Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Уолдън или Живот в гората:

СТОПАНСТВО

Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Докато пишех тия страници, по-точно повечето от тях, живеех сам в гората, на миля разстояние от най-близките съседи, в къща, която си бях построил без ничия помощ на брега на езерото Уолдън край Конкорд, щата Масачусетс, и изкарвах прехраната си единствено с труда на двете си ръце. Това продължи две години и два месеца. Понастоящем отново временно пребивавам в цивилизования свят.

Не бих занимавал читателите толкова подробно със себе си, ако не бяха настойчивите въпроси на моите съграждани относно тогавашния ми начин на живот - въпроси на пръв поглед неуместни, които, имайки предвид обстоятелствата, според мен са напълно естествени и уместни. Питат ме с какво съм се хранил, не съм ли се чувствал самотен, не ме ли е било страх и ред подобни. Други се интересуват каква част от доходите си съм отделял за благотворителни цели, а хората с големи семейства искат да знаят колко бедни деца съм издържал. Затова ще помоля читателите, които не изпитват особен интерес към мен, да ме извинят, ако се опитам да отговоря на някои от тия въпроси в книгата си. В повечето книги първоличното местоимение се изпуска; в моята то ще остане, та да бъде основната й отлика, що се отнася до присъщия на всички писатели егоцентризъм - обикновено забравяме, че в края на краищата писателят винаги говори от първо лице. Не бих разказвал толкова много за себе си, ако познавах така добре някой друг. За съжаление поради недостатъчния си опит ще трябва да се огранича с тая тема. Освен това лично аз изисквам от всеки писател, без значение дали е добър или слаб, прост и искрен разказ за собствения му живот, а не преразкази за житието на други; разказ, какъвто би изпратил на близките си от някоя далечна страна - защото, ако е живял искрено, то е било в някоя далечна за мен страна. Навярно тая книга ще се приеме най-добре от бедните студенти. Що се отнася до останалите ми читатели, те ще си подберат от нея това, което важи за тях. Не вярвам да се намерят такива, които да изопнат палтото по шевовете само и само да го облекат - то ще е от полза за тия, на които е по мярка.

Няма да пиша за китайците и обитателите на Сандвичевите острови, а за вас, читатели, жители на Нова Англия, за вашия живот, особено за неговата външна страна, сиреч за условията, при които живеете във вашия град и изобщо на тоя свят, дали непременно трябва да са толкова лоши, не е ли възможно да се подобрят. Доста съм обикалял из Конкорд и навсякъде - по магазини, по канцеларии, из полето - хората ми изглеждаха отдадени на покаяние по всевъзможни и най-невероятни начини. Чувал съм, че брамините сядали между четири огъня и впервали поглед в слънцето, обесвали се надолу с главата над лумнали пламъци, гледали през рамо към небето, "додето ставало невъзможно да заемат отново нормално положение и поради изкривяването на врата да преглъщат друго освен течности", приковавали се доживот за дървета, като гъсеници мерели с телата си площта на огромни държави или заставали на един крак на върха на стълб - но дори тия прояви на доброволно мъченичество едва ли са по-ужасни от това, което всекидневно наблюдавам край себе си. Дванадесетте подвига на Херкулес са нищо пред тия, които вършат моите ближни, защото са били точно определени на брой и са имали край, а ближните ми нито убиват или залавят чудовища, нито някога завършват работата си. Те си нямат приятел Йол, който да прегори с нажежено желязо врата на хидрата, та затова на мястото на всяка посечена глава израстват нови две.

Нещастието на много от младите ми съграждани е, че получават в наследство ферми, къщи, обори, добитък, селскостопански инвентар; защото по-лесно е да придобиеш всичко това, отколкото да се отървеш от него. Да се бяха родили сред пасбищата, да бяха бозали от вълчица, щяха ясно да видят що за нива са призвани да обработват. Кой ги е направил роби на земята? Защо да изяждат по шестдесет акра, когато човеку е съдено да изяде само шепа кал1? Защо да копаят гробовете си още откак са се родили? Как да вървят напред, след като целият им живот минава под бремето на имуществото? Виждал съм толкова нещастни безсмъртни души, почти премазани и задушени от товара си, да кретат по пътя на живота, бутайки пред себе си хамбар седемдесет и пет на четиридесет фута, никога непочистваните си авгиеви обори и сто акра земя в ниви, ливади, пасбища и гори. А безимотните, непознаващи борбата с ненужното унаследено бреме, едва смогват да покорят и култивират своите няколко кубически фута плът.

Всъщност хората се заблуждават. С най-хубавото от себе си торят земята. Лъжовна съдба, обикновено наричана необходимост, ги принуждава, както е казано в една стара книга, да трупат съкровища, дето молец и ръжда ги изяждат, а крадците обират2 Животът им е глупашки и те го разбират, но едва когато наближи краят им, рядко по-рано. Съществува предание, че Девкалион и Пира създали хората, като хвърляли камъни през рамо:

    Inde genus durum sumus, experiensque laborum,
    Et documenta damus qua simus origine nati.

    "Ето защо сме корав род, на всякакъв труд издръжливи,
    даваме тъй доказателства ний от какво потекло сме."3

Ето същото в звучния римуван превод на Рали:

    From thence our kind hard-hearted is, enduring pain and care,
    Approving that our bodies of a stony nature are.

Какво е това, ако не сляпо подчинение на нелепо предание - да хвърляш камъни през рамо, без да гледаш къде падат.

Повечето хора, та дори и в тая сравнително свободна страна, поради невежество и заблуденост дотам потъват в излишни грижи и безполезен тежък труд, че не успяват да откъснат най-сладките плодове на живота: пръстите им са станали твърде непохватни и треперещи от непосилния труд. Който все работи, няма време да се почувства човек, не може да си позволи човешки отношения с хората - това би обезценило труда му на пазара. Той няма време да бъде друго освен машина. Кога да си дава сметка за своето невежество - а без подобни равносметки няма зрелост, - след като толкова често му се налага да използва познанията си? Такъв човек би трябвало първом да го облечем и нахраним безплатно, да го освежим с приятна напитка и сетне да го преценяваме. Най-добрите страни на природата ни, също като прашеца по току-що откъснат плод, могат да се съхранят само при свръхнежно докосване. А ние съвсем не се отнасяме нежно нито към себе си, нито към ближните.

На всички е известно, че мнозина измежду вас, читатели мои, са бедни, животът им е труден, понякога едва си поемат дъх. Сигурен съм, че има и такива, които не могат да заплатят вече изядените обеди или, да кажем, палтата и обувките, които ако още не са се износили, твърде бързо ще се износят, хора, стигнали до тая страница с цената на заето или крадено време, ощетявайки с един час кредиторите си. За мен е очевидно, че много от вас водят жалък, окаян живот - имам набито око. Постоянно сте под напрежение да получите работа и да се отървете от дългове, а дълговете винаги са били тресавище, римляните са ги наричали aes alienum, сиреч "чужда мед", понеже част от парите им били медни; вие живеете, умирате и се погребвате с тая чужда мед; все обещавате ли, обещавате да платите утре, а днес умирате длъжници; докарвате се на кого ли не, подсигурявате си клиентела по всевъзможни начини - стига да не са подсъдни; лъжете, подмазвате се, гласувате, угоднически се затваряте в орехова черупка4 или пък се разтапяте в подкупна голословна щедрост, та дано при вас си поръчат било обувки, шапка, палто, било карета или бакалски стоки; правите се на болни, за да заделите нещичко в случай че наистина се разболеете, скривате го в някой стар сандък или, завързано в чорап, го пъхвате в някоя цепнатина в мазилката, а може и под керемидите за по-сигурно - къде ли не криете, колкото и малко да имате.

Понякога недоумявам как може да сме толкова лекомислени, че да отделяме цялото си внимание на тая груба и някак непривична за нас проява на потисничество, като поробването на негри, когато и Северът, и Югът са под игото на такива жестоки и изтънчени поробители. Тежко е да имаш надзирател северняк, още по-тежко е с южняк, но най-тежко е да бъдеш надзирател на самия себе си. Ще ми разправят за божественото в човека! Та погледнете коларя, който ден и нощ кара стока на пазара - да не би в него да има нещо божествено? Най-висшият му дълг е да нахрани и напои конете. Защо да се замисля за живота си, нали стоката го чака! Нали работи за скуайър Суета Сует5! Какво му е тогава божественото и безсмъртното? Вижте го как се свива и трепери, как вечно от нещо се страхува - той не е нито безсмъртен, нито божествен, а роб и пленник на своето собствено мнение за себе си, изградено от собствените му постъпки. Общественото мнение е нищожен тиранин в сравнение с личното. Съдбата на човека се определя от това, което той сам мисли за себе си. Нужно е разкрепостяване на мисълта и въображението дори на Бахамските острови. Ще се намери ли един Уилбърфорс и за това? Та погледнете нашите дами, които се готвят за Страшния съд, като неспирно бродират възглавници само и само да не дават вид, че живо се интересуват от съдбата си! Като че ли може да се убива времето, без да се накърни вечността!

Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние. Тъй нареченото примирение всъщност е непреодолимо отчаяние. От пълния с отчаяние град попадаш в пълното с отчаяние село и ти остава да се утешаваш с дръзновението на норките и мускусните плъхове. Привично, макар неосъзнато отчаяние, се крие дори в игрите и развлеченията на хората. В тях няма забава, понеже ги предшества труд. А мъдростта не допуска отчаяни постъпки.

Замислим ли се за истинското предназначение на човека, както е казано в катехизиса, и за насъщните му жизнени потребности, ще излезе, че хората съзнателно са избрали сегашния си начин на живот, предпочитайки го пред много други. А всъщност те чистосърдечно вярват, че нямат никакъв избор. Бодрите и жизнени натури обаче помнят, че слънцето е изгряло на чисто небе. Никога не е късно да се откажеш от предразсъдъците си. Няма начин на мислене или поведение, колкото и да е стародавен, който да може да се приеме без проверка. Това, което днес всички повтарят или тихомълком приемат за вярно, утре може да се окаже лъжа, дим, погрешно взет за облак, от който уж ще се изсипе благодатен дъжд върху посевите. Всичко, което старите хора смятат непосилно за теб, се оказва по силите ти, щом опиташ. За старите хора - стари дела, за новите - нови. Някога не са знаели например да добиват гориво за поддържане на огъня, а днес поставят малко сухи съчки под един котел6 и обикалят земното кълбо със скоростта на птиците, която в миналото би била смъртоносна. Старостта не е по-добра помощница в поученията от младостта, тъй като е изгубила повече, отколкото е придобила. Можем да се съмняваме доколко и най-мъдрият е постигнал нещо истински стойностно само от трупане на години. Всъщност старите не могат да дадат никакъв ценен съвет на младите: собственият им опит е твърде ограничен, животът им е изцяло провален - по лични причини според тях; съхранили навярно някаква надеждица в печалното си съществуване, те просто вече не са някогашните младежи. От тридесет години живея на тая земя и още не съм чул един ценен или поне сериозен съвет от по-възрастните. Те не са ми казали нищо съществено - може би и не могат. Пред мен е животът - повече непознат, отколкото познат, но техните познания с нищо няма да ми помогнат. Ако съм придобил някакъв ценен личен опит, то определено смятам, че не го дължа на препоръките на моите наставници.

Поучава ме един фермер, че не можело да се живее само на растителна храна, защото от нея не укрепвали костите; самият той благоговейно посвещава част от деня да подсигурява на организма си необходимите продукти за тая цел. И през всичкото време, докато приказва, върви подир воловете си, които със своите налети от растителна храна кости теглят без усилие и него, и тежкото му рало. Някои неща са за най-неустойчивите и немощни среди насъщни, за други те са само лукс, а за трети са напълно непознати.

Според някои всички пътища на човешкия живот са веднъж завинаги пребродени от предците надлъж и шир и непредначертани неща няма. Ивлин пише, че "мъдрецът Соломон определил с указ дори разстоянията, на които да се засаждат дърветата, а римските претори разпоредили кога да се събират жълъди в съседските дворове, без да бъдат нарушавани правата на собственост, и каква част от жълъдите да принадлежи на собственика"7. Хипократ пък ни е оставил напътствия как да подрязваме ноктите си - точно според дължината на пръстите, нито повече, нито по-малко. Отегчението и скуката, които по всяка вероятност са изчерпали разнообразието и радостите на живота, несъмнено са стари като Адам. Човешките възможности обаче нито някога са били измервани, нито можем да съдим за тях по това, което е налице - то е твърде малко. Каквито и да са били несполуките ти досега, "не се измъчвай, дете мое - кой ще ти припише това, което не си направил?"8

Има хиляди прости начини да подложим на проверка живота си. Например като си речем: същото това слънце, което налива бобовите шушулки в градината ми, осветява цяла система от планети като нашата. Ако си бях припомнил това навреме, бих предотвратил някои грешки. Но не си го припомних, додето прекопавах боба. В какви само великолепни тройки се подреждат звездите! Какви ли далечни и непознати същества от различните кътчета на Вселената наблюдават в тоя миг една и съща звезда? Природата и човешкият живот са тъй разнообразни, както и самите ние. Кой би могъл да предскаже какво ще предложи другиму бъдещето? Може ли да има по-голямо чудо от това за миг да прогледнем с очите на друг? Така за час бихме живели във всички световни епохи, във всички светове на епохата. История, поезия, митология! Не съм чувал за по-въздействащи и по-познавателни описания на чуждия опит.

Преобладаващата част от тъй нареченото добро в душата си аз смятам за зло и ако се разкайвам за нещо, то най-вероятно е за доброто ми държание. От какъв ли демон съм бил обладан, та съм се държал толкова благоприлично? И най-мъдрата мисъл да изречеш, старче, ти, живелият седемдесет години9, и то нелишен от почести, аз ще чувам един безпрекословен глас, който ще ме оттласква от словата ти. Младите винаги са бягали от начинанията на старите като от заседнали в плитчина кораби.

Мисля, че спокойно можем да се доверяваме значително повече на живота. Можем да сведем грижите за себе си до тия, които полагаме за другите от все сърце. Природата е нагодена към нашата слабост точно толкова, колкото и към силата ни. Непрестанното безпокойство и напрежение у някои хора е почти неизлечимо заболяване. Така сме устроени, че преувеличаваме значимостта на извършената от нас работа. А колко много е неизвършеното! Ами ако се разболеем? Как само вечно сме нащрек! Готови сме да живеем и без вяра, стига да можехме да я пренебрегнем; след цял ден напрежение вечер неохотно прочитаме молитвите си и се предаваме на неизвестността. Толкова искрено и всецяло сме се самопринудили да благоговеем пред начина си на живот, че сме отрекли всякаква възможност за промяна. Няма друг начин, казваме си ние, докато всъщност начините наброяват радиусите, които могат да се изтеглят от един център. Всяка промяна е чудо за нас; но това чудо става всеки миг. Конфуций казва: "Да знаеш, че знаеш каквото знаеш и че не знаеш каквото не знаеш - това е същинското познание."10 Един човек да успее да овладее с разума си онова, което витае във въображението му, и всички хора ще изградят живота си на тоя принцип.

Нека поразмислим за какво всъщност са тия тревоги и безпокойства, за които вече стана дума, както и доколкото е нужно да се тревожим или най-малкото да се опасяваме. Би било от полза известно време да се поживее просто и непретенциозно, макар и посред цивилизацията, та дори само за да се разбере кои са насъщните ни потребности и първичните способи за задоволяването им. Или да се прелистят тефтерите на някогашните търговци, за да се види какво най-вече са купували едновремешните хора, с какво са се запасявали, сиреч какво е било от първа необходимост за тях. Защото прогресът през вековете е повлиял твърде малко върху основните закони на човешкото съществуване, та скелетите ни едва ли по нещо се различават от тия на предците ни.

Под НАСЪЩНИ ПОТРЕБНОСТИ разбирам всичко онова, придобито от човека със собствени усилия, което винаги е било или от продължителна употреба е станало дотолкова съществено за човешкия живот, че малцина поради невежество, бедност или философски убеждения опитват да минат без него. За много живи същества насъщно в тоя смисъл е едно-единствено нещо - Храната. На прерийния бизон му трябват няколко инча сочна трева и вода за пиене - най-много да потърси Подслона на гората или планинската сянка. Животните не се нуждаят от друго освен от Храна и Подслон. А насъщните потребности на човека при нашия климат могат съвсем точно да се сведат до четири: Храна, Подслон, Облекло и Топливо; не са ли ни подсигурени, не можем свободно и успешно да решаваме истинските проблеми на живота. Човекът е изобретил не само къщите, но също и дрехите, и готвената храна, а случайното откриване на топлината на огъня и сетнешното й използване, отначало смятано за лукс, вероятно е породило потребността му да се грее. Такава вторично придобита природа наблюдаваме и у котките и кучетата. Посредством Подслона и Облеклото ние съвсем оправдано съхраняваме собствената си телесна топлина; при излишък на топлина обаче, сиреч при наличие на Топливо, когато външната топлина надвиши телесната, вече като че ли можем да говорим за начало на готварството. Разказвайки за жителите на Огнена земя, естественикът Дарвин изтъква как той и хората му, дебело облечени, насядали плътно около огъня, и въпреки това зъзнещи, с изумление наблюдавали голите туземци "да се обливат в пот от прекомерна жега"11. Излиза, че докато жителят на Нова Холандия спокойно ходи гол, европеецът трепери в дрехите си. Не е ли възможно да се съчетае издръжливостта на дивака с интелигентността на цивилизования човек? Според Либих човешкото тяло е пещ, а храната - гориво, което поддържа горенето в белите дробове. При студено време ядем повече, при топло - по-малко. Телесната топлина е резултат от бавно горене; болестите и смъртта настъпват, когато горенето рязко се усили или, обратно, когато поради недостиг на гориво или дефект в тягата огънят угасне. Разбира се, телесната топлина не бива да се отъждествява с огън, така че да приключим със сравненията. От всичко, казано дотук, можем да заключим, че при животните понятията "живот" и "телесна топлина" са почти синоними. Ако разгледаме Храната като гориво, което поддържа огъня в тялото ни, а Горивото служи, за да се приготви същата тая Храна или пък за да се повиши собствената ни топлина с външна помощ, то Подслонът о Облеклото имат единствената задача да съхраняват така извличаната и поглъщана топлина.

Следователно нашата основна потребност е да поддържаме телата си топли, да поддържаме жизненонеобходимата ни топлина. Затова полагаме толкова усилия не само за Храната, Облеклото и Подслона, но и за постелята, нашата нощна одежда - ограбваме гнездата, скубем птичите гърди, та да си приготвим и един подслон в подслона, също както къртицата реди постеля от тревички и листа на дъното на дупката си. Беднякът често се оплаква, че му е студено в тоя свят; тъкмо на студа - както на природния, така и на социалния - отдаваме голяма част от несгодите си. Лятото в някои географски ширини осигурява на човека подобие на райски живот. Топливото му е необходимо само за да приготвя храната си; неговият огън е слънцето, чиито лъчи му поднасят готови за ядене повечето плодове. Когато Храната е разнообразна и леснодостъпна, Облеклото и Подслонът стават напълно или почти излишни. В наше време и в нашата страна, както съм се уверил от личен опит, предметите от първа необходимост включват нож, брадва, лопата, ръчна количка, а за хората на умствения труд - лампа, хартия и няколко книги. Всичко това може да се подсигури на нищожна цена. И все пак се намират неразумни люде, които отиват накрай света, по разни диви и нездравословни места12, и отдават десет, че и двадесет години от живота си на търговия само и само да могат насетне да поживеят - сиреч да поддържат телесната си топлина - и да умрат в Нова Англия. Живеещите в разкош поддържат не просто телесна топлина, а неестествена горещина; както казах по-горе, те се пържат - разбира се, a la mode13.

В голямата си част разкошът и тъй наречените удобства не само не са необходими, но са същински препятствия за усъвършенстването на човечеството. Мъдреците винаги са живели по-просто и по-оскъдно дори от бедняците. Никой не е бил външно по-беден и вътрешно по-богат от древните китайски, индийски, персийски и гръцки мъдреци. Малко знаем за тях. Забележително е, че и толкова знаем. Същото важи и за реформаторите и благодетелите от по-късни времена. Можеш да бъдеш безпристрастен и мъдър наблюдател на човешкия живот само от позиция, която бих нарекъл доброволна бедност. Животът в разкош ражда единствено разкош, без значение дали в селското стопанство, търговията, литературата или изкуството. В наше време има професори по философия, но не и философи. Лекциите върху истината изместват живота с истината. Да бъдеш философ не означава просто да имаш проницателна мисъл, нито дори да основеш школа, а да обичаш мъдростта дотолкова, че да живееш според нейните повели - просто, независимо, възвишено и с вяра. Означава да разрешиш някои от проблемите на живота не само теоретически, но и практически. Успехът на големите учени и мислители най-често напомня успеха на придворния, а не тоя на краля или героя. Те се задоволяват да живеят постарому, тъй както са живели бащите им, без да сложат началото на по-извисен клон от човешкия род. Защо се изражда човечеството? Защо запада семейството? Каква е същината на разкоша, който обезсилва и унищожава народите? Сигурни ли сме, че той не е проникнал и в свободния ни живот? Философът изпреварва своето време дори и с външната страна на живота си. Той не се храни, подслонява, облича и топли като съвременниците си. Може ли да е философ и да не поддържа телесната си топлина с по-съвършени средства от обикновените хора?

След като се е стоплил по начините, които описах, какво още му трябва на човек? Още от същата топлина? Не. По-обилна и питателна храна ли, по-голяма и красива къща, по-изискано и разнообразно облекло или по-многобройни, неугасващи и жарки огньове? Не, щом си подсигури необходимото за живот, човек има и друг избор, освен да трупа излишества - вече освободен от черния труд, да се хвърли стремглаво в живота. Ако почвата се окаже подходяща и семето пусне в нея корени, сетне то лесно ще я пробие със стъблото си. Защо човек пуска такива дълбоки корени в земята, ако не за да се въздигне към небето? Благородните растения се ценят заради плодовете, които дават високо над земята14, на слънце и въздух, а не като обикновените, които се отглеждат само заради корените, а отгоре често биват подрязвани, та трудно може да се разбере как цъфтят.

Нямам намерение да предписвам правила на силните и мъжествени натури, които могат да се справят с всяко положение, било в рая или в ада, които строят по-великолепно и харчат по-щедро дори от най-богатите, без при това ни най-малко да се ощетяват и без да знаят откъде идват средствата им за живот - ако, разбира се, такива люде съществуват, а не са само плод на мечти; няма да поучавам и ония, които черпят увереност и вдъхновение от настоящето такова, каквото е, и бдят над него нежно и всеотдайно като влюбени - до известна степен включвам и себе си в това число; не ще наставлявам и людете, които при всякакви обстоятелства се чувстват на мястото си - те най-добре си знаят дали е така. Обръщам се най-вече към масата недоволни, които напразно оплакват било участта си, било лошите времена, след като могат да ги подобрят. А най-неудържимо и безутешно хленчат тия, които твърдят, че изпълнявали дълга си. Обръщам се и към богатите на вид, ала всъщност най-ужасяващо бедните, които са натрупали имане, но не знаят нито как да го използват, нито как да се отърват от него и тъй сами са си надянали златни и сребърни окови.

Опитам ли да разкажа как ми се е искало да живея преди години, навярно ще изненадам читателите, частично запознати с действителната ми житейска история, и положително ще озадача ония, които не знаят нищичко от нея. Затова ще се спра само на някои от най-съкровените си начинания.

Във всяко годишно време, във всеки час на деня и нощта съм се стремял да сграбчвам мига и да го отмятам с чертичка в собствения си календар, да будувам при срещата на двете вековечности15 - миналото и бъдещето, - осъществявана само в настоящето, да бъда винаги нащрек. Ще ме извините за някои неясноти, но колкото и да не искам да пазя тайни, те са в самата същност на моите занимания, различни от повечето други. Бих се радвал да разкажа всичко, което знам за тях, и никога не ще напиша на вратата си: "Вход забранен!".

Преди много време загубих ловджийско куче, дорест кон и гургулица16 и още продължавам да ги търся. Доста хора разпитвах за тях, обяснявах къде биха могли да ги срещнат и на какви повиквания се обаждат. Случиха се двама-трима, които били чували лая на кучето и тропота на коня и дори били виждали гургулицата да се скрива зад облак - изглеждаха толкова загрижени да ги намерят, сякаш самите те ги бяха загубили.

Да изпреварваш не само изгрева и развиделяването, но по възможност и самата Природа! Колко утрини - и зиме, и лете, - преди който и да било от съседите ми да се е заловил за работа, аз вече бях подхванал моята! Несъмнено мнозина съграждани са ме виждали да се прибирам, вече приключил работата си - я фермери, поели в зори за Бостън, я дървари, тръгнали към гората. Нито веднъж наистина не съм помогнал на слънцето да изгрее, но повярвайте, беше крайно необходимо да присъствам на изгрева.

Само колко есенни, че и зимни дни съм прекарвал извън града, заслушан във вятъра, улавящ посланието му и копнеещ да го разглася! Затичан насреща му, оставах без сили и дъх. Отнасяше ли се до някоя политическа партия, то бъдете сигурни, че щяха да го отпечатат още в утринния брой на "Газет". Случваше се да се покатеря на някоя скала или дърво и да гледам кой се задава по пътя, та пръв да съобщя за пристигането му, или пък вечер да очаквам на някой планински връх небето да пропадне, та нещичко да си уловя - макар че все улавях твърде малко, а и то се изпаряваше на слънцето като манна небесна.

Дълго време работих като репортер в едно списание със сравнително малък тираж, чийто редактор до ден-днешен не смята за нужно да публикува дописките ми, поради което, както често се случва с писателите, не съм получил нищо за труда си. В моя случай обаче възнаграждението се съдържа в самия труд.

Доста години прослужих като доброволен инспектор по снежните бури и пороищата и съвестно изпълнявах задълженията си; отговарях ако не за големите пътища, то за горските пътеки и просеки, като прехвърлях мостчета над падините и ги поддържах проходими по всяко време на годината, стига следите по тях да сочеха, че са нужни на хората. Наглеждах дивите зверове от околността, които създават много неприятности на грижовните пастири, като прескачат стоборите; държах под око и отдалечените кътчета на фермите, макар невинаги да знаех на коя точно нива се трудят тоя ден Джонас или Соломон - за мен това беше без значение. Поливах червените боровинки, черешите-дивачки, червените борове, черните ясени, белите лози и жълтите теменужки - да не загинат при засуха.

Казано накратко и без да се хваля, доста време прекарах така в усърден труд, додето не стана съвсем ясно, че в края на краищата съгражданите ми няма да ме включат в списъка на градските чиновници и да ми отпуснат скромно възнаграждение. Сметките, които водех напълно добросъвестно, така си и оставаха непроверени и, естествено, още по-малко биваха изплащани. Впрочем това изобщо не ме е вълнувало.

Неотдавна един странстващ индианец-кошничар спрял пред дома на известен адвокат, мой съсед. "Ще си купите ли от моите кошници?" - попитал. "Нямаме нужда от кошници" - бил отговорът. "Така значи! Да не искате да ни уморите от глад?" - възкликнал индианецът и си тръгнал. След като се е нагледал как процъфтяват предприемчивите му бели съседи и особено адвокатът, комуто е достатъчно да изплете своите пледоарии, за да дойдат като с магическа пръчка богатството и общественото положение, индианецът трябва да си е казал: "И аз ще се заловя за работа, ще плета кошници, това мога." Мислел си е, че неговата задача приключва с изплитането на кошниците, а купуването им е задача на белия човек. Не се е досещал, че покупката трябва да е изгодна за другия или поне да му бъде представена за изгодна, че може би се налага да изработи нещо друго, което да заслужава парите на купувача. И аз веднъж бях изплел една много фина кошница, но тя не се оказа на сметка за никого. Въпреки това обаче не си направих извода, че не ми е изгодно да плета кошници и вместо да се уча да ги правя така, че да са на сметка за другите, научих се как да избягвам необходимостта да ги продавам. Това, което хората са свикнали да признават като житейски успех, е само една от разновидностите му. Защо да я превъзнасяме за сметка на всички останали?

Като разбрах, че моите съграждани не възнамеряват да ми предложат длъжност в съда, енорията или където и да било другаде и трябва да се оправям сам, по-непоколебимо и отпреди обърнах поглед към гората, където ме познаваха далеч по-добре. Реших незабавно да осъществя намерението си, без да изчаквам да събера необходимите средства, осланяйки се само на оскъдното, с което разполагах. Установих се край езерото Уолдън, не за да заживея евтино или оскъдно, а за да се отдам на собствените си занимания, без да ми се пречи; защото не толкова жалко, колкото глупаво би било да се откажа от тях поради липса на достатъчно здрав разум, предприемчивост и делови способности.

Винаги съм се старал да придобия изрядни делови навици - те са необходими всекиму. Ако, да кажем, търгуваш с Небесната империя, достатъчна е една малка крайбрежна кантора в някое Салемско пристанище. Ще изнасяш типични за страната суровини - лед, борови трупи, по малко гранит, - и то винаги в плавателни съдове родно производство. Търговията ще е изгодна. А това предполага нищичко да не изпускаш изпод око, едновременно да бъдеш и кормчия, и капитан, и собственик, и застраховател; сам да купуваш, да продаваш и да водиш сметките; да прочиташ всички писма и лично да им отговаряш; денонощно да контролираш разтоварването на стоките, всеки миг да бъдеш навсякъде, че току-виж оставили най-ценния товар на брега на Джърси17; сам да си бъдеш телеграф, неспирно прехвърлящ хоризонта, откликващ на всеки поел към пристанище кораб; постоянно да си готов да снабдяваш огромните далечни пазари; винаги да си осведомен за състоянието им, за изгледите за война и мир навсякъде по света; да предугаждаш развоя на търговията и цивилизацията, като се ползваш от проучванията на всички експедиции, от новооткритите водни пътища и последните постижения на навигацията; да изучаваш морските карти, да знаеш разположението на рифовете и новопоставените фарове и шамандури; постоянно да сверяваш с логаритмическите таблици, защото поради грешка в изчисленията много кораби, пътуващи към гостоприемни пристанища, са се разбивали в скалите (нека си припомним загадъчната съдба на Лаперуз); да бъдеш в крак със световната наука; да изучаваш живота на великите откриватели, мореплаватели, търсачи на приключения, търговци - от Ханон и финикийците, та чак до наши дни; и най-накрая периодично да правиш опис на стоката си, за да бъдеш наясно с търговските си възможности. Тая работа е изпитание за способностите на човека, тъй като въпросите за печалбата и загубата, за изгодната сделка, за приспадането на тарата и разноските по транспорта, както и всевъзможните други изчисления изискват универсални познания.

Езерото Уолдън ми се стори подходящо от стопанска гледна точка не само заради железопътната линия и ледодобива; то разполага и с други преимущества, които не би ми било от полза да оповестявам, а при това е с удобно местоположение и стабилен терен наоколо. Тук няма блата за пресушаване като край Нева, макар че може да се строи само върху колове, които сам забиваш. Чувал съм, че ако при западен вятър и по време на ледохода Нева придойде, може да помете Петербург от лицето на земята.

Тъй като предприемах своето начинание без обичайните за подобни случаи капиталовложения, за читателя може би е трудно да се досети откъде са се взели безусловно необходимите ми средства. Що се отнася до Облеклото18 - веднага да дойдем на практическата страна на въпроса, - ние като че ли се съобразяваме повече със стремежа си към новото и с хорското мнение, отколкото с действителната му полезност. Припомним ли на деловия човек, че смисълът на облеклото е, първо, да задържи телесната топлина и, второ, съобразно със сегашните разбирания, да прикрива голотата, той ще прецени колко много необходима и важна работа би свършил, без нищо да добавя в гардероба си. Кралете и кралиците, които само по веднъж обличат една дреха, макар да е специално изработена от придворните шивачи, не познават удоволствието да носиш удобна дреха по мярка. Те по нищо не се различават от дървените стойки, на които се окачват новите дрехи. Ден след ден дрехите ни все повече се приспособяват към нас, белязани от нрава на своя притежател, додето накрай с тях не ни се разделя почти толкова, колкото и с телата, та също прибягваме до грижи и медицинска помощ за възстановяването им. Досега никой не е паднал в очите ми, задето е имал кръпка на дрехата си; убеден съм обаче, че у повечето хора стремежът към елегантни или поне чисти и здрави дрехи надделява над стремежа към чиста съвест. А всъщност неизкърпените дрехи не издават никакъв друг грях освен немарливост. Понякога провокирам познатите си с въпроси като тоя: "Бихте ли обули панталон с кръпка или с два шева над коляното?" Повечето възкликват тъй, сякаш това би провалило бъдещето им. По-лесно биха докуцукали до града със счупен крак, отколкото да се приберат със скъсан панталон. Станала ли е злополука с краката на джентълмена, това може да се поправи; ако обаче подобна злополука е сполетяла крачолите на панталона му, надежда няма - защото той се съобразява не с достойното за уважение, а с уважаваното от обществото. Познаваме съвсем малко хора и твърде много палта и панталони. Облечете някое плашило в костюма си, застанете гол до него и ще видите, че повечето хора ще започнат да поздравяват плашилото. Неотдавна минавах край една нива и като видях шапка и палто, окачени на прът, веднага разпознах собственика й. Само дето беше по-очукан от градушките в сравнение с последния път, когато се видяхме. Разказвали са ми за едно куче, което лаело по всеки непознат, приближил облечен къщата на господаря си, но лесно притихвало, ако крадецът бил гол. Интересно дали хората ще съумяват да спазват обществената йерархия, ако им бъдат отнети дрехите. А вие ще съумеете ли да определите при това условие кои от група цивилизовани люде принадлежат към висшата класа? Мадам Пфайфер разказва, че пристигайки в азиатската част на Русия по време на дръзновеното си околосветско пътешествие от изток на запад, почувствала нужда да се преоблече, тъй като се намирала "в цивилизована страна, където... съдят за хората по дрехите"19. Така е дори и в градовете на нашата демократична Нова Англия, където случайно придобитото богатство, излагано на показ посредством дрехи и екипажи, е достатъчно, за да спечели всеобщо уважение за притежателя си. Но преизпълнените с уважение към богатството - при цялата им несметност - в действителност са диваци, които се нуждаят от мисионер. На това отгоре дрехите са породили шиенето - един наистина безкраен труд. Женските тоалети във всеки случай никога нямат край.

Веднъж открие ли призванието си, човек няма нужда от нов костюм, за да му се отдаде - старият, потънал кой знае откога в таванския прах, ще му свърши добра работа. Износените обувки ще служат на героя по-дълго, отколкото на слугата му - ако героите изобщо имат слуги, - а още по-стародавни от обувките са босите нозе, които също могат да му бъдат от полза. Само тия, които ходят по балове и участват в законодателни комисии, имат нужда от много костюми - да ги сменят толкова често, колкото пъти се променя човекът в тях. Но додето с това палто и тоя панталон, с тая шапка и тия обувки мога да се моля на Бога, други не ми трябват, не е ли тъй? Ще се намери ли изобщо човек, който да е износвал палтото си, дордето съвсем се протрие, така че да не може от благотворителни подбуди да го даде на някое бедно момче, а то от своя страна на някой още по-беден - или може би по-богат, след като се задоволява с по-малко и от това? Моят съвет е да стоите по-далеч от ония дела, които изискват ново палто наместо нов човек. Не е ли нов човекът, как ще му прилегне новото палто? Ако се впускате в ново начинание, пробвайте със старите дрехи. Хората не се задоволяват с какво да е, искат онова, което имат, не само да върши работа, но и да бъде лично. Може би не трябва да си купуваме ново палто, колкото и протрито и мръсно да е старото, додето не сме извършили нещо такова, че да се почувстваме нови хора: тогава в старото палто ще бъдем като ново вино в стари мехове20. И при нас, както при птиците, смяната на перушината трябва да бележи поврат в живота. В периода на линеенето гмурецът отлита към уединени места. Змията съблича старата си кожа, а гъсеницата - топлата си шуба. Така и при нас дрехите не са нищо повече от бренна обвивка21. Не го ли разберем, превръщаме се в нещо, което не сме, и в последна сметка неизбежно падаме и в своите, и в людските очи.

Навличаме дреха връз дреха, все едно сме екзогенни растения, натрупващи слой подир слой. Горните дрехи, често тънки и префърцунени, са нашият епидермис, фалшивата ни кожа, която няма жизненоважна роля и прокъса ли се тук-таме, вредата не е голяма; по-дебелите дрехи, които носим постоянно, са нашата клетъчна тъкан, кората ни; ала ризите са нашето лико, същинската ни обвивка - без нея ставаме беззащитни и загиваме. Убеден съм, че навсякъде по света по определено време на годината се носи някаква разновидност на риза.

Човек би трябвало да се облича тъй просто, че да може да сваля дрехите си на тъмно и да живее съсредоточено във всяко отношение, за да бъде готов, ако врагове завземат града му, да го напусне с празни ръце и спокойна душа, също като древния философ22. Една плътна дреха в повечето случаи е по-добра от три тънки и може да се набави на съвсем достъпна цена. При положение че едно топло палто може да се купи за пет долара и да изкара също толкова години, че плътните панталони струват два долара, чифт ботуши от волска кожа - долар и половина, една лятна шапка - четвърт долар, а зимната шестдесет и два цента, като още по-добре е да си я направиш сам, сиреч без пари, посочете ми бедняка, облякъл се тъй с лично спечелени средства, който няма да бъде почитан от умните люде.

Поискам ли да си поръчам определен модел дреха, шивачката надменно ми отвръща: "Това вече не се носи!", без да уточнява от кого не се носи, сякаш цитира някакъв авторитет, безличен като самата Съдба, и доста се затруднявам, додето получа каквото желая, просто защото тя не може да повярва, че говоря сериозно и наистина съм толкова неблагоразумен. Чуя ли тия загадъчни слова, винаги потъвам в размисъл, повтаряйки си всяко едно поотделно, дано разбере доколко безличното "не" се е свързало с моето Аз и доколко авторитетно може да се намесва в неща, които непосредствено ме засягат; накрая ме обзема желание да отвърна по същия загадъчен начин: "Вярно, че доскоро не се носеше, но вече се носи." Какъв е смисълът шивачката да ми взема мярка, след като не мери характера ми, а само широчината на раменете ми, сякаш са закачалка за дрехи? Вместо да боготворим Грациите и Парките, ние боготворим Модата. С безгранична авторитетност тя преде, тъче и крои. Ако главната маймуна в Париж си нахлупи пътническа шапка, всички американски маймуни ще я последват начаса. Понякога губя надежда да срещна поне малко простота и почтеност у хората. Те първо би трябвало да минат през мощна преса, която изстиска старите им разбирания, така че дълго да не могат да се опомнят; но дори и тогава в нечия глава ще се развие личинка, излюпила се от незнайно как попаднало яйце - тия яйца и огън не ги гори, - и всички усилия ще отидат напразно. Все пак да не забравяме, че египетската пшеница е достигнала до нас благодарение на мумиите.

Общо взето, според мен не може да се твърди, че у нас или в която и да било друга страна начинът на обличане се е издигнал до равнището на изкуство. Засега хората носят каквото им попадне. Подобно корабокрушенци, те навличат отгоре си всичко, което открият по брега, и периодично, според географската ширина, се надсмиват над своя маскарад. Всяко поколение се присмива на отминалата мода и сляпо се придържа към новата. За нас костюмите на Хенри VIII и кралица Елизабет са тъй забавни, колкото ако бяха принадлежали на крал и кралица от Канибалските острови. Всяка дреха, взета отделно от човека, е жалка и нелепа. Само сериозните очи, гледащи от нея, и чистият живот, протичащ в нея, карат присмеха да замлъкне и освещават одеждите на един народ. Ако Арлекин се превива от стомашни болки, костюмът му също ще трябва да изрази състоянието му. Но ако войник е поразен от граната, дрипите му придобиват достолепието на пурпурни одежди.

Детинските и дивашките пристрастия на мъже и жени към все нови и нови модели дрехи принуждават немалко хора да въртят и превъртат калейдоскопите, додето открият десените и кройките, които ще бъдат на мода. Производителите знаят, че това са само прищевки. От два десена, различаващи се единствено по цвета на някоя и друга нишка, единият може да се разпродаде начаса, а другият да залежи по рафтовете и на следващия сезон изведнъж да се окаже най-модният. На тоя фон татуировките съвсем не изглеждат тъй отвратителни, както се твърди. Те не са проява на варварство просто защото проникват дълбоко в кожата и не могат да бъдат подменяни.

Не мисля, че нашата фабрична система23 е най-добрият начин да се снабдяват хората с дрехи. С всеки изминал ден положението на американските работници се доближава до това на английските - и нищо чудно, след като крайната цел, доколкото съм чувал и наблюдавал, не е изработването на хубави и качествени дрехи за хората, а обогатяването на корпорациите. В последна сметка хората постигат само това, което са си поставили за цел. Ето защо, макар да е възможно да се провалят още в самото начало, те трябва да си поставят високи цели.

Що се отнася до Подслона, няма да отричам, че това е насъщна потребност, въпреки че могат да се дадат примери за хора, просъществували дълго време без подслон, и то в страни, по-студени от нашата. Самюъл Лейнг пише, че "лапландците, облечени в кожи и нахлузили кожени чували през главите и раменете си, могат нощи наред да спят на снега при температура, смъртоносна за човека във вълнени дрехи". Виждал го бил с очите си. И добавя: "Поначало лапландците не са по-издръжливи от останалите хора."24 По всичко личи обаче, че още в незапомнени времена човекът е открил удобствата, които предлага домът, и не е изключено изразът "домашен уют" първоначално да се е отнасял повече до къщата, отколкото до семейството - макар че изобщо едва ли има някакъв смисъл в ония географски ширини, където представата за подслон се свързва единствено със зима или дъждовен сезон, а в оставащите две трети от годината няма нужда от друго освен от слънчобран. Някога през лятото и в нашия климат домът е служел само за нощно убежище. В индианските карти един вигвам символизира изминатия през деня път, а поредица от вигвами, изрязани или нарисувани на дървесна кора, сочи колко пъти е станувало племето. Мъжеството и силата не са дадени на човека, за да стеснява окръжаващия го свят, издигайки около себе си стени. Отначало той е бил бос и бездомен и макар да се е чувствал прекрасно в ясно и топло време, пороите и снеговете, да не говорим за тропическото слънце, много скоро биха унищожили рода му, ако не беше се скрил под покрив. Притчата разказва, че Адам и Ева се покривали с листа, преди да имат дрехи. Човекът се е нуждаел от подслон, от топлина и покой - най-напред за тялото, а сетне и за душата.

Можем да си представим оня миг от детството на човешкия род, когато някой предприемчив смъртен е пропълзял до скалните дупки да дири подслон. Всяко дете преоткрива в някаква степен света - обича да е навън, дори да е влажно и студено, да играе на къща и на конче, защото така му подсказва инстинктът. Кой не помни с какво любопитство се е вглеждал като дете в скалните откоси и пещерите? Това е неподправеният копнеж на най-древните ни предци, които още живеят в нас. От пещерите сме преминали към покриви от палмови листа, дървесна кора и клони, от опнато ленено платнище, трева и слама, та до греди и дъски, камъни и керемиди. И вече сме стигнали дотам, че не знаем какво е живот на открито и живеем по-затворено, отколкото можем да си представим. Огромно разстояние дели домашното огнище от полята. Добре би било да прекарваме повече дни и нощи без прегради между нас и небесните тела, гласът на поета по-рядко да се чува изпод покрив, светецът по-често да скита бездомен. Птиците не пеят по пещерите, гълъбите не спотайват невинността си по гълъбарниците.

Все пак, ако човек възнамерява да си строи къща, негов дълг е да прояви поне малко от характерното за инките здравомислие, та после да не се озове я в работилница, я в лабиринт без изход, музей, приют за бедни, затвор или разкошна гробница. Първо помислете колко скромен подслон му трябва всъщност. Виждал съм в нашия град индианци от племето пенобскот да живеят в шатри от тънко памучно платно, когато навън е натрупало близо фут сняг, и съм си мислил, че биха се зарадвали на още по-дълбок сняг, тъй като по-добре ще ги пази от вятъра.

Навремето, когато въпросът как да преживявам честно, без да накърнявам нужната за същинските ми занимания свобода, ме безпокоеше много повече, отколкото сега - станал съм по-безчувствен за жалост, - обръщах поглед към големия дървен сандък до железопътните релси, шест на три фута, в който работниците държаха инструментите си през нощта; той ме навеждаше на мисълта, че ако човек здравата го е закъсал с парите, би могъл за един долар да се сдобие с такъв сандък и като му пробие няколко дупки, колкото да влиза въздух, нощем и в дъжд да се приютява вътре, да захлупва капака над себе си и да бъде свободен в любовта и в душата си. Такава възможност съвсем не ми изглеждаше лоша, камо ли пък жалка: лягаш си, когато поискаш, тръгваш, щом се събудиш, и никакви хазаи не те преследват за наем. Колко хора издъхват от тегобата на наеми за големи и луксозни кутии, макар че не биха издъхнали от студ в сандък като тоя. Съвсем не се шегувам. Битовите въпроси допускат лекомислено отношение, но то не ги решава. Някогашните корави и закалени хора, живеещи предимно на открито, строели жилищата си с материали, които намирали в готов вид в природата. Гукин, надзорник на индианците от колонията в Масачусетс, пише през 1674 година: "Най-хубавите индиански шатри са старателно защитени от влага и студ посредством плътно покритие от дървесна кора, смъкната от дърветата по времето, когато се наливат със сок, и пресована на големи плоскости, още преди да е започнала да съхне... По-лошите, покрити с рогозки, изплетени от някакъв вид камъш, също така не пропускат влага и студ, на все пак не са като първите... Виждал съм шатри с дължина от шестдесет до сто фута и широчина тридесет фута... Често съм отсядал в индиански вигвами и ми е било тъй топло, като в най-хубавите английски къщи."25 Гукин добавя, че вътре вигвамите били застлани и окичени с изкусно бродирани рогозки и имало най-разнообразни домакински съдове. Индианците дотолкова били напреднали, че при ветровито време покривали дупката на върха на шатрата с рогозка, която можела да се отмества отдолу с помощта на въженце. Такова жилище се строяло за ден, най-много два, а се прибирало и вдигало наново за няколко часа; при това всяко семейство притежавало свое жилище или поне част от жилище.

В периода на дивачеството всяко семейство е имало подслон, не по-лош от тоя на останалите и напълно удовлетворяващ нищожните му примитивни нужди; но мисля, че ще е съвсем правомерно да кажа, че макар птиците небесни да си имат гнезда26, лисиците - бърлоги, а диваците - вигвами, в съвременното цивилизовано общество едва половината семейства притежават собствени жилища. В големите градове, където цивилизацията вече се е наложила, броят на хората с жилища е нищожен. Всички останали се превръщат в доживотни бедняци, като плащат за тая външна обвивка, станала необходимост и зиме, и лете, годишен наем колкото цената на цяло село индиански вигвами. Нямам намерение да изтъквам колко по-лошо е да живееш в наето жилище, отколкото в собствено, макар да е съвсем очевидно, че дивакът притежава собствено жилище, защото не му струва почти нищо, докато цивилизованият човек наема жилище, понеже няма средства за собствено, пък и за наетото едва му достигат. Да, ще ми възрази някой, но плащайки наем, бедният цивилизован човек си подсигурява дом, който прилича на палат пред тоя на дивака. За двадесет и пет до сто долара годишно - така се движат наемите у нас - той получава достъп до всички блага, придобити в течение на столетия - просторни стаи, чисто измазани и облепени с тапети, ръмфордова камина27, венециански щори, водна помпа, автоматична брава, голяма изба и какво ли не още. Защо тогава ползващият тия придобивки в повечето случаи е само един БЕДЕН цивилизован човек, а лишеният от тях дивак е богат според своите разбирания? Ако признаем, че цивилизацията действително е подобрила условията на живот - по моему е така, макар че само мъдрите умеят истински да се ползват от подобренията й, - то трябва да се докаже, че и жилищата са се усъвършенствали, без да бъдат оскъпени, а цената на една вещ за мен се измерва с количеството човешки живот, изразходвано за направата й наведнъж или постепенно. В нашия край къщите струват средно осемстотин долара, а за да бъде събрана тая сума, са необходими десет-петнадесет години от живота на един работник, дори и да не е обременен със семейство - изчислявам го при средна дневна заработка един долар, защото някои получават повече, други по-малко. Излиза, че човек трябва да похаби повече от половината си живот, за да спечели пари за СОБСТВЕН вигвам. Ако пък плаща наем, не се знае дали е избрал по-малката от двете злини. Умно ли ще постъпи дивакът, ако замени вигвама си за палат при тия условия?

Сигурно вече е станало ясно, че що се отнася до отделния индивид, цялата полза от поддържането на тая излишна собственост като запас от средства за в бъдеще, за мен се свежда до покриването на погребалните разноски. А нима човекът е създаден, за да се самопогребва?

Така или иначе това е една от основните разлики между цивилизования човек и дивака; макар да не се и съмнявам, че когато животът в цивилизованото общество е бил превърнат в ИНСТИТУЦИЯ, която почти изцяло поглъща силите на отделния индивид, уж за да се съхрани и усъвършенства расата, се е мислело за всеобщото благо. Искам само да посоча каква жертва принасяме днес на тая придобивка и да предложа тъй да устроим живота си, че да се ползваме от всичките удобства на цивилизацията, без да се подлагаме на никакви неудобства. Що разумявате вие, които казвате: "Сиромасите всякога имате със себе си"28 и "Отците ядоха кисело грозде, а зъбите на чедата оскоминяха"?

"Докато съм жив, говори Господ Иехова, няма вече да употребите тази пословица в Израел.

Ето, всичките души са мои: както душата на бащата, така и душата на сина е моя: която е душа съгрешила, ще умре."29

Наблюдавам своите ближни, конкордските фермери, които в никакъв случай не живеят по-зле от останалите слоеве на населението, и си мисля, че двадесет, тридесет, ако не и четиридесет години са прекарали в труд - като примерно с една трета от него са изплатили къщите си, - за да станат действителни собственици на фермите си, наследени заедно с ипотеките или купени с взети на заем пари, което все още не ми се е удало. Вярно, че ипотеките понякога надхвърлят стойността на фермата, така че тя сама по себе си се превръща в огромна ипотека, но въпреки това винаги се намира готов наследник, ако и да твърди, че знае действителното състояние на нещата. В разговор с данъчните инспектори установих с изумление, че се затрудняват да изброят и десетина души в града, чиито ферми да не са ипотекирани. Искате ли да узнаете историята на едно имение, идете в банката, където е ипотекирано. Човек, заплатил фермата си със собствен труд, е толкова рядко явление, че всеки ще ви го посочи. Съмнявам се, че има такива в Конкорд. Ако се говори, че повечето търговци - до деветдесет и седем процента - щели да се разорят, това е валидно и за фермерите. Що се отнася до търговците обаче, както уместно отбелязва един от тях, несъстоятелността им не е същинска финансова несъстоятелност, а просто невъзможност да изпълнят поетите задължения - иначе казано, става дума за фалит от морален характер. Само че това представя нещата в несравнимо по-лоша светлина, пък и навежда на мисълта, че може би и останалите три процента не са успели да спасят душите си и всъщност са претърпели по-тежък фалит, отколкото честно фалиралите. Разорение и неизпълнение на задълженията - ето трамплина, от който цивилизацията ни отскача и се премята презглава, докато дивакът стои върху неогъваема плоскост: глада. И все пак Мидълсекската изложба на добитък се провежда ежегодно с БЛЕСТЯЩ УСПЕХ, сякаш частите на селскостопанската машина до една са в пълна изправност.

Фермерът се мъчи да реши проблема с прехраната по начин, по-сложен от самия проблем. Търгува с цели стада добитък, за да припечели за връзки за обувки. С ненадминато умение залага капан с най-фини пружинки, за да си налови средства и независимост, но едва обърнал се, вече е приклещил в него собствения си крак. Ето защо е беден, ето защо сме бедни и всички ние - потънали в разкош, но лишени от безбройните блата, достъпни за дивака. Чапман го е казал:

    "Суетното човешко общество
      - заради земния разкош -
    до въздух свежда цялата небесна благодат."30

И ако все пак фермерът придобие собствеността над къщата, в която живее, той може да се окаже не по-богат, а по-беден отпреди, тъй като всъщност къщата е станала негов собственик. Според мен Мом основателно е възнегодувал, че къщата, която Минерва му построила, "не била на колела, та да може да се отървава от неприятните съседи". Това възражение важи и днес, понеже къщите ни са тъй масивни, че в тях се чувстваме по-скоро като в затвор, отколкото като в дом, а неприятните съседи, които ни се ще да избягваме, сме самите ние с цялата си низост. Познавам поне две тукашни семейства, които от поколения искат да продадат имотите си в покрайнините и да се преселят в града, но все не успяват, така че едничка смъртта ще ги избави.

Да приемем, че в последна сметка МНОЗИНСТВОТО от хората ще могат било да си купят, било да наемат модерна къща с всичките там удобства. Подобрявайки къщите обаче, цивилизацията не е подобрила в същата степен хората, които ще ги обитават. Създала е дворци, но не е могла тъй лесно да създаде благородници и крале. АМИ АКО ЦИВИЛИЗОВАНИЯТ ЧОВЕК НЯМА ПО-ВЪЗВИШЕНИ СТРЕМЕЖИ ОТ ДИВАКА, АКО ПРЕЗ ПО-ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ ЖИВОТА СИ РОБУВА НА ПРОСТАШКИ ПОТРЕБНОСТИ И МАТЕРИАЛНИ ОБЛАГИ, ЗАЩО ДА МУ СЕ ПОЛАГА ПО-ДОБРО ЖИЛИЩЕ?

А какво става с бедното МАЛЦИНСТВО? Ще се окаже, че съществува точно съотношение между тия, които по условия на живота са превъзмогнали дивачеството, и другите, които са паднали на още по-ниско стъпало. Богатството на една класа се уравновесява от нищетата на друга. От едната страна е дворецът, от другата - приютът за "безмълвни бедняци". Несметните роби, построили пирамидите, за да бъдат погребвани в тях фараоните, били хранени с чесън и заравяни, както дойде. Майсторът, изваял корнизите на двореца, се прибира да нощува в жилище, което е по-лошо и от вигвам. Погрешно е да се мисли, че ако в дадена страна са налице обичайните белези на цивилизацията, не е възможно голямата част от жителите й да бъдат сведени до равнището на диваци. В случая имам предвид израждането на бедняците, не на богаташите. Достатъчно е да обърна поглед към копторите, простиращи се по цялата дължина на железопътните линии - това последно постижение на цивилизацията, - за да го констатирам; при всекидневните си разходки виждам как човешки същества живеят в кочини, където вратите не се затварят през цялата зима, та да влиза светлина, и липсват дърва, дори е трудно да си го представиш, а млади и стари ходят прегърбени, постоянно присвити от нищета и студ, закърнели във физическото и духовното си развитие. Струва си наистина да обърнем поглед към класата, която с труда си осъществява достиженията на нашето време. Към нея спадат всички работници в Англия - тоя всемирен приют за бедни. Или да вземем ирландеца - бял, сиреч минава за образован. Физическото му състояние не може да се сравнява с това на северноамериканския индианец, на островитянина от Южните морета или на който и да е дивак, преди да се е изродил от съприкосновението с цивилизования човек. При това съм уверен, че ръководителите на диваците по нищо не отстъпват от средния цивилизован ръководител. Сравнението само доказва каква убогост може да съпътства цивилизацията. Едва ли е необходимо да споменавам работниците от Южните щати31, които произвеждат основната износна продукция на страната ни, а и те самите са се превърнали в основен продукт на Юга. Ще се огранича с тия, които спадат към тъй нареченото СРЕДНО жизнено равнище.

Изглежда повечето хора никога не са се замисляли що е дом и цял живот тънат в ненужна немотия, защото са решили, че непременно трябва да имат жилище като това на съседите. Все едно да поискаме да облечем всичко, което шивачът е ушил, или пък, пренебрегнали шапките от палмови листа и мармотовите калпаци, да се заоплакваме, че не можем да си купим корони! Ако обаче бъде създадено жилище, по-удобно и по-изискано от нашето, всички ще признаят, че не могат да си го позволят. Мигар вечно ще се стремим към повече материални блага и никога не ще се почувстваме задоволени? Мигар почтените граждани вечно ще втълпяват на младите със съвети и личен пример необходимостта да се сдобият преди смъртта си с известен брой непотребни галоши, чадъри и празни стаи за празноглави гости? Защо и нашата мебелировка да не е проста като у бедуините и индианците? Помисля ли за благодетелите на човешкия род, които възхваляваме като пратеници небесни, носители на божествени дарове, въображението ми не рисува ни кортежи, ни коли, натоварени с модерна мебелировка. Да речем - странна идея, нали? - че колкото повече превъзхождаме бедуините морално и умствено, толкова по-богато обзавеждаме домовете си. Та жилищата ни са буквално задръстени от вещи! Една добра домакиня би изхвърлила голяма част от тях на боклука, за да не оставя недовършена сутрешната си работа. Сутрешната работа! Во името на Аврориния румянец и музиката на Мемнон, кажете ми: каква трябва да е СУТРЕШНАТА РАБОТА на човека в тоя свят? Държах на писалището си три парчета варовик, но ужасен проумях, че трябва всекидневно да ги бърша от прах, при положение че всичко в главата ми е потънало в прах, та с отврата ги изхвърлих през прозореца. Как тогава да си обзаведа жилище? По-добре да живея под открито небе: по тревата не се наслоява прах, ако човек не разорава земята.

Модата, следвана тъй усърдно от тълпата, е дело на разгулните богаташи. Пътешественикът разбира това много бързо, започне ли да отсяда по уж отбраните страноприемници, където гледат на него като на някакъв Сарданапал и го обсипват с такива нежни грижи, че ако им се остави, твърде скоро ще го лишат от мъжественост. Мисля, че хвърляме повече средства за лукса във влаковете, отколкото за сигурността и удобството, така че има опасност купетата съвсем да заприличат на модерни гостни с всичките им дивани, отоманки, сенници и какви ли не още ориенталски вещи, предназначени за дамите от харемите и за женствените обитатели на Небесната империя, които вещи Джонатан постоянно мъкне от Изтока, но би се срамувал да узнае названията им. По-добре да седя на тиква, но сам, отколкото да ме ръгат с лакти върху кадифена възглавничка. По-добре да пътувам по земята с волска каруца и да дишам чист въздух, отколкото да се отправя към небето в луксозен туристически вагон32 и през целия път да се тровя от зловоние.

В своя прост и оголен живот първобитният човек е имал поне това предимство - да бъде, вярно само временно, гост сред Природата. Негов подслон била шатрата, той се подкрепял с храна и сън, и бил готов да продължи пътя си; скитал из долините, кръстосвал равнините или изкачвал планинските върхари. Край на това обаче! Хората са се превърнали в оръдия на оръдията на труда. Човекът, който безгрижно е късал плодове, за да утоли глада си, вече е станал фермер, а оня, който е търсил подслон под дърветата - собственик на жилище. Отдавна вече не спираме на бивак през нощта - тъй здраво сме се окопали в земята, че сме забравили небето. Възприели сме християнството единствено като по-усъвършенствано ЗЕМЕДЕЛИЕ. За тоя свят сме си построили семейни жилища, а за оня - семейни гробници. Най-великите произведения на изкуството представят борбата на човека да си възвърне свободата, но ние виждаме в тях само украса за своето убожество и забравяме възвишения им смисъл. В нашия град няма място макар и за едно ИСТИНСКО произведение на изкуството, ако изобщо е достигнало до нас, тъй като в живота, в къщите и по улиците ни липсва подходящ пиедестал за него: няма дори пирон да закачиш картина, камо ли да се намери постамент за бюста на някой герой или светец. Като си помисля как се строят и заплащат къщите у нас и как се поддържа домакинството в тях, направо недоумявам как подът им не пропада под нозете на госта, додето се прехласва по евтините дрънкулки над камината, та да се озове върху здрава и твърда, па макар и най-обикновено земя в избата. Забелязал съм, че тъй нареченият охолен и изискан живот се достига чрез скок и не мога да се любувам на красящите го ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО, тъй като съзнанието ми е изцяло заето с тоя скок. Запомнил съм, че най-голямото постижение на дълъг скок, изпълнен без помощта на уреди, само благодарение на човешките мускули, принадлежало на някакво номадско племе араби и възлизало на двадесет и пет фута. Всеки друг обаче би скочил по-малко, ако няма трамплин. Затова първият въпрос, който се изкушавам да задам на разполагащите с такава непристойна собственост, е: какъв е вашият трамплин? От кои сте - от деветдесет и седемте процента губещи или от трите печелещи? Отговорите ли ми, навярно ще мога да разгледам джунджурийките ви и да им се възхитя. Но когато е пред коня, каруцата не е нито красива, нито полезна. Преди да кичим къщите си с красиви предмети, трябва да оголим стените, да оголим живота си и да поставим началото на истински красив живот сред истинска красота; а дотогава най-добре ще развиваме усета си към красивото сред Природата, където няма да ни пречат ни къщи, ни техните собственици.

Старият Джонсън пише в своето "Чудотворно провидение", че първите заселници по тия места, негови съвременници, "живеят в землянки, които изкопават в подножието на някой хълм като свой първи подслон, а пръстта нахвърлят връз насечени дървета и палят димни огньове пред входовете". Те не си правели къщи - продължава той, - додето земята по божия милост раждала, за да ги изхрани; първата година обаче добивът бил толкова оскъден, че те задълго трябвало да режат хляба съвсем на тънко. През 1650 година секретарят на провинция Нова Нидерландия дава на холандски по-подробни сведения за желаещите да се заселят там: "Жителите на Нова Нидерландия и особено на Нова Англия, които нямат в началото средства да си построят къщи по вкус, правят един правоъгълен изкоп в земята като за зимник, шест-седем фута дълбок, с дължина и широчина, каквито сметнат за необходимо, плътно покриват стените му първо с дърво, а сетне с дървесна кора или нещо друго, та да не се рони пръстта; застилат пода с дъски, покриват с греди отвора, а отгоре издигат гредореден покрив, върху който нареждат дървесна кора или зелен чим, та да могат на сухо и топло да изкарат със семействата си две, три, че и четири години; от само себе си се разбира, че слагат и прегради в зависимост от числеността на семейството. Когато колонизацията беше в началото си, богатите и знатни люде в Нова Англия също се устройваха в такива жилища по две причини: първо да не губят време за строеж и сетне храната да не им достигне и, второ, да не обезкуражават безчетните бедни работници, които бяха докарали със себе си от Родината. След три-четири години, когато в страната се разви селското стопанство, те си построиха красиви къщи, за които похарчиха по няколко хиляди."33

Постъпвайки по тоя начин, предците ни са проявили известно благоразумие, водени сякаш от убеждението, че първо трябва да се задоволяват най-неотложните нужди. Но задоволени ли са днес най-неотложните ни нужди? Мине ли ми през ум да си купя разкошно жилище, веднага ме възпира мисълта, че страната ни още не е дозряла за ЧОВЕШКАТА култура и днес сме принудени да режем ДУХОВНИЯ си хляб значително по-тънко, отколкото предците ни са рязали пшеничения. Не че трябва да се отрича архитектурната украса, та дори и в най-трудните времена, но нека красотата покрива жилищата ни там, където се съприкосновяват с живота ни, а не отвън, тъй както седефът покрива тялото на мидата. Къде ти! Влизал съм в няколко разкошни жилища и добре знам с какво са покрити.

Макар да не сме се изродили дотам, че да не можем и днес да живеем в пещери и вигвами и да се обличаме в кожи, по-добре е все пак да се възползваме от придобивките, които дължим на човешката изобретателност и трудолюбие. В край като нашия човек може по-лесно и на по-ниска цена да си подсигури дъски, шинди, вар и тухли, отколкото удобна пещера, цели трупи, достатъчно количество дървесна кора или дори подходяща глина и плоски камъни. Говоря осведомено по тоя въпрос, тъй като съм запознат с него както теоретически, така и практически. С малко повече находчивост можем да използваме тия материали тъй, че да станем по-богати и от най-богатите днес и да превърнем цивилизацията в благодат. Цивилизованият човек е помъдрял и насъбрал опит дивак. Но да се върнем към моето начинание.

В края на март 1845 година взех на заем една брадва и се отправих към гората край езерото Уолдън, където смятах да си построя къща; там се залових да отсека няколко високи, островърхи и млади бели бора. Трудно се започва, без да си взел едно-друго на заем, но може би това е най-благородният начин да приобщиш ближния към своите намерения. Собственикът на брадвата не пропусна да отбележи, че я пазел като зеницата на очите си. Затова пък му я върнах по-остра, отколкото беше. Работех на един чудесен хълм, покрит с борова гора, през която се виждаше езерото и малка полянка с едва покарали борчета и лески. Ледът още не бе се разтопил, макар тук-там да проблясваше водната повърхност, и беше целият тъмен и огизнал. Додето работех там, на няколко пъти преваля слаб сняг, но обикновено, когато вървях покрай железопътната линия към къщи, жълтеникавата пясъчна ивица блещукаше в маранята, релсите грееха на пролетното слънце и аз дочувах песента на чучулигите, калугериците и другите птички, дошли да споделят още една година с нас. Бяха ония прекрасни пролетни дни, през които зимата на нашето недоволство34 си отива заедно с топящия се сняг, а животът започна да излиза от вцепенението си. Веднъж, когато острието на брадвата ми отхвръкна от дръжката, та трябваше с камък да вбия клин от зелена леска и да натопя брадвата в езерото, за да набъбне дървото, една пъстра змия се шмугна във водата и остана на дъното през цялото време, додето бях там, сиреч повече от четвърт час, без да помръдне - навярно защото още не бе излязла напълно от зимното вцепенение. Помислих си, че и при хората е същото, щом остават в сегашното си жалко и примитивно състояние, но стига живителната сила на пролетта да се разлее в жилите им, те несъмнено ще се издигнат до по-духовно съществуване. И друг път съм попадал в мразовити утрини на змии с отчасти сковани тела, очакващи слънцето да ги раздвижи. На първи април валя дъжд, който разтопи леда, а в ранните часове на деня, когато се стелеше гъста мъгла, дочух един заблуден гъсок да пляска напосоки из езерото и да кряска объркан, сякаш бе самият дух на мъглата.

И тъй, няколко дена сякох дървата и дялах греди и мертеци, служейки си само с малката брадва и неспохождан от никакви годни за споделяне мъдри мисли, си тананиках тия стихчета:

    Казваме, че знаем много,
    но празнословим най-убого -
    изкуство и наука
    не водят до сполука.
    Вятър краткотраен
    е всичко, дето знаем.

Насякох носещи греди шест инча широки, одялах от двете страни голяма част от подпорите и само от едната страна мертеците и дърветата за пода, оставяйки кората, така че да бъдат хем прави, хем значително по-здрави от бичени дъски. В двата края на всяка подпора старателно издялах шип или жлеб, тъй като вече бях взел на заем и други инструменти. Работният ми ден в гората не беше твърде дълъг, но обикновено си носех по малко хляб с масло, загънат във вестник, та да мога да прочета вестника по пладне, седнал на купчината свежи борови клони и похапвайки от хляба, наситен с боров аромат от ръцете ми, целите покрити с плътен слой смола. Бях станал по-скоро приятел, отколкото враг на боровете, понеже - отсичайки няколко - ги бях опознал добре. Случваше се екотът от брадвата ми да привлече някой пътник и двамата сладко да си поприказваме сред нападалите трески.

Към средата на април - нали не бързах с работата си, а й се наслаждавах - скелето на къщата бе готово и вече можеше да се вдигне. От по-рано бях купил за дъски бараката на Джеймс Колинс - ирландец, работник на Фичбъргската железопътна линия. Бараката на Джеймс Колинс минаваше за изключително хубава. Когато се отбих да я видя, той не си беше вкъщи. Заоглеждах я, без отначало да ме забележат отвътре, тъй като прозорецът бе много вдлъбнат и висок. Бараката бе малка, с островърх покрив, но повече от това нищо не се виждаше, понеже бе тъй плътно притисната от петфутова грамада боклук, та приличаше на купчина тор. Покривът бе най-здравата й част, макар и доста изкорубен и разсъхнат от слънцето. Праг нямаше, а под вратата целогодишно зееше отвор за кокошките. Мисис Колинс се подаде навън и ме покани да разгледам. Кокошките се разбягаха при влизането ми. Вътре беше тъмно. Подът бе почти изцяло пръстен - влажен, лепкав, зловонен, само тук-таме останала по някоя дъска, защото не е било възможно да се махне. Жената запали лампа, за да ми покаже покрива и стените отвътре, а също че дъсченият под продължава и под леглото, като ме предупреди да внимавам да не пропадна в зимника - два фута дълбока яма. Мертеците си ги бивало, рече ми тя, и дъските си ги бивало, че и прозореца си го бивало, имал си дори стъкла доскоро, само че котката ги строшила. Имаше печка, легло, стол, дете, родено тук, копринен чадър, огледало в позлатена рамка и нова, маркова кафемелачка, окачена на младо дъбче - толкова. Споразумяхме се на бърза ръка, понеже, додето оглеждах, Джеймс се бе върнал: разбрахме се аз да му платя вечерта четири долара и двадесет и пет цента, а той да освободи бараката в пет часа на другия ден, като междувременно не я продава другиму; в шест часа заранта аз да вляза в правата си на собственик. По-добре би било да дойда по-рано, посъветва ме Джеймс, за да се избягнат някои възможни, макар и съвсем несправедливи претенции, що се отнася до арендата на земята и дървата за огрев. Това било единственото затруднение, увери ме той. В шест часа на идния ден го пресрещнах на пътя заедно със семейството му. В един голям вързоп бе събрано цялото им имущество: постеля, кафемелачка, огледало, кокошки - всичко освен котката, която избяга в гората; там тя подивя, а сетне, разправят, се хванала в капан за мармоти и в края на краищата от жива и дива станала мъртва котка.

Още същата сутрин измъкнах пироните и разглобих бараката, след което с една ръчна количка малко по малко превозих дъските до езерото и ги нахвърлях по тревата, за да се избелят и изправят на слънцето. Докато бутах количката по горския път, веднъж-дваж ми се обади подранил дрозд. Един малчуган на име Патрик предателски ме уведоми, че додето превозвам дъските, съседът Сийли, ирландец, пъхал в джоба си още годните пирони, скоби и клинове, макар че, щом ме съзреше да се връщам, той ставаше да поздрави и гледаше към опустошението с най-невинен и безучастен поглед, изпълнен с най-чисти помисли, мърморейки, че днес трудно се намирала работа. Той беше просто зрител и тъй спомагаше това уж незначително събитие да се приравни по стойност с оттеглянето на боговете от Троя35.

Изкопах зимник, шест фута широк и седем дълбок, в южния край на една височинка, където преди е имало мармотова дупка - под корените на смрадликата и къпината и надолу, където нямаше и следа от растителност, а само ситен пясък, в който картофите не биха измръзнали и при най-голям студ. Не покрих стените с камъни, но тъй като слънчевите лъчи не можеха да проникнат до тях, пясъкът и досега не е помръднал. Справих се за не повече от два часа. Беше ми изключително приятно да копая с мисълта, че в повечето географски ширини хората дълбаят в земята, за да намерят по-равномерна температура. И под най-хубавата градска къща днес ще откриете изба, в която държат плодове и зеленчуци също както едно време; и дълго след като къщата вече я няма, потомството ще я разпознава по изкопа в земята. Къщата си остава нещо като портал пред входа на дупката.

Най-после в началото на май заедно с няколко приятели, които помолих за помощ повече заради добросъседските отношения, колкото от необходимост, вдигнахме скелето. Никой повече от мен не се е радвал на толкова високопоставени помощници. Ще ми се да вярвам, че им е писано един ден да участват в издигането на по-величествени постройки. Нанесох се в къщата на четвърти юли - веднага щом я покрих и обковах с дъски; така внимателно бях одялал и огладил краищата на дъските, че пасваха идеално една връз друга и беше изключено да пропускат влага; преди обаче да се заема с пода, иззидах основата на огнището, за което на ръце донесох камъни от езерото. Огнището изградих на есен, когато приключих оранта с мотика и още не бе дошло време да се отоплявам - дотогава си готвех навън, рано сутрин и направо на земята; и до днес съм убеден, че в някои отношения тоя начин на готвене е по-удобен и по-приятен от обичайния. Ако преди да се е опекла питката, завалеше, прикрепях няколко дъски над огъня и сам се скривах под тях, за да я наглеждам - тъй прекарвах приятни минути. През тия дни, когато ръцете ми бяха твърде заети, четях малко, но затова пък всяко късче хартия, което се въргаляше по земята или ми служеше да хващам съдовете, или да застилам масата, ми доставяше точно толкова удоволствие, колкото и "Илиадата".

Заслужава си да се строи още по-бавно, отколкото строих аз, като се осмисля значението, което имат в живота на човека, да кажем, вратата, прозорецът, избата, таванът и никога нищо да не градим, додето не сме намерили по-добро основание от задоволяването на временните си нужди. Когато човек сам строи къщата си, постига нещо от оная хармония, с която птицата вие гнездото си. Кой знае дали ако хората строяха сами жилищата си и просто и почтено осигуряваха препитанието си, поетическата дарба нямаше да е повсеместно развита, тъй както при птиците, които пеят, докато правят гнездата и изхранват челядта си! Уви! Ние постъпваме също като авлигите и кукувиците, които оставят яйцата си в чужди гнезда и не радват никого с кресливите си, немелодични гласове. Нима завинаги сме отстъпили насладата от строителството на зидарите и дърводелците? Какво означава архитектурата за повечето хора! Никога не е било по време на разходка да попадна на човек, отдаден на просто и естествено занятие, като това да си строи къща. Сами сме се свели до брънки от обществения механизъм. Човек не е единствено шивач, но и проповедник, търговец, фермер. Кога ще се сложи край на това разделение на труда? И кому е нужно то в края на краищата? Несъмнено някой би могъл дори и да МИСЛИ вместо мен, но не е желателно това да става за сметка на способността ми да мисля сам.

Вярно е, че тъй наречените архитекти не са малко у нас и дори чух за един, който прокарвал идеята за осмисленост и практическа обвързаност, сиреч за красота на архитектурните орнаменти, смятайки че е направил откритие. Всичко добре от негова гледна точка, но всъщност само на крачка от обичайната дилетантщина. Сантиментален реформатор в архитектурата, той е започнал от корнизите наместо от основите. Искал е да вложи смисъл в архитектурните орнаменти, както се слага бадемче или зрънце кимион в захаросаните сливи - макар че според мен бадемите са по-здравословни без захар, - без да го е еня дали в неговите жилища хората ще живеят смислено. Мигар някой разумен човек се е замислил, че орнаментите са само нещо външно и повърхностно, че костенурката се е сдобила с петнистата си коруба, а мидата - със сияйната си перлена черупка съгласно същата спогодба, с която жителите на Бродуей са получили своята църква на Светата Троица. Човек няма нищо общо с архитектурното оформление на жилището си, тъй както и костенурката с това на корубата си; същото е с войника, който пилее време да боядисва знамето в цвета на воинската си доблест, когато врагът неизбежно ще разбере истината, види ли го да пребледнява в часа на изпитанието. Представях си как гореспоменатият архитект, наведен над някой корниз, плахо нашепва на простичките обитатели своята полуистина, която те знаят много по-добре от него. Цялата заобикаляща ме архитектурна красота бавно се е породила отвътре навън, от потребностите и своеобразието на обитателите, които са я създали със собствените си ръце, с някаква несъзнателна простота и благородство, без изобщо да помислят за външна ефектност; всяка архитектурна красота, която е писано да се появява занапред, ще се основава на естествената красота на живота. Най-интересните по своята архитектура жилища у нас - както е известно на художниците - са най-простичките и скромни дървени колиби на сиромашта; единствен животът на техните обитатели, чиито раковини са те, а не разните особености на фасадата, ги прави ЖИВОПИСНИ; не по-малко интересна ще бъде и вилата на гражданина, когато животът му стане също тъй прост и благодатен за въображението и всякакъв ламтеж за външен блясък на дома му го напусне. Голяма част от архитектурните орнаменти са направо безсмислени и един по-силен есенен вятър би могъл да ги помете също като разкошните пера от шапката на някоя дама, без това ни най-малко да навреди на самата сграда. Без АРХИТЕКТУРА могат тия, чиито изби не са пълни с маслини и вина. Какво би станало, ако се бе вдигнал шум и около стилистичните орнаменти в литературата и архитектите на нашите библии бяха похабили толкова време за корнизите, колкото архитектите за църквите ни? Така се стига до БЕЛЕТРИСТИКАТА, ИЗЯЩНИТЕ ИЗКУСТВА и техните привърженици. Всъщност какво го засяга човек под какъв ъгъл ще са разположени дъските над главата му и под краката му и в какъв цвят ще е боядисана къщата му! Единствено ако сам е редил дъските и боядисвал къщата, това би имало известно значение за него; но напусне ли душата тялото му, оказва се, че все едно цял живот е гласил гроба си - свидетели сме на гробовна архитектура и думата "дърводелец" не е нищо повече от синоним на "гробар".

В своето отчаяние или безразличие към живота някой беше казал: "Гребни от пръстта край нозете си и боядисай дома си в нейния цвят." Може би е имал предвид сетното ни тясно жилище? Хвърли един обол, за да разбереш. Колко ли свободно време е имал! Че защо да гребваме шепа пръст? По-добре да боядисваме къщите си в цвета на лицата си - нека пребледняват и се изчервяват заради нас. Ето ви начин да се подобри жилищната архитектура! Подготвите ли ми подходящи орнаменти, аз ще си ги закича.

Направих огнището, преди да е дошла зимата, и доуплътних стените, макар че не пропускаха влага, с груби, току-що насечени шинди, чиито краища трябваше да оглаждам с ренде.

Ето че вече имах плътно облицована и измазана къща, десет на петнадесет фута, с осемфутови подпорни греди, с таван и долап, с по един голям прозорец от всяка страна, с два капака на тавана, с врата на единия край и тухлено огнище насреща й. При обичайните цени на материалите и без да се включва работата, понеже я свърших съвсем сам, стойността на къщата ми излезе, както следва (привеждам всички тия подробности, понеже малцина могат да посочат точно колко струват жилищата им, а още по-малко, да не кажа никой, знаят цените на отделните материали):

    Дъски . . . . . . . . . . . . . . . . $ 8,03 1/2 Главно от бараката
    Стари шинди за покрива и стените. . . . 4,00
    Летви . . . . . . . . . . . . . . . . . 1,25
    Две стари прозоречни рамки със стъкла . 2,43
    Хиляда стари тухли. . . . . . . . . . . 4,00
    Две каци вар. . . . . . . . . . . . . . 2,40     Скъпо ми излезе
    Четина. . . . . . . . . . . . . . . . . 0,31     Дойде ми в повече
    Желязна греда за огнището . . . . . . . 0,15
    Пирони. . . . . . . . . . . . . . . . . 3,90
    Панти и винтове . . . . . . . . . . . . 0,14
    Резе. . . . . . . . . . . . . . . . . . 0,10
    Креда . . . . . . . . . . . . . . . . . 0,01
    Превоз. . . . . . . . . . . . . . . . . 1,40     Повечето неща
                                                     пренесох сам
                                  - - - - - - - - - -
                                 Общо:   $ 28,12 1/2

Това е всичко, като изключим дървения материал, камъните и пясъка, които ползвах с правата на заселник. Имам също малка дървена пристройка, направена предимно от материалите, които ми останаха от къщата.

Готов съм да си построя друга къща, която по блясък и великолепие да надминава всяка една в Конкорд, стига да ми доставя същото удоволствие и да не струва повече от сегашната.

Тъй разбрах, че един човек на умствения труд, нуждаещ се от жилище, може да си го подсигури до живот срещу сума, не по-голяма от досегашния му годишен наем. Ако изглежда, че се хваля повече от допустимото, ще кажа в свое оправдание, че го правя заради човечеството, а не толкова заради себе си, и всичките ми отклонения и непоследователности ни най-малко не накърняват верността на твърдението ми. Въпреки повсеместната подлост и притворство - плява, която и аз не мога да отделя от зърното36 и страдам от нея като всеки друг, - ще дишам свободно и ще си чувствам разкрепостен; това е несравнимо облекчение за тялото и душата и съм решил твърдо, че няма от излишна скромност да стана адвокат на дявола. Ще ми се да поговоря за истинското положение на нещата. Наемът за малко по-голяма от моята студентска стая в Кеймбридж е тридесет долара годишно - макар че на строителната компания й е излязло по-евтино, защото ги е строила по тридесет и две под един покрив - и на това отгоре наемателят е принуден да търпи многобройни и шумни съседи, а може да се случи и на четвъртия етаж. Как тогава да не мисля, че ако бяхме подходили по-мъдро към тия въпроси, не само нямаше да се нуждаем от толкова образованост, защото до голяма степен щяхме да сме я постигнали, но и разходите по обучението ни значително биха се снижили. Удобствата, които се предоставят на един студент в Кеймбридж или където и да било, изискват от него десет пъти по-голям разход на жизнени сили, отколкото при смислено споразумение между двете договарящи се страни. Това, което изисква най-много пари, никога не е най-необходимото за студента. Обучението например е съществено перо в разходите му за семестъра, докато несравнимо по-ценното образование, получено от общуването с най-издигнатите хора на времето, не струва никакви пари. Да се основе колеж, обикновено означава да се открие подписка за долари и центове, след което при сляпо придържане към доведения до крайност принцип за разделението на труда - принцип, който винаги трябва да се приема с едно наум - да се повика предприемач, който непременно обръща всичко на печалба; той наема ирландци или други някакви работници, за да положат основите на колежа, а междувременно бъдещите студенти са предупредени да се подготвят за постъпване - и за всичките тия недомислия трябва да плащат идните поколения. Според мен би било ПО-ДОБРЕ, ако студентите и всички останали, които искат да извлекат полза от колежа, сами полагаха основите му. Студентът, който се е добрал до желания отдих, избягвайки системно всякакъв полезен труд, всъщност се е добрал до позорен и безсмислен отдих, лишавайки се от опита, който единствен прави отдиха плодотворен. Да не искате да кажете - веднага ще ми възрази някой, - че студентите трябва да работят с ръцете вместо с главите си? Не съвсем, но имам предвид нещо, което може да се стори на този някой почти същото: имам предвид, че студентите трябва не да ИГРАЯТ на живот, не само да ИЗУЧАВАТ живота, додето обществото ги издържа в тая скъпа игра, ами пълноценно да го ЖИВЕЯТ от началото до края. А как ще се научат да живеят, ако не от собствен жизнен опит? Така според мен ще развият мозъците си не по-зле, отколкото с математиката. Искам ли един младеж да има познания в науката и изкуството, аз няма да се поддам на общоприетата практика и да го пратя при някой професор, който да го посвети във всичко друго, само не и в изкуството да живее: да наблюдава света с телескоп или микроскоп, но не и със собствените си очи; да е вещ в химията, а да не знае как се прави хлябът; да познава механиката, но и не как се изкарва хлябът; да открива нови спътници на Нептун, а да не вижда сламките в собствените си очи37; нито пък да разбира на какъв нехранимайко самият той е спътник; и додето наблюдава чудовищата в капка оцет, да бъде погълнат от тълпящите се наоколо му чудовища. Кой ще е напреднал повече в края на месеца: момчето, което само си е направило джобно ножче от руда, изкопана и разтопена лично от него, и е прочело само толкова, колкото му е било необходимо, или момчето, което е посещавало лекциите по металообработване в съответния институт и е получило ножче "Роджърс" от баща си? Кое от тях първо ще си пореже пръста? Завършвайки колежа, за свое удивление узнах, че бил съм изучавал навигация38! Една обиколка да бях направил покрай пристанището, повече щях да разбирам от навигация. Дори и на бедния студент преподават не друго, а ПОЛИТИЧЕСКА икономия, докато с икономията на живота или, иначе казано, с философията никой в нашите колежи не смята за нужно да се занимава. В резултат студентите четат Адам Смит, Рикардо и Сей, а бащите им затъват в дългове.

Както е с колежите, така е и със стотици други "съвременни достижения" - илюзорното в тях преобладава, обективната полза не винаги е налице. Дяволът продължава да извлича немалка печалба от някогашния си дял и от по-късните си влогове в тях. Нашите изобретения често се оказват красиви играчки, отвличащи вниманието ни от сериозните неща. Те не са нищо повече от усъвършенствани средства за постигането на несъвършена цел - при това твърде лесно постижими, все едно да отидеш с влака до Бостън или Ню Йорк. Нямаме търпение да осъществим телеграфна връзка между Мейн и Тексас - обаче Мейн и Тексас може да нямат какво да си кажат. И да се озоват в затрудненото положение на оня човек, който изгарял от желание да се запознае с една знатна глуха дама, но когато й го представили и му подали слуховата й фунийка, разбрал, че няма какво да й каже. Нима главното е да се говори бързо, а не смислено? Стремим се да прокопаем тунел под Атлантика и да скъсим с няколко седмици разстоянието между Стария и Новия свят: ами ако първата вест, достигнала до жадното американско ухо, е, че принцеса Аделаида е заболяла от магарешка кашлица? В края на краищата оня, който препуска с една миля в минута, съвсем не носи най-важните новини - той не е нито евангелист, нито пък се храни с рожкови и див мед. Едва ли Летящият Чайлдърс39 е отнесъл и един чувал жито на мелницата.

Казва ми един познат: "Не мога да разбера защо не спестяваш - та нали обичаш да пътуваш; ако имаш пари, би могъл още днес да вземеш влака за Фичбърг и да се наслаждаваш на гледката." Само че аз съм по-мъдър - разбрал съм, че най-бързо стига тоя, който върви пешком. Затова тъй отвръщам на моя познат: "Дай да опитаме кой ще пристигне пръв. Разстоянието е тридесет мили, а билетът - деветнадесет цента, горе-долу една надница. Помня времето, когато на работниците по същия тоя път плащаха по шестдесет цента дневно. И тъй: тръгвам пеша и стигам, преди да се е стъмнило - случвало ми се е да вървя седмици наред. През това време ти ще си изработил дневната си заплата и по някое време утре, а може и още довечера, ако си съумял бързо да си намериш работа, ще пристигнеш на уреченото място. Вместо да се разходиш до Фичбърг, ще трябва почти цял ден да се бъхтиш тук. Така че дори железопътните линии да опашат целия свят, пак бих те изпреварил, а що се отнася до опознаването на страната и изобщо до добиването на подобен род опит, без съмнение ще те превъзхождам."

Това е общовалиден закон и никой не може да го заобиколи, както става ясно и от примера с железопътната линия - да се покрие земното кълбо с железопътна мрежа, е все едно да се изравни повърхността му. Хората живеят със заблудата, че стига все тъй умело да боравят с акции и лопати, накрая ще могат за секунди да стигат където пожелаят, на това отгоре безплатно; но всъщност когато перонът загъмжи от народ и кондукторът завика: "Моля, заемете места си!", само миг след като парата и димът се разнесат, ще стане ясно, че са заминали малцина, а останалите са били прегазени - после ще го нарекат, и то с право, "нещастен случай". Разбира се, да пътуват могат единствено ония, които са натрупали пари, сиреч които са доживели до тоя момент - само че те вече са загубили както подвижността си, тъй и желанието си за пътуване. Това пропиляване на най-хубавите години от живота в печелене на пари заради някаква съмнителна независимост през оставащите съвсем не най-пълноценни години ни напомня за оня англичанин, който отишъл в Индия да трупа състояние, та да може после да живее в Англия като поет. По-добре от самото начало да се беше нанесъл в някоя мансарда. "Какво? - ще възкликнат милиони ирландци, изскачайки от всички възможни бордеи на страната. - Да не би да е лоша железопътната линия, която построихме?" - "Не - ще им отвърна, - СРАВНИТЕЛНО добра е, доколкото можехте да направите и по-лоша; но бих предпочел, тъй като сте мои братя, да бяхте прекарали времето си по-добре, отколкото да тънете в тоя прахоляк."

В желанието си честно и приятно да изкарвам десетина-дванадесет долара, за да покрия извънредните си разходи, още преди да завърша къщата, засадих около акър и половина от рохката песъчлива почва край нея с фасул и по малко картофи, царевица, грах и ряпа. Целият участък възлиза на единадесет акра; в голямата си част е обрасъл с борове и лески и миналата година се продаваше по осем долара и осем цента акрът. Един фермер ми казваше, че ставал само за отглеждане на пискливи катерички. Нито веднъж не наторих земята, бидейки не собственик, а само заселник, и като не мислех да я засявам отново, дори не я прекопах цялата. При оранта извадих доста дънери, които за дълго ме подсигуриха с гориво; на тяхно място останаха малки кръгове девствена земя, които ясно се открояваха през лятото с избуелия върху им фасул. За гориво ми служеха също така сухите и в голямата си част негодни за пазара дървета зад къщата и плавеят по езерото. Наложи се да наема работник и впряг за оранта, макар че сам вървях след плуга. Така за сечива, зърно, труд и прочие разходите по фермата ми възлизаха през първата година на четиринадесет долара и седемдесет и два и половина цента. Зърното за посев получих даром. Всъщност то почти нищо и не струва, стига да не сееш в прекомерни количества.

Добивът ми се състоеше от дванадесет бушела боб, осем бушела картофи и по малко грах и сладка царевица. С жълтата царевица и ряпата бях закъснял, та от тях нищо не се получи. Целият ми приход от фермата възлизаше на:

                                    $ 23,44
    Изваждам разходите. . . . . . . . 14,72 1/2
                                    - - - - - -
    Остават . . . . . . . . . . . . .$ 8,71 1/2

В сметката не влизат изконсумираните и наличните в оня момент продукти на стойност около четири и половина долара, като наличните далеч надхвърляха цената на тревата, която така и не посях. Имайки предвид всичко, най-вече значимостта на човешката душа и на настоящия ден, и въпреки малкия ми опит - всъщност донякъде тъкмо поради това - смятам, че през тая година се справих по-добре от който и да било фермер в Конкорд.

Следващата година се справих още по-добре, като прекопах всичката земя, която ми бе нужна - около една трета акър; през тия две години разбрах от собствен опит, без ни най-малко да се прекланям пред разните прехвалени трудове по агрономство, камо ли пък пред Артър Йънг, че ако човек живее просто, храни се само с това, което е посял, и не сее повече, отколкото му е нужно за прехраната, та да го разменя после срещу нищожно количество фини и скъпи неща, не му трябва друго освен едно малко парче земя; че му излиза по-евтино да копае земята, отколкото да я оре с волове, а също и да сменя от време на време участъка, наместо да хвърля тор; че цялата тая необходима стопанска работа може да се върши като на шега, съвсем между другото, през летните месеци и следователно е безпредметно да се утежнява с волове, коне, крави и прасета, както поначало е прието. Стремя се да разсъждавам безпристрастно по тоя въпрос - като човек, незаинтересован от успеха или провала на сегашния икономически и обществен ред. През всичкото това време бях по-независим от който и да било фермер в Конкорд, понеже не бях обвързан с къща или ферма и можех всеки миг да следвам влеченията си, а те са доста чудати. Не само че се бях устроил по-добре от останалите фермери, но дори къщата ми да беше изгоряла или посевите ми да бяха изсъхнали, моето благосъстояние щеше да остане почти ненакърнено.

Често си мисля, че не хората са господари на стадата, а стадата са господари на хората, тъй като са по-свободни от тях. Хората и воловете работят едни за други, но ако вземем само действителната работа, преимуществото ще се падне на воловете, доколкото техните участъци са значително по-големи. Хората почти изчерпват своя дял от тая взаимно необходима работа през шестте седмици на сенокоса - тогава наистина не им е до шеги. Съвсем ясно е, че никой народ, живеещ във всяко отношение просто, сиреч никой народ от философи, не би сглупил дотолкова, че да използва животински труд. Истината е, че никога не е съществувал, нито пък има изгледи в скоро време да се появи народ от философи, а не знаем доколко е желателно. Тъй или иначе АЗ самият никога не бих гледал кон или бик, за да ми работи, от страх да не се обърна на коняр или говедар; и ако смятахме, че обществото печели по тоя начин, нима можем да сме сигурни, че печалбата на едни не е загуба за други, че конярят и господарят му са еднакво доволни? Да допуснем, че някои неща не могат да бъдат извършени без помощта на животните - тогава нека човек дели славата с воловете и конете. Не би ли могъл обаче да върши нещо по-достойно? Когато някои люде се ползват от труда на животни в своята практически безполезна, сиреч творческа работа, както и при направата на ненужни луксозни предмети, другите задължително трябва да се грижат за тия животни, иначе казано, да се превърнат в роби на силните. Излиза, че човек се труди не само за животното в себе си, но, символично, се труди и за животното извън себе си. Макар че у нас вече има много солидни къщи от тухли и камък, благосъстоянието на един фермер продължава да се измерва с това колко по-голям от къщата е оборът му. Говори се, че нашият град разполагал с най-просторните домове за коне, крави и волове в целия край; не им отстъпват и обществените сгради; за сметка на това обаче твърде малко са помещенията, където човек може свободно да се помоли и свободно да говори. Защо народите се стремят да се увековечат чрез архитектурата, а не чрез силата на мисълта? "Бхагавадгита" е неизмеримо по-възхитителна от всичките руини на Изтока! Кули и храмове - това е разкош за кралете. А волният и независим ум не се труди по заповедите на никой крал. Геният не може да бъде придворен; нему не трябват ни сребро, ни злато, ни мрамор, освен в нищожни количества. Тогава за какво, за Бога, е всичкият тоя дялан камък? Когато бях в Аркадия, не видях никой да се занимава с подобно нещо. Народите са обладани от налудничавия стремеж да се обезсмъртяват посредством огромни количества дялан камък. Какво ли би било, ако полагаха същите усилия, за да огладят и прочистят нравите си? Едно мъдро слово би оставило по-траен спомен от висок до луната паметник. Предпочитам да виждам камъните непобутнати от човешка ръка. Величието на Тива е просташко. В каменния зид, опасващ нивата на някой честен човек, има повече смисъл, отколкото в Стовратната Тива, отклонила се далеч от същината на живота. Религии и цивилизации, смятани за варварски и езически, градят великолепни храмове - но не и истинското християнство. Камъкът, който народите дялат, отива предимно за гробове. Те приживе се самопогребват. Колкото до пирамидите, удивителен е не градежът им, а това, че са се намерили толкова дотам изпаднали люде, че цял живот да строят гробници за някой честолюбив глупец, когото по-мъдро и по-достойно би било да го удавят в Нил и да хвърлят тялото му на кучетата. Навярно бих измислил някакво извинение за него и за тях, само че не ми е до това. А що се отнася до религията на строителите и любовта им към изкуството, навсякъде по света положението е еднакво - все едно дали ще е египетски храм или Националната банка на Съединените щати: излиза по-скъпо, отколкото се полага. Основният подтик е суетата, подпомогната от любовта към чесъна и хляба с масло. Мистър Белкъм, многообещаващ млад архитект, нахвърля с твърд молив и линийка някакъв проект върху корицата на своя Витрувий и го изпраща на "Добсън & Синове", каменоделци. Когато тридесет века се оглеждат в една постройка, хората я заглеждат с почитание. Всички тия кули и паметници ми напомнят за един побъркан от нашия град, който се беше заел да копае тунел до Китай и стигна толкова надълбоко, че, както разправяше, дочувал дрънченето на китайски тенджери и тигани; все пак не бих се отбил от пътя си, за да ида да се възхищавам на изкопа му. Повечето хора искат да знаят кои са били строителите на знаменитите паметници на Запада и Изтока; аз пък бих желал да узная кои не са участвали в построяването им, кои са стояли над подобна нелепост. Но да се върна към своята статистика.

От земемерство, дърводелство и друга надничарска работа в града - занаятите ми са колкото пръстите на ръцете - междувременно изкарах тринадесет долара и тридесет и четири цента. Ето и сметката за храната ми през осемте месеца от четвърти юли до първи март, когато са правени тия изчисления - макар че живях край езерото повече от две години; тук не включвам картофите и незначителното количество сладка царевица и грах, които сам бях отгледал, както и стойността на наличните в оня момент хранителни запаси:

    Ориз. . . . . . . . $ 1,73 1/2
    Меласа. . . . . . . . 1,73             Най-евтин подсладител
    Ръжено брашно . . . . 1,04 3/4
    Царевично брашно. . . 0,99 3/4         По-евтино е от ръженото
    Свинско месо. . . . . 0,22
    Пшеничено брашно. . . 0,88*            По-скъпо е от царевичното
                                           и създава повече главоболия
    Захар . . . . . . . . 0,80*
    Сланина . . . . . . . 0,65*
    Ябълки. . . . . . . . 0,25*
    Сушени ябълки . . . . 0,22*
    Картофи . . . . . . . 0,10*
    Една тиква. . . . . . 0,06*
    Една диня . . . . . . 0,02*          * Все пропаднали експерименти
    Сол . . . . . . . . . 0,03

Да, действително изядох осем долара и седемдесет и четири цента; не бих оповестявал тъй безсрамно вината си, ако не бях уверен, че повечето ми читатели са също толкова виновни и делата им не биха изглеждали по-добре върху белия лист. През втората година от време на време си ловях риба за обяд, а веднъж дори успях да убия един мармот, който опустошаваше бобовите ми насаждения - предизвиках преселението на душата му, както биха казали татарите, - и го изядох най-вече от любопитство: макар да ми допадна на вкус, като изключим дъха на мускус, видя ми се неподходящ за постоянна консумация, та дори и в месарниците да се продава очистено и нарязано мармотово месо.

Разходите ми за облекло и други някои случайни покупки през упоменатия период възлизаха на:

                                               $ 8,40 3/4
    Газ и разни домакински вещи. . . . . . . . . 2,00

Тъй че всичките ми разходи, като изключим тия за прането и кърпенето, за които още не съм получил сметките - а в нашия край човек комай няма и за какво друго да харчи, - се изчерпват със следния списък:

    Къща . . . . . . . . . . . . . . . . . . .$ 28,12 1/2
    Ферма за една година . . . . . . . . . . . .14,72 1/2
    Храна за осем месеца . . . . . . . . . . . . 8,74
    Облекло и пр. за осем месеца . . . . . . . . 8,40 3/4
    Газ и пр. за осем месеца . . . . . . . . . . 2,00
                                      - - - - - - - - - -
                                      Общо:   $ 61,99 3/4

А сега се обръщам към ония читатели, на които се налага да си изкарват сами прехраната. Ето как покривах разходите си:

    Продадени селскостопански продукти за . . $ 23,44
    Спечелени от надничарски труд . . . . . . . 13,34
                                      - - - - - - - - - -
                                      Общо:   $ 36,78

Като се приспадне тая сума от общата сума на разходите, остават 25 долара и 21 3/4 цента - горе-долу толкова, с колкото започнах своя опит, само че сега покрай свободното време, независимостта и здравето бях си подсигурил и удобна къща, в която можех необезпокояван да живея колкото си искам.

Тия статистически данни може да изглеждат случайни и следователно безсмислени, но, доколкото са приведени изчерпателно, притежават известна значимост. Не е имало нещо, което да не съм вписал в сметките си. От изнесените по-горе данни става ясно, че само храната ми е струвала около двадесет и седем цента на седмица. И през следващите почти две години тя се състоеше от ръжен и царевичен хляб без мая, картофи, ориз, съвсем малко осолено свинско, меласа и сол, а единственото ми питие бе водата. Като поклонник на индийската философия, би трябвало да се храня предимно с ориз. Предугаждайки възраженията на някои свадливи люде, ще отвърна, че и да съм вечерял от време на време по гости - както впрочем е било винаги и се надявам и занапред да ми се предоставят такива възможности, - това най-често е било в ущърб на домашния ми порядък. Но тъй като при мен вечерите навън, както вече изтъкнах, са постоянно явление, те с нищо не могат да нарушат относителната точност на статистиката ми.

През тия две години се убедих от собствен опит, че дори и в нашата географска ширина човек може удивително лесно да си подсигурява необходимата храна; може да се препитава също тъй просто като животните и пак да бъде здрав и силен. Случвало ми се е да си приготвя съвсем приемлив обед само от варена и посолена тлъстига (Portulaca oleracea), която съм набрал на нивата си. Давам й латинското название заради апетитността на втората му съставка. Какво повече му трябва на един разумен човек в мирно време освен няколко сварени и посолени кочана млечна царевица за обед? Малкото разнообразие, което внасях в храната си, беше отстъпка пред повелите по-скоро на апетита, отколкото на здравето. И все пак хората са стигнали дотам, че често гладуват - не поради недоимък на насъщна храна, а поради недоимък на разкошни блюда; познавам една жена, която искрено вярва, че синът й е починал, защото пиел само вода.

Читателят навярно е забелязал, че разглеждам въпроса по-скоро икономически, отколкото от гледна точка на хранителния режим, и не би се подложил на препоръчваното от мен въздържание, ако килерът му не е препълнен.

Отначало месех хляба си от чисто царевично брашно и сол на плоски питки, които печех на жар пред къщи, върху края на някоя летва или цепеница, останала от строежа, но питките се опушваха и добиваха дъх на бор. Опитах и с пшеничено брашно, додето накрая най-подходяща за печене и най-вкусна се оказа сместа от ръжено и царевично брашно. Истинско удоволствие беше в студени дни да опечеш едно след друго няколко самунчета, обръщайки ги тъй грижливо, както египтяните - изкуствено мътените яйца. Същински плодове на нивята, те узряваха в ръцете ми и разнасяха ухание, за мен равностойно на уханието на другите благородни плодове, та гледах да го задържа възможно най-дълго, като завивах питките в кърпи. Заех се да изуча по достъпните ми източници древното и основополагащо изкуство на хлебарството, като се започне още от първобитни времена и откриването на тестото без мая, когато за първи път след трудносмилаемите ядки и месото човек се домогва до по-лека и блага храна, мине се през случайното бухване на тестото, което се предполага, че е навело хората на мисълта да използват мая, а сетне и други ферментационни способи, и се стигне до "хубавия, вкусен и полезен хляб" - насъщния. Маята, която някои смятат за душа на хляба, за spiritus, изпълващ порестата му сърцевина, и благоговейно пазят като вечния огън - навярно в трюма на "Мейфлауър"40 е имало и някоя драгоценна бутилка с мая, та оттогава насетне бухлати тестени талази се надигат и стелят по цяла Америка, - аз най-редовно и старателно си я набавях от селото, додето накрая една сутрин забравих правилата и я залях с вряла вода. Благодарение на тая грешка установих, че дори и маята не е задължителна - стигнах до открития не по синтетичен, а по аналитичен път, - и с готовност я пренебрегнах, макар много домакини да ме убеждаваха, че няма истински полезен хляб без мая, а старците да ми предсказваха бърз упадък на жизнените сили. Аз не намирам маята за неотменна съставка - ето че изкарах цяла година без нея, а още пребивавам в света на живите; при това се избавих от досадната необходимост да разнасям в джоба си бутилка, която може всеки миг да се разлее и да ми създаде неудобство. Много по-просто и по-достойно е да се откажеш от маята. Човекът е животно, което по-лесно от всяко друго се приспособява към всички климатични условия и обстоятелства. Не слагах в хляба си сода, нито пък други някакви киселини или основи. Може да се каже, че съм се придържал към рецептата на Марк Порций Катон, записана два века преди Христа: "Panem depsticium sic facito. Manus mortariumque bene lavato. Farinam in mortarium indito, aquae paulatim addito, subigitoque pulchre. Ubi bene subegeris, defingito, coquitoque sub testu."41 Която според мен гласи: "Тъй замеси хляба: измий добре ръцете си и нощвите. Изсипи брашното в нощвите, постепенно добавяй вода и прилежно меси. Омесиш ли добре тестото, придай му форма и го опечи под похлупак", сиреч в тенджера. Нито дума за мая. Но аз невинаги използвах тая опора на живота. Веднъж, заради празния си джоб, повече от месец не видях и залък.

Всеки жител на Нова Англия може с лекота да добива хляба си в тая благодатна за ръжта и царевицата земя, наместо да е зависим от далечни и променливи пазари. Но ние дотолкова сме се отдалечили от простотата и независимостта, че прясно, пръхкаво брашно рядко се намира в магазините на Конкорд, а грухана царевица едва ли изобщо някой употребява. Повечето фермери дават произведеното от тях зърно на добитъка и свинете, а за себе си купуват пшеничено брашно, което хем не е толкова полезно, хем е по-скъпо. Установих, че лесно мога да добивам необходимите ми няколко бушела ръж и царевица, тъй като и двете култури виреят и в най-бедна почва, както и да смилам зърното на ръка и тъй да поминувам без ориз и свинско. Колкото до нуждата от подсладител, опитът ме научи да правя чудесна меласа от тиква или цвекло; а за да се сдобивам още по-лесно с нея, трябваше да посадя няколко клена и додето ги чакам да пораснат, да употребявам и други заместители освен вече посочените. Както са пели прадедите:

    "Варим ний от всичко напитък преблаг:
    от тиква, талаш орехов, пащърнак."42

Що се отнася до солта, най-простата бакалска стока, набавянето й би могло да стане повод за разходка до морето, но преспокойно може и без нея, ако се пие по-малко вода. Не знам проблемът за солта изобщо да е стоял пред индианците.

И тъй, можех да мина без всякакви покупко-продажби по отношение на храната и понеже вече разполагах с жилище, оставаше да реша въпроса с облеклото и топливото. Панталоните, които и досега нося, бяха изтъкани в едно фермерско семейство - слава Богу, у хората се е запазила някаква добродетелност, макар че падението на фермера до прост работник според мен е също толкова грандиозно и паметно, колкото и падението на човека до фермер. Що се отнася до топливото, всяко запасяване е излишно в нова страна като нашата. А при положение че ми бъдат отнети заселническите права, бих могъл да откупя един акър на същата цена, на която бе продадена обработваната от мен земя - сиреч за осем долара и осем цента. Според мен обаче, живеейки на тоя участък, аз повишавам цената му.

Намират се недоверчиви люде, които понякога ме питат възможно ли е да се препитавам само с растителна храна; за да пресека въпроса от корен - тъй като коренът е вярата, - свикнал съм да отвръщам, че мога да се препитавам и с пирони. Ако това не могат да разберат, едва ли изобщо ще ме разберат. Аз от своя страна обичам да слушам за подобни опити: например за младежа, който в продължение на две седмици се хранил със сурови царевични зърна направо от мамула, стривайки ги със зъби като с воденични камъни. Катериците го правят успешно. Хората биха имали само полза от такива начинания, колкото и да протестират някои престарели за това баби и притежателките на третини43 от мелници.

Покъщнината ми, част от която беше мое дело - а за останалото не съм похарчил нищо извън посочената вече сума, - се състоеше от легло, маса, писалище, три стола, огледало, три инча в диаметър, маша, пиростия, чайник, тенджера, тиган, черпак, леген, два ножа и две вилици, три чинии, една чаша, една лъжица, шише за газ, шише за меласа и лакирана лампа. Никой не е дотолкова беден, че да трябва да седи на тиква - стига да не е некадърен. Най-много харесвам столовете, натрупани по селските тавани, за да ви бъдат подарени с готовност. Мебели! Слава Богу, мога да седя и да стоя без помощта на мебелните магазини. Кой - освен философът - е способен да натовари мебелите си на каруца и да ги превози под небесната светлина и людските очи, без да изпита срам от тая убога купчина празни сандъци? А "Мебелите Сполдинг" са точно такива: никога не мога да отгатна дали дадена купчина от тях принадлежи на някой от тъй наречените богаташи или на бедняк - по правило заключавам, че собственикът е бедняк. Защото колкото повече са мебелите, толкова по-беден е човекът. Всяка такава купчина сякаш е събрала покъщнината на десет коптора и следователно е десет пъти по-окаяна от един коптор. Защо, за Бога, изобщо се МЕСТИМ, ако не за да се освободим от покъщнината си, да хвърлим тая СТАРА НЕПОТРЕБНА КОЖА, най-сетне да прекрачим в друг, новообзаведен свят, а тоя да оставим на пламъците? Но човекът, изглежда, е во веки приклещен в своите капани, та трябва, влачейки ги, да кръстосва неравните пътища. Щастлива е била оная лисица, дето е оставила опашката си в капана44. Мускусният плъх прегризва лапичката си само и само да се освободи. Нищо чудно, че човекът е загубил гъвкавостта си. Как често само попада в задънена улица! "Простете любопитството ми, сър, но какво разбирате под "задънена улица"?" Ако сте проницателни, още щом видите човека, ще съзрете зад гърба му всичко, което притежава, че и доста от онова, което укрива, та чак до кухненските мебели и всевъзможните дреболии, които постоянно трупа и никога няма да изгори, и той ще ви се стори впрегнат в имуществото си и силно затруднен да се придвижва. В задънена улица според мен е тоя, който се е проврял през врата или пролука, тясна за каруцата с мебелите му. Не мога да не изпитвам съжаление, когато чуя някой бодър, напет, на вид свободен човек да се безпокои дали мебелите му са застраховани, или не: "Но какво да направя с мебелите си?" Излиза, че волната пеперуда е здраво оплетена в паяжина. Дори и ония, които уж нямат нищо, всъщност - ако се вгледате по-внимателно - са понатрупали едно-друго из чуждите къщи. Днешна Англия за мен е като възрастен джентълмен, който пътува с огромен багаж - голям куфар, малък куфар, кутия за шапки и денк (все ненужна покъщнина, трупана дълги години), - без да има смелостта да го изгори. Да беше хвърлил поне първите три! Но за един здрав човек в наше време е непосилно да вдигне постелята си и да си иде45; аз бих посъветвал болния да остави постелята си и да побегне. Неотдавна видях един имигрант, който крещеше под тежестта на вързопа, побрал цялото му имущество - подобен на гигантска липома, избила отзад на врата му, - и го съжалих: не защото това бе всичкото му имущество, а защото трябваше да го мъкне. Ако ми се наложи да си нося капана, предварително ще се погрижа да е лек и да не е защипал жизненоважна част от тялото ми. Но навярно е най-разумно изобщо да не си пъхаш лапата в капан.

Мимоходом ще отбележа, че нищо не съм похарчил за пердета, тъй като никой не наднича в прозорците ми освен слънцето и луната, а от техните погледи не искам да се крия. От луната няма да се пресече млякото и да се вмирише месото, нито слънцето ще повреди мебелите и ще обезцвети килима ми - ако пък навремени милувката му е твърде гореща, предпочитам да се скрия зад някое перде, предоставено от природата, наместо да прибавям каквото и да било към покъщнината си. Веднъж една дама ми предложи рогозка, но тъй като в къщата не се намери място за нея, а у мен - време за тупане, отказах, предпочитайки тревата пред прага наместо изтривалка. Най-добре е злото да се отстранява от самото начало.

Неотдавна присъствах на публичната разпродажба на вещите на един преуспял в живота църковен настоятел -

            "... злото,
    което всеки сторил е, остава
    подир смъртта му..."46

Както обикновено преобладаваха безполезните предмети, трупани от времето на бащата. Имаше дори и една изсушена тения. И ето че сега, след половинвековно подмятане из прахоляка на мансарди и килери, тия вещи не бяха изгорени; наместо да лумнат в голям, пречистващ, унищожителен ОГЪН, устройваха им РАЗПРОДАЖБА, сиреч размножаваха ги. Хората веднага надойдоха да ги видят, изкупиха ги всичките и ги понесоха към прахоляка на собствените си мансарди и килери, та да ги съхраняват до гроб - до деня на поредния търг. Умре ли, човек вдига голям прахоляк.

Обичаите на някои първобитни народи биха били от полза за нас, особено ежегодният ритуал на обновлението - съществуващо поне като понятие, ако не в действителност. Нямаше да е зле и ние да имаме един "празник на първите плодове", какъвто Бартрам описва у индианците мукласи. "Снабдили се вече с нови дрехи, грънци, тигани и други домакински потреби, мукласите отбелязват празника, като събират износените дрехи и негодните вече предмети, помитат боклука от къщите си и от цялото село и заедно с неупотребеното зърно и залежалите продукти струпват всичко на голяма купчина, която запалват. После пият билки и постят три дни, подир което угасят огъня. По време на постите се въздържат от задоволяването на всякакви желания и страсти. Обявява се и всеобща амнистия, тъй че всички злосторници могат да се завърнат в селото.

На четвъртия ден главният жрец, триейки сухи съчки, запалва нов огън на площада и всяка къща получава нов, чист пламък.

Сетне три дни пеят, танцуват и гуляят със зърното и плодовете от новата реколта, а през следващите четири дни се веселят с гости от съседните села, които също тъй са се пречистили и обновили."47

Мексиканците извършват подобно пречистване на всеки петдесет и две години, тъй като вярват, че с такава периодичност иде краят на света.

Ако тайнството е "видимо проявление на духовна благодат", както го определят речниците, то аз не познавам по-висше тайнство от това и съм убеден, макар индианците да нямат библейска книга на Откровението, че те получават озарение направо свише.

Повече от пет години се издържах единствено с труда на двете си ръце и установих, че шест седмици работа годишно48 са напълно достатъчни, за да покрият текущите ми разходи. Така през цялата зима и голяма част от лятото можех необезпокояван да се посветя на заниманията си. Опитах и да преподавам в училище, но се оказа, че разходите ми съответстват - по-точно не съответстват - на доходите, тъй като се налагаше да се обличам, да обучавам (да не кажа, и да мисля и вярвам) според както е прието, сиреч загубих си времето. Доколкото преподавах не за доброто на своите ближни, а заради прехраната си, това бе провал. Опитах и с търговия, но разбрах, че ще ми трябват десет години, за да си пробия път, а и тоя път най-вероятно ще води към дявола. Наистина се страхувах, че за това време мога да попадна в числото на тъй наречените преуспели люде. Когато преди години обмислях как да изкарвам прехраната си, а съзнанието ми постоянно извикваше горчивия опит, насъбран от вслушване в приятелски съвети, като обвинение срещу собствената ми наивност, често и не на шега ме спохождаше идеята да започна да бера боровинки - ето нещо, с което непременно ще се справя, малката печалба ще ми е достатъчна: та нали най-голямото ми умение е да се задоволявам с малко, не трябва почти никакви средства и най-важното почти никакви отклонения от обичайното ми разположение на духа, въобразявах си глупаво. Както познатите ми се впускаха в търговия и разни занятия, тъй и аз гледах на своето занимание - ще обикалям по цяло лято планините, ще бера боровинки и ще ги продавам, без да му мисля: ето как ще паса Адметовите стада. Мечтаех си също така да събирам билки или да кърша борови клонки и да ги нося в града, качен на някоя каруца със сено, та да радвам хората, които обичат да им се напомня за гората. Разбрах обаче, че търговията анатемосва всичко, до което се докосне - дори да търгуваш по повеление свише, пак не можеш да избегнеш анатемата на търговията.

Тъй като имах собствена скала на ценностите и повече от всичко ценях свободата си, та дори и в неволя можех да се чувствам великолепно, не пожелах да си губя времето в печелене на пари за разкошни килими, скъпи мебели, изискана кухня или къща в гръцки или готически стил49. Ако има такива, които не смятат трупането на богатства за отклонение от същността на живота и умеят да се ползват от тях, то аз им предоставям тая тегоба. Има "работни" люде, които изглежда, обичат труда заради самия него или пък защото ги предпазва от по-големи злини - на тях нямам какво да кажа засега. А ония, които не знаят какво да правят с повече свободно време, отколкото имат понастоящем, бих посъветвал да работят двойно по-усилно - додето се откупят и получат документ за освобождаване. Що се отнася до мен, установих, че няма по-независима работа от надничарската - още повече, че тридесет-четиридесет надници са напълно достатъчни, за да се издържа човек. Работният ден на надничаря свършва със захода на слънцето, подир което той е свободен да се посвети на любимото си занимание, без изобщо да е зависим от работата си; докато неговият работодател, зает с нескончаеми сметки, не знае отдих през цялата година.

Накратко: за мен е несъмнено както по убеждение, тъй и от опит, че да се препитаваш на тая земя не е тегоба, а удоволствие, стига да живееш просто и мъдро; не случайно това, което в първобитното общество е било труд, за цивилизованото се е превърнало в развлечение. Нищо не налага човек да изкарва прехраната си с пот на чело - освен ако се поти по-лесно от мен.

Един познат младеж, който преди време наследи няколко акра, ми каза, че би живял като мен, стига да РАЗПОЛАГА С НЕОБХОДИМИТЕ СРЕДСТВА. За нищо на света няма да допусна някой да възприеме МОЯ начин на живот, защото, додето го изучи пристойно, аз може да съм изнамерил вече друг, пък и бих искал да има колкото се може повече различни хора на тая земя. Моето разбиране е, че всеки трябва много внимателно да открие и следва своя СОБСТВЕН ПЪТ, а не тоя на баща си, на майка си или на ближния си. Дали един младеж ще строи къщи, ще отглежда насаждения или ще плава по море, е без всякакво значение - важното е да не среща спънки в осъществяването на това, което иска. Както морякът или избягалият роб се ориентират по полярната звезда, тъй и нашата мъдрост се заключава в намирането на цел, достойна да ни ръководи в живота. Може в рамките на предначертаното ни време да не достигнем своя блажен остров, но поне ще следваме верния курс.

Несъмнено вярното за едного е още по-вярно за мнозина, тъй както, пропорционално погледнато, голямата къща не струва повече от малката, след като няколко жилища, разделени от една стена, могат да споделят общ покрив и обща изба. Лично аз предпочитам самостоятелните жилища. Освен това излиза по-евтино сам да си построиш жилище, отколкото да убедиш някой друг в предимствата на общата стена, а договорите ли се, условието е стената да бъде тънка, та да е по-евтина, при все че другият може да се окаже лош съсед, че и да не я поддържа откъм своята страна. Единственото сътрудничество, възможно между хората, е крайно повърхностно и недостатъчно, а истинското се среща тъй рядко, че сякаш не съществува, бидейки хармония, недоловима за людете. Човек има ли вяра, навсякъде ще може да приобщава равна на своята вяра; лишен ли е от вяра, ще продължава да живее като всички останали независимо от обкръжението, в което попадне. Сътрудничество в най-възвишения, тъй както и в най-принизения смисъл, означава ЗАЕДНО ДА ИЗКАРВАМЕ ПРЕХРАНАТА СИ. Неотдавна узнах за идеята на двама младежи да направят заедно околосветско пътешествие; единият щял да тръгне без пари и да си набавя необходимите средства по море като моряк, а на суша - като орач, а другият да носи в джоба си чек. Близко е до ума, че дълго не биха могли да крачат заедно, сиреч да си сътрудничат, след като единият изобщо няма да се ТРУДИ. При първата по-съществена спънка ще се разделят. На това отгоре, както вече споменах, ако човек е сам, може да тръгне на път, щом поиска, ако ли е с някой друг, трябва да го изчака да се подготви, което може да отнеме много време.

"Това неговото си е чист егоизъм", чувал съм да казват мои съграждани. Признавам, че досега твърде малко съм се впускал във филантропични начинания. Правил съм някои жертви от чувство за дълг, но пожертвах и това удоволствие покрай останалите. Намериха се хора, които вложиха цялото си старание, за да ме убедят да поема издръжката на някое бедно семейство в града, и ако нямах какво да правя - нали дяволът все намира работа на безделниците50, - бих се заел с подобна развлекателна дейност. Но когато намислих да предприема нещо в това отношение и да дам своята лепта пред Небето, на което се молят бедняците, като издържам неколцина от тях точно както издържам себе си, и дори стигнах дотам, че да си предложа услугите, всички до един без колебание предпочетоха да си останат бедни. След като моите съграждани и съгражданки са тъй всеотдайни за благото на ближния, то поне един човек може да бъде пощаден за други, не толкова чевеколюбиви занимания. За благодетелност - както изобщо за всяко нещо - е нужен талант. Добротворството е поприще, в което няма незаети места. Въпреки това най-искрено се опитах да му се посветя, но - колкото и странно да изглежда - останах удовлетворен, че не отговаря на моята душевна нагласа. Не бих се отказал съзнателно и доброволно от истинското си призвание, за да върша благодеянията, които обществото изисква от мен, та дори от това да зависеше спасението на Вселената, и съм убеден, че единственото, което все още я предпазва от унищожение, е някакво подобно на моето, но несравнимо по-голямо упорство. Никога няма да застана на пътя на нечий талант - дори човекът да върши нещо, отричано от мен, стига да го върши с цялото си сърце и душа, аз ще му повтарям: "Упорствай, ако ще светът да обяви делото ти за зло!", което всъщност е много вероятно.

Далеч съм от мисълта, че моят случай е изключение; несъмнено много от читателите ми биха се защитили по същия начин. Има ли да се извърши нещо - не гарантирам, че мнението на ближните ми ще съвпадне с моето, - без колебание заявявам, че аз съм човекът, който трябва да бъде нает; а кое е то - нека работодателят ми установи сам. Правя ли ДОБРО в общоприетия смисъл на думата, то трябва да е извън основните ми занимания и да е съвсем непреднамерено. Хората казват: "Където и да си, какъвто и да си, не мисли за собственото си усъвършенстване, а преизпълнен с милосърдие, начни да вършиш добро." Ако на мен се паднеше да проповядвам в тоя дух, бих казал: "Начни със собственото си усъвършенстване." Все едно Слънцето, достигнало сиянието на Луната или на някоя звезда от шеста величина, да престане да разгаря жаравата си и да се задоволи като същински Робин Добряка51 да занича по прозорците, да възбужда лунатиците, да разваля месото и да развиделява мрака, наместо постоянно да разпалва живителните си лъчи, додето станат тъй ослепителни, че никой смъртен да не може да го погледне, и да обикаля по своята орбита, принасяйки благодат на Земята, или по-скоро, съгласно едно по-достоверно схващане, Земята да се облагородява, обикаляйки около него. Когато в желанието си да докаже чрез добродетелност божествения си произход Фаетон взел само за ден колесницата на Слънцето и кривнал от очертания път, той изгорил множество къщи от крайните небесни селения, опалил повърхността на Земята, пресушил всички извори, разпрострял великата Сахарска пустиня, додето накрай Юпитер го поразил с гръм, а Слънцето цяла година не изгряло от мъка по него.

Няма по-противна миризма от тая на разлагаща се добродетелност. Това е леш, човешка и небесна едновременно. Ако зная със сигурност, че някой идва към къщи с ясното намерение да ми стори добро, веднага ще хукна да си спасявам живота, както се бяга от оня сух, изпепеляващ вятър на африканските пустини, наричан самум, който пълни с пясък устата, носа, ушите, очите, додето съвсем те задуши, само и само да не ме постигне неговото добротворство, да не попадне вирусът му в кръвта ми. Не и не, по-добре да изстрадам злото, което ми е писано. За мен не е добър ЧОВЕК тоя, който ще ме нахрани, когато гладувам, ще ме стопли, когато студувам, или ще ме изтегли от рова, в който съм паднал. Едно нюфаундландско куче би се справило не по-зле. Филантропията не е любов към ближния в най-общ смисъл. Хауард може да е бил най-милият и достоен човек и да си е заслужил възнаграждението, но какво са за НАС и сто хауардовци, след като тяхната филантропия не помага за НАШЕТО добруване в случаите, когато най-много се нуждаем от помощ? Не съм чувал за благотворително събрание, на което искрено да е бил поставян въпросът за някаква добрина по отношение на мен или себеподобните ми.

Йезуитите се оказали съвсем безпомощни пред индианците, които, изгаряйки на кладата, сами подсказвали на своите мъчители нови способи за мъчение. Извисени над физическото страдание, понякога те се извисявали и над утешенията, които можели да им предложат мисионерите; предписанието да постъпваме тъй, както бихме искали да постъпват с нас52, не достигало до ушите на тия, които нехаели как постъпват с тях, обичали враговете си53 посвоему и били готови да им простят54 всичко.

Трябва да си сигурен, че помагаш на бедните точно с това, от което те имат най-голяма нужда, та дори то да е собственият ти пример, от който те са твърде далеч. Ако раздаваш пари, раздавай с тях и себе си, наместо просто да връчваш сумата. Понякога допускаме непростими грешки. Един бедняк може да не е толкова премръзнал и гладен, колкото мръсен, дрипав и недодялан. А това е донякъде въпрос на вкус, не само на зла орис. Дадеш ли на такъв пари, навярно ще си накупи още дрипи. Преливах от жалост към неугледните ирландски работници, които, жалки и опърпани, режеха лед на езерото, додето аз зъзнех в своите далеч по-спретнати и прилични дрехи; но ето че в особено голям студ един от тях, подхлъзнал се във водата, дойде при мен да се стопли и пред очите ми събу три чифта долни гащи и два чифта чорапи - ужасно мръсни и дрипави наистина, но достатъчни, за да разбера, че нищо не му струва да откаже ГОРНИТЕ дрехи, които му предлагах, след като има толкова много ДОЛНИ. Ненадейната баня е била тъкмо онова, от което се е нуждаел. Тогава започнах да се самосъжалявам, давайки си сметка, че по-голяма проява на благотворителност би било той да ми даде някоя памучна фланела, отколкото аз да му дам цял магазин горни дрехи. На всеки хиляда, подрязващи клоните на злото, се пада един, който сече от корен; може би отдаващият най-много време и средства за нуждаещите си поради самия си начин на живот има най-голям дял за възпроизвеждането на злочестината, която напразно се мъчи да облекчи. Все едно благочестив робовладелец да жертва заработката на всеки десети роб, та да осигури неделната почивка на останалите. Някои проявяват загрижеността си за бедните, като им дават работа в кухнята. Нямаше ли да е проява на по-голяма загриженост, ако сами се бяха заловили за кухненската работа? Хвалиш се, че даваш една десета от доходите си за благотворителни цели - дай тогава и деветте десети и приключи въпроса. Тъй излиза, че обществото си възвръща само една десета част от имуществото. Дали причината е във великодушието на тия, които я придобиват, или в нехайството на правораздавателните служби?

Филантропията е едва ли не единствената добродетел, която хората ценят. Нещо повече - надценяват я, и то благодарение на егоизма си. Един хубав слънчев ден в Конкорд пращящ от здраве бедняк взе да ми хвали мой съгражданин, задето бил милостив към бедните - подразбирайки себе си. Милостивите лели и чичовци на човечеството се радват на по-голяма почит, отколкото духовните му майки и бащи. Преди време станах свидетел как един преподобен лектор, човек начетен и умен, изреди научните, литературните и политическите знаменитости на Англия като Шекспир, Бейкън, Кромуел, Милтън, Нютон и пр., след което премина към религиозните й деятели и - сякаш санът му го налагаше - им отреди място високо над всички останали, оповестявайки ги за по-велики от великите. Тия деятели бяха Пен, Хауард и мисис Фрай. Всеки ще почувства лицемерната изопаченост на подобна градация. Тримата съвсем не са били най-достойните хора на Англия - може би само най-големите й филантропи.

Нямам никакво намерение да омаловажавам дължимото на филантропията, само настоявам за справедливост към всички ония, които с живота и делото си действително са облагодетелствали човечеството. Не ценя у човека главно почтеността и добротворството, които били стволът и листата на живота му. Тези растения, от чиито изсушени стръкове варим чай за болните, са твърде скромно приложими и ги използват предимно знахарите. А пък аз искам цвета и плода у човека, някакво благоухание, което да прелива от него към мен, сочна зрелост, която да подслажда общуването ни. Неговата доброта да не е половинчата и мимолетна, а да бъде постоянна и безгранична, раздавана несъзнателно и без усилие. Усърдната благотворителност прикрива множество грехове.55 Много често филантропът потапя хората във възпоминателната атмосфера на собствените си нявгашни несрети и нарича това състрадание. Би трябвало да споделяме с ближните силата, а не отчаянието си, здравето и бодростта си, а не болестите, като внимаваме и да не разпространяваме заразата. От кои ли изпепелени долини достига до нас ехото на риданията? Къде ли са езичниците по света, на които дължим просветление? Как да намерим най-долния грубиянин, комуто да възвърнем човешкия образ? Влоши ли се някому здравето, та дори просто да го пробожда сърцето - нали там е вместилището на състраданието, - той моментално се залавя да поправя света. Бидейки самият един микрокосмос, той разбира - и е прав, дошло е времето да го разбере, - че човечеството се храни със зелени ябълки; земното кълбо му се представя като гигантска зелена ябълка и неописуемо страшна му се струва мисълта, че синовете човешки може да я вкусят, преди да е узряла; начаса неистовата му филантропия се устремява към ескимоси и патагонци, разпростира се из пренаселените индийски и китайски села; така след неколкогодишна благотворителна дейност, несъмнено използвана от правителството за собствени цели, той се е излекувал от своята диспепсия, земното кълбо е порозовяло от едната, ако не и от двете страни, а животът се е отърсил от жестокостта и отново е станал хубав и сладък. Така погледнато, не мога да си представя по-чудовищно престъпление от моето. Не познавам и никога няма да познавам по-лош човек от себе си.

Убеден съм, че не състраданието към окаяното положение на ближните угнетява реформатора, а - макар да е пресвят син Божи - собствените му болежки. Само да му премине, да дойде пролет в живота му, зора да засипе ложето му, и той ще зареже без всякакъв свян великодушните си съратници. Моето оправдание, че не проповядвам срещу тютюна, е, че никога не съм дъвкал тютюн - това изкупление е отредено за бивши тютюнодъвкачи, - макар и да съм дъвкал доста неща, срещу които мога да проповядвам. Ако някога се подлъжете по каквато и да било благотворителна дейност, не допускайте лявата ви ръка да узнае що прави дясната56, защото не си струва. Спасете давещия се и си вържете обувките. За никъде не бързайте и си намерете свободна работа.

Покварихме нравите си57 от общуване със светците. В песнопенията ни звучат благогласи анатеми към Бога и вечно покорство нему. Човек би казал, че дори пророците и избавителите по-скоро са уталожили страховете, отколкото да укрепят надеждите на хората. В никоя книга няма химн за простото и волно опиянение от живота или неподправена хвала на Бога. Здравето и успехът винаги ми носят добро, независимо че може да са чужди и далеч от мен; болестите и неуспехът винаги ме натъжават и ми носят зло, независимо колко голямо е състраданието, проявено от мен или към мен. Тъй че, ако действително искаме да възродим човечеството с будистки или ботанически, с магнетически или природни средства, нека първо самите ние станем прости и здрави като Природата, нека разпръснем облаците, надвиснали над главите ни, и да вкараме малко живот в порите си. Стреми се да бъдеш не надзирател на бедните, а един от най-достойните на тоя свят.

В "Гюлистан, или Градината на цветята" от шейха Саади от Шираз прочетох следното: "Тъй попитали един мъдрец: 'Сред многобройните чутовни дървеса, които всемогъщият Господ Бог създаде високи и сенчести, един само кипарисът се зове асад, сиреч свободен, макар да не дава плод. Къде се крие тук загадката?' Мъдрецът отвърнал: 'Всяко дърво по определено време на годината връзва плод, потъва в свежест и цвят или съхне и жълтее; ни една от тия промени не е позната на кипариса, вечно избуял в зеленина; като него са асадите, сиреч свободните поради непоклатимата си вяра люде... Не отдавай сърцето си на преходното: Дижла, още наричана Тигър, ще продължава да тече през Багдад и след като халифатът отмре. Пълни ли са ръцете ти, бъди щедър като фурмата; нямаш ли какво да дадеш, бъди асад - свободен като кипариса.'"

      ПРИБАВЕНИ СТИХОВЕ

    ПРЕТЕНЦИИТЕ НА БЕДНОСТТА

    Премного се надяваш, клетнико,
    че ще получиш място на небето,
    задето в схлупена къщурка, в каца
    лениво овчедушие отглеждаш
    подобно цвете под оскъдно слънце
    или край сенчеста река; задето
    с десница си изтръгнал от гърдите
    човешките си страсти, от които
    разцъфва истинската добродетел;
    природата си унизил и стъпкваш
    душата си - така, като Горгона,
    превръщаш в камък живия човек.
    Не ни е нужна тази скучна гледка
    на твоята принудена смиреност
    или пък неестествената тъпост,
    незнаеща ни радост, ни тъга,
    ни твоята насилена, фалшива
    възхвала на бездейното търпене
    за сметка на предприемчивостта -
    в това люпило на посредственост
    покълва робският ти дух. А ние
    ценим такива добродетели,
    които нямат мяра, смелите,
    окрилени дела сред царствен блясък,
    всевиждащата мъдрост и величие,
    които не познават граници;
    оная хероична добродетел,
    която древността не назова,
    но даде примери като Херакъл,
    Ахил, Тезей. Марш в жалката си дупка!
    И ако някога съзреш простори,
    изгрели с нова светлина, мъчи се
    да вникнеш в тези истински достойнства.

                Т. Кару

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Стара английска поговорка. [обратно]

2. Матей, 6:19. [обратно]

3. Овидий, "Метаморфози", кн. I, 414-415, прев. Георги Батаклиев. [обратно]

4. Шекспир, "Хамлет", II, 2, прев. Валери Петров. [обратно]

5. Името е изковано в традицията на Джон Бъниан. [обратно]

6. Намек за железниците, чието бързо разпространение в Америка започва тъкмо през 40-те години на миналия век. [обратно]

7. Джон Ивлин, "Silva или Разсъждения за горските дървета". [обратно]

8. Из "Вишну Пурана". [обратно]

9. Псалми, 90:10. [обратно]

10. Конфуций, "Беседи и съждения", кн. II, гл. 17. [обратно]

11. Чарлс Дарвин, "Дневник на изследванията по естествена история по време на пътуването на кораба "Бийгъл""(1839). [обратно]

12. Когато Торо пише "Уолдън", търговията на Америка с Ориента е в разгара си. [обратно]

13. A la mode (фр.) - по модата. [обратно]

14. Според Олкот храната на човека трябва да е не просто растителна, а да се състои от такива растителни видове, които избуяват нависоко към слънцето. [обратно]

15. Томас Карлайл, "За героите, култа към героите и героичното в историята" (1841), лекция V - "Един живот - проблясък във времето помежду две вековечности". [обратно]

16. В стила на любимите си персийски поети Торо изразява тук своя стремеж към отвъдсетивната същност на нещата, която на младини долавял много по-силно, отколкото в зрели години. [обратно]

17. На брега на Ню Джърси ставали най-много корабокрушения. [обратно]

18. Торо прави връзка с "философията на облеклото" в "Sartor Resartus" от Карлайл. [обратно]

19. Ида Пфайфер, "Пътешествие около света, извършено от една дама". [обратно]

20. Матей, 9:17. [обратно]

21. Шекспир, "Хамлет", III, 1, прев. Валери Петров. [обратно]

22. Биас. [обратно]

23. Торо е един от първите американци, които протестират срещу злините, докарани от фабричната система. [обратно]

24. Самюъл Лейнг, "Записки от едно пребиваване в Норвегия". [обратно]

25. Даниъл Гукин, "Исторически колекции на индианците от Нова Англия" (1674). [обратно]

26. Матей, 8:20. [обратно]

27. По името на Бенджамин Ръмфорд. [обратно]

28. Матей, 26:11. [обратно]

29. Иезекиил, 18:2-4. [обратно]

30. Джордж Чапман, "Цезар и Помпей", V, 2. [обратно]

31. Думата е за робите. Макар формално да не става аболиционист, Торо е горещ поддръжник на идеите на това движение. [обратно]

32. По Натаниъл Хоторн, "Небесната железница". [обратно]

33. Е.Б. О'Калаган, "Документална история на щата Ню Йорк" (1650). [обратно]

34. Шекспир, "Ричард III", I, 9. [обратно]

35. По Вергилий, "Енеида", песен II, 351. [обратно]

36. Иеремия, 23:28. [обратно]

37. По Лука, 6:41 [обратно]

38. В Харвардския колеж навремето като отделен предмет се изучавала "Морска астрономия". [обратно]

39. Прочут състезателен кон в Англия от началото на XIX в. [обратно]

40. Името на кораба, с който през зимата на 1620 г. първите заселници-пуритани тръгнали от английския град Плимът за Америка. [обратно]

41. Катон, "De Agri Cultura", гл. 74. [обратно]

42. Из анонимната поема "Новоанглийски огорчения". [обратно]

43. Според тогавашния американски Закон за наследството вдовишкият дял възлизал на една трета. [обратно]

44. По баснята на Езоп "Лисицата без опашка". [обратно]

45. Матей, 9:6. [обратно]

46. Шекспир, "Юлий Цезар", III, 2, прев. Валери Петров. [обратно]

47. Уилям Бартрам, "Пътувания из Северна и Южна Каролина" (1791). [обратно]

48. Още в своята реч при дипломирането си в Харвард Торо предлага да се обърне библейският ред, като един ден бъде за работа и шест - за почивка. [обратно]

49. По времето когато Торо отива на Уолдън, гръцкият стил в американската архитектура бил вече отживелица, налагал се псевдоготическият стил. [обратно]

50. Стара английска поговорка. [обратно]

51. Персонаж от английските народни предания от късното Средновековие. [обратно]

52. Лука, 6:31. [обратно]

53. Матей, 5:44. [обратно]

54. Лука, 23:34. [обратно]

55. Повелята от Първо съборно послание на Петър, 4:8, гласи: "Преди всичко имайте усърдна любов помежду си, защото любовта ще ПОКРИЕ множество грехове." - Тук Торо заменя "покрие" с "прикрие". [обратно]

56. Матей, 6:3. [обратно]

57. Първо послание на апостол Павел към коринтяните, 15:33. [обратно]

 

 

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.