Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

След една неспокойна зимна нощ се събудих с чувството, че ми е бил зададен въпрос, на който напразно съм се мъчил да отговоря в съня си: какво - как - кога - къде? Но ето че от широките прозорци надзърташе ведрото и безгрижно лице на пробуждащата се Природа - бликаща живот, тя не бе извила въпросително устни. Събудих се, намерил отговора в Природата и дневната светлина. Дълбокият сняг, щръкналите сред него млади борчета, самият склон на хълма, където се намираше къщата ми, сякаш ме призоваваха: напред! Природата не задава въпроси и не отговаря на въпросите на смъртните. Тя отдавна е взела своето решение. "0, Принце, нашите очи възторжено съзерцават и препращат към душата прекрасните и разнообразни картини от тоя свят. Несъмнено нощта скрива от нас част от това великолепие, но идва денят, за да ни разкрие цялото тържество на мирозданието, което се простира от земната твърд до небесните селения."

И тъй, пристъпвам към утринните си дела. Вземам брадва и ведро и тръгвам за вода - ако това все още не е сън. След такава студена и снежна нощ е нужна вълшебна пръчка, за да се справиш. През зимата вълнистата повърхност на езерото, тъй чувствителна за всеки полъх, огледално отражение на светлини и сенки, се втвърдява на фут, фут и половина дълбочина, така че може да издържи и най-тежкия впряг, а понякога я покрива и също толкова дълбок сняг, та е невъзможно да я различиш от което и да било поле. Подобно на мармотите от околните възвишения, езерото спуска клепачи и потъва в тримесечен зимен сън. Стъпил на тая снежна равнина, все едно на пасбище сред хълмовете, първо копая един фут в снега, сетне още един фут в леда, додето отворя прозорче пред нозете си; навеждам се да пия вода и съзерцавам тихата гостна на рибите, посипана като през лятото със светъл пясък, но сега потънала в мека, сякаш процеждаща се през матово стъкло светлина: тук, както и в кехлибареното небе по залез, цари вечно, ненакърнимо спокойствие, съответстващо на хладния и уравновесен нрав на обитателите. Небето е не само над главите, но и под нозете ни.

В ранна утрин, когато още всичко проскърцва от скреж, идват рибари с въдици и оскъдна закуска и мятат тънки нишки в снежното поле, за да ловят млади щуки и костури; диви люде, които за разлика от своите съграждани инстинктивно следват други навици и повели, и тъй - като идват и си отиват - се превръщат в жива връзка между отделните градове на места, където иначе връзката би се разпаднала. Облечени в груби вълнени дрехи, те сядат на дъбовата шума по брега, за да изядат закуската си; те са тъй сведущи по отношение на Природата, както съгражданите им - в останалите области на познанието. Никога не отварят книга; знаят и могат да кажат далеч по-малко, отколкото вършат. Засега делата им остават неведоми. Ето един, който лови щука с голям костур наместо стръв. Изумено поглеждаш във ведрото му, сякаш е лятно езеро - струва ти се, че е затворил у дома си лятото или поне знае къде е скривалището. Как, за Бога, е могъл да налови толкова риба посред зима? Много просто - набавил си е червеи от прогнилите пънове, тъй като земята е замръзнала, и ето ти чудесна стръв. Самият му живот е проникнал много по-дълбоко в Природата, отколкото естественонаучните изследвания, та сам той би могъл да бъде предмет на такова изследване. Естественикът внимателно повдига с ножче мъха и дървесната кора, за да търси насекоми, докато нашият рибар разцепва пънове с брадвата си и мъхът и кората се разхвърчават на вси страни. Той осигурява прехраната си, като смъква кората от дърветата. Такъв човек има право да лови риба - обичам да гледам самоосъществилата се в него Природа. Костурът поглъща червея, щуката поглъща костура, човекът поглъща щуката и тъй се запълват всички стъпала на битийната стълбица.

Разхождайки се покрай езерото в мъгливи дни, понякога с изумление наблюдавах какви примитивни средства използват тия сурови риболовци. Редят елшови клони върху тесните дупки в леда, отстоящи на четири-пет рода разстояние една от друга и също толкова отдалечени от брега, завързват на края на кордата прът, та да не се измъква, сетне я прехвърлят през елшовия клон на фут или повече над леда и прикачват отгоре й дъбово листо - смъкне ли се листото, значи рибата кълве. Додето се разхождах покрай езерото, натрупаните елшови клони изплуваха от мъглата едни след други пред погледа ми.

0, уолдънските щуки! Когато ги гледам, нахвърляни върху леда или мятащи се в кладенчетата, които рибарите издълбават в леда, оставяйки малка пролука на дъното, за да влиза вода, немея пред изключителната им красота: като че са дошли от приказките, дотолкова са чужди на градските улици и дори на гората - чужди като Арабия на живота в Конкорд. Тая ослепителна, неземна красота ги прави несравними с прехвалените от търговците на риба трески. Не са нито зелени като боровете, нито сиви като камъните, нито сини като небето; пред моите очи те разкриват дори още по-изумителни багри, подобно на цветята и драгоценните камъни, сякаш са перлите, живите nuclei¹ или кристали на уолдънските води. Целите са проникнати от Уолдън; самите са малки Уолдъни в животинското царство: уолдънчани. Удивително е, че ги ловят именно тук, че в тоя дълбок и просторен водоизточник, далеч от трополящите впрягове и двуколки, от звънкащите по Уолдънския път шейни, плуват тия златистоизумрудени риби. Никога не съм ги виждал на пазара - там биха предизвикали всеобщо възхищение. Леко, с няколко потръпвания, техният воден дух се отделя от тялото - същински смъртници, възнесли се без време към разредения въздух на небесните селения.

В желанието си да разбуля отколешната загадка около дъното на езерото Уолдън, в началото на 1846 г., преди да се попука ледът, се заех да го проуча с помощта на компас, верига и лот². Какво ли не се говори за това дъно, включително и че изобщо го нямало, но, разбира се, всички тия приказки са безпочвени. Удивително е колко дълго хората могат да вярват, че няма дъно, без изобщо да са си дали труд да го измерят. При една разходка из околността минах покрай две такива "бездънни" езера. Мнозина смятали, че Уолдън излиза на обратната страна на земното кълбо. Други, които дълго лежали на леда и гледали навярно с насълзени очи през това измамливо стъкло, от страх да не се простудят правели прибързани заключения - съзрели уж огромни подводни дупки, "в които може да се побере цяла копа сено" - стига да има кой да я превози дотам; съзрели сиреч изворите на Стикс и местните двери на Ада. Намирали се и такива, които идвали от града с цели коли, натоварени с въжета, но тъй и не успявали да открият дъното: оставяли колите на брега и започвали да размотават въжетата в напразното усилие да измерят безграничната си способност да вярват в чудеса. Но аз ще уверя читателите, че Уолдън има относително твърдо дъно на относително неголяма, макар и необичайна дълбочина. Измерих я лесно посредством въдичарска корда и камък с тегло около фунт и половина - усетих съвсем точно мига, в който камъкът се отдели от дъното, по това, че трябваше да дръпна по-силно, преди водата да улесни движението му. Най-голямата дълбочина е точно сто и два фута; като прибавим петте фута повишение на нивото оттогава насам, стават сто и седем. Това е забележителна дълбочина за такова малко езеро и все пак е недостатъчна за ненаситното въображение. Какво би било, ако всички езера бяха плитки? Това не би ли имало въздействие върху ума на хората? Благодарен съм, че езерото Уолдън е тъй дълбоко и чисто, че се превръща в своеобразен символ. Додето людете вярват в безкрайността, за тях ще съществуват бездънни езера.

Един местен фабрикант, който научил за моите измервания, ги обявил за неверни, съдейки от опита си в строежа на бентове, че при такъв голям наклон пясъкът не се задържа. Но и най-дълбоките езера с оглед на тяхната площ съвсем не са така дълбоки, както повечето хора смятат, та ако бъдат пресушени, няма да оставят смайващи долини. Те нямат формата на чаши, разположени между възвишения; дори Уолдън, който е необичайно дълбок за площта си, при вертикален разрез през центъра се оказва не по-дълбок от плитка чиния. Пресъхнат ли, повечето езера ще се превърнат в ливади точно толкова вдлъбнати, колкото и другите. Уилям Гилпин, майсторът на прекрасни и обикновено много точни природоописания, застанал край Лох Файн в Шотландия - по думите му "соленоводен залив, дълбок шестдесет-седемдесет клафтера, четири мили широк и около шестдесет мили дълъг, заобиколен от планини" - отбелязва: "Ако можехме да видим залива непосредствено след делувиалните нагъвания или породилата го друга природна катастрофа, каква само ужасяваща бездна би ни се разкрила!"³

"И както се издигат горе кълбестите хълми,
тъй долу хлътва дъното - просторно и дълбоко
вместилище на всички тез води..."⁴

Но ако вземем съотношението между най-късия диаметър и дълбочината на Лох Файн и го сравним с това на Уолдън, който - както вече видяхме - при вертикален разрез е плитък като чиния, той ще се окаже четири пъти по-плитък. Толкова за КОШМАРНАТА бездна, която би представлявал пресъхналият Лох Файн. Несъмнено много приветливи долини, превърнати в плодородни нивя, някога са били точно такива "ужасяващи бездни", от които впоследствие водите са се отдръпнали - но за да се убедят в това нищо неподозиращите им обитатели, е необходим сведущият поглед на геолога. Търсещото око често съзира във високите хълмове на хоризонта очертанията на древни езера; никакво по-сетнешно издигане на равнината не е било нужно, за да се скрие историята им. Далеч по-лесно е - както добре знаят работниците по пътищата - да различиш вдлъбнатините по образувалите се в тях локви след обилен дъжд. Въпросът обаче е там, че получило дори най-малка свобода, въображението литва по-високо и се гмурва по-дълбоко, отколкото се простира Природата. Дълбочината на океана навярно ще се окаже съвсем незначителна в сравнение с площта му.

Тъй като правех измерванията през ледената кора, можех много по-точно да определя релефа на дъното, отколкото при измервания на незамръзващи пристанища, и бях изумен от неговата равномерност. В най-дълбоката част има площ от няколко акра, по-гладка от която и да било нива, открита за слънцето, вятъра и плуга. В една наслуки избрана посока по протежение на тридесет рода дълбочината не се промени с повече от фут, а в радиус от сто фута от средата на езерото можех отнапред да изчисля промените в дълбочината с точност до три-четири инча. Някои обичат да говорят за дълбоки и опасни ями дори и в такива гладки пясъчни дъна, но не се съобразяват с въздействието на водата, оглаждаща всякакви неравности. Дъното бе тъй равномерно и тъй съвършено съответствуваше на бреговете и на околната верига от хълмове, че един отдалечен издатък можеше да бъде установен с изчисления, извършени в съвсем друга част на езерото, а насочеността му - чрез наблюдения на срещуположния бряг. Носът се превръща в плитчина, пясъчен нанос, долина, дълбока клисура, канал.

След като съставих карта на езерото в мащаб десет рода към един инч и нанесох върху нея данните от над сто измервания, установих едно изумително съвпадение. Забелязвайки, че цифрата, обозначаваща най-голямата дълбочина, се пада по средата на картата, поставих линийката първо по дължината, сетне по широчината й и за своя изненада открих, че линията на най-голямата дължина се пресича с линията на най-голямата широчина ТОЧНО в точката на най-голямата дълбочина, макар че по средата дъното е равно, очертанията на езерото - неправилни, а най-голямата дължина и широчина получих, като измерих и заливите; тогава си казах: дали пък не съм налучкал начина, по който се определя най-голямата дълбочина на океана, както и на всяко езеро или блато? Не е ли това и начинът за измерване на планинската височина, ако разглеждаме планините като противоположности на долините? Известно е, че един връх не е най-висок в най-тясната си част.

От общо петте залива измерих три и установих във всеки от тях крайбрежни плитчини и значителни дълбочини във вътрешната част, така че всъщност те се вдаваха в сушата не само хоризонтално, но и вертикално, оформяйки басейн или отделно езеро, а насочеността на ограничаващите ги носове показваше разположението на плитчините. Морските пристанища също тъй започват с плитчини. Колкото по-голяма е широчината на залива в сравнение с дължината му, толкова по-голяма е дълбочината край брега в сравнение с тая във вътрешността. Следователно, ако знаем дължината и широчината на един залив, както и особеностите на бреговете му, разполагаме с почти всички данни, необходими за съставянето на общовалидна формула за тия случаи.

За да проверя докъде се простират способностите ми да определям най-дълбокото място в едно езеро само по особеностите на повърхността и бреговете му, начертах план на Бялото езеро, което заема четиридесет и един акра площ, подобно на Уолдън е без острови и няма вливащи се и изтичащи реки; тъй като линията на най-голямата широчина, съединяваща два срещуположни залива, се падаше съвсем близо до линията на най-малката широчина, съединяваща два срещуположни носа, нанесох точката на най-голямата дълбочина близо до последната, но все пак върху линията на най-голямата дължина. Измерванията показаха, че най-дълбоката част се намира на около сто фута от отбелязаното място - в предполаганата от мен посока, но по-надалеч - и там езерото е само с един фут по-дълбоко, сиреч - шест фута. Разбира се, някое подводно течение или остров доста биха усложнили задачата ми.

Ако познавахме всички закони на Природата, един факт или описанието на едно явление от действителността биха били достатъчни, за да направим обобщаващ извод. Но ние знаем твърде малко и изводите ни са най-често погрешни, което, естествено, се дължи на невежеството ни по отношение на основни неща, а не на някакви несъвършенства в Природата. Нашите понятия за закономерност и хармония се свеждат само до видимостите; а колко по-прекрасна е хармонията, създавана от далеч по-многобройни и сякаш противоположни, но в действителност единосъщни закони, които засега са недостъпни за нас. Всяка новооткрита закономерност е нова гледна точка към света; така всяка нова крачка променя очертанията на планината в очите на пътешественика и тя му се явява все различна, макар да си остава същата. Дори прорязана или пронизана, планината си остава необозрима за нас в своята цялост.

Наблюденията ми върху езерото важат и в областта на етиката. Тук също действа законът за средните величини. По правилото за двата диаметъра можем не само да определим местонахождението на слънцето в нашата планетна система и на сърцето в човешкото тяло, но също тъй, прокарвайки надлъжни и напречни линии през съвкупността от всекидневните човешки дела и житейски приливи и отливи, като се съобразяваме с очертанията на бреговата ивица, можем да установим в пресечната им точка най-голямата висина или дълбина на човешкия характер. Навярно е достатъчно да знаем насочеността на бреговете му и особеностите на околността, сиреч обстоятелствата, за да определим дълбочината и релефа на невидимото му дъно. Ако човек е заобиколен от планини, от Ахилесови брегове, чиито върхове мятат връз него сенки и се отразяват в душата му, това предполага съответни дълбини в самия него, докато равните и ниски брегове наоколо подсказват собствените му плитчини. Така е и с отликите на човешкото тяло: дръзко изпъкналото чело означава дълбок ум. На входа на всеки наш залив или вдатина има плитчини, в които известно време се задържаме или донякъде закотвяме като в уютен пристан. Обикновено вдатините съвсем не са случайни, а формата, размерите и насочеността им се определят от възвишенията на брега - тия древни оси на нагъване. Когато бури, приливи и течения постепенно увеличат плитчините или нивото на водата спадне, та те се надигнат над повърхността, това, което доскоро е било само брегова вдатина, приютила някоя мисъл, се превръща в самостоятелно езеро, откъснато от океана, в което мисълта си осигурява благоприятна среда - от солено езеро става сладководно море, или пък мъртво море, а може и мочурище. Дали при появата на нов човек на земята не се надига някъде над повърхността такава плитчина? В действителност сме толкова лоши навигатори, че повечето ни мисли облитат и спохождат брегове без пристанища; познават само заливите на поезията или се стремят към сухите докове на науката, където просто ги ремонтират, но никакво естествено течение не приижда да им придаде собствен облик.

Що се отнася до колебанията в нивото на Уолдън, според мен те се дължат на снеговете, дъждовете и изпаренията, макар че с термометър и лот навярно могат да се открият подводни притоци, защото на такива места лете водата би била най-студена, а зиме - най-топла. Когато през зимата на 1846-1847 година тук вадеха лед, един ден работниците на брега не одобриха някои от довлечените блокове, понеже се оказаха по-тънки от другите и не можеха добре да се подредят; така ледосекачите откриха, че на едно място ледът е с два-три инча по-тънък, което ги накара да предположат, че отдолу има приток. Показаха ми и друго едно място, където според тях имало "пробойна" и оттам езерото се оттичало под хълма към близката ливада - изтласкаха ме върху леден блок, за да се уверя сам. Това бе малка вдлъбнатина на десет фута под водата; мога обаче да гарантирам, че езерото няма да се нуждае от затъкване, ако не открият по-страшен отток. Някой предложи, ако открием такава "пробойна", да проверим дали водата достига до ливадата, като в гърлото на отвора сипем цветен прах или стърготини и сложим сито на ливадния извор, за да видим дали не са преминали някои частици.

Додето правех измерванията, ледът - дебел шестнадесет инча - се люлееше като вода дори при най-слабия полъх на вятъра. Добре известно е, че върху лед не може да се използва нивелир. Макар че ледът изглеждаше здраво захванат за сушата, неговите най-големи колебания, отчетени на един род разстояние от брега с помощта на поставен на земята и насочен към градуиран прът върху леда нивелир, възлизаха на три четвърти инч. По средата на езерото колебанията сигурно бяха още по-големи. Кой знае, може би ако разполагахме с по-чувствителни инструменти, бихме могли да измерваме и люлеенето на земната кора. Когато двата крака на моя нивелир бяха на брега, а третият - на леда и насочех визьора над леда към едно дърво оттатък езерото, и най-слабото люлеене се отчиташе като отклонение от няколко фута. А когато започнах да изсичам дупки, за да измервам дълбочината, оказа се, че дебелата снежна покривка е притискала три-четириинчов слой вода върху леда, която веднага потече на широки вади от всички страни към дупките и така за два дни остави напълно суха ледената повърхност, надигайки върху си. Все едно да пробиеш дупка на дъното на кораб, за да изтече водата. Когато такива дупки замръзнат и сетне завали дъжд, едно последвало застудяване ги покрива с нов гладък лед, красиво насечен във вътрешността от тъмни нишки, преплетени в своеобразна паяжина - ледени розетки, образувани от водните струи, стичащи се от всички страни към един център. Понякога ледът се покриваше с плитки локви и аз можех да видя сянката си двойна - едната застъпила главата на другата, едната върху леда, а другата - върху дърветата или хълма.

Додето още е януари и снегът е дебел, а ледът - здрав, благоразумният стопанин пристига от града за лед, с който през лятото да разхлажда питието си; каква невероятна, направо покъртителна далновидност - през януари, навлякъл дебело палто и нахлузил ръкавици, да се готвиш за юлската жега и жажда! А с толкова други неща изобщо не се запасяваме. Та тоя стопанин навярно не си е събрал съкровища на тоя свят⁵, които биха разхладили питието му на оня. Реже с трион замразеното езеро, отнема покрива на рибите и извозва естествената им среда, въздуха им, отнася я като снопове пръти, пристегнати с вериги и колове, в студени зимници, където да се запази до лятото. Когато го карат по улиците, ледът изглежда като втвърден лазур. Ледодобивците са весело шегаджийско племе; когато веднъж отидох при тях, ми предложиха да режем заедно, но аз да съм застанел отдолу.

Една сутрин през зимата на 1846-1847 г. на брега най-неочаквано се появиха стотина души от северняшко потекло и множество коли, натоварени с неугледни земеделски съоръжения - плугове, ръчни колички, ножове за чимове, лопати, триони, гребла, че и шейни; всички бяха въоръжени с двувърхи пики, каквито няма описани в "Новоанглийски фермер" или "Земеделски стопанин"⁶. Помислих си, че са дошли да сеят зимна ръж или някакво друго, наскоро внесено от Исландия зърно. Не видях да носят тор, та предположих, че също като мен разчитаха на дебелия почвен слой, който дълго не е бил засяван. Казаха ми, че зад всичко това стоял някакъв заможен фермер⁷, който искал да удвои състоянието си, досега възлизащо и бездруго на половин милион; за да удвои всеки свой долар, той смъкна посред зима едничкото палто, самата кожа на езерото Уолдън. Веднага се заловиха за плуговете и браните, работейки във възхитителен порядък, сякаш възнамеряваха да устройват образцова ферма, но додето се мъчех да разбера що за семена ще засяват в браздите, групата здравеняци започна с ловки движения да изгребват девствената почва чак до пясъка, по-скоро до водата, понеже пръстта тук е огизнала, макар да е все пак terra firma⁸, и да я откарват с шейни, та проумях, че всъщност вадят торф от блато. Тъй идваха и си отиваха дни наред, съпътствани от непривичен писък на локомотива - същинско ято арктически птици, долитащи някъде от полярните области. Но индианката Уолдън не им оставаше длъжна: я някой наемник, както върви след впряга, ще се подхлъзне в дълбока пукнатина в земята, достигаща до самия Тартар, и - загубил ума и дума, измръзнал до мозъка на костите си - с радост ще влезе на топло при мен, за да оцени като никога през живота си каква благодат е огнището; я вкочанената пръст ще откъсне парче стомана от някой палешник; я плуг ще заседне в браздата, та трябва да го отсичат.

Без ни най-малко да преувеличавам, сто ирландци, водени от надзиратели янки, идваха всеки ден от Кеймбридж за лед. Режеха го на блокове по добре известен, за да заслужава описание, начин, сетне с шейни извозваха блоковете до ледена платформа на брега и - все едно са бъчви с брашно - с помощта на железни куки, въжета и скрипци, теглени от коне, ги редяха на висока камара - стена до стена, ръб до ръб, тъй внимателно, сякаш майсторяха масивните основи на обелиск, който ще прониже облаците. Казваха ми, че в спорен ден можели да извадят хиляда тона, сиреч да нарежат около един акър лед. Дълбоки бразди, образувани от еднообразните курсове на шейните, прорязваха както леда, тъй и terra firma, а конете редовно зобеха овес от издълбани като ведра големи късове лед. Така подредиха камара от ледени блокове - тридесет и пет фута висока и шест-седем рода широка от едната страна, като пъхаха сено между външните редове, за да няма достъп на въздух, понеже и най-мразовитият вятър, стига да намери пролука, ще издълбае големи дупки, оставяйки само тънки прегради, додето накрая камарата се срути. Отначало приличаше на огромна синкава крепост, същинска Валхала, но сетне, когато запълниха пролуките с грубото ливадно сено и то се покри със скреж и ледени висулки, тя взе да напомня внушителна, обрасла с мъх развалина от лазурен мрамор; заприлича на жилището на Дядо Мраз, белобрадия старец, както го рисуват по календарите, решил навярно да прекара лятото тук. Смяташе се, че до местоназначението ще стигнат не повече от двадесет и пет процента от всичкия тоя лед, като при това още два-три процента ще се загубят при превоза. Тъй или иначе по-голямата част от камарата имаше друга, непредвидена съдба - било защото поради по-голямото съдържание на въздух ледът се бе оказал по-крехък, отколкото го мислеха, било по друга някаква причина, но той все едно не стигна до пазара. Подредените през зимата на 1846-1847 година ледени блокове с общо тегло около десет хиляди тона накрая бяха покрити със сено и дъски; през юли свалиха покритието и извозиха част от леда, а другата остана на слънце, задържа се през лятото и през следващата зима, и едва през септември 1848 г. се разтопи окончателно. Така езерото си възвърна много от отнетото.

Също както и водата, погледнат отблизо, уолдънският лед има зелен оттенък, докато отдалеч красиво синее, та човек може веднага да го различи от белия лед на реката или от зеленикавия лед на езерата на четвърт миля околовръст. Има случаи някой голям леден блок да се плъзне от шейната на улицата и тъй да остане цяла седмица, привличайки вниманието на гражданите като същински гигантски изумруд. Забелязал съм, че ако на определено място водата в Уолдън изглежда зелена, сетне същият зрителен ъгъл пречупва леда в синкави отблясъци. Така навремени дупките по брега се изпълват със зеленикава вода, а на следващия ден замръзват в синкав лед. Навярно синият цвят на водата и леда се дължи на светлината и въздуха, поети в тях - колкото са повече, толкова по-наситено е синьото. Ледът е интересен обект за съзерцание. Казвали са ми, че край Прохладното езеро отлично съхранявали лед до пет години. Защо ли водата във ведрото тъй бързо става негодна за пиене, ако пък замръзне, се запазва прясна навеки? Общоприето е схващането, че това е разликата между чувствата и разума.

И тъй, в продължение на шестнадесет дни наблюдавах през прозореца си сто усилно работещи мъже, снабдени с шейни, коне и всякакви земеделски съоръжения - същинска картина от първата страница на някой календар; колчем ги погледнех, все си спомнях баснята за чучулигата и жетварите⁹, притчата за сеяча¹⁰ и други подобни; но вече си отидоха и след тридесетина дни от същия тоя прозорец ще гледам бистрите, морскозелени води на Уолдън, отразяващи облаци и дървета, надигащи пари в пълно уединение, заличили всяка следа от човешки крак. Навярно ще чуя кикотенето на някой гмурец, който намокря и почиства перата си, или ще видя самотен рибар в лодка, подобна на плаващо листо, загледан в своето отражение върху повърхността, доскоро тъпкана от нозете на сто усърдни здравеняци.

В последна сметка излиза, че изнемогващите от жега жители на Чарлстън, Нови Орлеан, Мадрас, Бомбай и Калкута пият вода от моя кладенец¹¹. Сутрин окъпвах мозъка си в изумителната космогонична философия на Бхагавадгита; от времето на създаването й е изминала цяла вечност, но в сравнение с нея съвременният свят със своята литература изглежда жалък и нищожен; струва ми се, че тая философия се отнася към някакво предишно съществувание на човечеството - тъй далеч е нейното величие от всичките ни схващания. Оставям книгата настрана и тръгвам да налея вода от своя кладенец; о, чудо! - съзирам там слугата на брамина, жреца на Брама, Вишну и Индра, който още седи в своя храм край Ганг и чете Ведите или живее до корените на някое дърво, прехранвайки се с кора хляб и вода. Срещам слугата му, дошъл да налее вода за своя господар, и двамата потапяме ведра в един и същи кладенец. Кристалната вода на Уолдън се смесва със свещената вода на Ганг. Подета от попътни ветрове, тя минава покрай митическа Атлантида и легендарните Хеспериди, следва пътя на Ханон, извива покрай островите Тернате и Тидор, сетне покрай Персийския залив, затопля се от тропическите ветрове на Индийския океан и се устремява към пристанища, които Александър е знаел само по име.

БЕЛЕЖКИ:

1. Nuclei (лат.) - ядра. [обратно]

2. През 1939 г. Едуард С. Дийви от Йейлския университет проверява измерванията на Торо, служейки си с най-модерни измервателни уреди. Неговите резултати доказват "феноменалната точност в наблюденията" на Торо, макар Уолдънският самотник да си е служил с най-прости пособия. [обратно]

3. Уилям Гилпин, "Наблюдения върху шотландските планини" (1808). [обратно]

4. Милтън, "Изгубеният рай", кн. VII, прев. Александър Шурбанов. [обратно]

5. Матей, 6:19. [обратно]

6. Селскостопански списания, излизали в Бостън. [обратно]

7. Фредерик Тюдор, наречен "кралят на леда" в Нова Англия. [обратно]

8. Terra infirma (лат.) - "нетвърда земя", обратното на terra firma: "твърда земя". [обратно]

9. Баснята на Лафонтен "Чучулигата, нейните пиленца и стопанинът на нивата". [обратно]

10. Матей, 13:24 и сл. [обратно]

11. По времето на Торо ледът бил важна суровина за износ. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.