стопил окончателно. През 1845 година водите на Уолдън се откриха напълно на 1 април; през 1846 - на 25 март; през 1847 - на 8 април; през 1851 - на 28 март; през 1852 - на 18 април; през 1853 - на 23 март; през 1854 - на 7 април.

Всяко явление, свързано с разтапянето на ледовете по реките и езерата и с уталожването на времето, представлява особен интерес за нас, които живеем при толкова непостоянен климат. Настъпи ли по-топло време, живеещите край реките започват да се будят от трясъка на леда, гръмовен като артилерийска стрелба, сякаш дрънчат ледени окови, и само след няколко дни от леда вече няма и помен. Така, когато алигаторът излиза от калта, земята клока. Един старец, зорък наблюдател на Природата и тъй вещ по всички природни явления, сякаш като момче е бил в стапела, където са я строили, и е помогнал да й поставят кил - сега той е на почтена възраст и не би могъл да я познава по-добре дори да доживее годините на библейския Матусал, та тоя старец ми разказа - видя ми се невероятно, че и той се диви над някои явления в Природата, тъй като смятах, че помежду им не съществуват тайни - как един пролетен ден нарамил пушката, качил се в лодката и тръгнал да лови патици. По поляните още имало лед, но не и по реката, та безпрепятствено стигнал от Съдбъри, където живее, до езерото Феър Хевън, което за негова изненада се оказало почти изцяло покрито с твърд лед. Денят бил топъл и той се учудил как е могло да се задържи такова голямо количество лед. Патици не се виждали, затова оставил лодката на северния бряг на едно островче, скрил се в храстите откъм южната му страна и зачакал. На три-четири рода от брега, където бил разтопен ледът, се откривала ивица от спокойна, топла и разкаляна вода, точно каквато обичат патиците, и той се надявал, че скоро ще се появят. Лежал така близо час, додето чул тих и явно много далечен тътен, тъй внушителен и тържествен, какъвто никога дотогава не бил чувал; постепенно тътенът се усилвал, предвещавайки нещо грандиозно и необичайно; човекът помислил, че долита огромно птиче ято и - въодушевен и нетърпелив - грабнал пушката и скочил; но какво било удивлението му, когато видял, че целият лед се е придвижил към брега и се блъска в него - ето откъде идел тътенът: отначало леко хрущене и простъргване, после до мощен гръм от пръснати по цялото островче ледени отломки и накрая - покой.

Ето че вече слънчевите лъчи падат под прав ъгъл, топли ветрове раздухват мъглите и дъждовете и топят снежните преспи, а слънцето, разпръсквайки мъглите, се усмихва на изпъстрената в ръждиво и бяло ухаеща на тамян земя, по която пътникът прескача от островче на островче, развеселяван от игривата песен на безчет бълбукащи поточета, в чиито вени напира кръвта на отиващата си зима.

Малко явления в Природата ми доставяха такова удоволствие, както формите, които топящите се снегове, стичайки се в дълбоки браздулици по насипите от двете страни на железопътната линия, ваеха от пясъка и глината - явление, което рядко може да се наблюдава в толкова голям мащаб, макар че покрай изграждането на железопътни линии постоянно се появяват все нови и нови, подходящи за целта валове. Ваятелският материал бе пясък във всевъзможни оттенъци, от най-едър до най-ситен, обикновено примесен с малко глина. Напролет, когато земята се отпусне, та дори и в по-топли зимни дни, пясъкът започва да се свлича по склоновете като лава, понякога засипвайки снега. В безчетни скокливи поточета руква някаква особена смесица, едновременно подвластна на закона за течащите води и на законите на растителния свят. По своя път тя приема формите на сочни листа и лози, образува многобройни налети вейки, които - ако ги погледнеш отгоре - напомнят назъбените, заоблени и прекръстосващи се талуси на някои лишеи, а може да заприличат и на корали, на леопардови лапи и птичи нокти, на мозък, бял дроб, черва или екскременти. Това е истинска ГРОТЕСКОВА растителност, чиито форми и цветове виждаме възпроизведени от бронз, своеобразен архитектурен листак, далеч по-древен като символика от акантовите, бръшляновите, лозовите и всякакви други листа, предопределен навярно при известни обстоятелства да се превърне в загадка за бъдещите геолози. Вдлъбнатините ми се виждаха като сталактити в пещера, осветена от слънцето. Различните оттенъци на пясъка, обемащи всички тонове на желязото - кафяво, сиво, жълтеникаво, червеникаво, - са изключително наситени и приятни за окото. Когато наближи дренажната канавка в подножието на насипа, течащата маса се разлива в плоски СТРУИ, тъй като отделните поточета губят полуцилиндричните си русла, разширяват се и се сливат, все по-воднисти и по-воднисти, додето ПЯСЪКЪТ съвсем се утаи, запазил разнообразните си и красиви оттенъци, както и следите от първоначалните растителни форми; накрая - вече във водата - стеклата се маса се превръща в ПЛИТЧИНА, подобна на тия, които се образуват в речните устия, а растителните форми изчезват във вълнистите очертания на дъното.

Насипът, висок от двадесет до четиридесет фута, понякога по протежение на четвърт миля се покрива от едната, че и от двете страни с такава листна маса - сиреч прорези в пясъка, образувани в един-единствен ден. Забележителното в тоя пясъчен листак е внезапната му поява. Когато от едната страна гледам най-обикновен насип, тъй като слънцето оказва въздействието си постепенно, а от другата - тая разкошна растителност, избуяла само за час, имам особеното усещане, че се намирам в ателието на Художника, който е създал света и мен самия, и го наблюдавам как неуморно сътворява върху насипа все нови и нови рисунки. Сякаш съм се доближил до жизненоважните органи на земята, понеже тия разклонени пясъчни струйки напомнят кръвоносната система на животинския организъм. Така в самия пясък откриваме зачатъците на листните образувания. Нищо чудно тогава, че външен израз на земята са листата, след като образът им е запечатан вътре в нея. Атомите знаят тая закономерност и я носят в себе си. Поклащайки се на дървото, листото вижда в пясъка своя прототип. ВЪТРЕ, независимо дали в globe (земното кълбо) или в animal body (животинското тяло), leaf (листото), е влажен, месест lobe (лобус) - дума, особено приложима по отношение на liver (черния дроб), lungs (белите дробове) и leaves of fat (мастните тъкани) - (Leibw, LABOR, LAPSUS: хлъзгам се или свличам се, lapsing (изпадане); LoboV, GLOBUS, lobe, globe, също lap (скут), flap (плясък) и още много други думи). ОТВЪН leaf е само сухо тънко листо, като "f" и "v" са пресовани и изсушени "b". Кореновите съгласни в думата lobe са "lb", като меко учленимото "b" (изписвано малко като единичен лобус - "b" и главно като двоен лобус - "B") бива изтласквано напред от ликвидното "l". В думата globe, където кореновите съгласни са "glb", гърленото "g" добавя към значението мощта на гръкляна. Перата и крилата на птиците са още по-сухи и по-тънки листа. Ето как се осъществява връзката между тромавата ларва в пръстта и пърхащата във въздуха пеперуда. Самият земен глобус непрестанно се трансцендира и транслира, и получава крила по своята орбита. Дори образуването на леда започва с нежни кристални листенца - сякаш замръзват отпечатъците, оставени върху огледалната повърхност, от листата на водните растения. Цялото дърво всъщност е едно-едничко листо, реките пък са жилките на още по-големи листа, чиято тъкан е сушата помежду им, а градовете са яйца на насекоми, снесени върху листата.

Залезе ли слънцето, пясъкът престава да се свлича, но на сутринта поточетата ще рукнат отново, разклонявайки се на безчетни струйки. Ето ви нагледен пример за образуването на кръвоносните съдове. Ако човек се вгледа внимателно, ще забележи, че от топящата се маса най-напред изпълзява поточе размекнат пясък със заоблено, капкообразно крайче, подобно на върха на показалец, и бавно, наслуки, започва да си проправя път надолу; малко по-късно, когато слънцето се поиздигне и топлината и влагата се увеличат, водата в него - подчинявайки се на същия закон, на който е подвластна и по-инертната субстанция - се отделя от нея и си проправя криволичещ улей, сиреч артерия, в която навремени като светкавица помежду месестите листа и клонки проблясва сребристо ручейче и пак се загубва в пясъка. Удивително е колко бързо и същевременно изкусно се оформят пясъчните поточета, отлагайки настрани най-добрите си съставки, с които извайват острите ръбове на улеите. По същия начин извират реките. Силикатните речни наноси са костната система, а фините песъчинки и органичните вещества - нервните окончания и клетките. Какво е човекът, ако не купчина течна глина?¹ Върховете на пръстите ни не са нищо повече от втвърдени капки. Пръстите на ръцете и нозете ни са застинали струйки, потекли от топящата се маса на телата ни. Кой знае как би се оформило човешкото тяло под по-топли небеса. Не е ли ръката ПАЛМОВО² листо със същите жилки и месести части? С малко повече фантазия можем да си представим ухото като лишей, umbilicaria, провиснал отстрани на главата, а долната му мека част - като капка. Човешката lip (устна) - LABIUM, от LABOR (?) - laps (се дипли) или lapses (провисва) под устната кухина. Носът е застинала капка или сталактит. Брадичката е по-едра капка, стекла се от лицето. Бузите са склонове, спускащи се от веждите към долините и срещащи препятствието на скулите. Заоблените изпъкналости по листата на растенията са също набъбнали и временно колебаещи се по-големи или по-малки капки - техните пръсти; колкото са повече в едно листо, толкова повече са посоките, в които то напира да се разтече и би се разтекло съвсем при повече топлина и други благоприятни условия.

Като че ли тоя единствен насип онагледява принципа, на който почиват всички природни явления. Създателят на нашата земя просто е патентовал листото. Кой ли Шамполион ще ни разтълкува тоя йероглиф, та най-сетне да преобърнем нов лист в живота си? Това явление ме изпълва с повече радост, отколкото изобилната родитба на лозята. Наистина в същността си то е някак екскрементно, наподобяващо все нови и нови черни дробове и черва, сякаш земното кълбо си оголва вътрешностите, но затова пък е доказателство, че Природата има утроба и действително е майка на човечеството. Така студът напуска земята и настъпва Пролетта. Това е само началото, което предшества разлистената и разцъфнала пролет, както митологията предшества истинската поезия. Нищо не очиства тъй добре от зимните пушеци и разстройства. Запролетяването ме убеждава, че Земята е още в пелени и протяга бебешки пръстчета на всички страни. И ето, нежни къдрички поникват по голото челце. В Природата всичко е живо. Листовидните повесма по насипа напомнят шлака - следователно там вътре "пещта гори". Земята не е отломък от мъртва история, пластове, насложени един връз друг като страниците на книга, привлекателна единствено за геолозите и антикварите - тя е поезия, жива като листата на дървото, предшестващи цветовете и плодовете; тя не е вкаменелост, а от нея блика живот; в сравнение с бурния кипеж в сърцевината й животните и растенията само паразитират. Мощните й напъни ще изхвърлят останките ни от могилите. Какво като топите метали и ги отливате в най-прекрасни форми - те няма да ме ощастливят като ваянията на огизналата земя. И не само тя, но и всичко по нея е тъй пластично, както е глината в ръката на грънчаря³.

Не след дълго не само по насипа, но и по всеки хълм, във всяка равнина и падина студът изпълзява от земята като сънено четириного от бърлогата си и с песен се втурва към морето или на облаци отлита към други ширини. Запролетяването е по-мощно със своята неотвратимост, отколкото Тор с чука си: то разтапя ледовете, докато Тор може единствено да троши.

Когато снегът се поразтопи и няколко топли дни поизсушиха земната повърхност, ми бе приятно да сравнявам първите нежни косички на младата година с величавата красота на обветрените, преживели зимата растения - зимзелен, златниче, изящни бурени и диви треви, - далеч по-открояващи се и интересни, отколкото през лятото, сякаш тогава красотата им е била недозряла; дори пущицата, хвощът, лопенът, жълтият кантарион, кочото биле и други здравостеблени треви, които са неизчерпаема житница за първите птици и траурни одежди на овдовялата Природа, сега привличаха погледа. Особено ми допадаше извития като житен сноп връх на овчата опашка; той връща лятото в зазимените ни мисли и е една от формите, които изкуството обича да възпроизвежда и които в растителното царство имат същото отношение към вече съществуващите в съзнанието ни образи, каквото има астрономията. Това е древен стил, по-стар от гръцкия и египетския. Студът придава на своите ваяния неизразима нежност и изящество. Свикнали сме да ни представят тоя властелин като жесток и необуздан тиранин, а всъщност той вплита с нежността на влюбен накити в косите на Лятото.

С наближаването на пролетта рижите катерици взеха да прииждат две по две и да се шмугват под къщата току под нозете ми, додето четях или пишех, след което започваха невероятни писукания, цвъртения, пиукания и прочие вокални пируети; тропнех ли по пода, те зацвъртяваха още по-неистово, забравили в своето безумие всякакъв страх и уважение, сякаш предизвиквайки човечеството да ги озапти. "Не щем да знаем! - Чикарии-чикарии!" Оставаха глухи за всичките ми доводи или пък ги намираха неубедителни и ми отвръщаха с неудържим порой от хули.

Първото пролетно врабче! Годината начева с надежди, по-светли откогато и да било! Над голите влажни поля се носят нежните сребристи трели на дроздовете и чинките, сякаш сетните зимни снежинки при падането си звънят! Каква стойност имат в такова време историята, хронологията, преданията и всевъзможните писани откровения? Потоците в радостни химни възпяват пролетта. Блатният ястреб вече кръжи ниско над ливадите и търси първата пробудила се слузеста твар. Във всяка долчинка се чува шепотът на слягащия се сняг, а ледът по езерата се топи и чезне без следа. Като пролетен пожар лумва тревата по хълмистите склонове - et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata⁴ - сякаш земята разпалва тлеещата в недрата жарава, за да приветства завърналото се слънце не с жълти, а със зелени пламъци; тревните стръкчета, символ на вечната младост, се устремяват към лятото в дълга зелена лента, все още притискани от студа, но решени на всяка цена да му надвият, надигайки ланшната изсъхнала трева с напиращата сила на младия живот. Те израстват със същото упорство, с което ручеят изпълзява от земята. Помежду им съществува тясно родство, тъй като в дългите юнски дни, когато ручеите пресъхват, тревните стръкчета всмукват водите им като тръбички, та от година на година стадата пият от тоя вечен зелен извор, а косачите загребват от него зимната им паша. Така и нашият човешки живот умира само до корена, но все надига зелено стръкче към вечността.

Уолдън се топи пред очите ми. Покрай северния и западния му бряг са се образували протоци, широки по два рода, а тоя покрай източния бряг е още по-широк. Огромен блок се е откъснал от ледената покривка. Чувам една чинка да припява откъм крайбрежните храсталаци: "Олит, олит, олит - чип, чип, чип, чи чар - чи уис, уис, уис." И тя помага да се разпука ледът. Колко красиви са плавните извивки по краищата на леда - повтарящи извивките на брега, те са далеч по-равномерни от тях. Поради неотдавнашните сурови, но краткотрайни студове ледът е необичайно твърд и осеян с вълнисти шарки като дворцов под. Напразно вятърът се плъзга на изток по матовата му твърд, додето достигне живата водна повърхност. Как великолепно искри на слънцето тая ивица вода, оголеното лице на езерото, сияещо от щастие и младост, озарено сякаш от радостта на рибите и пясъчните брегове; струят сребристи отблясъци като от люспите на leuciscus⁵, като че цялото езеро е една огромна, мятаща се риба. Такъв е контрастът между зимата и пролетта. Уолдън бе мъртъв и оживя⁶. Но както вече споменах, тая година ледът се разтопи по-бавно.

Преходът от зимните студове и виелици към меката и спокойна пролет, от мрачното, едва пълзящо време към светлите и бързолетни часове е важно събитие, което всичко в Природата бърза да оповести. Тоя преход се извършва едва ли не мигновено. Внезапно къщата ми се изпълни със светлина, макар че вече се свечеряваше. Зимните облаци все тъй се въсеха, а по стрехата трополеше дъжд, примесен със сняг. Погледнах през прозореца и - о, чудо! Там, където довчера се ширеше студен сив лед, сега се простираха прозрачните езерни води, притихнали и изпълнени с надежди като в лятна вечер, отразяващи вечерно лятно небе, каквото нямаше над тях, сякаш отдалеч предизвестени за него. Дочух далечна песен на червеношийка - първата от хилядолетия насам, както ми се стори, чиито кръшни звуци не ще забравя и през хилядолетията занапред - тъй сладостна и звънка, както отколе. 0, вечерната песен на червеношийка в захода на новоанглийския летен ден! Да можех да открия клонката, на която е кацнала! Точно ТАЯ птица и точно ТАЯ клонка. Това поне не е Turdus migratorius⁷. Клюмащите смолисти борове и церове край къщата ми изведнъж възвърнаха присъщия си вид, станаха по-ярко зелени, по-изправени и жизнени, окъпани и ободрени от дъжда. Знаех, че повече няма да вали. Достатъчно е да погледнеш която и да е клонка в гората или дори купчината дърва на двора, за да разбереш отминала ли е зимата, или не. По мръкнало се разнесоха крясъците на гъски, литнали ниско над гората, сякаш уморени, окъснели пътници, които се завръщат откъм южни езера и взаимно се жалват и утешават. Застанал на прага, чувах плясъка на крилата им, но щом приближиха към къщи, внезапно съзрели светлината, те със сподавени крясъци се обърнаха и се спуснаха над езерото. Тогава си влязох, затворих вратата и прекарах своята първа пролетна нощ в гората.

На сутринта излязох на прага, за да погледам през мъглата гъските, които плуваха навътре в езерото на петдесет рода от брега - бяха тъй едри и шумни, че Уолдън изглеждаше като изкуствено басейнче, направено за тяхно забавление. Но когато приближих, всичките двадесет и девет гъски изведнъж излетяха по даден от водача им сигнал и силно пляскайки с крила, вече построени в редица, описаха кръг над главата ми и се устремиха право към Канада, с надеждата да закусят в някое по-тинесто езеро, подканяни навремени от крясъците на своя водач. В същото време излетя и ято патици и последва на север своите гръмогласни родственици.

Цяла седмица след това утринната мъгла ехтеше от крясъците на един самотен гъсок, който търсеше своята женска, огласяйки гората с пронизителни звуци, каквито тя едва побираше. През април на малки ята долетяха гълъбите, а не след дълго над моята поляна зацвъртяха и градските лястовички; нямах представа, че в града има толкова много, че да останат и за мен, та затова реших, че принадлежат към оня стар лястовичи род, който е обитавал хралупите още преди бял човек да стъпи на тия места. Почти навсякъде по света предвестниците на пролетта са костенурките и жабите, сетне с песни долитат лъскавопери птици, поникват треви и се отварят цветни пъпки, а ветровете духат, за да поправят това леко отклонение на полюсите и възстановят равновесието в Природата.

Едно след друго годишните времена ни се виждат от прекрасни по-прекрасни, но настъпването на пролетта е като сътворяването на Космоса от предвечния Хаос и възцаряването на Златния век:

Eurus ad Auroram, Nabathaeque regna recessit,
Persidaque, et radiis juga subdita matutinis.

"Евър завя към Аврора, към Персия и Набатея,
към върховете, огрени от ранния утринен блясък.

*     *     *     *
И появи се човекът - дали от божествено семе
оня творец, първоизвор на свят по-добър, го създаде,
или земята, едва от ефира висок отделена,
свежа, бе скътала кълн от предишното сродство с небето?"⁸

Един-едничък тих дъждец е достатъчен, за да насити зелената багра на тревата. Тъй всяка добра мисъл съживява нашите надежди. Бихме били блажени, ако постоянно живеехме в настоящето и се възползвахме от всяка случайност по пътя ни, както тревата от росната капчица, а не губехме времето си в разкаяние за пропуснатите възможности - при това с чувството, че изпълняваме дълга си. Навън е пролет, а ние още се потриваме като през зимата. Прекрасното пролетно утро опрощава всички грехове. В него няма място за порока. Под лъчите на такова слънце⁹ и най-заклетият грешник може да се върне в лоното на праведността. Възвърнали невинността си, съзираме и невинността на ближните. Довчера може да сте смятали ближния си за крадец, пияница, развратник, да сте го съжалявали и презирали, а светът да ви е изглеждал непоправимо порочен, но ето че в тоя първи пролетен ден слънцето разлива топлина и светлина, пресътворявайки света, и вие виждате ближния си, зает с мирен труд, виждате обезкръвените му, оттекли вени да набъбват от радост и възторг пред новия ден, порочното му тяло да сеща пролетта с невинността на дете и забравяте за всичките му прегрешения. Около него витае дух на благост, дори на святост, търсещ - макар плахо и неумело, също като новопородил се инстинкт - начин да се прояви и за кратко ехото на хълмовете замлъква за всяка груба шега. Виждате как под загрубялата му кожа напират крехките кълнове на нов живот - нежни, свежи и невинни като едва наболи стръкчета. Дори и той е влязъл в радостта на Господаря си¹⁰. Защо в такъв ден тъмничарят не отвори вратите на тъмницата, съдията не прекрати разглеждането на делото и проповедникът не разпусне паството? Защото са глухи и слепи за повелите Господни, та не приемат прошката, която той щедро им дарява.

"Стремежът към доброто, който всекидневно се ражда от безметежното и благотворно дихание на утринта, будейки любов към добродетелта и омраза към порока, приближава човека до изначалната му природа - така млади филизи изникват покрай дънерите на изсечената гора. И обратно: злото, сторено през деня, спира растежа на едва наболите кълнове на доброто и ги унищожава.

Ако растежът на тия кълнове дълго бива потискан така, благотворното дихание на вечерта не ще бъде достатъчно, за да ги съхрани. А когато диханието на вечерта стане недостатъчно, за да ги съхрани, тогава човешката природа престава да се отличава особено от животинската. Виждайки, че някой е загубил човешката си природа за сметка на животинската, хората заключават, че поначало е бил лишен от присъщия човеку разум. Но тъй ли трябва да се разсъждава за същината човешка?"¹¹

"Първият, Златният век избуя. Непознаващ разплата,
тачеше той без закон доброволно и правда, и вярност.
Нямаше казън и страх. По стени не стояха заплахи
в плочи, излети от мед. Не изпитваше смут пред устата
на съдия умолителна гмеж, в безопасност без съдник.
Борът не беше повалян от склона планински да търси
чужди предели, не беше се спускал по буйни потоци.
Хората никакъв бряг освен своя не знаеха още.

*     *     *     *
Пролет цъфтеше безкрай и прохладният лъх на Зефира
галеше с ласки цветя, избуяли без никакво семе."¹²

На 29 април ловях риба на реката близо до моста Найн-Ейкър-Корнър, стъпил на жвакащата трева сред корените на върбалака, любимото скривалище на мускусните плъхове, когато изведнъж чух особен трясък, сякаш наблизо момчета играеха с пръчки; вдигнах глава и видях малък, изящен ястреб, подобен на козодой, който ту се рееше нависоко, ту се спускаше стремително надолу, откривайки крилата си, заблестели на слънцето като атлазена панделка или седефената вътрешност на мида. Гледката ми напомни лов на соколи и всичко благородно и поетично, свързано с тоя спорт. Бих нарекъл птицата Мерлин¹³, но въпросът не е в името. Никога не бях виждал по-ефирен полет. Ястребът не пърхаше като пеперуда, нито се рееше като по-големите си събратя, а с горда увереност се носеше сред въздушните пространства - ту се издигаше, надавайки странен крясък, ту отново волно и красиво се спускаше, преобръщайки се като хвърчило, сетне в летеж отдъхваше, сякаш никога не се е докосвал до terra firma. Изглеждаше тъй, сякаш бе сам във Вселената и нямаше нужда от никого освен от утринта и въздуха, с които играеше. Не бе самотен - самотна бе земята под него. Къде е майка му, която го е измътила, къде са братята и сестрите му, къде е баща му, властелинът небесен? Обитател на въздуха, ястребът сякаш бе свързан със земята единствено чрез яйцето, измътено някога из скалните пукнатини, а може би родното му гнездо се е намирало на края на облак, било е изплетено от нишки небесна дъга и слънчев заник и поръбено с нежна лятна омара, донесена от земята. Дали и до днес не гнезди на някой островърх облак?

Освен тая гледка денят ми дари и рядък улов от златни, сребърни и бакърени риби, лъщящи като наниз скъпоценни камъни. 0, колко пъти през първия пролетен ден съм се добирал до тия ливади, прескачайки от издатинка на издатинка, от върбов корен на върбов корен, а наоколо ми гората и дивата речна долина са се къпели в светлина - тъй чиста и ярка, че би разбудила и мъртвите, ако спяха в гробовете си, както някои предполагат. Няма по-силно потвърждение на безсмъртието. В такава светлина всичко оживява. Де ти, смърте, жилото? Де ти, Аде, победата?¹⁴

Животът в нашите градове би замрял, ако ги нямаше неусвоените от човека гори и ливади край тях. Ободряващото въздействие на девствената Природа ни е нужно: нужно ни е от време на време да пошляпаме из блатата, където се крият яребиците и водните бикове, да послушаме крясъците на бекасината, да подишаме аромата на шумолящите острици, в които само диви и саможиви птици свиват гнезда и прилепени до земята, се прокрадват норки. Жаждата да проучим и опознаем всичко, съществува у нас; желанието всичко да си остане тайнствено и непознаваемо, сушата и морето да си останат все така девствени, непонятни за нас и неразгадаеми просто защото са неразгадаеми. Невъзможно е да се наситим на Природата. Нужна ни е ободряващата гледка на неизчерпаемата й мощ, нейният титаничен замах: морският бряг, осеян с останки от корабокрушения, гъсталаците с живи и гниещи дървеса, буреносните облаци, триседмичните дъждове, предизвикващи наводнения. Нужна ни е сила, превъзхождаща нашата, нужен ни е живот, процъфтяващ там, където никога не сме стъпвали. С радост гледаме как лешоядът кълве отвратителна за нас мърша и извлича здраве и сила от тая храна. По едно време край пътя за дома ми лежеше мъртъв кон, та понякога - особено в задушни нощи - отдалеч заобикалях мястото, но тъй като съзирах в това доказателство за ненаситния апетит и непоклатимото здраве на Природата, чувствах се удовлетворен. Приятно ми е да се убеждавам, че Природата прелива от живот, щом може да пожертва безчетни живи същества и да им позволи да се самоизтребват; колко само нежни живинки тя преспокойно смила на пихтия - колко попови лъжички, погълнати от чапли, колко костенурки и жаби, премазани по пътищата - понякога цели пороища от плът и кръв! Отдавайки дължимото и на случайностите, ние не трябва да придаваме голямо значение на всичко това. Мъдрецът го възприема за вселенска невинност. Отровата всъщност не е отровна и смъртоносни рани няма. Съчувствието е най-лош съветник. То трябва да те подтиква към действие, а не към вайкане.

В началото на май дъбове, орехи, кленове и други дървета надзъртваха през боровата гора покрай езерото, огрявайки всичко в ярки багри като същински слънца, особено в облачни дни, когато изглеждаше, че слънчевите лъчи пробиват мъглите и хвърлят светли петна по хълмовете. На трети или четвърти май видях в езерото гмурец, а през първата седмица от месеца чух козодой, калугерици и още много други птици. Дроздовете бях чул доста по-отдавна. Долетя и чичопеят и надзърна през вратата и прозореца, за да провери дали къщата ми наподобява пещера, трептейки с крила, за да се задържи на едно място, стиснал нокти, сякаш вкопчен във въздуха. Не след дълго сернистожълтият прашец от смолистите борове посипа езерото, камъните и гниещите стволове по брега - тъй изобилен, че би изпълнил цяла бъчва. Това са "серните валежи", за които често се говори. Дори и в драмата "Сакунтала" на Калидаса се споменават "ручеи, обагрени в жълто от златния прашец на лотоса". Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-висока трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората: втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно напуснах Уолдън.

БЕЛЕЖКИ:

1. Иов, 13:12. [обратно]

2. Palma (лат.) - длан. [обратно]

3. Иеремия, 18:6. [обратно]

4. "Et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata." (лат.) - "Първа израства тревата, пробудена от ранните дъждове." - Варон, "Rerum Rusticarum", II, 2. [обратно]

5. Leuciscus (лат.) - риби таранки. [обратно]

6. Лука, 15:24. [обратно]

7. Turdus migratorius - прелетен дрозд. [обратно]

8. Овидий, "Метаморфози", кн. I, 61-62, 78-81, прев. Георги Батаклиев. [обратно]

9. По Айзък Уотс, "Химни и духовни песни". Тук Торо заменя думата "лампада" със "слънце". [обратно]

10. Матей, 25:21. [обратно]

11. Менций, "Произведения", кн. VI "Каю Дзъ", ч. I, гл. 8. [обратно]

12. Овидий, "Метаморфози", кн. I, 89-96, 107-108, прев. Георги Батаклиев. [обратно]

13. Вълшебник от келтската легенда за Крал Артур. [обратно]

14. Първо послание на апостол Павел към коринтяните, 15:55. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.