Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Навремени ловях риба в компанията на мой приятел, който идваше при мен чак от другия край на града, и тогава осигуряването на обеда се превръщаше във форма на общуване, тъй както и самият обед.

ОТШЕЛНИКЪТ¹: Какво ли става по широкия свят? Вече три часа не чувам дори скакалците из папратите. Гълъбите до един са заспали - ни плясък от крила. Какво беше това оттатък гората - дали в някоя ферма не призовават за обед? Навярно сега ръцете се протягат към вареното говеждо, сайдера и царевичните питки. Защо ли хората си създават толкова грижи? Който не яде, не трябва да работи. Ще ми се да знам какви са добивите им. Как да живееш там, когато кучешкият лай не ти дава мира да мислиш? Ами домакинството? Постоянно да лъскаш ония дяволски брави и в лъчезарен ден като днешния да търкаш съдини! По-добре да нямаш дом. Само една хралупа без всякакви утринни посещения и обедни приеми, където единствен ще ти почуква кълвачът. 0, там гъмжи от народ, слънцето прежуря, за мен те са твърде далеч. Аз имам изворна вода и самун черен хляб на полицата. Но какво ли е това? Чувам шумолене на листа. Дали не е някое недохранено градско куче, поддало се на ловния си инстинкт? Или пък изгубилото се насам прасе, чиито следи видях след дъжда? Чува се все по-наблизо; смрадликите и шипките се раздвижват. 0, това сте били вие, господин Поете. Как ви се нрави светът днес?

ПОЕТЪТ²: Погледни тия облаци - как само са надвиснали! Това е най-грандиозната гледка за тоя ден. Нищо подобно не може да се види в старите картини или по далечните земи - може би само над испанското крайбрежие. Същинско средиземноморско небе. Днес нищо не съм ял и трябва да си набавя храна, та реших да отида за риба. Няма по-добро занятие за един поет. Единственото, което владея. Защо не отидем заедно?

ОТШЕЛНИКЪТ: Не мога да откажа. Черният ми хляб е на привършване. С удоволствие ще тръгна с теб, само да стигна края на важната мисъл, която съм подхванал. Струва ми се, че съм близо до него. Затова остави ме за малко сам. А за да не губим време, вземи да изкопаеш червеи. По тия места червеите не са в изобилие - почвата никога не е торена, та са на изчезване. Да копаеш червеи тук, е все едно да ловиш риба, когато не си особено гладен - а днес цялото удоволствие ще е твое. Съветвам те да копаеш ей там долу при дивия фъстък, където се поклаща жълтият кантарион. Струва ми се, мога да ти обещая по един червей на всеки три удара с лопатата, стига добре да се вглеждаш между тревните коренчета - все едно, че плевиш. А решиш ли да се поотдалечиш, няма да сгрешиш - установил съм, че количеството стръв нараства правопропорционално на квадрата на разстоянието.

ОТШЕЛНИКЪТ (вече сам): И тъй, докъде бях стигнал? Като че ли нещата стояха така - светът ми се представяше под тоя ъгъл: дали да вървя на небето или на риболов. Дали ако скоро привърша това размишление, ще ми се представи някога друг толкова благоприятен случай? Като никога през живота си бях на път да се слея със същността на нещата. Боя се, че съм загубил нишката на мисълта си. Стига да е от полза, бих я проследил назад. Нима, когато ни предлагат нещо, е разумно да отвръщаме, че ще си помислим? Мисълта ми се изплъзна окончателно и не мога да попадна на дирите й. За какво всъщност мислех? Всичко бе много смътно. Ще опитам с тия три слова - Кун Фу Дзъ - може да ме върнат към онова състояние на духа. Не зная какво беше, униние или начеващ екстаз. Mem.³ Добрият случай ни се предлага само веднъж.

ПОЕТЪТ: Е, как е, Отшелнико, бързо ли се връщам? Нося тринадесет цели червея и няколко по-малки или поразкъсани, които ще свършат работа за по-дребните риби - нали не покриват цялата кукичка. Тукашните червеи са доста едрички - плотвата може да се нахрани с един от тях и изобщо да не стигне до кукичката.

ОТШЕЛНИКЪТ: Добре, тогава да вървим. На Конкордската река ли да идем? Там уловът е богат, стига водата да не се е покачила много.

Защо светът се състои за нас само от видимите неща? Защо човек живее в съседство точно с тия и тия животни, сякаш единствено мишка може да обитава ей тая тук цепнатина? Струва ми се, че Пилпай & С-ие най-добре са се справили с животните: в известен смисъл всички те са товарни, доколкото са натоварени с някаква част от мислите ни.

Мишките, обитаващи къщата ми, не бяха от обичайната за страната порода, която - казват - била внесена от чужбина, а от някаква дива местна порода, непозната в града. Изпратих една на прочут естественик, който живо се заинтересува от нея. Когато започнах да строя, една мишка се подслони под къщата и додето не застлах пода и не пометох стърготините, редовно излизаше по обед да събира трохите в нозете ми. Навярно за първи път виждаше човек и скоро се сприятелихме дотолкова, че започна да тича по обувките и нагоре по дрехите ми. С удоволствие се катереше по стените на кратки отскоци и силно напомняше с движенията си катеричка. Веднъж се бях облакътил на масата и тя пробяга нагоре по дрехите, сетне по ръкава ми и взе да се върти край увитата в хартия храна, която държах в ръка, да играе и мило да хитрува около нея, а когато взех парче сирене между пръстите си, тя приседна на дланта ми и го загриза, след което подобно на муха почисти муцунката и лапичките си и си тръгна.

Не след дълго под сайванта сви гнездо калугерица, а на отсрещния бор - за по-сигурно - червеношийка. През юни една лещарка (Tetrao umbellus), поначало крайно плашлива птица, излезе от гората зад къщи и мина с пиленцата си под прозорците ми, клопайки и подканяйки ги като същинска кокошка, същинска ГОРСКА кокошка. Приближиш ли, по даден от майката сигнал пиленцата веднага се разпръскват, сякаш ги помита вихър, и тъй напомнят сухи листа и клонки, че много пътници - макар да са се намирали сред тях - са чували само пърпоренето на майката и тревожните й крясъци, виждали са я да влачи крила по земята, за да привлече вниманието им, но така и не са забелязвали пиленцата. Случва се родителката да се въргаля и мята пред теб дотолкова опърпана, че да не можеш веднага да разбереш що за същество е това. Малките повдигат крачка и застиват, пъхнали понякога главички под листата, и слушат заповедите на майка си, давани от разстояние, така че твоето приближаване няма да ги накара да се разбягат и тъй да се издадат. Може дори да настъпиш някое от тях или пък цяла минута да ги наблюдаваш, без да разбереш, че това са пиленца. Държал съм ги в такива случаи на дланта си, но подвластни на майка си и на инстинкта си, те кротуваха, без дори да трепнат от страх. Тъй съвършен е тоя инстинкт, че когато веднъж ги връщах върху листата и едно пиленце случайно падна встрани, след десетина минути го намерих в съвсем същото положение като останалите. Малките на повечето птици се излюпват голи, но не и тия - те са по-оформени и развити дори от домашните пиленца. Удивително зрялото и в същото време невинно изражение на ококорените им спокойни очи оставя трайно впечатление. Сякаш вселенската мъдрост е отразена в тия очи. Те издават не само чистотата на крехката възраст, но и ум, просветлен от опита. Такива очи не се появяват на бял свят заедно с птицата - те са на възрастта на небето, което се отразява в тях. В гората няма друга подобна скъпоценност. Не се случва често на пътника да погледне в толкова чист извор. Но невежият и безразсъден ловец обикновено застрелва майката, а тия невинни душици остават на изгладнелите зверове и птици или пък бавно се сливат с разлагащите се листа, на които тъй много приличат. Чувал съм, че ако ги е мътила домашна кокошка, те, едва-що излюпени, се разбягвали още при първата тревога и тъй загивали, понеже отникъде не идвал сбиращият майчин зов. Ето какви бяха кокошките и пиленцата в моето стопанство.

Удивително е колко много същества живеят в гората диво и свободно, макар и скришом, и се прехранват в близост до градовете, без никой да подозира за тях освен ловците. Видрата например живее съвсем потайно. Тя достига дължина до четири фута, сиреч колкото малко момченце, без да я е зървало човешко око. Преди време в горичката зад къщи видях еноти и нощем още чувам ръмженето им. По пладне, като привършех земеделската си работа, обикновено отдъхвах на сянка за час-два - хапвах нещо и четях край едно изворче, даващо началото на блатото и на ручея, който се процежда под Бристърс Хил, на половин миля от нивата ми. Пътят нататък минаваше през множество тревисти падини, обрасли с млади смърчове, и извеждаше до голямата гора край блатото. Там, в сянката на един клонест бял бор, имаше уединено, сухо и уютно местенце. Бях си изкопал кладенче, от което можех да загребвам кристалночиста вода, без при това да я размътвам, та затова лятно време, когато водата в езерото се затопляше, ходех там почти всеки ден. Същото правеше и бекасината, която идваше с малките си да търси червеи из калта - летеше само на фут над тях, а те накуп подтичваха отдолу, но щом ме съзреше, тя оставяше пиленцата и започваше да кръжи над мен, като постепенно се приближаваше на четири-пет фута и се преструваше на ранена, за да отвлече вниманието ми и да спаси малките, които междувременно, подчинявайки се на майчината заповед, бяха поели в редичка през блатото, писукайки със слабите си тънички гласчета. Случваше се да чуя писукането на малките и без да виждам майката. Имаше и гургулици, накацали над извора или прелитащи от клон на клон по белия бор над главата ми; особено смела и любопитна бе рижата катерица, която се стрелкаше из най-ниските клони. Нужно е само дълго да седиш в някое красиво горско кътче, за да опознаеш един по един всичките му обитатели.

Наблюдавах и недотам мирни сцени. Веднъж, отправяйки се към купчината дърва или по-скоро дънери, която си бях натрупал, съзрях две едри мравки - едната червена, другата значително по-голяма, близо половин инч дълга, и черна, - които се бяха вплели в свирепа схватка. Веднъж вкопчили се, те не се пускаха и неспирно си нанасяха удари, въргаляйки се из треските. Като се вгледах по-добре, с изненада открих, че сред треските се водят безчет такива сражения и че това не е duellum⁴, а bellum⁵, сиреч война между две мравешки племена - червените срещу черните, като в повечето случаи по две червени се биеха срещу една черна. Легионите на тия мирмидонци покриваха всички възвишения и падини около купчината дърва и земята бе цяла в трупове и умиращи от двете армии. Това бе единствената битка, на която някога съм бил свидетел, единственото бойно поле, на което съм стъпвал в разгара на битката; кръвопролитно сражение - червените републиканци срещу черните империалисти. Навсякъде само смъртни схватки, но без какъвто и да било звук, който да доловя - никога хора не са се сражавали с такава самоотверженост. Загледах се в двойка здраво вплетени една в друга мравки в малка слънчева трапчинка сред треските: сега, по пладне, те бяха решени да се борят, додето слънцето или животът - угасне. Малкият червен боец бе стегнал противника си като в менгеме и въпреки неспирното търкаляне по бойното поле всячески се стремеше да прегризе едното му пипалце - с другото вече се бе справил; в същото време по-силният черен боец го тръшкаше насам-натам и като се вгледах по-добре, забелязах, че вече доста го е осакатил. Биеха се по-упорито и от булдози. Никой нямаше намерение да отстъпва. Явно бойният им девиз бе: "Победа или смърт!" Междувременно иззад възвишението на тая трапчинка изпълзя една червена, очевидно превъзбудена мравка, която или бе надвила врага си, или още не бе участвала в сражението, по-скоро второто, тъй като бе невредима; навярно майката на тоя боец му бе заръчала да се върне с щит или върху щит⁶. А може и да бе някой Ахил, който вече е заситил гнева си и сега идва да отмъсти за Патрокъл или пък да го спаси. Той отдалеч забеляза неравната битка - черните бяха поне два пъти по-едри от червените - и с бърза стъпка се отправи натам, като спря на половин инч от борещите се; щом удобният случай дойде, той се хвърли връз черния боец и съсредоточи усилията си върху десния му преден крайник, оставяйки врага да избира измежду собствените му крайници; така тримата се вплетоха до живот, сякаш скрепени от неведома сила, пред която бледнеят всякакви лепила и спойки. Сега вече не бих се учудил, ако на някоя по-големичка треска видех военния им оркестър, който свири националния химн, за да ободрява отпадналите и утешава умиращите. Самият аз някак се напрегнах, сякаш гледах хора. Всъщност, като се позамислиш, разлика почти няма. Във всеки случай поне в историята на Конкорд, ако не и в цялата история на Америка, не е записано сражение, което дори за миг да може да се мери с това по численост на бойците, както и по проявен патриотизъм и геройство. По размерите на касапницата това бе същински Аустерлиц или Дрезден⁷. Конкордската битка! Двама убити от страната на патриотите, а Лутър Бланчард - ранен! Тук всяка мравка бе един Бътрик⁸, зовящ: "Огън, за Бога, огън!" - и хиляди споделиха съдбата на Дейвис и Хосмър⁹. Нямаше ни един наемник. Ни най-малко не се съмнявам, че също като предците ни тук се сражаваха за една идея, а не за премахването на трипенсовия данък върху чая¹⁰, и че резултатите от тая битка ще бъдат тъй важни и паметни за двете страни, както тия от битката при Бънкър Хил.

Вдигнах треската, върху която се бореха трите описани мравки, отнесох я вкъщи, поставих я на прозореца и я покрих с една водна чаша, за да наблюдавам развоя на събитията. Насочих увеличително стъкло към първата червена мравка и видях, че макар яростно да гризеше най-близкия преден крак на врага си и вече да го бе лишила и от второто пипалце, гърдите й бяха съвсем разкъсани и вътрешностите й оголени за челюстите на черния воин, чиято броня явно не бе по силите й да пробие; в черните гранатови очи на страдалката гореше оная свирепост, която само войната поражда. Бориха се още половин час под чашата, а когато отново погледнах, черният воин бе откъснал главите на своите неприятели - все още живите глави, вкопчени в него като преди, висяха от двете му страни като ужасяващи трофеи на седло, а той, останал без пипалце, само с част от крак и кой знае още колко рани, със сетни сили се мъчеше да се освободи от тях; след още половин час това му се удаде. Вдигнах чашата и той изпълзя, куцукайки, през прозореца навън. Дали е оцелял след тая битка и дали е прекарал остатъка от дните си в някой Hotel des Invalides¹¹, не ми е известно, но бе ясно, че вече едва ли го бива за нещо. Така и не разбрах чия е била победата и каква е била причината за войната, но целия тоя ден се чувствах напрегнат и измъчен, сякаш пред вратата ми се бе водила ожесточена и кръвопролитна битка между хора.

Кърби и Спенс съобщават, че мравките отдавна са известни със своите битки и че датите на много от тях са записани, макар от съвременните автори единствен Юбер да ги е наблюдавал. "Еней Силвий - отбелязват те - след обстойно описание на такава една упорита битка между дребни и едри разновидности, разиграла се върху ствола на една круша, добавя, че тя е станала по времето на понтификата на Евгений IV и е била наблюдавана от видния правник Николай Пистойски, който е разказал за нея с най-голяма точност. Подобно сражение между малки и големи мравки е описано и от Олаус Магнус: победители в него излезли малките мравки, които сетне погребали телата на своите мъртви, а гигантските трупове на враговете си оставили за храна на птиците. Това станало малко преди тиранинът Християн II да бъде прогонен от Швеция." Сражението, което аз наблюдавах, се разигра по времето на президента Полк - пет години преди да влезе в сила Законът на Уебстър за избягалите роби.

Много градски Шаровци, способни само да ловят костенурки по избите, тромаво подтичваха из гората без знанието на стопаните си и безуспешно душеха край стари бърлоги на лисици и мармоти; навремени ги предвождаше някой постал помияр, който пъргаво се провираше из гората и умееше да всява страх у обитателите й; сетне изоставаха от водача си и захващаха да лаят с биволско упорство по катеричките, които ги гледаха от дърветата, додето накрай се втурваха обратно, поваляйки храстите под тежестта си, въобразявайки си, че са попаднали в дирите на някой заблуден член на мишето семейство. Веднъж с изумление видях как по каменистия бряг на езерото се разхождаше котка - те рядко се отдалечават толкова много от къщи. Изумлението бе взаимно. Но дори и най-питомната котка, прекарала целия си живот на килимче, в гората се чувства у дома си и превъзхожда нейните обитатели с ловките си, безшумни движения. Друг път, докато берях боровинки, попаднах на дива котка с малки котенца - всички те по примера на майка си изопнаха гърбове и яростно зафучаха срещу ми. Няколко години преди да заживея в гората, в една от най-близките до езерото ферми в Линкълн, тая на мистър Джилиан Бейкър, имаха котка от тъй наречените "крилати". Когато отидох да я видя през юни 1842 г., тя по стар навик бе поела на лов в гората - така и не разбрах дали е била мъжка или женска, та затова си служа с обичайното местоимение, - но господарката й ми каза, че започнала да се навърта наоколо преди малко повече от година, през април, и накрая я прибрали вкъщи; била тъмнокафеникавосива на цвят, с бяло петно на шията и бели пантофки, а опашката й била дълга и пухкава като на лисица; зимно време козината й ставала по-гъста и провисвала по хълбоците на повесма, дълги десет-дванадесет инча и два и половина инча широки, а под брадичката образувала нещо като яка, сплъстена в основата и рошава нагоре; напролет тия придатъци опадали. Дадоха ми чифт от тези "криле", които и досега пазя. По тях няма нищо подобно на ципа. Някои смятат, че крилатата котка е кръстоска с летяща катерица или друго някакво диво животно; това не е изключено, тъй като науката е доказала, че хибридите между бялка и домашна котка могат да дават потомство. Поискам ли някой ден да си взема котка, това ще е подходящата за мен - защо котката на поета да не е крилата като коня му?

Наесен долитаха гмурците (Colymbus glacialis), за да сменят перата си и се къпят в езерото, и още преди да съм станал, огласяха гората с дивото си кикотене. Узнаеха ли, че са дошли, ловците от Воденичния яз изпадаха в треска и поемаха насам с двуколки, пеша, по двама, по трима, въоръжени със скъпи пушки, конични куршуми и далекогледи. Шумоляха из гората като есенни листа; падаха се по десет на един гмурец. Едни заемат позиция на отсамния бряг, други - на отсрещния: нали бедната птица не може да бъде вездесъща - ако се е гмурнала тук, ще се покаже там. Но ето че лъхва добрият октомврийски вятър, листата зашумоляват и повърхността на водата се накъдря, така че ни един гмурец не може да се чуе или види, макар враговете да не отместват далекогледи от езерото и изстрелите им да кънтят из гората. Вълните мощно се надигат и яростно се плискат в брега, взели под закрилата си всички водни птици, и на нашите ловци не им остава друго, освен да бият отбой и поемат към към града, магазините и недовършената си работа. Но и твърде често успяваха. Когато рано сутрин отивах за вода, виждах на два-три рода разстояние от мен някоя от величествените птици да излита от моето заливче. Опитвах ли се да я настигна с лодката, за да видя какво ще бъде поведението й, тя се гмуркаше и се скриваше от погледа ми понякога чак до края на деня. На повърхността обаче спокойно можех да я настигна. В дъжд обикновено ми се изплъзваше.

В един съвсем тих октомврийски следобед - време, в каквото гмурците обичат да плуват по водната повърхност, подобни на пухчета - гребях покрай северния бряг на езерото и напразно се озъртах, когато на два-три рода пред мен един от тях внезапно се издаде с дивия си кикот. Натиснах веслата и той се гмурна, а когато пак се показа, вече бях по-наблизо. Гмурна се отново, но тоя път аз сгреших посоката, която ще избере, и когато изплува на повърхността, деляха ни цели петдесет рода, тъй като неволно бях спомогнал да се раздалечим; той отново нададе дълъг и пронизителен кикот, сега вече с по-голямо основание отпреди. Така умело маневрираше, че не ме допусна и на половин дузина рода от себе си. Щом се покажеше на повърхността, въртеше глава на всички страни, хладнокръвно оглеждаше водата и сушата и явно избираше посоката си тъй, че когато изплува, водният простор наоколо му да е най-широк, а лодката - най-далеч. Удивително бързо вземаше решения и ги осъществяваше. Увлече ме до най-широката част на езерото и бе невъзможно да го отклоня оттам. Той обмисляше своя ход, аз пък се мъчех да го отгатна. Бе прекрасна игра върху гладката повърхност на езерото - игра между човек и гмурец. Ненадейно противниковият пул изчезва под дъската и задачата е така да поставиш своя, че да се окаже най-близо до неговия, когато отново се появи. Понякога гмурецът неочаквано изплуваше от другата страна на лодката, очевидно минал под нея. Толкова дълго издържаше под вода и бе тъй неуморим, че винаги можеше да се гмурне отново независимо какво разстояние е преплувал, и тогава никой не би смогнал да отгатне посоката, която следваше като същинска риба под гладката повърхност на езерото, понеже времето и силите му позволяваха да се спусне до дъното и в най-дълбокото място. Казват, че гмурци били улавяни в езерата на щата Ню Йорк на осемдесет фута дълбочина с въдици, заложени за пъстърви - а Уолдън е още по-дълбок. Как ли се удивляват рибите при вида на тоя неугледен посетител от друг свят, който плува сред стадата им! Той явно бе еднакво уверен на повърхността и под водата, където бе още по-бърз. Един-два пъти забелязах вълнички там, където докосваше повърхността, преди да подаде глава за разузнаване и миг след това отново да се гмурне. Установих, че за мен е все едно дали ще отпусна веслата и ще чакам поредната му поява, или ще се опитам ла преценя къде ще изплува: защото колкото пъти втренчвах поглед нанякъде, той ме стряскаше с неземния си кикот изотзад. Но защо ли след толкова много хитрувания неизменно оповестяваше появата си с тоя гръмогласен смях? Бялата му гръд и без това го издаваше. Глупав гмурец, помислих си. Когато изплуваше, чувах плясъка на водата, което също го издаваше. След час такава игра той изглеждаше дори по-свеж, отколкото в началото, гмуркаше се със същата охота и плуваше още по-надалеч. Удивлявах се колко спокойно пори повърхността с гладката си гръд, придвижвайки се само с помощта на ципестите си нозе. Гласът му се разливаше в демоничен смях, който все пак напомняше крясък на водна птица, но случеше ли се да ме стресне особено силно, или да изплува много надалеч, той надаваше проточен неземен вой, приличен повече на вълчи, отколкото на птичи - все едно звяр е опрял муцуна в земята и вие провлачено. Такъв бе крясъкът му - може би най-дивият звук по тия места, който кънтеше из гората надлъж и шир. Реших, че уверен в силите си, той се надсмива над старанията ми. Междувременно небето се бе покрило с облаци, но езерото бе тъй гладко, че дори и да не го чувах, виждах къде разчупва водната повърхност. Бялата му гръд, застиналият въздух, огледалната повърхност бяха все против него. Накрая, изплувал на около петдесет рода от мен, той отново нададе проточен вой, сякаш зовеше на помощ бога на гмурците, и ето че ненадейно задуха източен вятър, който накъдри водата и обви всичко в мъгливо-дъждовна пелена; помислих изумен, че молитвата на гмуреца е чута и неговият бог се гневи над мен, та го оставих да се скрие от погледа ми.

Есенно време по цели часове наблюдавах хитроумните маневри на патиците, държащи средата на езерото, за да са по-далеч от ловците: такава мярка не би била нужна в блатата на Луизиана. Биваха ли принудени да излетят, те дълго кръжаха над езерото, подобни на черни точки високо в небето, та по-добре да огледат околните езера и реката, а когато вече мислех, че отдавна са отлетели, се спускаха в кос полет от четвърт миля към някоя отдалечена и безопасна част на езерото - дали във вътрешността на Уолдън откриваха и нещо друго освен безопасност, не зная; може би обичаха водите му по същата причина, както и аз.

БЕЛЕЖКИ:

1. Торо. [обратно]

2. Чанинг. [обратно]

3. Mem. (лат.) - Помни! [обратно]

4. Duellum (лат.) - дуел. [обратно]

5. Bellum (лат.) - война. [обратно]

6. Плутарх, "Заръките на една спартанка", XVI. [обратно]

7. Край Аустерлиц и Дрезден са станали най-кръвопролитните сражения на Наполеон. [обратно]

8. Лутър Бланчард и Джон Бътрик - предводители на американските патриоти в Конкордската битка. [обратно]

9. Воини, паднали в Конкордската битка. [обратно]

10. Данъкът върху чая (три пенса на фунт) станал една от формалните причини за Американската революция. [обратно]

11. Hotel des Invalides (фр.) - дом за инвалиди и ветерани в Париж, издигнат в 1670 г. от крал Людовик XIV. Там през 1840 г. били положени останките на Наполеон. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.