Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

През октомври отивах за грозде из крайречните лъки и се връщах с повече красиви и ароматни, отколкото вкусни чепчици. Любувах се - макар да не ги берях - и на червените боровинки: тия малки восъчни скъпоценности, нагиздили стръкчетата трева, перли румени, които фермерите изгребват с грозни гребени, безобразно разрошвайки пригладените коси на ливадите; те небрежно ги измерват в бушели и долари и продават тая ливадна плячка в Бостън и Ню Йорк, та да бъде сварена на сладко, удовлетворяващо вкуса на тамошните природолюбители. Тъй касапите изтръгват от прерийната трева бизонския език, без да ги е грижа, че я оставят смазана и обезсърчена. Лъскавите плодчета на киселия трън също бяха храна единствено за моя взор, за сметка на това събирах по малко от дивите ябълки, подминати от собственика и проходящите, и ги варях на компот. Узрееха ли кестените, струпвах в зимника половин бушел от тях. Особено приятно ми бе да се разхождам през тоя сезон из безкрайните тогава кестенови гори край Линкълн - които сега, превърнати в траверси, спят непробуден сън под железопътните релси. На рамо носех торба, а в ръката - пръчка, с която отварях бодливите кестенови обвивки, понеже невинаги дочаквах сланите да ги попукат; вървях сред ромона на листата и укоризнените писъци на рижите катерици и сойките, като навремени си открадвах наядени от тях кестени, тъй като бе сигурно, че са подбрали само здрави. Понякога се катерех по дърветата и разтърсвах клоните. Кестени имаше и зад къщата ми; един от тях почти я засенчваше и покрит с цвят, приличаше на огромен букет, пръскащ аромат из цялата околност, но плодовете му прибираха предимно катериците и сойките: рано сутрин те прииждаха с десетки и вадеха кестените от обвивките, още преди да са окапали. Предоставях им тия дървета, а пък аз отивах в по-отдалечената, изцяло кестенова гора. Кестените до голяма степен ми заместваха хляба. Навярно можеха да се намерят и други заместители. Така например веднъж, както копаех червеи за стръв, попаднах на див фъстък (Apios tuberosa) под неговото стъбло, картофа на туземците, едва ли не приказен плод, - та започнах да се съмнявам дали наистина съм го ял в детството си, или съм го сънувал. Често бях виждал, без да ги познавам, къдравите му пурпурни кадифени цветове, носени от стъблата на други растения. Сега, откак земята се обработва, дивият фъстък е почти изтребен. Бе сладникав на вкус, подобно на измръзнал картоф, и ми харесваше повече варен, отколкото печен. В тая грудка усетих смътното обещание на Природата един ден отново да отглежда децата си с такава проста храна. В това време на буйни жита и угоен добитък тоя скромен клубен, някога тотем на индианско племе, е съвсем забравен или пък познат само като цъфтящо увивно растение; но ако тук отново се възцари дивата Природа, крехките и взискателни английски семена, останали без човешка грижа, навярно съвсем ще изчезнат, притиснати от безчет врагове, а някоя врана ще отнесе последното царевично зрънце обратно на югозапад във великата царевична нива на индианския бог, откъдето, казват, някога го е донесла; докато почти изтребеният сега див фъстък навярно ще се възроди и ще разцъфти независимо от мразовете и пущинака, ще докаже своята изначалност и ще си възвърне стародавната слава на храна за ловджийското племе. Навярно някоя индианска Церера или Минерва го е създала и дарила на хората и когато тук настъпи царството на поезията, неговите листа и гроздове от клубени ще бъдат може би изобразявани в нашите произведения на изкуството.

Още в началото на септември на издатината отсреща в езерото досами водата, там, където се разклоняват белезникавите стволове на три трепетлики, видях два-три поаленели клена. 0, какви само приказки нашепва техният цвят! Бавно, седмица след седмица, дърветата едно по едно проявяваха своя нрав и се любуваха на лика си, отразен в гладкото езерно огледало. Не минаваше сутрин, без уредникът на тая изложбена зала да не подмени една картина с друга, в още по-ярка и преливаща тоналност.

През октомври към къщата ми като към зимна квартира се стичаха цели рояци оси, които накацваха от вътрешната страна на прозорците и по стените и понякога плашеха гостите ми. Всяка сутрин, додето още бяха вцепенени от студ, измитах известна част навън, но не си създавах особени грижи да се отървавам от тях - дори се чувствах поласкан, че са одобрили къщата ми за подслон. Не ми причиняваха големи неудобства, макар да спяха при мен; след време постепенно се изпокриваха кой знае из какви процепи, за да се спасят от зимата и от непоносимите студове.

И аз като осите, преди окончателно да заживея през ноември на зимна квартира, отивах на североизточния бряг на Уолдън, където слънцето, отразявано от смърчовите гори и каменистия бряг, правеше от това място огнището на езерото: далеч по-приятно и по-здравословно е да се грееш на слънце, когато е възможно, вместо на изкуствен огън. Така се топлех на още живите въглени, които лятото бе оставило подире си като отминал ловец.

Когато дойде ред да си правя огнище, захванах да уча зидарство. Тухлите бях купувал на старо, та се налагаше да ги изстъргвам с мистрия, и тъй научих дори повече от необходимото за тухлите и мистриите. Хоросанът по тях бе петдесетгодишен и - доколкото разбрах - щял да става все по-твърд: но и това е едно от мненията, които хората просто обичат да застъпват, без да ги е грижа доколко са основателни. Подобни мнения с времето се втвърдяват и спичат много повече от хоросана и са нужни големи усилия с мистрията, за да се очисти от тях някой стар всезнайко. Много от градовете в Месопотамия са построени от стари тухли в отлично състояние, взети от развалините на Вавилон, а мазилката по тях е още по-стара и навярно още по-твърда. Както и да е, но ме порази невероятната издръжливост на стоманата, която след толкова силни удари остана невредима. Макар да не личеше върху тухлите името на Навохудоносор, те и по-рано бяха изграждали комин, та се бях постарах да взема колкото се може повече, за да си спестя труд; където не ми достигаха, запълвах с камъни от езерото, а хоросан си правех с белия пясък по брега. Доста време загубих около огнището - но нали от него блика животът в един дом. Работих толкова бавно, че макар да започнах сутринта, до вечерта изграденото беше само на няколко инча от пода и тъкмо ми послужи за възглавница, от която обаче не помня да ме е заболял вратът. Болки във врата имам много по-отдавна. По това време бях приютил един поет¹ и трябваше да помисля как да го настаня. Беше си донесъл нож, въпреки че аз имах два, и ги почиствахме, като ги отривахме в земята. Той ми помагаше в готвенето. Приятно ми беше да гледам как трудът ми добива очертания - бавно, но трайно, мислех си. Коминът е донякъде независимо съоръжение - стъпил на пода, той пробива покрива, устремен към небето; случва се къщата да изгори, но коминът да остане, доказвайки своята значимост и независимост. Заловил се бях да зидам в края на лятото. А вече бе ноември.

Северният вятър бе започнал да изстудява водата, макар за това да му бяха нужни няколко седмици усилено духане, тъй като езерото е дълбоко. Когато взех да паля огнището вечер, още преди да съм измазал къщата, тягата се оказа доста добра поради многобройните пролуки между дъските. И все пак прекарах немалко приятни вечери в прохладната и проветрива стая - между четирите й стени от неодялани дъски, под тавана от необелени греди. По-късно, след като измазах къщата, никога не ми е било толкова приятно, макар да съм длъжен да призная, че стана по-удобно. Защо едно жилищно помещение да не бъде достатъчно високо, та под тавана му да се сгъстява мрак и по покривните греди вечер да се прокрадват сенки? Това е много по-благодатно за въображението, отколкото каквито и да било фрески или прескъпи мебели. Бих казал, че действително заживях в къщата си от момента, в който тя можеше да ми дава не само подслон, но и топлина. Имах две стари пиростии, с които подпирах дървата в огъня; приятно ми беше да гледам как саждите се отлагат на дъното на огнището, което бях иззидал със собствените си ръце, и разравях огъня с далеч по-голямо от обичайното чувство за удовлетворение. Жилището ми бе малко, та не можех да поканя в него ехото, но тъй като се състоеше от едно-единствено помещение и наблизо нямаше никакви хора, изглеждаше по-просторно. Целият уют на един дом бе съсредоточен в единствената стая: тя бе и кухня, и спалня, и гостна, и столова; затова и всичко приятно в един дом било за бащата, детето, господаря или слугата аз изпитвах наведнъж. Катон пише, че главата на семейството (patremfamilias) трябва да разполага в дома си на село с "cellam oleariam, vinariam, dolia multa, uti lubeat caritatem expectare, et rei, et virtuti, et gloriae erit", сиреч с "изба за масло и вино, при това с повечко бъчви, та да може спокойно да посреща трудните времена, което ще му донесе полза, чест и слава"². Държах в зимника си каче картофи, около две кварти грах, нападнат от гъгрици, а на полицата малко ориз, буркан с меласа и по един пек ръжено и царевично брашно.

Понякога си мечтая за обширна и пълна с хора къща от Златния век, построена солидно, без всякакви украси, която да се състои от едно-единствено помещение: просторна, съвсем семпла зала, неизмазана и без таван, само с голи греди, които поддържат над главите на обитателите сякаш снижено небе - закрила от дъжд и сняг; където трегерите като крал и кралица приемат почитанието ти, след като си поздравил на прага поваления Сатурн от вече отминала династия; къща като пещера, в която, за да съзреш покрива, трябва да вдигнеш факла, завързана на върлина; където едни могат да живеят в комина, други в прозоречните ниши, едни на пейки, други в ъглите на залата, а на когото му доставя удоволствие - дори на гредите горе при паяците; мечтая си за къща, в която да се влиза още с отварянето на външната врата; в която умореният пътник да може да се измие, нахрани, разговори и наспи, без да е нужно да ходи другаде; къща, в която с радост да се подслониш в бурна нощ; къща, в която има всичко за дома и нищо за домакинството; в която с един поглед се обхващат всички домашни съкровища, а всичко необходимо за човека виси на своята кукичка; къща, която е едновременно кухня, килер, гостна, спалня, склад и таван; в която може да се види нещо тъй необходимо като бъчва или стълба и нещо тъй удобно като долап; в която можеш да слушаш кипенето на чайника, да приветстваш огъня, приготвящ обеда ти, и фурната, печаща хляба ти; в която най-необходимите мебели и домакински прибори са главната украса; в която се простира прането, огънят не се гаси, а прислугата не се изпъжда; в която може да те помолят да се отместиш, та готвачът да вдигне капака на избата и да слезе долу, тъй че не е нужно да тупаш с крак, за да разбереш дали под тебе е твърда земя или кухо. Къща, която като птиче гнездо е цялата на показ отвътре и е невъзможно да влезеш през предната врата и да излезеш през задната, без да срещнеш някой от обитателите й; в която на госта се предоставя цялото пространство, а не отделна стая върху осминка от него с пожеланието "да се чувства като у дома си". В наше време един домакин не допуска госта си до СВОЕТО огнище, а заръчва на зидаря да му съзида специално огнище някъде в коридора; гостоприемството е сведено до умението да ДЪРЖИШ госта си на възможно най-голямо разстояние. Приготвянето на храната е забулено в някаква тайна, сякаш се опитват да те отровят. Давам си сметка, че съм бил в много гостни, от които лесно са ме провождали до изхода, но едва ли съм бивал в много домове. Ако в къща като тая, която описах, живееха скромно крал и кралица, с радост бих ги навестил и в старите си дрехи, стига да ми е на път; попадна ли обаче в някой от днешните дворци, единственото ми желание би било час по-скоро да му обърна гръб.

В нашите гостни самият език губи силата си и се изражда в безсмислен брътвеж - толкова отдалечен от неговите символи е животът ни, метафорите и изобщо тропите простъргват изкуствено като колелцата на масичката за сервиране, с други думи, гостните са твърде отдалечени от кухните и работилниците. Често самото хранене е сведено до притча за храненето. Излиза, че единствен дивакът живее достатъчно близо до Природата и Истината, за да черпи от тях тропи. Как ученият, насочил мислите си далеч към Северозападните територии³ или към остров Ман, ще може да разбере парламентът на кухнята?

Впрочем само един-двама от моите гости набраха смелост да останат при мен на брашнена каша; дойдеше ли ред да я забъркам, те бързо-бързо си тръгваха, сякаш къщата би се сгромолясала от такова събитие. Тя обаче издържа на порядъчен брой готвения.

Пристъпих към измазването едва когато застудя. Докарах чист бял пясък от отсрещния бряг на езерото - в лодката се чувствах тъй добре, че ако се наложеше, бих отишъл за пясък и още по-надалеч. Предварително бях обковал къщата с шинди от всички страни. Бе ми доставило удоволствие да забивам пироните само с един удар на чука, та сега ми се щеше бързо и чисто да нанеса мазилката. По тоя повод си припомних историята за оня надут момък, който обичал да се разхожда из града елегантно облечен и да дава съвети на зидарите. Решил се един път да мине от думи към дела, запретнал ръкави, грабнал маламашката от майстора, благополучно загребал хоросан с мистрията и със самонадеян поглед към тавана смело замахнал - какво било смущението му, когато цялото количество се изсипало върху бухналото му жабо. Убедих се наново в икономичността и удобството на мазилката, която тъй добре предпазва от студа и придава на къщата красив и завършен вид; изучих и всички неприятности, които могат да я сполетят. Гледах изненадан как тухлите попиват жадно цялата влага от разтвора, още преди да съм го огладил - не предполагах, че за кръщението на новото огнище ще са нужни толкова много ведра вода. Миналата зима за опит си бях приготвил известно количество вар, като опекох черупки от Unio fluviatilis⁴, каквито има много в нашата река - така че за всичките си строителни материали знаех откъде идват. А стига да исках, можех да си докарам и чудесен варовик от миля-две разстояние и сам да го опека.

Междувременно няколко дни, ако не и седмици преди големите студове, по сенчестите и плитки заливчета бе започнал да искри лед. Първият лед е особено интересен, съвършен - твърд, тъмен и прозрачен, през него най-добре се наблюдава дъното по плитчините; можеш да се излегнеш с цялата си дължина върху лед, дебел само един инч, също като педомерка върху водната повърхност, и спокойно да съзерцаваш дъното на два-три инча под себе си, сякаш е картина зад стъкло, понеже и водата отдолу не помръдва. Из пясъка се виждат множество бразди, издълбани от някоя водна животинка, която, придвижвайки се, се е опитвала да прикрие следите си, а вместо останки от корабокрушение навсякъде се валят съставените от дребни зрънца бял кварц шушулки на ларвите на ручейницата. Има доста такива шушулки по браздите, та е възможно и ручейницата да ги е прокарала, макар по дълбочина и ширина следите да не изглеждат по силите й. Но по-интересен от всичко друго е самият лед, чието изучаване трябва да започне още щом той се образува. Наблюдавате ли го на сутринта след замръзването, ще забележите, че голяма част от мехурчетата, които на пръв поглед сякаш са останали в него, всъщност са полепнали по долната му повърхност, а от дъното се надигат все нови и нови; додето ледът е още тъмен и ненапукан, през него се вижда водата. Мехурчетата са от осминка инч до осем инча в диаметър, прекрасни и толкова лъскави, че през леда отразяват лицето ти. Сигурно са по тридесет-четиридесет на квадратен инч. Вътре в леда пък има тесни и издължени мехурчета, перпендикулярно разположени конусчета с обърнати нагоре остри връхчета; а когато е съвсем нов - мънички сфери, наредени една върху друга като огърлица. Но те не са тъй многобройни и яснозабележими, както ония отдолу. Понякога, за да изпитам здравината на леда, хвърлях отгоре камъни - когато го пробиваха, те увличаха подире си въздух, който образуваше големи бели мехури във водата. Веднъж се върнах да ги видя след четиридесет и осем часа и те се оказаха все тъй съвършени, макар че ледената кора се бе увеличила с един инч, както личеше от ясно очертаната в нея ивица. Но през последните два дни времето рязко се затопли, като че настъпи сиромашко лято, и ледът загуби своята прозрачност, открояваща зеленикавия цвят на водата и браздите по дъното - стана мътен, белезникавосинкав и макар дваж по-дебел отпреди, едва ли бе по-здрав, тъй като от топлината въздушните мехурчета се бяха уголемили, слели и загубили правилните си очертания: те вече не бяха наредени едно над друго, а се застъпваха подобно изсипани от чанта сребристи монети или пък се струпваха тъй, сякаш запълваха малки, тесни пролуки. Ледът бе загубил красотата си и времето за разглеждане на дъното бе отминало. Беше ми любопитно да узная разположението на големите мехури спрямо променилия се лед, поради което отчупих едно парче, съдържащо среден по размери мехур, и го обърнах наопаки. Ледът бе пристегнал мехура от всички страни, затваряйки го между двата си слоя - стария и новия; всъщност намираше се изцяло в долния слой, но плътно опираше в горния, поради което бе леко приплеснат и напомняше четвърт инч дебела леща със заоблени краища и с диаметър четири инча; с изненада забелязах, че точно под мехура ледът се разтапя съвсем симетрично под формата на обърната чинийка с височина половин инч по средата, оставяйки между водата и мехура тънка около осминка инч преграда; на много места малките мехурчета от тая преграда бяха потънали надолу, та навярно под най-едрите мехури, достигащи до един фут в диаметър, изобщо нямаше лед. Оттук заключих, че безчетните мехурчета, които отначало наблюдавах полепнали по долната повърхност на леда, после по същия начин са замръзнали в него и са изиграли ролята на лупи, довеждайки до развалянето и разтапянето му. Това са малките пневматични пушки, които карат леда да хрущи и пука.

Вече бях приключил с измазването, когато най-сетне настъпи истинската зима и вятърът захвана да вие край къщата, сякаш досега това му е било забранено. Нощ след нощ, дори и след като всичко потъна в сняг, е крякане и свистене на крила тромаво долитаха гъски - някои кацаха върху водите на Уолдън, други продължаваха ниския си полет над горите към Феър Хевън по посока към Мексико. На няколко пъти, връщайки се от града около десет-единадесет часа вечерта, чувах как гъски или патици стъпват по сухите листа в горичката зад къщи край езерната плитчина, където намираха храна; сетне долиташе и тихият зов на водача им да си вървят. През 1845 година Уолдън за първи път замръзна изцяло в нощта на 22 декември - десет, ако не и повече дни след като замръзнаха по-плитките езера, включая Флинтовото; през 1846 замръзна на 16 декември, през 1849 - около 31-ви, през 1850 - около 27-и, през 1852 - на 5 януари, и през 1853 - на 31 декември. До 25 ноември вече всичко бе побеляло и аз внезапно се бях озовал сред зимен пейзаж. Сврях се още по-надълбоко в хралупата си, като се стараех да поддържам силен огън както в къщата, тъй и в душата си. Заниманията ми навън сега се свеждаха до събиране на сухи съчки, които донасях на ръце или на гръб, а случваше се и да довлека под мишница някой сух бор. Голямата ми придобивка бе едно старо горско ограждение, познаващо и по-добри времена. Принесох го в жертва на Вулкан, тъй като на Термин повече не можеше да служи. Колко по-вълнуваща става вечерята, когато току-що си намерил - по-право откраднал - горивото, за да я приготвиш! Хлябът и месото са къде по-вкусни.⁵ В повечето крайградски гори има достатъчно сухи дървета и съчки, за да се поддържат многобройни огньове, обаче понастоящем те никого не топлят - само задържали растежа на младите дръвчета, както казват. Могат да се използват и плавеите по Уолдън. През лятото бях попаднал на един сал от необелени борови трупи, останал още от времето, когато ирландците прокарваха железопътната линия, и наполовина го бях изтеглил на отсрещния бряг. След две години във водата и още шест месеца на сушата той бе напълно здрав, но до такава степен прогизнал, че изобщо не можеше да изсъхне. Един зимен ден се заех за развлечение да го прекарам на части през езерото от близо половин миля разстояние: пързалях се с кънки по леда, опрял на рамото си единия край на петнадесет фута дългия ствол, който бутах пред себе си, или пък овързвах по няколко трупи с брезови клонки и ги теглех с брезов или елшов прът с кука на края. Макар прогизнали и тежки почти като олово, тия трупи горяха дълго и отделяха силна топлина - дори си мислех, че горят толкова добре, понеже притисната от водата като в лампа смолата гори по-продължително.

В своето описание на жителите в пограничните лесове на Англия Гилпин отбелязва, че "самоволното навлизане в гората и издигането на къщи и ограждения покрай нея според стария закон за горите се смятало за голямо провинение и било сурово наказвано като purprestures"⁶, водещо "ad terrorem ferarum - ad nocumentum forestae", сиреч до подплашване на дивеча и увреждане на гората⁷. А пък аз държах за опазването на дивеча и горите много повече от ловците и дърварите - като същински техен лорд-хранител; само да избухнеше някъде пожар, дори сам да го бях предизвикал случайно, скърбях по-дълго и по-безутешно от собствениците; скърбях и тогава, когато самите собственици започнеха да секат. Да можеха и нашите фермери, тръгнат ли да повалят дървета, да изпитват поне част от оная страхопочит, с която римляните са пристъпвали към подрязването на свещените горички за повече светлина (lucum conlucare)⁸; да можеха като римляните да вярват, че горите принадлежат на боговете! В такива случаи римляните принасяли жертви и отправяли молитви: "0, ти, Боже или Богиньо на тая гора, смили се над мен, семейството ми, децата ми", и прочие, и прочие.

Удивително е, че в наше време и в тая толкова млада страна дървеният материал се цени така високо - цената му е по-устойчива дори от тая на златото. При всичките ни изобретения и открития няма човек, който равнодушно би подминал купчина дърва. Дървото за нас е също толкова ценно, колкото е било за саксонските и норманските ни прадеди. Те правели от него лъкове, ние пък - пушки. Преди повече от тридесет години Мишо отбелязва, че "цената на дървата за огрев в Ню Йорк и Филаделфия се доближава, а понякога и надхвърля цената на най-хубавия дървен материал в Париж, макар че тая огромна столица изразходва повече от триста хиляди корда годишно и на триста мили около нея се простират само обработваеми площи"⁹. В нашия град цената на дървото нараства постоянно и единственият въпрос, който си задаваме, е с колко ще надвиши миналогодишната. Работниците и занаятчиите, за които гората е само материал, не пропускат разпродажбите на дърва и дори заплащат щедро за възможността да съберат треските. От дълги години хората ходят в горите за топливо и резбарски материал: жителите на Нова Англия и Нова Холандия, парижаните, келтите, фермерите и Робин Худ, Стрина Блейк и Хари Джил¹⁰, принцовете и просяците, учените и диваците от всички кътчета на света еднакво се нуждаят от няколко горски съчки, за да се сгреят и да приготвят обеда си. И аз не бих могъл без тях.

Всеки човек поглежда към своята купчина дърва с известна нежност. Беше ми драго, че моята е под прозореца; множество разпилени трески ми напомняха извършения приятен труд. С една стара брадва, която така и никой не потърси, зиме на припек цепех пъновете, извадени от бобовата нива. Както предрече момчето, което ми помагаше в оранта, те два пъти ме стоплиха - веднъж, додето ги цепех, и втори път, когато ги пъхнах в огнището; никое гориво не би могло да даде повече топлина. Колкото до брадвата, посъветваха ме да я занеса на ковач, но аз се справих и сам, като й сложих сап от орехово дърво. Може да беше тъпа, но поне имаше здрав сап.

Няколко корена от смолист бор са истинско съкровище. Заслужава да си припомним колко много от тая храна за огъня все още лежи скрита в земните недра. Предишните години често ходех "да проучвам" голите сега възвишения, където някога са расли гори от смолисти борове, и изкопавах корените. Това дърво не подлежи на въздействието на времето. Пънове на по тридесет-четиридесет години са все още със здрава сърцевина, макар беловината отдавна да е изгнила, както личи по изравнилия се със земята кръг от дебела кора, отстоящ на пет инча от сърцевината. С брадва и лопата разкопаваш тия залежи и достигаш до костния мозък, жълт като говежда лой; все едно си попаднал на златна жила дълбоко в земята. Най-често разпалвах огъня със сухи горски листа, които бях натрупал под сайванта още преди снеговете. Реши ли да запали огън в гората, дърварят нацепва на тънко свежи орехови трески наместо подпалки. Понякога и аз постъпвах така. Когато отвъд хоризонта се разгаряха градските огньове, димната серпантина от моя комин съобщаваше на дивите обитатели на Уолдънската долина, че бодърствам.

О, Пушек лекокрил, като, Икар
се вдигаш и перата ти се стапят,
ти чучулига си безпесенна,
предвестник на зората, над селата
се виеш сякаш над гнездото си.
Дали не си отлитащ мрачен сън,
среднощен призрак с вдигнати поли?
Звездите скриваш нощем, а пък денем
засенчваш слънцето и светлината;
литни от туй огнище, мой тамян,
и измоли от боговете милост
за този чист и толкоз ясен пламък.¹¹

Най-добра работа ми вършеха пресни цепеници от твърдо дърво, макар че рядко прибягвах до тях. Случваше се, като излизам да се поразходя през някой зимен следобед, да оставя добре разгорял се огън и когато след три-четири часа се върна, да го заваря още да пламти. Така къщата ми никога не оставаше празна. Сякаш от нея не излизаше веселият домакин. Живеехме заедно - Аз и Огънят - и в повечето случаи моят домакин заслужаваше доверие. Все пак веднъж, както цепех дърва навън, реших да надзърна през прозореца, за да видя дали не се е подпалила къщата; доколкото си спомням, това е единственият случай, когато съм имал притеснения от подобно естество: оказа се, че една искра е отхвръкнала върху леглото ми и преди да успея да я угася, тя вече бе прогорила дупка с големината на длан. Но къщата ми се намираше на толкова слънчево и закътано място и покривът й бе тъй нисък, че едва ли имаше зимен ден, в който по пладне да не мога да мина и без огън.

В зимника ми се заселиха къртици, нагризаха всеки трети картоф и си направиха уютни леговища от останалата от измазването четина и опаковъчна хартия: дори и най-дивите животни - също като човека - обичат удобствата и топлината и ако успяват да преживеят през зимата, то е, защото са се постарали да си ги осигурят. Някои от приятелите ми смятаха, че нарочно съм дошъл в гората, за да загина от студ. На животното му стига да си направи леговище в закътано място и да го топли с тялото си; човекът обаче, откривателят на огъня, затваря простора в помещения и тях отоплява, превръща ги в постеля, в която, наместо да се навлича, може да се освободи от тежките дрехи, да си устрои подобие на лято посред зима, с помощта на прозорци да пропуска светлината и посредством лампи да удължава деня. Така той леко се оттласква от инстинкта си и спестява малко време за изкуство. Когато леденият вятър ме бе брулил тъй дълго, че тялото ми да започне да се вцепенява, доберях ли се до топлината на къщата си, бързо възвръщах силите си животът ми продължаваше. Обитателят на разкошен дом няма с какво повече да се похвали в това отношение, нито пък ние трябва да се чудим как човешката раса в последна сметка може да загине. Всеки миг един по-силен повей от север с лекота би прекъснал нишката на човешкия живота. Водим летоброенето си от Мразовития Петък¹² и Големия Снеговалеж¹³ - но един малко по-мразовит петък или един малко по-голям снеговалеж би могъл да причини края на човешкото съществуване на земята.

През следващата зима за икономия се отоплявах с готварска печка - в края на краищата лесът не бе моя собственост, - но тя не поддържаше огъня тъй добре, както откритото огнище. Готвенето бе вече не толкова поетически, колкото химически процес. В тия времена на печки скоро ще бъде съвсем забравено, че някога като индианците и ние сме пекли картофи в пепелта. Освен че зае място и опуши къщата, печката скри огъня, та имах чувството, че съм загубил приятел. В огъня човек винаги вижда лица. Загледан в него вечер, работникът пречиства мислите си от мерзостите и пошлостите, натрупани през деня. Но аз вече не можех да съзерцавам огъня и думите на поета напираха в съзнанието ми с нова сила:

"О, ярък пламък, нека никой ден
от твойта нежност да не съм лишен.
Надеждите ми се възпламеняват
и сетне като теб на пепел стават.

Защо ли от дома ни си изгнан,
щом си навред обичан и желан?
Дали не си премного фантастичен
за зрака на живота ни безличен?
Светликът ти май тайничко общува
с душите ни и дръзко ги вълнува?

Е, днес седим спокойно край камини -
там не пробягват огнени картини,
не знаем радост, ни тъга, там греем
нозе, ръце без порив - и немеем;
до огъня, купчинка пестелива,
животът ни присяда и заспива
без страх, че призраци ще изпърпорят
от миналото в сумрака и с нас ще поговорят."¹⁴

БЕЛЕЖКИ:

1. Чанинг. [обратно]

2. Катон, "De Agri Cultura", гл. 3. [обратно]

3. Територии в северозападната част на Канада. [обратно]

4. Unio fluviatilis (лат.) - речни миди. [обратно]

5. Притчи, 9:17: [обратно]

6. Purprestures (англ.) - посегателство на частно лице над обществен имот. [обратно]

7. Уилям Гилпин, "Бележки върху горския ландшафт" (1834). [обратно]

8. Катон, "De Agri Cultura", гл. 139. [обратно]

9. Франсоа-Андре Мишо, "Северноамериканската Sylva". [обратно]

10. Персонажи от едноименна балада на Уърдзуърт: бедна старица, която крадяла съчки, за да си пали огън и богат фермер, който я уличил в това престъпление. [обратно]

11. Едно от най-известните стихотворения на Торо. [обратно]

12. Най-студеният ден в Нова Англия за онова време (19 януари 1810 г.). [обратно]

13. Най-снежният ден в Нова Англия, за който си спомняли (10 декември 1717 г.). [обратно]

14. Елън Хупър, "Горски огън" (1840). [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.