Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Европейците, посещаващи Америка, се дивят на пищното многообразие на нейната есен. Подобно явление няма възпято в английската поезия, понеже тамошните дървета отсенят съвсем малобройни ярки цветове. Единственото, което Томсън отбелязва по тоя въпрос в своята "Есен", се съдържа в стиховете -

"Но вижте гаснещия пъстър лес -
Как вредом сенки върху сенки плъзват
Сред здрач; надиплени и мрачносиви,
С оттенъци от чезнещо зелено
До плътна чернота."

и сетне, когато споменава за

"Есен, грееща над пламнал лес".

Есенното преобразяване на нашия лес все още не е намерило подобаващо отражение в литературата ни. Октомври едва е обагрил поезията ни.

Преобладаващата част от хората, прекарващи живота си в градовете, тъй и не случват да излязат през тоя сезон в природата, та да видят пукналия цвят или по-скоро зрелия плод на годината. Помня как яздихме веднъж с един от тия граждани и как, макар и цели две седмици след като бяха преминали най-пищните багри, той бе направо изумен и не можеше да повярва, че са били и още по-ярки. Не само че повечето граждани изобщо не са виждали това великолепие, но и от година на година все по-малко хора се сещат за него.

Мнозина бъркат променилите цвета си листа с увехнали, което е все едно да бъркат узрели ябълки с гнили. Мисля, че промяната на листата към по-богата палитра доказва, че са достигнали късна и съвършена зрелост, съответстваща на зрелостта на плодовете. Обикновено по-нискоразположените и старите листа се променят първи. Също както насекомите с прекрасно оформени и най-често яркоцветни криле живеят кратко, тъй и листата узряват преди да паднат.

Поначало когато един плод узрее и малко преди да падне, подхванал вече по-независимо и самостоятелно съществуване и нуждаещ се от по-малко хранителни вещества - черпени при това не толкова чрез ствола от земята, колкото от слънцето и въздуха - той придобива ярък цвят. Същото е и с листата. Физиолозите казват, че се дължало на повишеното поглъщане на кислород. Това е научната постановка на въпроса, нищо повече от просто потвърждение на факта. Само че мен повече ме вълнуват розовите бузки на едно момиче, отколкото хранителния режим, който спазва. Самите гори и треви, които са кожата на земята, се нуждаят от ярки цветове, за да докажат своята зрелост - сякаш и земното кълбо е плод, увиснал на дръжката си с постоянно обърната към слънцето страна.

Цветята не са нищо друго освен разноцветни листа, плодовете пък - зрели листа. Ядливата част на повечето плодове, според както отбелязват физиолозите, е паренхим, сиреч месестата тъкан на листата, от които са се развили. Апетитът обикновено ограничава представата ни за зрелост и нейните проявления като цвят, сочност, восъчност, до плодовете, които ядем, та сме склонни да забравяме, че огромна част от родитбата, която не ядем и почти не използваме, ежегодно узрява в Природата. На редовните говедовъдски и градинарски изложби представяме великолепни, както си мислим, екземпляри, на които обаче е отреден доста позорен край, понеже тяхната стойност е не само красотата им. Ала в градовете и околностите им ежегодно преминава в несравнимо по-големи размери друга изложба на плодове, предназначена единствено за нашия вкус към красотата.

Октомври е месецът на разнобагрите листа. Пищното им сияние озарява целия свят. Тъй както плодът, листото и самият ден придобиват ярки цветове, преди да угаснат в земята, тъй и годината наближава тогава своя заник. Октомври е нейният гаснещ небосвод, ноември - сетният й здрач.

Преди време си мислех, че си заслужава да откъсна за образец по едно листо от всяко променящо баграта си дърво, храстовидно или тревисто растение точно когато е достигнало най-яркия характерен за него цвят в самия преход между зеленото и кафявото, да очертая контурите му и точно да възпроизведа цвета му с бои в една книга, която да се казва "Октомври или есенните багри", като започна с най-рано почервеняващите орлови нокти и листа на водните лилии, продължа с кленовете, кестените и тетрата и завърша с най-късните дъбове и трепетликите. Какво великолепно възпоминание би била такава една книга! Само разгръщаш страниците и щом поискаш, тръгваш на разходка из есенните гори. А успея ли да опазя самите листа да не избледнеят, би било още по-добре. Не съм направил много за една такава книга, но за сметка на това се опитах да опиша всичките тия багри в реда, по който се появяват. Следващите страници представляват извадки от бележките ми.

Лилавата трева

Около 20 август вече всичко из горите и блатата ни подсеща за есента - богато изпъстрените с точки папратови листа, завехналите и чернеещи листа на скунксовото зеле, чемериката, както и тъмнеещите вече пирени край реката.

По това време на годината лилавата трева (Eragrostis pectinacea) е в разцвета на своята красота. Още помня кога за първи път забелязах тая трева. От един хълм край Конкордската река видях на разстояние тридесет-четиридесет рода от мен, в покрайнините на гората точно където земята се скосява към една ливада, лилава ивица с дължина около половина дузина рода. Цветът бе наситено-морав като на рексията, макар и не тъй ярък, но затова пък още по-тъмен, като плътно боровинково петно. Отидох да я огледам и се оказа, че цъфти - особен вид трева не по-висока от един фут, сред която само тук-там се мяркаха зелени стръкчета, с красиво разперени метлички от лилави цветчета - трептяща моравееща мъглица наоколо ми. Отблизо лилавото бе тъй бледо, че едва се забелязваше, а откъснеше ли човек едничко стръкче, оставаше удивен колко тъничко и почти безцветно е то. Но гледана отдалеч и при подходяща светлина, тревата преливаше в свежи лилави разцветки, напомняйки голямо, разкрасяващо земята съцветие. Ето как незначителни първопричини се обединяват, за да произведат такъв силен ефект. Удивлението и възторгът ми нараснаха допълнително поради факта, че обикновено багрите на тревите са строги и скромни.

С красивите си лилави метличини тая трева ми напомня преминаващата вече рексия, чието място запълва, превръщайки се в едно от най-интересните явления през август. Най-красиво избуява тя по голите ивици земя в подножията на сухите възвишения, точно където свършват ливадите и алчният косач не се решава да разкривява косата си; пък и това е слаба, хилава трева, която той не забелязва, а възможно е и поради прекомерната й красота изобщо да не знае за нея, понеже погледът, навикнал на тимотейката, е неспособен да я съзре. Косачът внимателно сбира за сено всички по-хранителни треви, които растат по ливадата редом с нея, ала тая красива лилава мъглица оставя като реколта за скиталеца - един вид фураж за склада на въображението му. По-нагоре по хълма навярно растат боровинки, джонсънова трева, както и различни други остри и сухи треви. Колко радостно, че лилавата трева расте тъкмо по такива места, а не сред тревите, които ежегодно окосяват за сено. Така Природата разграничава полезното от красивото. Зная много места, където лилавата трева не пропуска година да обагри земята със свенливото си очарование. Тя расте по полегати склонове било на по-големи петна, било пръсната на малки туфички от по един фут в диаметър, и издържа, додето я порази първият голям студ.

При повечето растения баграта е най-силна във венчето или чашката, поради което тая им част е най-красива; при много други това се отнася до семенната кутийка или плода; при трети, като например червения клен, до листата, докато при четвърти самото стъбло представлява цвят, сиреч цъфтящата част.

Типичен представител на последните е мастилникът, наричан още поук (Phytolacca decandra). Той расте по скалите край нашия град и направо ме удивлява с лилавите си стъбла - било сега, било през септември. Интересува ме също както и повечето растения, а при това е и един от най-важните плодове на масачусетската есен. Всяка негова част е цвят или плод, същинско багрено великолепие: клонки, стъбла, та дори дръжчиците, разперващи се в лилавите жилки на инак жълтеникавите листица. Цилиндричните, шест-седем инча дълги гроздове от плодчета в различни отсенки от зелено до тъмнолилаво грациозно виснат от всички страни, предлагайки богата гощавка на птиците, а дори и малките дръжчици, от които птиците вече са откъснали плодчетата, ярко алеят в пурпурно-огнени отблясъци, които с нищо не могат да се сравнят - всичко лумнало в пламъците на восъчна зрелост. Връз едничко само стръкче едновременно има цветни пъпчици, цветчета, зелени, зрели и тъмнолилави плодчета, както и подобни на цветчета чашелистчета.

Кому не е приятно да види червено сред растителността в умерения пояс! Червеното е цветът на цветовете. Това растение говори на кръвта ни. То иска ярко слънце, за да блесне в цялата си красота, и тъкмо в тоя сезон трябва да бъде видяно. По топлите склонове стръковете му достигат зрелост до към 23 август. Точно на тая дата се разхождах веднъж из цяла една такава чудно красива горичка на височина шест-седем фута, покриваща едни склон край Конкорд, където има условия за по-бързо узряване. В основата си стръковете бяха наситено тъмнолилави, а цветовете контрастираха с още яснозелените листа. Да извае такова съвършенство изглеждаше изумително тържество на Природата, като че достатъчно за едно лято. Каква само безупречна зрелост достига това растение! То е символ на успешен живот, завършващ с непреждевременна смърт - живот, който прави чест на Природата. Какво ли щеше да е, ако и ние като него достигахме тъй съвършена зрелост, от корените чак до клонките на съществото ни, цветущи в самия си залез! Признавам, че го гледам с вълнение. Отрязвам си едно за бастун, понеже ми е приятно да се подпирам на него. С удоволствие притискам плодчетата му между пръстите си и гледам как сокът им омастилява ръката ми. Да се разхождаш сред тия виснали на клонки бъчонки лилаво вино, събрало в себе си и разпръскващо блясъка на слънчевия заник, да отпиваш от него с очи, наместо да броиш комините на някой лондонски док - какво предимство! Защото в Природата гроздовата реколта не е предназначена за вино. Нашите поети възпяват виното, произвеждано от чуждоземно растение, което най-често не са виждали, сякаш у нас сокът в плодовете е по-малко, отколкото са певците. Вярно, че някои наричат растението, за което говоря, американско грозде и, макар да вирее само в Америка, сокът му се използва в някои страни за подобряване на цвета на виното; та всъщност стихоплетците се възторгват от достойнствата му без самите да знаят това. Тук има толкова много плод, че може наново да се оцвети цялото западно небе, а при желание може и вакханалия да се направи. А какви само флейти биха станали от кървавочервените му стъбла, та да пригласят на такава една оргия! Това е наистина царско растение. Прекрасно би било да прекарам цяла вечер сред тия стъбла, унесен в мисли! А може би в тия лилави гъстаци най-сетне ще се роди нова школа във философията или поезията. Това великолепие трае през целия септември.

Същото това време на годината, сиреч краят на август, е времето и на едни особено любопитни за мен треви - тъй наречените брадати треви: Andropogon furcatus, клонеста брадата трева или да я назовем пурпурнопръста брадата трева; Andropogon scoparius или пурпурна горска трева; и Andropogon (Sorghum) nutans, индианска трева. Първата е много висока и тънкостеблена, достига от три до седем фута на ръст и има четири-пет кръстоподобни, щръкнали нагоре класовидни съцветия. Втората е също доста тънка, расте на туфи с височина два фута и един фут широки, стъблата й често са някак вълнисти, а когато прецъфти, придобива белезникави, неясни очертания. Тия две треви преобладават през есента по сухите и песъчливи поля и склонове. Стъблата и на двете, да не говорим за цветовете им, струят пурпурна багра и допринасят за оповестяването на настъпващата зрелост на годината. Навярно са ми толкова мили и поради това, че фермерите ги презират, както и защото виреят по безплодни, неупотребяеми земи. Те са в наситения цвят на зряло грозде и изразяват зрелост, за каквато пролетта не е дала знак. Само августовското слънце е могло да придаде такъв блясък на тия стъбла и листа. Фермерите отдавна са окосили по-високите места и не биха се принизявали да дойдат с косите при тия най-сетне нацъфтели диви треви - често помежду стръковете им се провижда гол пясък. Ала аз ведър вървя по пясъчните просеки между лилавите туфички горска трева, покрай клонестите церове и се радвам при вида на тия безхитростни свои съвременници. С мисли, замахващи в широк откос, аз ги "прибирам", с мисли-гребла ги трупам на купи. До префинения слух на поетите навярно достига свистенето на косата ми. Тия два вида треви бяха може би първите, които се научих да различавам, и тъй започнах да разбирам от колко много приятели съм заобиколен - дотогава за мен това бяха чисто и просто треви. Лилавите им стръкове ме вълнуват също като стъблата на американското грозде.

Помислете само каква разтуха от колежанските задължения и изолацията на обществото има тук в края на август! Аз честичко забягвам в лилавите туфички горска трева. А където и да се разхождам през тия августовски следобеди, лилавопръстата трева като пътепоказател насочва мислите ми по пътечки, далеч по-поетични от ония, по които скитам напоследък.

Човек може с години да подминава или стъпква треви на бой колкото него и пак да не знае, че съществуват, па макар да е окосил тонове от тях, да е застлал с тях оборите си и да ги е давал за храна на добитъка си. Но ако поне веднъж внимателно ги загледа, красотата им навярно ще го покори. Всички низвергнати растения или, според както ги наричат, бурени, са тук, за да изразят наши мисли или настроения, ала как често всуе! Толкова пъти през август се бях разхождал из тия просторни поля и тъй и досега не бях забелязал лилавото присъствие из тях. Бях порил с тялото си туфите им, бях стъпвал върху им и ето че сега най-сетне те се изправяха пред мен и ме благославяха. Красота и истинското богатство винаги са били тъй евтини и презрени. Затова и раят може да бъде определен като мястото, което хората отбягват. Нима някой ще възрази, че тия треви, които фермерите не признават, биват донякъде обезщетявани чрез възторга, който будят? Не бях ги съглеждал досега, ала въпреки това, щом обърнах лице към тях, обля ме лилавото им сияние от предишните години: дотолкова, че където и да отида вече, само това виждам - кралството на андропогоните.

Едва ли не и самите пясъци признават зрелостоносното въздействие на августовското слънце, та започват сякаш да отразяват лилавата багра на поклащащите се над тях треви. Дори и самите тия неопурпурени пясъци! Ето следствието от всичката тая слънчева светлина, всмукана в порите на растенията и земята. Мъзга и кръв са сега виненобагри. Най-сетне разполагаме не само с пурпурно море, но и с пурпурна суша.

Кестеновата брадата трева, наричана още индианска, която достига на височина до четири-пет фута и расте тук-там по голите места, ала по-нарядко от преждеспоменатите, е дори още по-красива и в още по-живи разцветки, та неслучайно е привлякла погледа на индианците. Има дълги, тесни, приплеснати и леко приведени класове с ярко лилави и жълти цветчета, сякаш знаменца, развети над тъничките стъбълца. Тия ярки флагове настъпват сега по хълмищата в далечината, ала не на армии, а на отделни отряди, също като червенокожите хора. Възправят те красиви и яркоцветни стъбла, напомняйки расата, по която са именувани, и също като нея най-често остават незабелязани. Тая трева има изражение, което ме преследва цяла седмица, след като за първи път я видях - все едно поглед на човек. Сякаш индиански вожд се прощава с любимите си ловни поля.

Червеният клен

Около 25 септември червените кленове обикновено са навлезли в зрелост. Повечето големи дървета видимо се промениха през последната седмица, а някои направо се обляха в силноярка багра. Виждам малък клен на половин миля оттатък поляната пред мен, открояващ се на зеления горски фон с едно червено, по-наситено от разцветката на което и да е дърво през лятото. Няколко поредни есени наблюдавах как това дърво все се променя преди събратята си, също както плодовете на едни дървета узряват по-рано от плодовете на други. Навярно е предвестник на сезона. Ще ми е мъчно, ако го отсекат. Зная още два-три такива клена в различни части на Конкорд, които вероятно са потомци на също такива ранозрели септемврийски дървета - ако малко повече мислехме за тия неща, щяхме да извадим на пазара семената им, също както правим с репичките.

Понастоящем тия горящи клонаци растат най-вече покрай ливадите и тук-там по възвишенията, където се различават отдалеч. Може да се случи да попаднете и на многобройни малки кленове, потопили някое блато в алено великолепие, а дърветата наоколо, още съвсем зелени, силно открояват яркото петно. Тъй рано потънали в червено, те предизвикват удивление, сякаш виждате сред полята бивак на червенокожи или други някакви горски обитатели, за чието местонахождение не сте знаели.

Отделните кленове, целите облени в ярко алено, гледани на фона на другите, още свежозелени дървета от същия вид или пък на фона на иглолистните, правят по-силно впечатление сега, отколкото подир време цели горички като тях. Каква само красота е, когато отделното дърво е сякаш грамаден ален плод, напиращ от зрели сокове, когато всяко листо, от най-долното клонче, та до самия връх, е като лумнал пламък, особено ако човек гледа към слънцето! Какво по-прекрасно в един пейзаж! Вижда се от мили разстояние и е твърде хубаво, за да изглежда истинско. Ако беше еднократно явление, за него би се говорило от поколение на поколение, додето накрай влезе в митологията.

Първото поаленяло дърво придобива над останалите превъзходство, което понякога запазва за седмица или две. Такова удоволствие ми доставя да го гледам как развява високо в небесата аления си флаг над цял полк зеленоодежди дървета, че съм способен да се отклоня и половин миля от пътя си, та да го видя отблизо. Тъй едничко дърво събира в себе си върховната красота на цяла тревиста долина, а гората отведнъж става по-одухотворена заради него.

Да си представим как малкото червено кленче незабелязано е расло дълбоко навътре в затънтената долина, където цяла миля го дели от всички пътища. Там то всеотдайно, зиме и лете, е изпълнявало задълженията си на клен без ни едно да пренебрегва, наддавало е на бой с присъщото за един клен достолепие, растейки бързо в продължение на толкова месеци, без да се помайва нито за миг, та вече е много по-близо до небето, отколкото е било през пролетта. То всеотдайно се е наливало със сок, предоставяло е подслон на прелитащите птици, отдавна е отгледало семената си и ги е предоставило на вятъра, та навярно сега изпитва удовлетворение от това, че хиляди малки, благовъзпитани кленчета започват вече своя самостоятелен живот. Заслужило е напълно Почетния легион на кленовете. Шептейки, листата му навремени са го питали: "Кога ще почервенеем?" И сега, през септември, месецът на пътешествията, когато хората бързат към морето, към планините и езерата, тоя скромен клен, все тъй без да помръдва и на инч, пътува към своята слава - издига на хълма аления си флаг, обявявайки, че е приключил лятната си работа преди всички останали дървета и се оттегля от надпреварата. Така, запреваля ли годината, това дърво, което до неотдавна, когато е било най-продуктивното му време, дори най-внимателният поглед не би могъл да различи сред останалите, сега с баграта на своята зрелост, със самото си червено най-после се открива в далечината пред ведрия скиталец и насочва мислите му от прашния път към дръзновеното уединение на селенията, които обитава. Пламти ярко с всичкото благородство и красота на един клен - Acer rubrum. Сега вече ясно разбирам названието му - от rubric, ясен. Не греховете му, неговите добродетели са алени.

Въпреки че аленият цвят на червения клен е най-наситеният измежду дърветата, тая есенна багра дори не се споменава от Мишо в съчинението му "Sylva" и всички възторзи остават за сладкия клен. До 2 октомври както големите, тъй и малките кленове достигат върховата точка на зрелостта си, макар тук-там още да зеленее по някой. По това време те сякаш започват да се състезават помежду си и все някой от множеството ще се окаже обагрен в особено чисто алено, с наситения си цвят отдалеч ще привлече погледа и ще отнесе палмата на първенството. Голямо блато с червени кленове във върховия миг на тяхното преображение е несъмнено най-яркоосезаемото петно измежду всички пъстроцветия, сред които бродя - изобилстващи по нашите места, червените кленове менят както очертанията, тъй и цвета си. Много са просто жълти, други - алени, трети - тъмноалени до кървавочервени, по-червени от обичайното. Погледнете към оня мочур, обрасъл с кленове, тук-там примесени с борове, в основата на онова инак цялото покрито с борове възвишение на четвърт миля оттук, и ще усетите цялата сила на ярките цветове - без да различавате отделните несъвършенства на листата, ще видите техните жълти, алени и пурпурни огньове във всевъзможните им отсенки, размесени и контрастиращи със зеленото. Някои кленове са още зелени, само краищата на листата им са поръбени в жълто или пурпурно като ръбчетата на лешниковите шапчици; други са целите яркоалени, струящи във всички посоки - подобно соковете, пулсиращи в листните жилки - равномерно и красиво сияние; а трети с по-неправилни очертания - извърна ли леко глава, за да забравя земния им произход и да скрия ствола от взора си - ми изглеждат тежко отпуснати връз листата си, сякаш жълти и алени облаци, накамарени един над други венци или снежни преспи, трупани от вятъра. За красотата на такова едно блато през есента допринася много и това, че дори и да не са размесени с други дървета, кленовете не образуват еднородна цветова маса, а, бидейки в различни цветове и отсенки, отделните дървета ясно открояват висинните си върхари и очертанията си сред плътното обкръжение на другите. Ала едва ли някой художник би се осмелил да ги нарисува тъй ясно откроени от четвърт миля разстояние.

Тоя ясен следобед вървя през една поляна право към нисък хълм и съзирам на около петдесет рода разстояние по посока към слънцето кленови върхари, които тъкмо изплуват над ръждиво-лъскавото било - една ивица, явно дълга поне двадесет рода и десет широка, обагрена в най-наситеното искрящо алено, оранжево и жълто, които не отстъпват пред баграта на никакви цветя или плодове, пред никакви ръкотворни цветове. Продължавам напред и билото на хълма, създаващо предния план или долната рамка на картината, започва да се снишава, при което дълбините на откриващата се яркоцветна гора стават все по-тъмни, подсказвайки, че цялата долина отвъд е обляна в тия багри. Да се чудиш защо оракулите и покровителите на града не са тук, та да разгадаят какво мълвят със своите наситени багри и преливаща одухотвореност дърветата, тревожни от замътването на някакво зло. Не виждам какво са могли да правят първите пуританите по това време на годината, когато кленовете засияват в алено - очевидно не са можели да се молят из горите. Навярно заради това са започнали да издигат молитвени домове и да ги заобикалят отвсякъде с високи огради.

Брястът

Пак по същото време, сиреч в началото на октомври и малко подир, брястовете достигат връхната точка на есенната си красота - огромни кафеникавожълти маси, още топли от септемврийската пещ, надвиснали над пътищата. Листата им са навлезли в съвършена зрелост. Питам се има ли съответстваща зрелост в живота на хората, живеещи под тях. Плъзна ли поглед по нашата улица, обточена с две редици брястове, те ми напомнят както с очертанията, тъй и с цвета си на житни снопи - сякаш натежалите класове сами са дошли в града, та най-сетне може да се очаква известна зрелост и ДЪХАВОСТ в мисленето на жителите му. Та как под тия шумолящи яркожълти снопи, готови всеки миг да паднат връз главите на минувачите, би могла да тържествува недозряла, сиреч зелена мисъл или постъпка? Застана ли пред къща, над която са провесили клони половин дузина големи брястове, усещам се сякаш във вътрешността на издълбана тиква, тъй омекнал, като че съм заместил изваденото й месо, макар все пак да съм запазил известна жилавост, както и твърдостта на семките си. Какво е закъснялата зеленина на английския бряст - все едно краставица, сбъркала сезона и натрапваща несвоевременното си присъствие, - в сравнение с ранната златна зрелост на американския? Улицата е сцената на голямата жътва. Би си струвало да започнем да отглеждаме тия дървета, та дори и само заради есенната им прелест. Та помислете за тия огромни навеси или слънчобрани, надвесени над главите и къщите ни, правещи от града едно цяло - един ulmarium¹, който в същото време е и развъдник на хора. И как тихо и незабележимо свличат товара от себе си и пропускат слънцето, когато има най-голяма нужда от него - листата им безшумно падат по покривите и улиците, с което градския слънчобран се затваря и прибира! Виждам как в града влиза търговец и заедно със своя товар жито изчезва под навеса от брястови клонаци, все едно е влязъл в огромен хамбар. Изкушавам се и аз да отида там и да вея мисли, сухи и налети като зърно, готови да бъдат отделени от обвивките си; но уви, предчувствам, че триците ще са много, а мислите малко, че ще преобладава царевица, годна само за фураж - защото каквото посееш, това ще пожънеш.

Паднали листа

Към 6 октомври, особено след дъжд или слана, листата започват обилно да падат, ала голямата листна жътва, връхната точка на листопада, е най-често около шестнадесети. Някоя утрин около тая дата пада по-тежка слана, край водните помпи се образува лед и тъкмо в такъв ден, щом се надигне утринният вятър, листата започват да валят далеч по-обилно от дотогава. Политнали надолу в гальовния въздух, дори и да няма вятър, те мигом образуват на земята плътни ложета и килими, повтарящи точно размерите и очертанията на дървото над тях. Има дървета - като младите кестени например, - които сякаш отведнъж свличат листата си, тъй както войникът сваля снаряжението си по дадена заповед; техните още яркожълти, макар и позавехнали листа, и от земята все тъй изпускат лъчиста светлина. Нападали са от всички страни при първото по-силно замахване на магическата пръчица на есента, шумолейки като дъжд.

Инак обикновено след влажно или дъждовно време забелязвам колко силен е бил листопадът през нощта, макар още да не е дошло онова раздрусване, което ще разклати и устойчивите като скали кленови листа. Улиците са плътно застлани с трофеите на есента; нападали брястови листа образуват тъмнокафява настилка под нозете ни. А след няколко удивително горещи дни от сиромашкото лято забелязвам, че небивалата жега е основната причина за падането на листата, тъй като известно време не е имало ни слана, ни дъжд. Силната горещина мигом предизвиква узряването и увяхването им, също както предизвиква узряването, омекването и тупването на прасковите и другите плодове.

Все още ярки, най-често на пурпурни точки връз жълт фон както при някои диви ябълки, листата на късните червени кленове застилат земята - уви, тия ярки багри траят само ден-два, особено ако вали. Край пътищата подминавам тук-там съвсем голи, подобни на димни струйки дървета, загубили вече ярките си одежди; но ето че тия одежди, ярки както преди, лежат на земята встрани от пътя, все още следвайки очертанията, които до неотдавна са поддържали на дървото. Бих казал дори, че първо съглеждам тъй сплеснатите на земята дървета, сякаш трайно оцветени сенки, и те ме подсещат да погледна нагоре към клоните, които са носели тия одежди. Всяка кралица би била горда да върви по ярките мантии, които тия галантни дървета са разстлали в калта. Виждам коли да преминават по тях все едно са сенки или отражения и коларите да им обръщат толкова малко внимание, колкото преди на сенките им.

Птичите гнезда по боровинките, храстите и дърветата са вече пълни с увехнали листа. Тъй много са нападали в гората, че катерица не може да притича подир търкулнал се орех, без да бъде чута. Момченца събират по улиците есенни листа, та дори и само заради удоволствието да докосват чистата им, трошлива тъкан. Някои се престарават да пометат пътеките пред къщи до последния листец и сетне зачакват следващия полъх на вятъра да ги застеле с нови есенни трофеи. Повърхността на блатата е тъй плътно покрита, че Lycopodium lucidulum изглежда някак по-зелен на тоя фон. Навътре в гората листата полузакриват езерата с дължина три-четири рода. Оня ден едва успях да намеря един инак добре познат ми извор, та първоначално помислих, че е пресъхнал - целият бе скрит под прясно нападали листа; като отмахнах листата, сякаш нов извор избликна, все едно с Ароновата пръчка бях докоснал земята. Прогизналите участъци около блатата изглеждат сухи поради нападалите отгоре им листа. Веднъж, като правех измерванията си край едно блато, сметнал, че стъпвам на твърда почва под листата, се озовах сред повече от фут дълбока вода.

Отида ли на реката в деня след най-големия листопад, сиреч на седемнадесети, обикновено намирам лодката си покрита цялата - от дъното до седалките - със златистите листа на върбата, под която е вързана, и тръгвам да греба с шумолящ под нозете ми листен товар. Изпразня ли я, утре ще бъде отново пълна. За мен листата не са боклук, който трябва да бъде пометен, а гледам на тях като на рогозки, подходящи за пода на моята карета. В обраслото с гори устие на Асабит цели флотилии листа се носят по водната повърхност към морето, оставяйки все пак известно разстояние помежду си, ала малко по-нататък, досами брега, стават по-плътни от пяна и скриват напълно водата на около един род обхват под елшите, кленовете и храстите - още съвсем леки и сухи, без ни една отпусната фибра; а достигнат ли някоя камениста извивка, където ги среща и спира утринният вятър, те образуват плътен широк полумесец напряко през реката. Обърна ли носа на лодката към тях и образувалата се вълна ги увлече, как само приятно зашумоляват тия сухи шумки, отърквайки се една в друга! Разклащането им открива за миг водната повърхност. Шумоленето им издава всяко движение на горската костенурка по брега. А надигне ли се вятър, чувам дори да съм по средата на речното корито как с шумолене политат във вихъра му. По-нагоре по течението те бавно кръжат из големите речни въртопи като "Сведените ели" например, където водата е дълбока и тегли към брега.

Ако се случи такъв ден, когато водата е съвсем спокойна и преливаща от отражения, бавно следобед да греба по главния ръкав и след като завия по Асабит, да достигна някое тихо заливче, неочаквано се оказвам обкръжен от милиарди листа: мои спътници, които имат същата цел - или липса на цел - като мен. Каква само гигантска флотилия от пръснати листни ладии, сред които греба в тихия речен залив - краищата на всяка една слънцето умело е извило нагоре, всяка жилка е като здраво смърчово ребро: сякаш кожени лодки от най-различен вид, сред които навярно е и Хароновата, всички с повдигнати носове и кърми като внушителните, едва поклащащи се по мудното течение плавателни съдове на древните; сякаш огромни флотилии като китайските гъстоизпълнени корабни поселища, каквито виждаме по големите пристанищни тържища, все едно неочаквано приближаваме някой Ню Йорк или Гуанджоу. А как внимателно всяка една е била спусната на вода! Все още срещу тях не е било използвано никакво насилие, макар че при спускането им навярно доста сърца са се разтуптели. Често пъстропери патици, тия прекрасни горски създания, идват да поплават сред пъстроцветните листа - един друг, още по-благороден вид барки.

А какви само благотворни питиета са на разположение в блатата сега! Какви силни и богати лековити аромати се носят от гниещите листа! Сипейки се връз прясно изсъхналите треви и листа, изпълвайки излаците и канавките, където те чисти и вкоравени са нападали, дъждът скоро ще ги превърне в чайове - зелени, черни, кафяви, жълти, чайове по-силни или по-слаби, достатъчни да предразположат цялата Природа към сладка приказка. Дали ще ги пием или не сега, когато силата им още не е преминала, тия листа, изсушени на медните тави на Природата, са придобили тъй чисти и нежни разцветки, че биха достигнали славата на ориенталските чайове.

Как само са размесени видовете - дъб, клен, кестен, бреза! Ала Природата съвсем не е претрупана с листа - тя е чудесна икономка и знае как да ги стопанисва. Помислете само каква огромна родитба ежегодно се изсипва връз земята! В това се и състои голямата реколта на една година, от която зърнената е само част. Сега дърветата връщат на земята с лихвите каквото са взели от нея. Отбиват от цената. На път са да увеличат плътността на почвата с дебелината на листо. Това е красивият начин, по който Природата си набавя тор, докато аз се пазаря с тоя или оня за цената на сярата и на доставката й. Всички забогатяваме от гниенето на листата. Те ме интересуват повече от английската трева или царевичната реколта. Подготвят девствена почва за бъдещите царевични поля и гори, от които земята крепне. Поддържат плодовитостта на родните ни простори.

Никоя реколта не може да се мери с листата по красиво многообразие. В тях редом с обикновеното жълто на зърното са събрани почти всички известни ни цветове, без да изключваме и най-яркото синьо: ранната руменина на кленовете, греховноалената бляскавина на отровната тетра, черничевото на ясена, пищното хромовожълто на тополите, яркочервеното на боровинките, с които като овчи гърбове са обрасли хълмовете. Докосне ги сланата и сетне, при най-малък полъх на настъпващия ден или потръпване на земната ос, започват да падат като същински порой. Земята цяла потъва в цветовете им. Животът им продължава в почвата, чието плодородие и плътност увеличават, и в горите, израстващи от тях. Те лягат ничком, та през следващите години да вдигнат чела, да израснат нависоко вследствие на невидим химически процес, придвижвайки се нагоре с дървесната мъзга; тъй първите плодове на фиданката опадват, та накрай преобразувани да окичат короната на извисилия се след години горски монарх.

Приятно е да вървиш по тия току-що опадали, още стегнати шумолящи листа. Как красиво се спускат в гробовете си, как плавно полагат тела и се превръщат в пръст - обагрени в стотици разцветки, редящи ложе за нас живите! Тъй леко и игриво долитат те до сетното си убежище. Не трупат бурени върху си, а весело лудуват над земята, додето изберат къде, додето се спрат на място и, без да поръчват желязна ограда, огласят цялата гора с предсмъртен шепот; някои избират да се спуснат там, където гният човешки тела, и да слеят разложението си с тяхното. Колко много хвърчене, преди да се отпуснат тихо в гробовете си! Те, които са гонили висините, сега безропотно отиват да се превърнат на прах, покорно политат надолу, за да паднат и изгният в подножието на дървото, предоставяйки храна за ново поколение като тях, което също ще гони висините. Те ни учат как да умираме. Питам се ще дойде ли някога времето, когато хората с тяхната прехвалена вяра в безсмъртието ще отпуснат тела с такова изящество и зрелост, когато ведро сиромашко лято ще кастри телата им тъй, както те кастрят косите и ноктите си.

Когато листата падат, цялата земя е като гробище, из което е приятно да се разхождаш. Обичам да скитам и размишлявам над листните тела в техните гробове. Тук няма лъжливи или суетни епитафии. Какво толкова, ако нямаш парцел в Маунт Обърн? Твоят парцел със сигурност е тук някъде в това огромно гробище, осветено в прастари времена. Няма нужда да ходиш по тържища, за да си търсиш място. Тук има достатъчно. Ленивче ще цъфти и червеношийка ще пее над костите ти. Дърварят и ловецът ще бъдат твоите гробари, а децата ще тъпчат колкото си искат по гроба ти. Нека повървим из гробището на листата - защото това е и нашето Горско гробище.

Сладкият клен

Ала не мислете, че е дошъл краят на есенното великолепие; както едно листо не прави лято, тъй и едно паднало листо не прави есен. Още около 5 октомври младите сладки кленове по нашата улица достигат върха на красотата си, надминавайки всички останали дървета. Когато плъзна поглед по главната улица, те ми изглеждат като изрисувани платна, поставени пред къщите, макар много от тях да са още зелени. И днес, сиреч на 17 октомври, когато почти всички червени и доста от белите кленове са вече оголели, големите сладки кленове греят с цялото си жълто-червено великолепие, откроявайки неподозирано ярки и нежни отсенки. Забележителни са с честото противопоставяне на наситено пурпурночервено и зелено между двете им половини. Накрай се превръщат в гъсти маси от пищно жълто с тъмнопурпурен руменец откъм външната страна. Тия дни това са най-ярките дървета по улицата.

Големите кленове по Конкордската мера са особено красиви. Едно нежно, ала по-топло от златното жълто с алени бузки е преобладаващият сега цвят. И все пак, застанал в източната част на мерата точно преди залез-слънце, когато светлината откъм запад прониква през тях, забелязвам, че и тяхното жълто, сравнено с бледото лимоненожълто на един бряст наблизо, се доближава до алено, да не говорим за яркопурпурните части. Като цяло това са големи маси в жълто и пурпурно с правилна овална форма. Цялата топлина на годишното време, сиреч на сиромашкото лято, е сякаш погълната от тях. Най-ниските листа непосредствено до ствола обикновено са обагрени в нежно жълтозеленикаво, напомнящо тена на младите момчета, расли на закрито. Днес на мерата има пазар, ала червеният му флаг едва личи сред това цветово великолепие.

Основателите на нашия град надали са предвиждали тоя бляскав успех, когато поискали от вътрешността на щата да се донесат прави колове с подрязани върхове, които наричали сладки кленове; а след като ги засадили, някакъв търговец, според както си спомням, решил да се пошегува и посял наоколо им боб. Насмешливо наричаните на времето бобови колове са днес най-красивото, което може да се види по нашите улици. Струват много повече, отколкото е била някога цената им - макар че докато ги засаждали, един от членовете на градската управа хванал простуда, която причинила смъртта му, - та дори и само заради това, че толкова пъти през октомври щедро са пълнили с пищните си цветове широкоотворените очи на децата. Не ще искаме напролет да ни даряват със сладост, след като наесен ни предоставят такава хубава гледка. Богатство под стряха е богатство за малцина, ала богатството на мерата е разпределено по равно между всички - всяко дете може до насита да се радва на тая златна родитба.

Несъмнено дърветата трябва да се засаждат по улиците с оглед на октомврийското им великолепие, макар че не ми се вярва членовете на Дърволюбителското дружество изобщо да се замислят върху това. Не смятате ли, че е известно предимство за децата да раснат под кленовете? Стотици очи усърдно пият от тоя цвят; при такива учители кръшкачите биват хващани и обучавани в мига, в който тръгнат да бягат. Разбира се, понастоящем в училище нито кръшкачите, нито прилежните изучават цветовете. Тая задача изпълняват аптекарските магазини с разноцветните си флакончета, а също и витрините. Жалко, че по улиците ни няма повече червени кленове и ели. Кутията ни за бои е твърде несъвършена. Наместо да купуваме на младите кутии с бои, да бяхме им набавили тия естествени цветове. Каква по-добра възможност за изучаване на цветовете? Кое художествено училище е по-подходящо? Та помислете колко много очи - на художници, производители на облекло и хартия, оцветители на хартия и какви ли не още - биха обучили тия багри! Пощенските пликове може да са в най-разнообразни разцветки, ала все пак нямат багреното разнообразие на листата на едничко дърво. Искате ли да видите още някоя отсенка, още някой нюанс от определен цвят, достатъчно е само да се вгледате по-добре в едно дърво или в гората: листата не са потапяни по много в една боя, както правят в бояджийниците, а са боядисвани по отделно в безкрайното разнообразие от оттенъци на баграта и оставени да съхнат по клоните.

Докога ще продължаваме да именуваме толкова много цветове по непознати чуждестранни места, като например неаполско, сиенско или камбоджанско жълто, пруско синьо, горена умбра, (финикийското лилаво навярно вече не се нарича тъй), или пък ще ги свързваме с общо взето обикновени търговски стоки като шоколад, лимон, кафе, канела или вино, (нима ще започнем да сравняване цвета на американската ела с лимон или на лимона - с американска ела?), както и с руди и окиси, които малцина са виждали? Редно ли е тъй често, когато описваме цвета на нещо, което сме видели, да го свързваме не с някой близък природен обект, ами с някакъв вид пръст от другия край на планетата, от който навярно можем да намерим в аптеките, ала нито самите сме го виждали, нито пък събеседникът ни? Та нямаме ли ние ПРЪСТ под нозете си, че и небе над главите си? И нима небето цялото е в ултрамарин? Какво знаем ние за сапфира, аметиста, смарагда, рубина, кехлибара и прочие, та използваме наизуст имената им? Оставете тия безценни думи за кабинетните учени, за специалистите по изкуствата, за придворните дами, за набабите и индуските принцеси и за когото още поискате. Ала не виждам защо, след като Америка с нейните есенни гори е вече открита, листата й да не се състезават със скъпоценните камъни при именуването на цветовете; вярвам, че с течение на времето названията на някои наши дървета, храсти и цветя ще влязат в общоупотребяемата хроматична терминология.

Но далеч по-важни от познанията по имената и отликите на отделните цветове са радостта и въодушевлението, които предизвикват разноцветните листа. Дори само тия дървета по улицата, без каквито и да било допълнителни украси, достигат най-малкото празничността на годишен фестивал, та и на цяла фестивална седмица. Това са безплатни и невинни гала-тържества, чествани от всекиго и от всички без помощта на комитети и церемониалмайстори, празник, който преспокойно може да бъде разрешен, тъй като не привлича комарджии и търговци на ром и не изисква специален полицейски надзор. Беден е новоанглийският октомври, когато по улиците няма кленове. За тоя октомврийски фестивал няма нужда от барут и камбанен звън, всяко дърво е жив пилон на свободата, на който се развяват хиляди ярки знамена.

Ние си имаме своите говедовъдски изложби, есенни обяздвания, септемврийски игри на открито и пр. Природата пък провежда своя ежегоден панаир през октомври - не само по улиците, но и по всички падини и възвишения. Когато неотдавна съзерцавах бляскавото великолепие на онова блато с червени кленове, до един облекли одежди в най-изумителни багри, нима тутакси не си представих насядали под дърветата хиляди цигани, тия способни да изживяват дива наслада люде, не съзрях ли дори митически фавни, сатири и горски нимфи, завърнали се на земята? А дали пък не беше само мисълта за уморени дървари или земевладелци, дошли да навестят земята си? Или още по-преди, когато гребях по реката през фините кристалчета септемврийски въздух, нима не ми се струваше, че нещо става под лъскавата водна повърхност, някакво разклащане, което ме караше да бързам, за да не пристигна със закъснение? Нима редиците от жълтеещи върби и храсти от двете страни не ми изглеждаха като наредени една до друга сергии, изпод които излизат мехурчетата на някаква жълта като тях газирана речна напитка? Нима всичко това не подсказва, че духът на човека трябва да се издига високо като тоя на Природата - да развява своя флаг и всекидневието му да бъде накъсвано от подобни изблици на радост и тържество?

Никое показно обучение на войници, никое честване с паради и знамена не може да донесе на града ни и стотна част от ежегодната тържественост на октомври. От нас се иска само да засадим дърветата, а сетне, додето вървим под триумфалните арки на брястовете, Природата сама ще спуска разноцветните си завеси - знамената на всичките нейни гвардии, някои от чиито отличителни знаци дори ботаниците не могат да разгадаят. Нека Природата да определи дните, все едно дали ще са като в съседните щати, и нека духовенството прочете изявленията й, стига да може да ги разбере. Каква само прелест са знамената й от орлови нокти! Кой ли търговец, ще се запитате вие, движен от общественополезни подбуди, е осигурил тая част от празненството? Няма по-добра облицовка и боя от тая обвивка, понастоящем скриваща цели стени от някои къщи. Не вярвам, че невехнещият бръшлян може да се сравнява с нея. Нищо чудно, че тъй усилено изнасят тия дървета за Лондон. Защо тогава да нямаме повече кленове, ели и алени дъбове?! Да горят буйно! Нима мръсната ивица от знамена на стрелбището може да е единственият цвят, който един град е в състояние да предложи? Градът е незавършен, няма ли дървета, които да бележат хода на годишните времена. Те са важни като градския часовник. Град, лишен от дървета, не може да се развива добре. Липсва му винтче, основна част не му достига. Нека имаме върби за напролет, брястове за през лятото, кленове и орехи за есента, иглолистни за зимата и дъбове за всички сезони. Какво е една домашна галерия пред галерията на улицата, през която, иска или не, преминава на кон всеки търговец? Несъмнено няма картинна галерия в страната, която да означава толкова много за мен, колкото гледката към залеза, разкриваща се изпод брястовете на нашата главна улица. Тия брястове са рамката на картината, която всекидневно се рисува зад тях. Три мили дълга алея с брястове, всичките големи колкото най-голямото дърво на нашата улица, би загатвала, че извежда на някое блажено място - па макар да е само Конкорд.

Всеки град се нуждае от тия невинни възбудители на светли и радостни надежди, които да държат надалеч меланхолията и предразсъдъците. Посочите ли ми два града, от които единият е закътан сред дървета и озарен от цялото великолепие на октомври, а другият е само обикновена, безлеса пустош с едно-две щръкнали дървета-бесилки, веднага ще ви кажа, че във втория ще намерите най-заклетите и ограничени правоверни и най-отчаяните пияници. Всеки излак, кастрон за мляко или надгробен камък там ще е оголен за погледа. С пристигането ви в тоя град жителите му начаса ще се изпокрият по хамбарите и къщите си, както арабите в пустинята - зад скалите, и сетне ги очаквайте да се появят с копия в ръцете. Те ще са готови да приемат и най-скудоумната и ялова догма, като например, че светът бързо върви към края си, едва ли не вече го е стигнал, или пък че те самите са разяждани от страшни грехове. Навярно един друг ще поразтрошат засъхнали стави и ще нарекат това духовно общуване.

Но да се върнем към кленовете. Защо не полагахме наполовина толкова грижи за тяхното опазване, колкото полагаме за засаждането им, а не от глупост да завързваме конете си за стъблата на тия наши далии?

Какво ли са имали наум праотците, учредявайки тая СЪВСЕМ ЖИВА институция преди църквата - институция, която не се нуждае от поддръжка и пребоядисване, която постоянно крепне и се самоподдържа чрез своя растеж? Несъмнено те

"Работели с тъга и всеотдайност,
Не можейки от Бога да избягат,
Засаждали без опит, но ревниво -
Дървета с дух израсли там красиво."

Кленовете са истински безплатни проповедници - веднъж завинаги уседнали, те с нарастващо въодушевление и въздейственост държат своите половинвековни, вековни, че и век и половина траещи проповеди пред различни поколения хора; най-малкото, което можем да направим за тях, е да им осигурим подходящи придружници, когато започнат да отпадат.

Аленият дъб

Принадлежащ към дървесен вид, забележителен с красивата форма на листата си, според мен аленият дъб надминава всички останали дъбове по пищната и дива красота, с която са изрязани листата му. Съдя за това по дванадесетте разновидности, които познавам, както и по рисунки, които съм виждал на много от останалите.

Застанете под такова дърво и погледнете на слънцето колко изящни са очертанията на листата му - всъщност само няколко остриета, излизащи от централната жилка. Сякаш двойни, тройни, четворни кръстове. Те са далеч по-безплътни от най-дълбоко изрязаните дъбови листа. В тях се съдържа толкова малко листна terra firma², че сякаш се разтапят на светлината и пропускат погледа ни. Листата на най-младите дървета, също като тия на вече израслите дъбове от другите разновидности, стоят по-плътни, просто очертани и някак тежки, докато високо по възрастните алени дъбове листният въпрос се оказва разрешен. Все по-нагоре и по-нагоре, все по-ефирни и леки, с всяка година отърсващи се от своята земност и постигащи все по-голяма близост със светлината, накрай тия листа съчетават възможно най-малкото количество земна тъкан с възможно най-голямата съсредоточеност на небесни въздействия. Ръка в ръка те танцуват със светлината, заизвивали я в изумителни вихри - подходящи партньори за въздушните салони. Така са се слели с нея, че при цялата им изящност и лъскавина е трудно да се каже кое в тоя танц е листо и кое - светлина. А когато не повява ветрец, застиват в прекрасна рисунка по прозорците на гората.

Отново ме поразява красотата им, когато месец по-късно те плътно покрият земята в гората, едно връз друго натрупани под нозете ми. Вече са кафяви в горната си част и лилави - в долната. С едрите си дълбоки вдатини, достигащи почти до средата и едва оставящи място за тъкан помежду, те сякаш подсказват, че са създадени от евтин или пък изключително обилен материал, щом като толкова много е могло да се изреже. Напомнят също тъй отпадъци, останали след като другите листа са били изрязани по шаблон. И наистина както са нападали сега едно връз друго, приличат ми на купчина изрезки.

Вземете едно от тия листа у дома си и на спокойствие край огнището внимателно го разгледайте - това е шрифт, какъвто в Оксфорд не познават, съвсем различен от баските или стреловърхите букви и неоткрит върху Плочата от Розета³, шрифт, на който е съдено един ден да бъде следван от каменоделците, стига скулптурата да намери място по нашите земи. Какви волни и дивни очертания, какво съчетание от изящни извивки и ъгли! С еднакво доволство спира погледът върху каквото е и върху каквото не е листо - върху широките, дълбоко изрязани вдлъбнатини, както и върху дългите, остри и щръкнали върхове. Едно просто овално очертание би включило всичко това, съедините ли върховете на листото - но колко по-прекрасно е то така, със своята половин дузина дълбоки вдатини, в които погледът и мисълта на съзерцаващия намират пристан! Ако бях учител по рисуване, бих карал учениците си да рисуват тия листа, та да се научат на овладян и изящен рисунък.

Разглеждано като водна площ, такова едно листо е сякаш езеро от всяка страна с по половин дузина широки, заоблени носове, начеващи почти от средата му, и с врязани дълбоко навътре заливи, подобни на остри фиорди, в чиято извивка се вливат по няколко тънки поточета - същински листен архипелаг.

Ала по-често навявана е мисълта за суша и както Дионисий и Плиний са сравнявали очертанията на Пелопонес с тия на листо от чинар, тъй на мен листото на аления дъб ми напомня на някой красив необитаем остров сред океана, чиято широка брегова ивица, редуваща заоблени заливи, опрели в гладки пясъци, с островърхи скалисти носове, го прави подходящ за човека и следователно предопределен един ден да се превърне в център на цивилизацията. За моряшкото око това би бил силно нарязан бряг. А не е ли и наистина бряг във въздушния океан, бряг, в който се плискат вълните на вятъра? Такова листо превръща всинца ни в мореплаватели - па макар и не викинги, корсари или пирати. Улучва както любовта ни към покоя, тъй и страстта ни към приключенията. Един повърхностен поглед и си казваме, че само да успеем да заобиколим тия остри носове, и в многобройните заливи ще намерим широки, гладки и защитени райски поля. Колко различно е това листо от листото на белия дъб с неговите заоблени издатини, по които няма нужда да се слагат фарове! Едното е Англия с дългата й история, която може да се прочете. Другото е още незаселен новооткрит остров. Ще отидем ли там, за да живеем като индонезийски раджи?

Към 26 октомври големите алени дъбове достигат върховната си красота, докато останалите дъбове най-често вече са повехнали. Алените дъбове са припалвали огньовете си през последната седмица и сега лумват в огромен пламък. Това са единствените от типично АМЕРИКАНСКИТЕ широколистни дървета (с изключение на кучешкия дрян, от който аз лично съм виждал не повече от пет-шест екземпляра, пък и това е само голям храст), които сега са в разцвета на великолепието си. Трепетликите и сладките кленове са с нищожна преднина, ала вече са загубили голямата част от листата си. От вечнозелените дървета само смолистият бор все още пази яркостта си.

Необходима е обаче особена бдителност, направо отдаденост на тия явления, та да може човек да оцени почти повсеместното, ала закъсняло и някак неочаквано великолепие на алените дъбове. Не говоря тук за малките дървета и храсти, които обикновено биват разглеждани и чиито листа вече са увехнали, а за големите дървета. Повечето хора се затварят вкъщи, смятайки, че мразовитият и безцветен ноември е настъпил, докато всъщност някои от най-ярките и запомнящи се цветове още не са грейнали.

Това прекрасно, мощно, близо четиридесетфутово дърво, израсло посред открито пасбище, което на дванадесети искреше в зеленина, сега, на двадесет и шести, е напълно преобразено в наситено тъмноалено - сякаш всяко листо помежду мен и слънцето е било топнато в алена боя. Цялото дърво прилича на сърце - както по форма, тъй и по цвят. Нима всичко това не си заслужаваше чакането? Кой ли би помислил преди десет дена, че това студенозелено дърво ще придобие такъв цвят! Листата му все тъй здраво се държат за клоните, докато наоколо му се сипят листата на другите дървета. Тоя дъб сякаш казва: "Последен почервенявам, ала ставам по-червен от всички вас. Завършвам шествието със своя ален балтон. Еднички ние измежду дъбовете не сме се предали."

Сега, че и през късен ноември, мъзгата бързо струи в тия дървета, също както е при кленовете напролет, та очевидно ярките им багри по време, когато повечето други дъбове вече капят, имат връзка с тая особеност. Те направо преливат от живот. Приятно тръпчив, жълъдов вкус има силното дъбово вино, което руква от тях, пробода ли кората им с ножа си.

Как пищна е баграта на алените дъбове в прегръдката на боровете, как любовно са сплели с тях червени клони в гористата, ширнала се на четвърт миля пред очите ми долина! Там се откроява цялата им красота. Боровите клони са зелените чашки на техните червени венчелистчета. А когато вървя из гората и слънчевите лъчи я пронизват от край до край, озарявайки червените палатки на дъбовете, отвсякъде обгърнати от стичащата се зеленина на боровете, гледката е също тъй великолепна. Без открояващия ги вечнозелен фон на иглолистните, есенните багри наистина биха загубили много от красотата си.

Аленият дъб се нуждае от ясно небе и заревото на къснооктомврийските дни. Тъй багрите му излизат наяве. А скрие ли се слънцето зад облак, те почти не се забелязват. Седя на една скала в югозападната част на нашия град, слънцето захожда, а полегатите му вече лъчи озаряват линкълнските гори на югоизток от мен, и ето че алените дъбове, тъй равномерно пръснати из гората, засияват в такова яркочервено, каквото никога не съм подозирал у тях. Всяко дърво, видимо в тия две посоки, та чак до хоризонта, се откроява сега в наситено червено. Отделни могъщи алени дъбове надигат червени осанки високо над гората към съседния град, сякаш са огромни розови храсти, отрупани с милиарди цветове, докато по-малките им събратя в горичката от бели борове на Пайн Хил на изток, на самата ивица на хоризонта, напомнят войници в червени униформи сред ловци в зелено облекло. Сега и Линкълн е потънал в зелено. Преди слънцето да се сниши дотолкова изобщо не можех да си представя, че в горската армия има толкова много червени мундири. Това е наситено огненочервено, което навярно ще губи по нещо от силата си с всяка приближаваща крачка, понеже сенките, стаени в листака на короните, отдалеч не се виждат, та червеното изглежда ненакърнено. Източникът на тоя отразен цвят е високо в атмосферата. Всяко дърво се превръща в червено лъчение, което все повече едрее и грее със захода на слънцето. Това е в известен смисъл зает огън, набиращ сила от слънцето по пътя си към очите ви. В началото има само сравнително бледочервени листа, тъй да се каже подпалки, които сетне се превръщат в наситено аленочервена мъгла, лумват в пламъци, черпещи гориво от самия въздух. Тъй живо е това червено. В тоя час и сезон в самите слънчеви лъчи припламват розови отражения. Очите съглеждат по-червени дървета, отколкото в действителност съществуват.

Искате ли да преброите алените дъбове, сторете го сега. В ясен ден, час преди залез-слънце, застанете на някое горско възвишение и всяко едно дърво, освен тия на запад, ще се открои пред погледа ви. Инак може да достигнете Матусалова възраст, без да сте видели и една десета част от тях. Макар че навремени и в мрачен ден ми изглеждат облени в най-голямата яркост, в която някога съм ги виждал, на запад цветовете им се стапят в блясъка на светлината, ала в другите посоки гората цяла е същинска цветна градина, в която тия късни рози са лумнали в пламъци сред зеленината, докато тъй наречените "градинари" вървят насам-натам с лопати и лейки в ръце, съзирайки само малобройни дребни богородички помежду увехналите листа.

Това са МОИТЕ богородички, МОИТЕ късни градински цветя. Те не се нуждаят от градинар. Падащите из цялата гора листа бранят корените на моите растения. Само обърнете очи към всичко това и ще имате градина, наместо да се ровите в пръстта на дворовете си. Трябва само малко да вдигнем взора си, за да видим цялата гора като градина. Разцъфването на аления дъб - горското цвете, надминаващо по великолепие всички останали (най-малкото подир клена)! Не знам защо, но алените дъбове ме интригуват повече от кленовете: тъй широко и равномерно са пръснати из цялата гора, тъй издръжливи и благородни са тия преобладаващи ноемврийски цветя, които заедно с нас очакват настъпването на зимата, внасяйки топлина в ранноноемврийския пейзаж. Удивително е, че най-късният налагащ се ярък цвят е това наситено тъмноалено и червено - най-силният измежду цветовете. Аленият дъб е най-зрелият плод на годината, напомнящ страните на твърда, лъскава червена ябълка от студения Орлеански остров, която не ще бъде годна за ядене до следващата пролет. Изкача ли се на върха на някой хълм, пред мен се ширват хиляди от тия грамадни дъбове-рози - от всички страни, докъдето поглед стига! Мога да им се любувам от четири-пет мили разстояние. Неизменната ми гледка през последните две седмици! Тия късни горски цветя надминават всичко, което пролетта и лятото могат да създадат. Пред тях пролетните и летните цветове стоят в бледи, креещи петънца (създадени за късогледите, които бродят из белезникавите треви под дърветата) и не правят никакво впечатление отдалеч. Докато сега ден подир ден вървя из просторни гори и планински хребети, целите лумнали в цвят. Така погледнато, градинарството ни е в печално състояние - градинарят полага грижи за няколкото богородички, поболи сред мъртвите плевели, оставайки сляп за гигантските богородички и рози, които хвърлят сянката си върху му и не се нуждаят от грижи. Все едно сме капнали малко червена боя на чинийка и сме я вдигнали към озареното от залеза небе. Защо не извисим и разширим взора си, защо не се разхождаме в голямата градина, наместо да се спотайваме в "развратено" нейно ъгълче? Защо не съзрем красотата на гората, а не само на малобройните внесени от чужбина растения?

Нека разходките ви придобият малко по-голям размах; изкачете възвишенията. Ако към края на октомври се изкачите на който и да е хълм в околностите на Конкорд, а навярно и в околностите на вашия град, ще видите - е, ще видите това, което току-що се опитах да опиша. Със сигурност ще видите всичко това, а и много повече, стига да сте подготвени за него, стига да го СЪЗРЕТЕ. Инак, тъй като явлението е ежегодно и повсеместно, ще мислите само за изтеклите седемдесет години от живота⁴ на тая гора, посърнала и кафява през есента, все едно дали ще сте застанали на върха на хълм или в котловина. Нещата остават скрити за взора ни не толкова защото са извън полезрението ни, колкото защото не съсредоточаваме умовете и очите си върху тях - тъй като в окото няма повече зрителна мощ, отколкото в което и да е друго желе. Не осъзнаваме колко далечен и обхватен може да бъде взорът ни, нито колко скъсен и тесен е той. Голямата част от явленията в Природата по тая причина остават скрити от нас за цял живот. Градинарят вижда единствено своята градина. И тук, както в политическата икономия, предлагането отговаря на търсенето. Природата не хвърля перли на свинете. В един пейзаж има точно толкова видима за нас светлина, колкото сме способни да оценим - и нито капка повече. Това, което един човек ще съзре от даден планински връх е тъй различно от това, което друг ще съзре от същото място, както различни помежду си са двамата. Аленият дъб трябва да бъде в очите ви още преди да сте го зърнали. Нищо не можем да съзрем преди да ни е обзела мисълта за него, преди да сме понесли образа му в съзнанието си - тогава вече трудно можем да съзрем каквото и да било друго. Забелязал съм по време на ботаническите си разходки как идеята за едно растение, сиреч неговият образ, се загнездва в мислите ми макар въпросното растение да не е разпространено по тия места или поне не до Хъдсън Бей; сетне седмици, че дори и месеци продължавам да мисля за него и несъзнателно да очаквам появата му, след което накрай непременно го виждам. Така открих най-малко двадесет редки растения, чиито имена знаех отпреди. Човек вижда само каквото лично го засяга. Един ботаник, погълнат от изучаването на тревите, няма да съгледа и най-голямата дъбова гора. Той, тъй да се каже, ще тъпче дъбовете по пътя си и най-много да забележи сенките им. Установил съм, че се изисква различна нагласа на окото, за да различи отделните растения на едно място, та дори и да са съвсем близки по вид като например Juncaceae и Gramineae: веднъж търсих едното и просто нямах очи за другото. Колко по-необходима е, следователно, различна нагласа на окото и на ума, за да се отдаде човек на различните области на познанието! Как различно гледат на нещата поетът и естественикът!

Вземете някой новоанглийски избраник от градската управа, качете го на най-високия хълм и му кажете да гледа - да се взира колкото може повече, да си сложи най-силните очила, да си послужи и с далекоглед, ако иска, и сетне подробно да опише видяното. Какво ще ДАЛЕКОСЪГЛЕДА той, какво ще ИЗБЕРЕ за наблюдение? Несъмнено ще види собствената си Брокенова сянка⁵. Ще види също тъй някоя и друга черква, както и навярно това, че някой трябва да плаща по-високи данъци от него, след като притежава такъм красив горски участък. Вземете сега Юлий Цезар, Емануел Сведенборг или пък някой островитянин от Фиджи и го качете на същия връх. А може и тримата заедно, та сетне да сравнят записките си. Дали ще се окаже, че са се наслаждавали на една и съща гледка? Впечатленията им ще се различават помежду си както Рим се различава от рая или ада или както адът се различава от островите Фиджи. Понеже според мен хора, различни като споменатите, има винаги край нас.

Та нали за да бъде улучен дори тъй обикновен дивеч като бекасина или яребица пак е нужен изкусен ловец - той трябва много добре да се прицели и да знае в какво се цели. Ако стреля наслуки нагоре, понеже в небето гъмжало от бекасини, би имал нищожен шанс. Същото е и с оня, който се прицелва в красотата; дори да чака, докато се сгромоляса небето, пак няма да случи, ако предварително не знае кога й е сезонът и какъв е цветът на крилата й - сиреч ако не я е мечтал, тъй че да я ПРЕДУСЕТИ; стане ли това, той, естествено, я следва на всяка крачка, стреля направо през двете цеви по крилата й, та дори и да е в царевична нива. Истинският ловец първо се упражнява, сетне се облича подобаващо за целта, зарежда пушката и неуморно стои на мушка в очакване на набелязания от него дивеч. Моли се за него, прави жертвоприношения и накрай го получава. След съответната подготовка, състояща се в школовка на окото и ръката, дълго мечтал насън и наяве, той поема с пушката, веслото и лодката на лов за ливадни кокошки, нивга невиждани и немечтани от повечето му съграждани, мили наред гребе срещу вятъра, гази до колене във вода, по цял ден не слага залък в уста, и ЗАРАДИ всичко това накрай ги има. Всъщност на тръгване вече ги е имал наполовина в чантата си, оставало му е само да ги простреля. Истинският ловец може да улучи едва ли не всякакъв дивеч от своя прозорец: за какво са му инак прозорците, сиреч очите? Дивата патица долита и каца за сетен път върху цевта на пушката му - и никой друг не я вижда тъй, както си е с перушината. Гъски летят пред самия му поглед и кряскат, щом наближат, и той попълва хранителните си запаси, гърмейки през комина; поне за двадесет мускусни плъха не остава място в капаните му, преди да ги е опразнил. Ако живее и ловната му страст се усили, по-скоро небето и земята няма да му стигат, отколкото дивеч; а когато умре, ще се пресели в по-обширни и може би по-щастливи поля. Така и рибарят мечтае за риба и вижда в мечтите си поклащащи се плавоци, докато едва ли не започне да улавя рибата в мивката си. Разправяха ми за едно момиче, което пратили да набере боровинки, а то набрало кварта диви къпини от място, където никой не знаел, че растат, понеже в родния си край било свикнало именно от тях да бере. Астрономът знае къде да се вторачва в звездите и ясно вижда в съзнанието си оная, която сетне ще види с далекогледа. Кокошката изравя храната изпод самите си крака; не такъв обаче е случаят с ястреба.

Яркоцветните листа, за които говорих, не са изключение, а правило - защото аз вярвам, че всички листа, та дори и тревите и мъховете, непосредствено преди да завехнат, придобиват по-ярки цветове. Решите ли всеотдайно да наблюдавате промените в растенията, ще откриете, че всяко едно от тях рано или късно добива своята собствена есенна багра, та ако се заемете да направите пълен списък на тия ярки цветове, то той ще бъде почти толкова дълъг, колкото каталогът на растенията от вашия край.

1862

БЕЛЕЖКИ:

1. Ulmarium (лат.) - разсадник за брястове. [обратно]

2. Terra infirma (лат.) - "нетвърда земя", обратното на terra firma: "твърда земя". [обратно]

3. През 1799 г. Шамполион открил край арабския град Розета каменна плоча (Плочата от Розета) с текстове на гръцки и древноегипетски. [обратно]

4. Псалми, 90:10. [обратно]

5. В планината Харц, Германия, когато слънцето е ниско, сенките, хвърляни от връх Брокен стават огромни и по облаците сякаш плъзват силуети на великани. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.