Когато здрав лед сковеше езерата, те предоставяха не само нови и по-кратки пътища до много места, но и нови гледки към околния пейзаж. Прекосявах Флинтовото езеро, когато бе цялото в сняг, и макар често да бях минавал оттук с лодка или на кънки, сега то ми се виждаше тъй широко и необикновено, че ми напомняше Бафиновия залив. Линкълнските хълмове се извисяваха над някаква снежна равнина, на която не помнех да съм стъпвал преди; въдичарите, които бавно се придвижваха по леда на неопределено разстояние от мен със своите кучета-вълчаци, ми изглеждаха като ловци на тюлени или ескимоси, а в мъгливо време се мержелееха като някакви приказни същества - нито великани, нито джуджета. Тъй една вечер отидох до Линкълн, за да изнеса лекция, без зърна път или къща помежду моята колиба и лекционната зала. На Гъшето езеро, което бе в същата посока, живееше колония мускусни плъхове - къщурките им се издигаха високо над леда, но ни един от тях не се мярна, когато минах оттам. Уолдън, чиято ледена покривка както при другите езера обикновено не задържаше сняг или само тук-таме по някоя плитка купчинка, понякога се скриваше под два фута дълбоки преспи и се превръщаше в двор, из който можех да се разхождам на воля, докато жителите на града бяха закрепостени в своите улици. Тук, далеч от градските улици, сред тишина, накърнявана съвсем нарядко от приглушени звънчета на шейни, се пързалях и карах кънки като на огромно, добре утъпкано еленово пасбище, заобиколено от дъбови гори и величествени борове, които стърчаха настръхнали, огъвайки се под снега и ледените шушулки.

Сред звуците, които чувах през зимните нощи, а често и през зимните дни, преобладаваше печалният, но мелодичен плач на далечна кукумявка - такъв звук би издала замръзналата земя, ако прокараш по нея като по струни подходящо перо; това бе същинският lingua vernacula¹ на Уолдънската гора, който с времето добре опознах, макар нито веднъж да не видях птицата, додето го мълви. Почти нямаше случай да отворя вратата през зимните вечери и да не чуя нейното напевно "Хуу хуу хуу, хуурър хуу", първите три срички от което ми звучаха като "Хау дер ду"², а навремени само "хуу хуу". Веднъж в началото на зимата, още преди да замръзне езерото, към девет часа вечерта ме стресна силен гъши крясък, а като приближих до вратата, чух ниско над къщата плясък на криле, напомнящ горска буря. Явно подплашени от светлината на лампата ми, гъските прелетяха над езерото по посока към Феър Хевън, за да търсят по-подходящо място за кацане, а водачът им не преставаше да ги зове. Внезапно някъде съвсем наблизо се обади една ушата сова и взе да сподиря всеки гъши крясък с такъв пронизителен писък, какъвто още не бях чувал от никой горски обитател, сякаш си бе наумила да посрами и разобличи нежеланите гости от Хъдсъновия залив, като им покаже, че домакинята тук е тя и със своето "буу-хуу" може да ги надкрещи и прогони от конкордския хоризонт. "Как си позволявате да вдигате тревога в крепостта³ през часовете на нощта, които ми принадлежат? Да не сте си въобразили, че могат да ме изненадат заспала и че моите дробове и гърло са по-лоши от вашите? Буу-хуу, буу-хуу, буу-хуу!" Това бе най-вълнуващият дисонанс, който някога съм чувал. И все пак: ако човек притежава тънък слух, би доловил в него и известна хармония, още нечувана из тия равнини.

Понякога скованото от леда езеро, моят велик съсед по легло, хриптеше, сякаш му бе неудобно в постелята и искаше да се обърне на другата страна, измъчван от стомашни болки и кошмари; понякога се будех от попукването на замръзналата земя, като че някой се бе блъснал във вратата ми с конски впряг, а на сутринта откривах цепнатина в земята, дълга четвърт миля и широка половин инч.

Навремени чувах и лисиците, които в лунни нощи бродеха из снега, търсейки яребици или някакъв друг дивеч, и като същински горски кучета надаваха остър, демоничен лай, сякаш ги измъчваше някаква тревога или пък желание нещо да изразят, да излязат на светло и наистина да се превърнат в кучета, та да могат на воля да тичат из градските улици; кой знае, може би през вековете и при животните се е развивала цивилизация, тъй както при людете. Приличаха ми на първобитни хора, на пещерни човеци, които още живеят под постоянна заплаха и очакват своето преображение. Веднъж една от тях дойде под прозореца ми, стовари върху ми лисичето си проклятие и си тръгна.

Обикновено на зазоряване ме будеше една рижа катерица (Sciurus Hudsonius), която търчеше по покрива и по стените на къщата, сякаш точно с тая цел я бяха изпратили от гората. Зиме хвърлях върху снега пред вратата около половин бушел недозрели царевични мамули и с интерес наблюдавах различните животни, промъкващи се към примамката. По здрач и през нощта редовно идваха зайци и си хрупаха до насита. Рижи катерици по цял ден сновяха между гората и дома ми, забавлявайки ме с маневрите си. Най-напред рижата катерица се промъква предпазливо между церовете, придвижвайки се по снега на къси подскоци, подобно на листо, подемано от вятъра - ха насам, ха натам, - с удивителна бързина и голям разход на енергия, сякаш се е обзаложила; редувайки невероятно чевръсто малките си лапички, тя обаче не изминава повече от пет-шест фута наведнъж; сетне внезапно спира с възможно най-смешното изражение и се премята, като че ли цял свят я гледа - във всички движения на една катерица, та дори и сред най-затънтените горски кътчета, има показност също като в танца на балерина, - и така губи в очакване и озъртане много повече време, отколкото ако измине без бързане целия път - макар да не съм виждал катерица да върви бавно, - и после изведнъж, преди да се усетиш, я съзираш на върха на някой млад бор да потрива лапички, все едно си навива часовника, и да гълчи въображаемите зрители, бъбрейки на себе си и на целия свят, но защо - така и не можех да разбера, а вероятно и тя самата не знае. Накрая достига царевицата, харесва си някой мамул и стрелкайки се отново в зигзаг, се покатерва върху купчината дърва под прозореца ми, където остава с часове и ме гледа в очите, като навремени прибягва за нов мамул; отначало гризе настървено и хвърля наоколо си полуизгризаните кочани, сетне става по-придирчива и започва да си играе с храната, опитвайки само вътрешността на зърната, додето кочанът, който небрежно подпира с една лапичка на най-близката цепеница, й се изплъзне и падне на земята - тогава тя го поглежда отгоре, сякаш пред нея е живо същество, но някак нелепо разколебана дали да слезе да го вземе, дали да прибяга за нов, или просто да си тръгне, ту мисли за кочана, ту се заслушва в шума на вятъра. Така малката нахалка похабява доста мамули за една сутрин, додето накрая подбере някой по-дълъг и налят, значително по-голям от нея, и придържайки го умело, се отправя към гората - същински тигър, понесъл бизон - с присъщите й зигзаги и чести поспирания, едва-едва кретайки с прекалено тежкия за нея мамул, като постоянно пада, но винаги по диагонал, решена да се справи на всяка цена; удивително лекомислено и капризно създание! Така отнася мамула до хралупата си, може би се изкатерва с него до върха на някой бор на четвърт миля оттук, та после намирах из гората разхвърляни на всички посоки кочани.

Долитаха и сойки. Те отдалеч известяваха за себе си с неблагозвучните си крясъци, плахо прелитаха от дърво на дърво все по-близо и по-близо и кълвяха останалите след катериците зърна. Сетне, кацнали на някой боров клон, припряно се мъчеха да глътнат прекалено едрите за тях зърна и се задавяха; след много усилия успяваха да ги повърнат и им трябваше цял час, додето ги натрошат с човки. Това бяха истински крадли, та не хранех към тях особено уважение; докато катеричките, макар и отначало срамежливи, се държаха тъй, сякаш вземат това, което по право им се полага.

Заедно със сойките долитаха и цели ята синигери; те също обираха останалите след катериците зърна, но сетне ги отнасяха до някое близко клонче, застъпваха ги с крачета и започваха да ги кълват с малките си човчици, все едно са насекоми по дървесната кора, додето ги раздробят достатъчно за нежните си гърла. Няколко от тия пиленца долитаха всеки ден от гората, за да покълват по купчината дърва или да похапнат от трохите пред къщи - долитаха с леко пърпорене и чирикане, напомнящо звънкането на ледените шушулчици в тревата, или с игриво "дей дей дей", или по-рядко, в пролетно топли дни, с пронизително лятно "фи-би". Така свикнаха с мен, че накрая едно синигерче кацна на наръча дърва, който внасях вкъщи, и започна да кълве без всякакъв страх. Веднъж, както прекопавах една градина в града, за миг на рамото ми кацна врабче и аз съзрях в това по-високо отличие, отколкото в каквито и да било еполети. Накрая се сприятелих и с катеричките и навремени, ако се окажех на пътя им, те притичваха през обувките ми.

Преди земята да побелее цяла, както и в края на зимата, когато снегът по южния склон на хълма и покрай купчината дърва започнеше да се топи, от гората сутрин и вечер пристигаха да се нахранят лещарки. Накъдето и да тръгнеш из гората, непременно някоя лещарка ще изхвръкне току пред теб, разтърсвайки сухите листа и клони, от които снегът се разхвърчава и сетне се посипва като златен прашец на слънчевите лъчи. Тая неустрашима птица не се бои от зимата. Често я затрупват преспи и казват, понякога сама се заравяла в рохкавия сняг и се укривала ден-два. Случвало се е да подплашвам лещарки и на открити места, когато по залез-слънце долитат да кълват пъпките на дивите ябълки. Всяка вечер кацат на едни и същи дървета, додето ги издебнат опитните ловци; овощните градини край гората немалко патят от тях. Но аз се радвам, че лещарките винаги си намират храна. Те са истински рожби на Природата, които се нуждаят само от дървесни пъпки и чиста вода.

Понякога в тъмните утрини и кратките зимни следобеди цялата гора кънтеше от задавения лай на глутница хрътки, водени от неудържим ловджийски инстинкт и навремени от ловджийски рог, свидетелстващ, че с тях има човек. Ехтеше гората от кучешкия лай, но тъй и не виждах някоя лисица да пробяга на езерото, нито пък глутницата да преследва своя Актеон. А свечереше ли се, ловците обикновено се връщаха към странноприемницата с един-единствен трофей - лисича опашка, провесена на шейната. Според тях лисицата можела да се спаси, ако останела в дупката си в замръзналата земя или ако бягала по права линия, понеже тогава никоя хрътка не можела да я догони; наместо това, щом оставела далеч зад гърба си преследвачите, тя спирала да отдъхне и се ослушвала, додето я настигнат, сетне хуквала отново и описвайки кръг, се връщала до дупката си, където я очаквали ловците. Навремени обаче дълго тичала по някой склон, след което отскачала далеч встрани; освен туй, изглежда, знаела, че водата заличава миризмата й. Един ловец ми разказа, че веднъж видял как една лисица, преследвана от хрътки, скочила върху ледената покривка на Уолдън, която била осеяна с плитки локвички, пробягала известно разстояние и после се върнала на същия бряг. Не след дълго дотичали хрътките и точно тук загубили дирите. Понякога покрай вратата ми профучаваха глутница кучета, излезли на лов сами, и с яростен лай, като обладани от бяс, се втурваха да препускат около къщата, без изобщо да ме забелязват, та нямаше сила, която да ги отклони от преследването. Така препускаха в кръг, додето попаднат на прясна лисича следа - за такова нещо едно умно куче изоставя всичко на света. Веднъж при мен дойде един човек от Лексингтън да пита за кучето си, което избягало и вече цяла седмица ловувало само. Боя се обаче, че не можа да извлече особена полза от разговора ни, защото, колчем се опитвах да отговоря на въпросите му, той ме прекъсваше и питаше: "Ами ти какво правиш тук?" Бе загубил куче, а откри човек.

Един стар и не твърде разговорлив ловец, който веднъж в годината, когато водата бе най-топла, идваше да се изкъпе в Уолдън и се отбиваше при мен, ми разказа как един ден преди много години нарамил пушката и поел към Уолдънската гора; като вървял по Уейландския път, чул приближаващ кучешки лай и не след дълго пред него изскочила лисица, която - бърза като мисъл - се хвърлила на отсрещния склон край пътя и изчезнала, та куршумът му не могъл да я догони. Отзад в лудешки бяг се задали стара хрътка и трите й кученца, които ловували без стопанин, и на свой ред се скрили в гората. Късно следобед, додето отдъхвал в гъстите гори на юг от Уолдън, дочул чак откъм Феър Хевън лая на кучетата, които още преследвали лисицата; звънкият лай, който огласял цялата гора, приближавал все повече и повече, долитайки най-напред откъм Уел Медоу, сетне откъм Фермата Бейкър. Дълго стоял и слушал тия звуци, тъй приятни за ухото на ловеца, когато изведнъж се появила лисицата - леко и грациозно се промъквала под тържествените сводове на дърветата, които съчувствено шумолели с листа, за да приглушават стъпките й, бързи и бездруго безшумни; оставила преследвачите си далеч назад, тя скочила на една скала посред гората и тъй, изправена, с гръб към ловеца, взела да се ослушва. За миг жалостта задържала ръката му, но то било само за миг; и както мисълта светкавично променя посоката си, тъй незабавно се възвърнало и хладнокръвието му; вдигнал пушката и - бам! - лисицата се претърколила по скалата и паднала мъртва на земята. Но ловецът не излизал от укритието си, а се ослушвал за кучетата. Те приближавали и демоничният им лай отеквал все по-силно. Първа се показала старата хрътка; просвистяла като бясна и се хвърлила към скалата, но щом съзряла мъртвата лисица, изведнъж замлъкнала, онемяла от изумление, и взела да я обикаля; едно след друго дошли и кученцата и също като майка си замлъкнали, отрезвени от такава загадка. Тогава ловецът отишъл при тях и загадката била разкрита. Мълчаливо го гледали, додето одирал лисицата, сетне вървели известно време подире му и накрай се шмугнали отново в гората. Същата вечер един фермер от Уестън отишъл при ловеца в Конкорд, за да го пита за своите хрътки, които вече цяла седмица ловували сами. Конкордският ловец му казал каквото знаел и му предложил лисичата кожа, но оня отказал и си тръгнал. Оная вечер не намерил хрътките си, но на следващата сутрин научил, че били прекосили реката и пренощували в една ферма, където ги нагостили добре, а рано, по зазоряване, отново хукнали нанякъде.

Ловецът, който ми разказа тая история, помнеше някой си Сам Нътинг, който ходел за мечки по баирите на Феър Хевън, а после в Конкорд заменял кожите им за ром; той му бил казал, че по тия места попадал дори на лосове. Нътинг имал знаменито куче лисичар на име Бъргойн - той го произнасял "Бъгин" - и моят познайник неведнъж му го искал, като отивал на лов. В счетоводната книга на един от старите конкордски търговци, който едновременно с това бил и капитан, секретар на градската управа и депутат, попаднах на следната записка: "18 ян. 1742-43: Джон Мелвън - кредит за 1 сива лисица 0-2-3." Такива записки вече не се водят. Пак там е отбелязано: "7 февр. 1743: Хезекая Стратън - кредит за 1/2 котешка кожа 0-1-4 1/2" - разбира се, става дума за кожа от дива котка, тъй като Стратън е бил сержант в старата Френската война и не би получил кредит за по-малко благороден дивеч. Кредити се отпускали и за еленови кожи, каквито се продавали всекидневно. Един човек и до днес пази рогата на последния елен, застрелян в нашия край, а друг ми разказа подробности от тоя лов, в който участвал чичо му. Някога тукашните ловци били многобройна и весела дружина. Добре си спомням мършавия Нимрод, който късаше листа от крайпътните дървета и изтръгваше от тях такива буйни и кръшни звуци, че - стига да не ме лъже паметта - надминаваше всякакви ловджийски рогове.

Понякога през лунните среднощи попадах на кучета, които дебнеха из гората; те боязливо се отдръпваха от пътя ми и кротуваха в храсталаците, додето отмина.

Катериците и полските мишки си оспорваха запасите ми от орехи. Около къщата ми се издигаха многобройни смолисти борове, от един до четири инча в диаметър, които миналата година бяха целите нагризани от мишките - бе същинска норвежка зима, наваля много сняг и се задържа дълго, та на мишките не им оставаше друго, освен да включат в менюто си по-големи количества борова кора. Дърветата оцеляха и видимо укрепнаха през лятото; много от тях, макар кората им да бе съвсем изгризана, израснаха с цял фут; но още една такава зима, и би ги довършила до едно. Удивително е, че цяло борово дърво се полага за обед на една-единствена мишка, която при това гризе в кръг, а не по дължината на ствола. Но може би така пооредяват боровете, които иначе биха расли съвсем нагъсто.

Със зайците (Lepus Americanus) се разбирахме много добре. Един от тях живя цяла зима под къщата; отделяше ни само подът и всяка сутрин се сепвах, когато при най-малкото ми движение той се засуетяваше отдолу и в бързината удряше глава в дъските под нозете ми - туп, туп, туп. По здрач зайците идваха пред къщи, за да гризат картофените обелки, които бях изхвърлил - дотолкова се сливаха с цвета на земята, че бе невъзможно да ги различиш, когато не се движеха. Случвало ми се е ту да съзра някой от тях, неподвижно застанал под прозореца ми, ту да го изгубя от погледа си в полумрака. А вечер, щом отворех вратата, зайците изписукваха и подскачайки, се разбягваха. Така, отблизо, те будеха единствено жалостта ми. Една вечер един от тях застана на две крачки от мен пред вратата и - макар да трепереше от страх - нямаше никакво намерение да си върви: нещастно малко създание, мършаво, кокаляво, с остра муцунка, разкъсани уши, късо опашле и хилави лапички. Сякаш Природата се бе изчерпала да създава род от благородна кръв⁴, та й оставаха сили само за такива като него. Големите му очи гледаха невинно и тъжно, подпухнали като при воднянка. Пристъпих към него и - хоп! - той се понесе на плавни отскоци по снега, изопвайки грациозно тяло и лапички, и скоро остави гората зад гърба си - свободното диво животно утвърди силата и достойнството на Природата. Значи неслучайно бе толкова слаб. Просто такава е природата му. (Lepus според някои идва от Levipes, леконог.)⁵

Какво е една страна без зайци и лещарки? Те са сред най-ранните представители на животинския свят, стародавни родове, познати както в древността, така и в наше време, плът от плътта на Природата, родствено близки с листата, земята и един с друг - само че едните имат крила, а другите - бързи нозе. Подплашиш ли заек или лещарка, нямаш чувството, че си видял диво животно - то си е нещо тъй естествено, както шумоленето на листата. Като същински коренни жители на гората, зайците и лещарките ще оцелеят при всякакви обстоятелства. Изсекат ли дърветата, младите издънки и храстите стават чудесно укритие за тях и броят им нараства неимоверно. Бедна е оная страна, в която зайците са принудени да гладуват. Нашите гори гъмжат от зайци и лещарки, край всяко блато можете да видите някое от тия животни и няма място, където пастирчетата да не са заложили примки и капани.

БЕЛЕЖКИ:

1. Lingua vernacula (лат.) - коренен език. [обратно]

2. Има се предвид английското "How do you do?" [обратно]

3. Според преданието с крясъците си гъските предупредили римляните в Капитолийската крепост за приближаването на врага и така спасили града. [обратно]

4. Шекспир, "Юлий Цезар", I, 2. [обратно]

5. Варон, "Rerum Rusticarum", III, 12. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.