Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Вечерта е тъй прелестна, че цялото тяло се обръща на сетиво и пие наслада с всичките си пори. Вървя из Природата с някаква непривична свобода - част съм от нея. Изминавам каменистия езерен бряг само по риза, макар да е хладно, облачно и ветровито, и нищо не привлича специално вниманието ми, понеже всичко ми изглежда необикновено прекрасно. Жабите тръбят, оповестявайки идването на нощта, а вълнистият ветрец над езерото подема песента на козодоя. От съчувствие към падащите елшови и тополови листа дъхът ми почти замира, но при все това ведростта ми, подобно езерната повърхност, се нагъва едва-едва, без да се набръчква. Тия леки вълнички, надигнати от вечерния ветрец, са тъй чужди на бурята, както и огледалният покой. Макар да е вече тъмно, ветрецът все още шумоли в гората и вълничките се стелят, а всичко останало притихва под песента на всевъзможни живинки. Пълен покой не настъпва никога. Нощем дивите зверове не спят, а търсят плячка - лисици, скункси, зайци без страх кръстосват поля и гори. Те са стражите на Природата - нишките, които съединяват дните на бодърстващия живот.

Прибера ли се вкъщи, разбирам, че са идвали посетители и са оставили своите визитни картички - букет цветя, венче от борови клонки, драснато с молив връз пожълтяло орехово листо или тресчица име. Тия, които рядко идват в гората, имат навика, додето се разхождат, да въртят из ръцете си нещо от нея и на връщане - било случайно или не - да ми го оставят. Така веднъж намерих на масата обелена и свита на кръг върбова клонка. Ако в мое отсъствие бяха идвали посетители, познавах веднага по приведените тревички и вейки или по отпечатъците от обувки, а по друга някоя незначителна следа - да кажем, изпуснато цвете, снопче трева, отскубнато и хвърлено пътьом (понякога чак при железопътните релси, на половин миля оттук), или задържал се дъх на пура или лула - можех обикновено да определя техния пол, възраст и лични особености. Какво ти, често усещах мириса на лула от четвърт миля разстояние, тъй че бях наясно дори кога някой минава по пътя.

Наоколо ни винаги има достатъчно простор. Хоризонтът съвсем не е на лакът разстояние. Но става тъй, че от прага ни начева не гъста гора или езеро, а винаги някакво късче земя, познато и изтощено от нас, приспособено и оградено, изтръгнато от Природата. Защо съм присвоил това огромно, пренебрегвано от хората пространство от няколко квадратни мили девствена гора? Най-близкият ми съсед е на миля оттук, никъде не се вижда къща - само хълмове на половин миля околовръст. Обгърнатият в гори хоризонт е само мой: в единия му край едва мержелеещите се железопътни релси извиват покрай езерото, а в другия се провижда ограждението покрай горския път. Иначе тук е уединено като в прерията. Тъй както е Нова Англия, би могло да бъде и Азия или Африка. Имам си свое слънце, своя луна и свои звезди - един мъничък свят, който изцяло ми принадлежи. Нощем не наминава никой и никога на вратата ми не се потропва - като че съм първият или пък последният човек; само напролет от време на време идват въдичари от града да ловят змиорки - по-скоро се опитват себе си да уловят в езерото Уолдън, та окачват на въдиците си душевен мрак наместо стръв - и бързо-бързо си тръгват, "поверявайки света на мрака и на мен"¹; тъй черната утроба на нощта остава неосквернена от друго човешко присъствие. Убеден съм, че хората все още малко се боят от мрака, макар да са избесили всички вещици и да са създали християнството и свещите.

Установявал съм неведнъж, че няма по-мило и задушевно, по-чисто и обнадеждаващо общуване от общуването с Природата - дори и за най-отчаяните мизантропи и меланхолици. За оня, който живее сред Природата и има своето вътрешно равновесие, меланхолия не съществува. За здравия и неосквернен слух гръмотевичната буря звучи като същинска еолова арфа². Нищо не може да внуши на открития и смел човек присъщата за ближните му угнетеност. Радвам ли се на приятелството на годишните времена, вярвам, че нищо не може да превърне живота ми в бреме. Тихият дъждец, който напоява днес бобовите ми насаждения и ме задържа вкъщи, за мен не е отегчителен и потискащ, а тъй благодатен, както и за Природата. И макар да ми пречи да прекопая боба, за него той е далеч по-полезен от мотиката. Дори да продължи да вали тъй дълго, че семената в почвата и картофите в нивата да изгният, пак ще си остане благодатен за тревата, а следователно и за мен. Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото; сякаш са получили някаква препоръка за мен, каквато ближните ми нямат, та затова ме направляват и закрилят. Не се самолаская - ако изобщо е възможно, те мен ласкаят. Никога не съм се чувствал самотен, камо ли пък измъчван от усещането за уединеност: само един-единствен път, няколко седмици след като бях заживял в гората, размишлявах около час дали близкото съжителство с хора все пак не е важно за един безметежен и здравословен живот. Самотуването ми бе дотежало. Но същевременно осъзнавах лекото безумие, в което бях изпаднал, и сякаш предвиждах възстановяването си. И изведнъж, както тихият дъждец си валеше и тия мисли ме гнетяха, почувствах сладостно и благодатно общение с Природата, почувствах в самото трополене на дъждовните капки, във всеки звук и всяка гледка наоколо една безкрайна и безметежна дружелюбност, живителна като въздух след задушаване, която обезсмисли ограничените предимства на човешкото общуване до степен повече да не мисля за тях. Всяка млада борова игличка растеше и се наливаше със сочна зеленина в съгласие и приятелство с мен. Чувствах силното присъствие на нещо сродно, дори и в явления, които сме свикнали да определяме като бедствия и стихии. Добре знаех, че най-близък по кръв и човечност не ми е човекът, тъй че едва ли съществуваше място, където бих се чувствал чужд.

"Тъгата стопява без време печалните;
те малко дни имат в страната на живите,
о, хубава дъще на Тоскар."³

От продължителните пролетни и есенни бури бях принуден по цял следобед, че и по цяла сутрин да си стоя вкъщи, и така прекарвах блажени часове, успокояван от неспирния грохот и плющенето на дъжда; а когато ранният здрач се оттеглеше и паднеше дългата, предълга вечер, имаше достатъчно време множество мисли да се породят и развият. Додето се изливаха тия проливни дъждове, които поставяха на такова изпитание градските домове, че слугините стояха по входовете с парцали и кофи, за да препречват пътя на потопа, аз седях в малката си незащитена къща под дъжда и се наслаждавах на закрилата й. При някоя такава силна гръмотевична буря един огромен бор оттатък езерото е бил поразен от светкавица, която е изрязала от върха до основата му ясно очертана правилна спирала, повече от инч дълбока и четири-пет инча широка, подобно на нарезите, които се правят по бастуните. Оня ден отново минавах оттам и като се вгледах в дирята, замрях от страхопочит пред оная страхотна и безпогрешна мълния, която - падайки преди осем години от безобидното сега небе - я е оставила.

Често ми казват: "Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора - особено в дъждовните и зимните дни и нощи." Изкушавам се да отвърна тъй: "Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството. Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди? Защо да се чувствам самотен? Да не би планетата ни да не е част от Млечния път? Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен. Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен? Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване. Какво искаме да ни е наблизо до вкъщи? Обикновено гарата, пощата, кръчмата, богослужебния дом, училището, зарзаватчийницата, Бейкън Хил или Файф Пойнтс, където винаги е оживено. Само не и непресъхващия извор на живота, без който съществуването ни е немислимо. Ракитата расте край водата и протяга все към нея корени; за различни хора живителният извор е различен, но край него трябва да копае истинският мъдрец..." Една вечер по Уолдънския път застигнах свой съгражданин, натрупал, както се казва, "солидно" състояние - така и не разбрах какво ТОЧНО означава това, - който караше на пазара две говеда, и той ме запита как съм могъл да се отрека от повечето житейски удобства. Отвърнах, че не се нуждая от нищо, и то не на шега. После се прибрах вкъщи и си легнах, а него оставих да пори мрака и калта до Брайтън⁴, сиреч сияйния град, където щеше да пристигне чак на сутринта.

Пред възможността един мъртвец да се пробуди, сиреч да възкръсне, се заличават всякакви предпочитания за време и място. Мястото, където това би станало, ще е винаги едно и също - неописуемо, благодатно за всичките ни сетива. Ние обикновено допускаме външни и случайни обстоятелства да направляват съдбата ни, ала те всъщност ни откъсват от живота. Най-близо до нещата е силата, която ги съзижда. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас непрестанно се изпълняват вечните и велики природни закони. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас е не наемният работник, с когото толкова обичаме да си побъбрим, а оня работник, чието дело сме самите ние.

"Как пространно и дълбоко е въздействието на изначалните земни и небесни сили! Искаме да ги видим, и не можем; искаме да ги чуем, и не можем, единосъщни с реалния свят, те са неотделими от него.

Те подтикват людете отвред да пречистват и просветляват душите си, да обличат празнични одежди и да принасят жертви и дарове на своите мъртви предци. Океан от изначална мъдрост, те са навсякъде - отгоре, отляво, отдясно, обгръщат ни от всички страни."⁵

Всички ние сме предмет на опит, към който съвсем не съм безразличен. Не бихме ли могли поради това обстоятелство да оставим за малко нашето клюкарско общество и да намерим радост в собствените си мисли? Конфуций справедливо отбелязва: "Добродетелта не осиротява никога - непременно й се намират съседи."⁶

Размишлявайки, ние можем да се приближим до себе си по най-естествен път. Посредством съзнателно напрягане на ума можем да се държим настрана от всякаква деятелност с нейните последствия, тъй че всичко - и добро, и лошо - да минава покрай нас като бързоструен поток. Ние не сме изцяло част от Природата. Както мога да бъда носено от течението дърво, тъй мога да бъда и наблюдаващият от небето Индра. Както едно театрално представление може да ме развълнува, тъй може някое действително събитие да не ме развълнува, макар да ме засяга много повече. Зная само, че съм човешка Вселена, нещо като сцена, на която се разиграват мисли и чувства; освен това усещам у себе си известно раздвоение, което ми дава възможност да се отдалечавам от своето Аз, сякаш е друг човек. Колкото и наситен да е животът ми, неизменно чувствам присъствието и критичното отношение на някаква част от мен, която сякаш не ми принадлежи, а е само наблюдател - несподелящ, но регистриращ живота ми, - толкова мое Аз, колкото и на всеки друг. Приключи ли поредната житейска драма - навремени трагедия, - наблюдателят се оттегля. За него тя е била само измислица, игра на въображението. Тъкмо тая наша двойственост често ни прави лоши приятели и съседи.

Намирам за здравословно човек да прекарва по-голямата част от времето си сам. И най-подбраното човешко обкръжение скоро доскучава и изморява. Обичам да бъда сам. Тъй и не намерих по-приятна компания от самотата. В чужбина сред множеството хора обикновено сме по-самотни, отколкото ако останем в стаята си. Човек, който мисли и работи, е винаги сам, все едно къде се намира. Самотата не се измерва в мили, с разстоянието, разделящо един човек от ближните му. В гъмжащите университетски кошери на Кеймбридж истински усърдният студент е сам като дервиш в пустиня. Фермерът може цял ден да копае на нивата или да сече дърва в гората, без да се чувства самотен, тъй като е зает с работа; но вечер му е невъзможно да седи сам вкъщи, дал воля на мислите си, а непременно трябва "да се види с приятелите", да си отдъхне и уж да си навакса за самотата през деня; нищо чудно, че недоумява как ученият може да стои сам вкъщи по цяла нощ, че и през по-голямата част от деня, при това без да му е скучно и без да го налягат черни мисли; той не може да проумее, че макар да си е вкъщи, ученият работи на СВОЯТА нива, сече в СВОЯТА гора и също като него се нуждае от отдих и компания, може би само по-тясна.

Хорското обкръжение обикновено е твърде леснодостъпно. Срещаме се много начесто, без да сме имали време да си домилеем един на друг. Срещаме се по три пъти на ден на масата, колкото да внесем нов привкус в това престаряло, мухлясало сирене, което сме самите ние. Принудили сме се да се споразумеем по определени правила, наречени етикеция и благоприличие, та тия чести срещи да станат приемливи и да не се стига до стълкновения. Срещаме се в пощата, на гости, всяка вечер край камината; живеем нагъсто, пречим си, препъваме се един в друг и тъй според мен губим част от уважението помежду си. Нищо чудно, че най-важните и значими срещи са редките. Помислете за момичетата от фабриките⁷ - те никога не са сами, та да се оставят на мечтите си. По човек на квадратна миля е най-доброто разрешение - знам го от личен опит. Ценността на човека не е в кожата му, та да е нужно да го докосваме, за да го оценим.

Чувал съм за едного, който се бил изгубил в гората и умирал от глад и изнемога под едно дърво, ала пламналото му от телесната слабост въображение облекчавало самотата му, заобикаляйки го с гротескни видения, които той вземал за действителност. Така и ние, благодарение на телесното и умственото си здраве и сила, бихме могли постоянно да се радваме на подобно, но по-нормално и естествено обкръжение и да осъзнаем, че всъщност никога не сме сами.

Вкъщи винаги имам голяма компания - особено сутрин, когато не се отбива никой. Нека си послужа с няколко сравнения, та читателят да добие представа за начина ми на живот. Не съм по-самотен от гмуреца, който гръмогласно се смее, или от езерото Уолдън. "Нима е самотно това езеро?" - питам се аз. Но ето че в лазурната багра на водите му витаят не сини дяволи, а сини ангели. И слънцето е само - освен в мрачно време, когато ни се струва, че виждаме две слънца, едно от които е лъжовно. Бог също е сам - но не и дяволът, който не се отделя от безчетното си обкръжение, от своя легион. Не съм по-самотен от лопена или глухарчето в полето, от бобовото листо или стръкчето киселец, от конската муха или пчелата. Не съм по-самотен от воденичния ручей или ветропоказателя, от полярната звезда или южняка, от априлския порой или януарската киша, от първия паяк в новопостроена къща.

През дългите зимни вечери, когато снегът се сипе безспир и вятърът вие в гората, ме посещава един стар заселник⁸, първият стопанин на тия места, за когото казват, че е изкопал езерото Уолдън, покрил дъното му с камъни и залесил бреговете му с борови гори; той ми разказва истории за стари времена и нови вечности и помежду ни - дори и без ябълки и сайдер - се възцарява ведрата атмосфера на едно приятно общуване и спокойно отношение към нещата: това е моят най-мъдър и жизнерадостен приятел, когото особено много обичам; той е по-потаен дори от Гоф и Уоли и макар да го мислят за мъртъв, никой не знае къде е гробът му. Наблизо, невидима за повечето хора, живее и една възрастна дама⁹, в чиято благоуханна градина от време на време ми е приятно да се разхождам, да бера билки и да слушам приказките й.

Нейният разказвачески талант е неизчерпаем, паметта й е по-древна от митологията, може да ми обясни как се е породила всяка легенда и на какви житейски случки почива, понеже тия случки са все от времето на младостта й. Тая здрава и румена възрастна дама се радва еднакво на всички годишни времена и навярно ще надживее децата си.

Каква неописуема невинност и доброжелателство има в Природата, как винаги слънцето, вятърът, дъждът, лятото, зимата вдъхват здраве и радост и какво съчувствие проявява към людете всичко природно - стига един човек да е онеправдан, и слънцето помръква, вятърът стене с човешки глас, от облаците се стичат сълзи, а горите сипят листа и обличат траурна одежда посред лято. Как да не се чувствам част от Природата? Нима плътта ми не е листа и пръст?

Какво ни крепи здрави, ведри, доволни? Във всеки случай не лековете на моя или твоя прадядо, а тия на нашата прабаба Природата, всецелебните билки, с които тя винаги се е поддържала млада, надживявала е толкова престарели Паровци и е подхранвала силите си с техните разлагащи се телеса. Не течността, която разни знахари загребват с мускалчета от Ахерон и Мъртво море и ни доставят в дълги, плитки, подобни на шхуни каруци, пригодени за превозване на бутилки, а глътка кристален утринен въздух е моята панацея. Утринният въздух! Ако човек не пие от него в заревото на деня, какъв смисъл има да го бутилираме и продаваме по магазините заради тия, които веднъж завинаги са загубили пропуска си за утрините на тоя свят. Но помнете: дори и в най-хладната изба той няма да кротува и до обед, а скоро ще избие запушалката и ще поеме на запад по стъпките на Аврора. Не съм поклонник на Хигия, дъщерята на стария билкар Ескулап, изобразявана със змия в едната ръка, а в другата с чаша, от която змията от време на време отпива; почитам повече Хеба, дъщерята на Юнона, която поднасяла чашата на Юпитер и имала силата да възвръща младостта на богове и хора. Тя била навярно единствената истински здрава, крепка и жизнена млада жена, която някога е бродила по света - където се появявала, настъпвала пролет.

БЕЛЕЖКИ:

1. Томас Грей, "Елегия, написана на селското гробище" (1751). [обратно]

2. Еоловата арфа била един от най-любимите музикални инструменти на Торо. Представлява струнен инструмент, който се поставя на отворен прозорец и трепти на вятъра. Еоловата арфа на Торо се пази в Конкорд. [обратно]

3. Осиан, "Крома", II, 52-54. [обратно]

4. Предградие на Бостън, където по онова време имало кланици. Тук - игра на думи: "bright" означава "сияен", а Брайт било най-разпространеното име за вол. [обратно]

5. Конфуций, "Учение за същината", XVI, 1-3. [обратно]

6. Конфуций, "Беседи и съждения", кн. IV, гл. 25. [обратно]

7. В Лоуел, Масачусетс, бил проведен опит работничките от текстилната фабрика да не се прибират вечер по домовете, а да нощуват в спални на територията на фабриката. Въпреки че тогавашните реформатори възхвалявали този опит, Торо оспорвал въздействието му върху човешката индивидуалност. [обратно]

8. Пан. [обратно]

9. Природата. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.