Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Разхождайки се, понякога стигах до борови горички, прилични на храмове или на флотилии с опънати платна в открито море; в извитите им клони играеше светлината - тъй нежно зелени и сенчести бяха те, че друидите биха напуснали своите дъбаци, за да извършват тук обредите си; бродех и оттатък Флинтовото езеро, където гъсти, обсипани със сини плодчета кедри, достойни да красят портите на Валхала, протягат вейки високо в небето, а цяла в плод, хвойна пълзи навред; скитах се също из мочурливи места, където брадати лишеи висят по смърчовете като гирлянди, горски печурки - тия кръгли маси на блатните богове - покриват земята, а по-гиздави гъби като някакви странни растителни охлюви красят дънерите, напомняйки пеперуди или раковини: тук е раят на дивите карамфили и кучешкия дрян, червените плодчета на елшите блещукат като дяволски очички, дървесната плесен разяжда и ломи в прегръдките си дори най-яките дървета, плодчетата на бодливата зеленика са тъй чудни, че заради тях човек забравя и дома си, а много други безименни и забранени диви плодове го привличат и омайват, прекалено красиви, за да бъдат вкусени от простосмъртна уста. Наместо да се позовавам на разни авторитети, многократно ходех да разглеждам някои дървета от твърде редки за тия места видове, растящи далеч оттук посред пасбища и мочурища, във вътрешността на гори или по върховете на хълмове: черни брези, най-красивите от които достигат два фута в диаметър; техните братовчедки, жълтите брези, чиито свободно падащи златни одежди са също тъй благоуханни; букове със стройни и богато обрасли с лишеи стволове, от които - като изключим няколкото пръснати из околността дървета - е останала само една малка горичка, по всяка вероятност насадена от гълъбите, привличани навремето от жълъдите; прекрасни са сребърните искри, които се пръскат при ударите на брадвата по бука; има и липи, габъри, Celtis occidentalis или още лъжливи брястове, от които само един се е хванал добре, борове като корабни мачти, бучиниши със съвършена красота, изправени като пагоди сред горите; бих могъл да изредя още много и много други. Това бяха светилищата, които посещавах зиме и лете.

Веднъж се озовах в самия край на небесна дъга, която обхващаше ниските въздушни слоеве, багрейки тревата и листата наоколо, омайвайки ме, сякаш гледах през цветен кристал. В тоя поток от следдъждовна светлина за малко се почувствах като делфин. Ако бе продължило по-дълго, това преживяване би обагрило заниманията и живота ми. Вървейки покрай железопътната линия, с наслада се вглеждах в светлинния ореол около сянката ми и си въобразявах, че съм един от богоизбраните. Някой от моите посетители ми разказваше, че около сенките на ирландците не се образувал ореол и че това било почест, отредена за местните хора. В спомените си Бенвенуто Челини описва как след някакъв кошмарен сън по време на затворничеството му в крепостта "Сан Анджело" сутрин и вечер около сянката на главата му започнал да се появява сияен ореол, който се очертавал особено ясно - независимо дали се намирал в Италия или във Франция, - когато тревата била цяла в роса. Навярно става дума за същото явление, което и аз имам предвид и което се наблюдава предимно сутрин, понякога и по друго време, дори и на лунна светлина. То съществува постоянно, но обикновено остава незабелязано, и в случаите на възбудимо въображение като това на Челини може да се превърне в основа за суеверия. При това Челини съобщава, че показвал ореола на малцина. Но нима да съзнаваш, че си удостоен, не означава, че наистина си богоизбран?

Един следобед поех през гората към Феър Хевън за риба, та да има какво да добавям към оскъдните си запаси от зеленчуци. Пътят ми минаваше през Плезънт Медоу, придатък на Фермата Бейкър, тоя уединен кът, който неотдавна един поет възпя, начиная с:

"Към теб пристъпям аз по прелестна морава,
и в миг дръвче мъхнати плодове ми дава,
поток руменоводен из полето шари,
там мускусните плъхове са господари,
пъстърви като капчици живак
се стрелкат между бряг и бряг."¹

Преди да се установя на Уолдън, мислех да се настаня в тоя кът. Брулех ябълки и прехвърлих потока, плашейки мускусните плъхове и пъстървите. Макар да бе превалил, когато тръгнах, това бе един от ония наситени с всевъзможни неща следобеди, които ни се струват безкрайни и представляват голяма част от същинския ни живот. Внезапно рукна проливен дъжд и ме застави да стоя половин час под един бор и да придръпвам клоните над себе си, покрил глава с носната си кърпа; а когато най-сетне метнах въдицата над репеите, целият вир-вода, неочаквано се озовах в сянката на облак и гръмотевиците затрещяха с такава сила, че не ми оставаше нищо друго, освен да ги слушам. Помислих си, че боговете трябва да се гордеят, задето с такива острозъби светкавици прогонват един беден беззащитен рибар. Затова побързах да потърся подслон в най-близката колиба, която отстоеше на половин миля от пътя, но пък бе близо до езерото и от дълго време стоеше необитаема:

"Колиба да си вдигне

един поет реши,

но времето неспирно

постройката руши."²

Тъй пее Музата. Оказа се обаче, че в колибата живее някой си Джон Фийлд, ирландец, заедно с жена си и многобройната си челяд - от кръглоликото момче, което помагаше на баща си и сега двамата се връщаха от блатата бежешком, за да се спасят от дъжда, та до приличното на сибила сбръчкано бебе с конусовидна глава, което седна на коляното на баща си като на трон и с предимството на децата отправи от своя потънал във влага и нищета дом питащ поглед към непознатия, без да знае, че е последна издънка на благородническо потекло, надежда и център на Вселената, а не бедно гладуващо отроче на Джон Фийлд. Настанихме се всички заедно под оная част от покрива, където течеше най-малко, а навън дъждът се лееше и гръмотевиците трещяха. Тук бях седял много пъти още по времето, когато корабът, докарал в Америка това семейството, още не е бил построен. Джон Фийлд бе явно честен, трудолюбив, но безпомощен човек, същото важеше и за жена му, която ден след ден самоотвержено вадеше оскъдни блюда от дълбините на издигнатата пещ; кръглолика, с мазна кожа и разголена гръд, тя все още се надяваше един ден животът й да се подобри, макар неизменният парцал в ръката й да не водеше до никакъв резултат. Пилците, които също се бяха подслонили тук от дъжда, крачеха наперено из стаята като същински членове на семейството - бяха, струва ми се, твърде очовечени, за да се опекат добре. Гледаха ме в очите или настойчиво кълвяха обувките ми. Междувременно стопанинът ми разказа историята си: как "се трепал" при съседа фермер, как преобръщал с мотика и лопата пръстта в една ливада срещу десет долара на акър и право за едногодишно ползване на наторената площ, как малкият му кръглолик син с радост му помагал, без да знае каква лоша сделка е направил баща му. Постарах се да му бъда от полза с моя опит, изтъквайки, че той е един от най-близките ми съседи, че аз, който съм дошъл насам да ловя риба и имам вид на безделник, изкарвам прехраната си също като него, но живея в спретната, светла и чиста къща, която едва ли струва повече от годишния наем за неговата съборетина; обясних му, че стига да иска, би могъл за месец-два да си построи собствен дом, че аз не употребявам чай, кафе, масло, мляко, прясно месо, тъй че не ми се налага да работя, за да си ги набавям, както и че защото не работя здравата, нямам нужда да се храня здравата, та поначало храната не ми струва почти нищо; изтъкнах, че необходимостта от чай, кафе, масло, мляко, пържоли го принуждава да работи усилно, за да може да ги купи, и че след като е работил здравата, трябва и да яде здравата, за да възстанови силите си, тъй че всъщност постоянно прелива от пусто в празно и погубва живота си в недоволство, макар да е смятал идването си в Америка за изгодно, доколкото ще бъде всекидневно задоволен с чай, кафе и мляко. Но истинската Америка е оная, в която човек разполага със свободата да води начин на живот, осигуряващ независимостта от тия продукти, в която държавата не се стреми да те застави да понасяш робство, войни и ред други ненужни разходи, които - пряко или косвено - са следствие пак от същите потребителски нужди. Съвсем целенасочено разговарях с Джон Фийлд, сякаш е философ или поне желае да бъде такъв. Бих бил доволен всички поляни по земята да си останат диви, ако това произтича от започващото самоосвобождаване на човечеството. Тогава човек не би имал нужда да изучава история, за да разбере кое е най-добро за него. Но - уви - образоването на един ирландец означава своего рада морално прекопаване. Посочих му, че за неговата тежка работа са нужни здрави ботуши и облекло, които при това бързо се измърсяват и износват, докато аз нося леки обувки и дрехи и макар да ме мисли облечен като джентълмен - което, разбира се, е невярно, - те не струват и наполовина колкото неговите, както и че стига да поискам, мога без всякакво усилие, просто за отмора, да си наловя толкова риба, колкото ми е необходима за два дни, или пък да спечеля достатъчно пари за цяла седмица. Ако той и семейството му заживеят просто, лятно време биха могли да берат боровинки за собствено удоволствие. Тук Джон въздъхна дълбоко, а жена му ококори очи и скръсти ръце - и двамата като че ли преценяваха дали разполагат с достатъчно капитал, за да предприемат подобно нещо, дали им достига пресметливост, за да се справят. Сякаш плаваха напосоки и не можеха да съзрат пристан за своя кораб. Навярно и сега продължават да живеят както са свикнали - самоотвержено, лице в лице с живота, вкопчили се с нокти и зъби в него, неспособни да вбият клин в масивните му подпори и да го раздробят на части, решени да се борят с него тъй грубо, както се разправят с магарешките бодили. Но тая борба е обречена на все по-големи поражения - уви, не ще отидеш далеч без аритметика, Джон Фийлд!

"Ходиш ли понякога за риба?" - попитах го. "0, да, остане ли ми време, ловя доста, най-вече костури." - "А с каква стръв?" - "Първо ловя плотви с червеи, а сетне с тях - костурите." - "Време е да вървиш, Джон!" - рече жена му със светнало и обнадеждено лице, но Джон се помайваше.

Проливният дъжд бе престанал и дъгата над горите на изток вещаеше ясна вечер. Сбогувахме се. На излизане помолих за някакъв съд, надявайки се да зърна дъното на кладенеца и тъй да попълня впечатленията си от мястото. Но уви - само тиня и пясък, въжето скъсано, а ведрото непоправимо повредено. Накрая намериха подходяща тенджера, как да е превариха водата и след дълги разисквания и колебания, още неохладена и неизбистрена, я подадоха на жадния. Каква помия поддържа живота тук, помислих си; затворих очи и умело издухвайки буклучетата, отпих в чест на домакините си най-голямата глътка, на която бях способен. Става ли дума за добри маниери, не съм никак гнуслив.

Когато след дъжда си тръгнах от колибата на ирландеца и отново се отправих с бързи крачки към езерото, за да наловя костури, за миг на мен, завършилия училище и колеж, това газене из огизналите ливади, из тресавищата и блатата, из тия пусти и диви места ми се видя скучно, но когато се заспусках по склона къмто червенеещия запад и дъгата се преметна през рамото ми, а избистреният въздух погали слуха ми с незнайно откъде долитащ слаб звън, моят Добър дух сякаш проговори: "Върви на лов и за риба всеки ден, все по-далеч и по-далеч, отдъхвай без страх край нови потоци и огнища. И спомняй Създателя си в дните на младостта си³. Буди се безгрижен преди зазоряване и търси приключения. Пладнувай все край различни реки и нека нощта те заварва навсякъде у дома. Не съществуват по-ширни поля от тия, по-значими занимания от възможните тук. Израствай див според природата си, както тия острици и папрати, които никога няма да станат на сено. Нека трещят гръмотевиците - какво че са заплаха за фермерските посеви? На теб те говорят друго. Скрий се под облака, нека останалите тичат към талигите и заслоните. Не свеждай изкарването на прехраната си до тежък труд, а го превърни в удоволствие. Радвай се на земята, но не я притежавай. От липса на същински занимания и вяра хората са стигнали до сегашното си положение непрестанно да купуват и продават и тъй да прекарват живота си като крепостници."

О, Фермо Бейкър!

"Земя, чиято висша същина
е слънчевата непорочна светлина.

*     *     *     *
Тук никой се не втурва за наслада,
не срутва дървената ти ограда.

*     *     *     *
Не влизаш с никого в безкраен спор,


не те измъчват тягостни въпроси,

за първи път видя те моят взор

тъй както днес: смирена, в дрехи прости.

*     *     *     *
Елате, любещи, при мен,

и вие, мразещи в сърцата,

деца на Гълъба свещен,

изчадия на Сатаната,

коварствата и бесовете
по клоните ги окачете!"⁴

Вечер хората се прибират смазани вкъщи от близката нива или улица, където витае ехото от домовете им, и животът им крее, понеже постоянно вдишва собствения си дъх; по видело и по мрак сенките им достигат по-далеч, отколкото всекидневните им стъпки. А би трябвало да се завръщаме вкъщи отдалеч, познали всеки ден приключения, опасности, открития, обогатили опита и нрава си.

Преди да стигна до езерото, Джон Фийлд ме догони, воден от някакъв живителен порив, решен тоя път да не работи в блатата по заник-слънце. Докато аз нанизах цяла връв, бедният човечец измъкна само две рибки - такъв му бил късметът, рече, разменихме местата си в лодката, ала с това не разменихме и късмета си. Бедният Джон Фийлд! (Дано не прочете тия редове, освен ако му повлияят положително.) Да си въобразява, че ще може по своя донесен от един стар свят начин да живее в тая нова, примитивна страна! Че ще лови костури с плотви. Допускам, че понякога те може да са добра стръв. Додето погледът му стига, всичко е негово, но той си остава бедняк; онаследил ирландската мизерия и нищета, със своите останали от Адамово време блатни привички, той - както и потомството му - е обречен да не се замогне в тоя свят, додето на потъналите му в блатна кал нозе с покарали ципи не бъдат завързани talaria⁵.

БЕЛЕЖКИ:

1. Чанинг, "Фермата Бейкър". [обратно]

2. Чанинг, "Фермата Бейкър". [обратно]

3. Еклисиаст, 12:1 [обратно]

4. Чанинг, "Фермата Бейкър". [обратно]

5. Talaria (лат.) - крилати сандали. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.