Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Всеки е свободен да отиде в Катълшоу¹, бил той дори и трансценденталист; колкото до мен, хората там ме интересуват много повече от добитъка. Ще ми се отново да видя тия добре познати лица, чиито имена не зная, но които олицетворяват за мен мидълсекския район и са дотолкова сраснали със земята му, колкото изобщо е възможно за бял човек: тия хора не презират работата си, палтата им не са съвсем черни, обувките им не лъщят прекалено и ръцете им никога не са скрити в ръкавици. Наистина, това са малко странни представители на човешкия род, сега привлечени от нашата сбирка², но са всичките добре дошли. Съвсем сигурен съм, че отново ще срещна оня слабоумен и прихватничав, а общо взето и слаботелесен човек, който пред бастуна предпочита крив клон - напълно безполезен, ще кажете вие, просто чудноват на вид клон, подходящ за някой кабинет, където ще напомня вкаменяла змия. Един овнешки рог би бил точно толкова удобен, а при това е и по-любопитно извит. Ала човекът носи със себе си тая свободорасла частица от своята област, навярно от някоя покрайнина на градчето, за да я представи на конкордските гори, сякаш някога се е заклел да го стори. Така, струва ми се, на места си избират ръководители - заради тяхната изкривеност. Мисля обаче, че от прав клон става най-добрият бастун, както и от справедлив човек - най-добрият ръководител. Защо да избираме някого за обикновена работа, когато той се отличава със странностите си? Не зная обаче дали няма да си помислите, че тия, които са ме поканили да говоря днес пред вас, са допуснали точно такава грешка.

В качеството си на земемер неведнъж съм разговарял вечер на маса с някои от вас, моите работодатели, след като съм извървял на длъж и шир земите ви и точно съм установил границите им. Нещо повече, възползвайки се от свободата си на земемер и естественик, имах навика да обикалям площите ви много по-често, отколкото е нужно, както мнозина от вас - за свое съжаление, навярно - знаят. И все пак повечето от вас - за мое щастие - изглежда не са знаели за това, та когато налитаха на мен в някое затънтено кътче от фермите си, ме питаха доста учудени дали не съм се загубил, понеже никога преди не ме били виждали в тая част на града или околностите, докато - ако бях поискал да издам тайната си и кажех истината - с по-голямо основание бих запитал ТЯХ дали не са се загубили, след като никога преди не съм ги срещал по тия места. Често съм показвал на собственика най-прекия път за излизане от гората му.

Затова би могло да се каже, че имам известно основание да говоря днес пред вас и с оглед на това основание, както и на повода, събрал ни тук, не ще моля за извинение, че за няколкото определени ми минути ще предложа на вниманието ви един изцяло научен въпрос.

На тия разговори на маса, за които вече споменах, често са ме питали, както сигурно и вас са питали, дали зная как става тъй, че когато една борова гора бъде изсечена, на нейно място обикновено израства дъбова гора и обратното. Отговарях, отговарям и сега, че зная това, че то не е загадка за мен. Тъй като не ми е известно някой да е дал ясно обяснение на това явление, ще се спра по-подробно на него. Нека сега отново ви върна към вашите гори.

Когато единствено дърво или дори гора израсне там, където никога преди не се е появявал тоя дървесен вид, без колебание ще кажа, макар на някои да им изглежда парадоксално, че е поникнало от семе. От известните начини за разпространение на дърветата - пресаждане, чрез пръчки и тям подобни - при дадените обстоятелства това е единствената възможност. Няма дърво, израсло от нещо друго. Ако някой твърди, че едно дърво може да израсне от нещо друго или пък от нищо, бремето на доказателството е за негова сметка.

Остава само да се изясни следователно как семето достига от мястото, където е узряло, до мястото, където покълва. Това става главно чрез посредничеството на вятъра, водата и животните. По-леките семена като тия на боровете и кленовете биват пренасяни от вятъра и водата, докато по-тежките като жълъдите и орехите - от животните.

При всички иглолистни тънка ципа, твърде подобна на крилце на насекомо, обвива семето отвсякъде и нараства независимо от него, докато то се развива в шишарката. Често ципата е съвършено оформена, докато семето остава недоразвито, понеже, тъй да се каже, природата се старае повече да осигури средство за пренасяне на семето, отколкото семе за пренасяне. С други думи, красива тънка торбичка с дръжчица, та да я подхване вятърът, бива изтъкавана около семенцето и сетне предоставяна на вятъра, та семенцето да бъде пренесено и обхватът на дървесния вид - разширен; а вятърът прави това тъй ефикасно, както Патентната служба изпраща в друг вид торбички семена по пощата. Към вселенското правителство съществува патентна служба, чиито ръководители са далеч по-заинтересовани от разпространението на семената от когото и да било във Вашингтон и начинанията им са несравнимо по-обхватни и системни.

Следователно предположенията, че боровете никнат от нищо, са безпочвени и аз ни най-малко не залитам в особнячество, като твърдя, че те израстват от семена, независимо че ПРИРОДНИЯТ начин за разпространението им съвсем не е проучен. В Европа широко се разпространяват иглолистни видове чрез семена, което се започва и у нас.

Когато изсечете една дъбова гора, на нейно място няма ВЕДНАГА да порасне борова гора, освен ако неотдавна наблизо не е имало борове, от които да дойдат семената. Но ако полагате грижи до една борова гора да не поникват други растения, със сигурност ще я разширите, стига почвата да е подходяща.

Що се отнася до тежките семена и черупчестите плодове, които нямат крилца, широко разпространено е схващането, че ако дърветата, на които принадлежат, поникнат там, където никога преди не са били забелязвани представители на съответния вид, то те са израснали от някакви семена или кълнове, самозародили се там по неизвестен път или пък с векове престояли в земята и навярно съживени от топлината на някой пожар. Не вярвам на подобни твърдения и ще изложа някои от начините, по които, съгласно моите наблюдения, покарват и се развиват горите.

Всичките тия тежки семена могат да се разглеждат като снабдени с друг вид крилца или крачка. Със сигурност няма нищо чудно в това, че черешови дървета от всевъзможни видове са повсеместно разпространени, след като плодовете им са любима храна на най-различни птици. Много видове носят названието птичи череши, прилягащо всъщност и на голяма част от останалите. Яденето на череши е типично птиче занятие, та ако и ние като тях не хвърляхме черешови костилки където сварим, бих казал, че всички права върху разпространението на черешите принадлежат на птиците. Забележете колко изкусно е скрита черешовата костилка, та птицата да е принудена да я пренесе - в самата сърцевина на изкушаваща обвивка, та съществото, което ще погълне тая обвивка, да трябва да поеме в устата или човката си и нея. Когато сте лапвали череша, не може да не сте го усещали - силния, полепващ по езика вкус на земя точно в средата на сочната хапка. Така ведно с черешите поемаме в уста и костилките, големи колкото грахови зърна, навремени и по цяла шепа наведнъж, защото Природата, преследва ли целите си, може да ни накара да сторим едва ли не всичко. Някои диваци и деца, както и птиците, когато бързат, неволно ги поглъщат и тъй най-лесно се отървават от тях. Така, макар да не е снабдила тия семена с растителни крилца, Природата е накарала семейство дроздови да ги взема в човките си и да отлита с тях надалеч; тъй че те са крилати в друг смисъл, при това по-ефикасно от семената на иглолистните, понеже биват носени и срещу вятъра. Вследствие на това череши растат навсякъде. Същото се отнася и за много други семена.

Но да се върна към наблюдението, което предизвика всичките тия подробности. Както вече споменах, смятам, че съм в състояние да хвърля светлина върху следния факт: когато гъста борова гора бъде изсечена, дъбови и други широколистни гори могат веднага да заемат мястото й. Трябва само да докажа, че стига да са зрели в близост до въпросната борова гора, жълъдите съвсем естествено пускат корени в почвата й - защото твърдя, че ако на десет мили околовръст няма ни един дъб и хора не са пренасяли жълъди в тая посока, то дъбова гора не ще израсне ВЕДНАГА на мястото на изсечената борова гора.

Да приемем, че първоначално е имало само борови гори. Изсичат ги и виждате как само след година-две на тяхно място са израсли дъбове и други широколистни дървета, сред които с мъка различавате по някой бор; обичайният въпрос, който се задава в тия случаи, е как семената са престояли толкова дълго под земята, без да се повредят. Истината обаче е, че те съвсем не са стояли под земята толкова дълго, а ежегодно са бивали засаждани от различни бозайници и птици.

По нашите места, където дъбовете и иглолистните са еднакво разпространени, дори сред най-гъстите иглолистни гори, та и сред привидно непримесените гори от смолист бор, непременно ще откриете, стига да се вгледате, прикрити и задушени от боровете, многобройни млади дъбове, брези и други широколистни дървета, израсли от семена, които са били пренесени в гъсталака от катерици и други животни или пък довеяни от вятъра. Колкото по-гъста е една вечнозелена гора, толкова по-вероятно е да е пълна със семена на широколистни, тъй като преносителите избират най-затънтените места, за да скрият зимнината си. Същото се отнася и до брезовите и другите гори. Такова засяване се провежда ежегодно и ежегодно най-възрастните фиданки загиват; но бъдат ли изсечени боровете, дъбовите филизи, получили вече благоприятни условия за развитие, много бързо се превръщат в големи дървета.

Сянката на една гъста борова гора е по-благоприятна за растежа на дъбове, отколкото за иглолистни от същия вид, макар че бъде ли изсечена гората, последните могат буйно да израснат, стига да се случат здрави семена в земята.

Изсечете ли широколистна гора, често става същото с малките борчета, пръснати из нея, понеже катериците с присъщата им изрядност са отнасяли жълъдите в боровите гори, а не са ги оставяли в рехавата широколистна сянка; при това, ако гората е била стара, то фиданките й ще са неустойчиви или направо ще загинат, да не говорим за почвата, до голяма степен изтощена от съответния дървесен вид.

Ако една иглолистна гора е заобиколена от бели дъбове, може да се очаква, че бели дъбове ще поникнат на мястото на изсечените иглолистни дървета. Ако ли пък е заобиколена от пояс бухлати церове, то по всяка вероятност подир нея ще избуи плътен дъбак.

Нямам време да навлизам в подробности, та ще кажа накратко, че докато вятърът разнася семената на иглолистните дървета из широколистните гори и откритите поля, катериците и другите животни отнасят жълъдите и черупчестите плодове в иглолистните гори и тъй се осъществява обръщаемостта на дървесните видове.

Убедено твърдях това още преди много години, а по-сетнешните ми наблюдения над гъсти иглолистни гори само потвърдиха становището ми. Отдавна е известно на учените, че катериците заравят в земята орехи и жълъди, но не зная някой да е обяснил с това редуването на горите.

На 24 септември 1857 година, както се разхождах край река Асабит в родния ми град, видях рижа катерица да притичва в зеленината покрай брега, мъкнейки нещо голямо в уста. Спря в подножието на една ела на няколко рода разстояние от мен, бързо изрови дупка с предните си лапички, пусна вътре плячката, покри я и се покатери по дървото. Когато наближих мястото, за да видя какво е заровила там, катерицата се спусна по ствола и, проявявайки очевидно безпокойство за съкровището си, направи две-три движения като да си го прибере, преди да побегне. Поразрових мястото и намерих един до друг два кестена в дебелите им зелени обвивки, заровени на около инч и половина в червеникавата почва от изгнили елови иглички - превъзходна дълбочина за засаждане. Накратко, тая катерица е била заета с изпълнението на две задачи, а именно да подсигури запас от храна за зимата за себе си и да посади кестенова гора за мирозданието. Ако катерицата бъдеше убита или пък забравеше заровеното, на това място щеше да порасте кестен. Най-близкото кестеново дърво бе на около двадесет рода разстояние. Точно две седмици по-късно кестените бяха още там, но когато на 21 ноември - или след още шест седмици - отново проверих, вече ги нямаше.

Оттогава насам съм оглеждал най-внимателно не една гъста гора, за която се знае, че е предимно иглолистна, и изводът винаги е бил все същият. Така например, пак тогава се разходих до малка, но много гъста и красива горичка от бял бор в източната част на Конкорд. Дърветата, преобладаващо борове с диаметър от десет до двадесет инча, са големи за нашия град. Разбира се, подбрах тая горичка, защото сметнах, че вероятността в нея да има и други дървесни видове, е най-малка. Тя е разположена сред голяма ливада, по-скоро пасбище, и единствено на югоизток съседства с друга малка борова горичка, в която има и няколко млади дъба. Иначе отвсякъде отстои на най-малко тридесет рода от други гори. Застанал на края на тая горичка и зареял поглед сред дърветата - което е лесно, понеже повърхността е съвсем равна и без всякакви храсталаци, предимно необрасла и покрита с червеникав килим помежду стволовете - човек би казал, че в нея няма нито едно широколистно дърво, било то младо или старо. Но като се вгледах по-внимателно, макар да мина време, докато очите ми свикнат да издирват, установих, че не само тук-там, но доста равномерно, на всеки пет фута сред папратите и ниските боровинкови храстчета, има по едно малко дъбче на височина между три и дванадесет инча, а на едно място дори намерих зелен жълъд, пуснат в подножието на един бор.

Признавам, че бях изненадан да открия такова съвършено потвърждение на теорията си. Основните сеячи, рижите катерици, не сваляха любопитни очи от мен, докато оглеждах извършеното от тях. Крави, търсили сянката на гората, бяха опасли листата на някои от дъбчетата.

За седем-осем години широколистните дървета явно усещат подобно местоположение неблагоприятно за своето развитие и иглолистните окончателно се налагат. Като доказателство ще посоча един загнил червен клен с дължина двадесет и пет фута, който видях наскоро след като бе грохнал на земята, та още имаше зелени листа - единственият клен в цялата гора.

Но макар младите дъбчета почти неизбежно да загиват, ако иглолистната гора не бъде изсечена, възможно е за няколкото години под нейна закрила да са се развили по-добре, отколкото където и да било другаде.

Пространните и усърдни проучвания на англичаните са ги довели накрай до прилагането на метод за отглеждане на дъбове, досущ като оня, който Природата и нейните катерици използват от доста по-отдавна - те просто са преоткрили ролята на иглолистните като бавачки за дъбовете. Английските учени изглежда рано и повсеместно са открили значението на някои дървесни видове за развитието на младите дъбове. Цитирам по Лудън трактата на Александър Милн "Кратък преглед на практиката, възприета от правителствените служби в националните гори на Англия", определен от Лудън като "ултиматум по въпросите на засаждането и закрилата на дъбовете".

Първоначално едни дъбове били засаждани сами, а други - примесвани с шотландски борове: "ала навсякъде, отбелязва мистър Милн, където дъбовете бяха засадени сред борове и плътно обградени от тях, развитието им вървеше най-добре (независимо че почвата можеше да се случи лоша). В продължение на няколко години идеята беше целият участък да се засади само с шотландски бор (досущ приличен на нашия шотландски бор) и когато дърветата достигнат пет-шест фута височина, сред тях да се засадят здрави и хубави четири-петгодишни дъбове, без обаче да се изсичат боровете, освен ако не са твърде мощни и клонести, та да засенчват дъбовете. След около две години се наложи да подрязваме клоните на боровете, за да имат дъбовете достатъчно светлина и въздух, а след още две-три години вече трябваше да започнем постепенно за изсичаме боровете, всяка година по определен брой дървета, така че в края на двадесетата-двадесет и петата година да не е останал и един шотландски бор, па макар и през първите десет-дванадесет години да изглеждаше, че на участъка има само борове. Предимството на тоя начин на залесяване се оказа това, че иглолистните изсушават и облагородяват почвата, унищожавайки острите треви и къпините, които обикновено нараняват и задушават дъбовете, така че не са необходими никакви специални грижи, след като нито един от засадените тъй дъбове не залиня."

Това са открили английските лесовъди с търпеливите си проучвания и, доколкото ми е известно, са го патентовали; но те изглежда не са открили, че откритието им е известно и всъщност само са заимствали от Природата способ, за който тя отдавна има патент. През всичкото време Природата засажда дъбове сред боровете без наше знание, докато накрая наместо държавни служители изпратим отряд дървари да изсече боровете и освободим така някоя дъбова гора, на която сетне се дивим, сякаш е паднала от небето.

Разхождам ли се сред кестенови дървета, било то дори и в средата на август, неизменно чувам навремени шум от падащи зелени кестени, късани от катериците над главата ми. Наесен виждам сред дъбовите гори и околностите им, както и из целия град, пръснати по земята здрави дъбови клонки от по три-четири инча с увиснали по тях поне по половин дузина празни жълъдови шапчици; тия клонки са прегризани от катериците от двете страни, та жълъдите да се пренасят по-лесно. Ако заудряш с тояга или разтърсиш някое кестеново дърво, сойките закряскват и рижите катерици загълчават, понеже изземваш собствената им дейност, а двамина от един занаят по правило не се разбират. Често ми се е случвало, докато се разхождам из горите, да видя как някоя рижа или сива катерица хвърля на земята зелена кестенова обвивка и първоначално мислех, че мен замеря. Всъщност в разгара на кестеновия сезон катериците са дотолкова заети с тая си дейност, че е невъзможно да постоиш по-дълго в гората, без да чуеш как падат кестенови обвивки. Един ловец ми разказа как деня, преди да се видим - беше средата на октомври - видял зелена кестенова обвивка на голямата ливада край реката, сиреч на петдесет рода от най-близката гора и още по-надалеч от най-близката кестенова гора, и не можеше да си обясни как се е озовала там. Когато понякога посред зима съм се оглеждал за кестени, намирал съм купчини от по тридесет-четиридесет, просто натрупани под листата от обикновените горски мишки (Mus leucopus).

Ала действителните размери на това пренасяне и засяване на кестени най-ясно се открояват през зимата. Едва ли не във всяка гора ще видите как рижите и сивите катерици са ровили в снега на стотици места, някъде до два фута надълбоко, и почти винаги право към някой орех или борова шишарка, сякаш от находището са копали нагоре, а не обратното - нещо, което вие или аз не бихме могли да направим. За нас би било трудно да намерим находището и преди да е натрупал сняг. Несъмнено катериците си скътват зимнина най-често наесен. Следва въпросът дали запомнят местата или ги откриват с обонянието си. Обикновено рижите катерици правят зимните си леговища в земята под иглолистен гъсталак, често под групичка вечнозелени дървета посред широколистна гора. Ако надалеко от гората има дъбове, по които все още са останали жълъди, пътечките им обикновено извеждат право до тях. Неоправдано е следователно да допускаме наличието на дъб във вътрешността на една гора, за да обясним с това появата на дъбови фиданки - няколко дъба на двадесет-тридесет рода разстояние извън гората са напълно достатъчни.

Ще се осмеля да кажа, че всяка шишарка от бял бор, която пада на земята, преди да се е разтворила и семената й да са се разпръснали, както и почти всяка шишарка от смолист бор, която изобщо пада, е била откъсната от катерица; катериците започват да берат шишарките много преди да са узрели, тъй че ако родитбата на белите борове е малка, както обикновено става, то е защото шишарките им са били откъснати, преди още да са започнали да зреят. При това мисля, че идеята на катериците - ако мога така да се изразя - да берат шишарките зелени се състои отчасти в това да предотвратяват узряването им и разпръсването на семената, тъй като именно заради семената те ровят в снега, а през зимата единствено зелените шишарки от бял бор съдържат нещо. На едно място преброих в диаметър от четири фута сърцевините на двеста тридесет и девет шишарки от смолист бор, откъснати и изгризани от рижи катерици миналата зима.

Тъй и черупчестите плодове, хвърлени на земната повърхност или заровени плитко под нея, са поставени при най-благоприятни условия за развитие. Чудил съм се понякога как поникват, когато са просто паднали на земята, докато веднъж в края на декември намерих кестени от същата година, добре оваляни в гниещите кални листа, където разполагаха с необходимата им влага и тор. В обилна година, когато голяма част от жълъдите, орехите, кестените и пр. остават под тая рехава, дебела един инч покривка, те, разбира се, остават донякъде скрити от катериците. Една зима след богата есен насъбрах, помагайки си с гребло, много кварти жълъди и кестени; от купените същия ден от магазина повече от половината бяха нагнили, докато измежду тия, които бях изровил изпод мокрите, гнили листа, нямаше ни един гнил, макар да бе вече десети януари и на няколко пъти да бе падал сняг. Природата знае как най-добре да ги запази. Бяха си останали налети и гладки. Явно не се спарват под листата, макар да са мокри. Напролет до един бяха покълнали.

Лудън отбелязва, че "когато орехи (има предвид обичайните за Европа обли орехи) ще се съхраняват през зимата с цел да бъдат засадени на следната пролет, те трябва да се струпат на купчини, както са с обвивката, и често да се преобръщат през цялата зима".

Отново тук той "краде гръмотевицата" от Природата. Какво ли друго би могъл да стори един клет смъртен? Та нали от Природата са и ръцете, които крадат, и съкровището за крадене. При засаждането на семената на повечето дървета най-многото, което се удава на добрите градинари, е да следват Природата, та дори и без самите да го знаят. По правило както едрите, тъй и дребните дървесни семена покълват със сигурност и се развиват най-добре, когато само бъдат набити в земята с обратната страна на лопатата и сетне покрити с листа или слама. Тия изводи, до които са достигнали лесовъдите, напомнят за преживяното от Кейн и членовете на неговата експедиция, които, тъкмо навикнали към северния климат, с изненада установили, че всъщност стриктно се придържат към начина на живот на местните хора, сиреч превърнали са се в ескимоси. Тъй че прилагайки различни способи за засаждане на дървета, накрай разбираме, че постъпваме като Природата. Нямаше ли да е добре да се съветвахме с Природата от самото начало, понеже тя е лесовъдът с най-голям опит и замах, по-добър и от графовете на Атол³.

Накратко ония, които не са се занимавали по-специално с тоя въпрос, нямат никаква представа доколко са заети четириногите и птиците със събирането, разпространяването и засяването на семената на дърветата. Това е почти постоянното занимание на катериците наесен, та рядко ще видите някоя без жълъд между зъбите, освен ако не е тръгнала за нов. Един ловец на катерици от нашия град ми разказа, че знаел едно орехово дърво, което раждало чудесни орехи, но когато една есен отишъл да го обере, видял, че семейство катерици го е изпреварило. Извадил от вътрешността на дървото, което било кухо, толкова много орехи, че премерени без черупките, възлезли на бушел и три пека, та стигнали на семейството му за през цялата зима. Лесно могат да се приведат още много такива примери колко често наесен виждаме издутите от орехи бузи на ивичестите катерици! Тоя вид е получил научното си название Tamias или "домакин" от обичая си да складира орехи и различни семена. Надникнете под някое орехово дърво месец след като орехите са опадали и обърнете внимание какво е съотношението на здравите орехи спрямо загнилите и черупките, които ще намерите там. Здравите вече са или изядени, или отнесени надалеч. Все едно сте застанали пред някоя селска бакалница, където местните одумвачи са трошили орехи и предъвквали ядките заедно с не дотам услаждащи вицове. Дошли сме, ще си кажете, след края на угощението и за нас са останали само трохите.

Понякога, когато есенес се разхождате из гората, чувате звук, сякаш някой е прекършил клонка и като погледнете нагоре, съзирате я сойка да кълве жълъд, я цяло ято сойки, скупчени на върха на дъба над главата ви, да подръпват жълъдовите дръжчици. Откъснат ли жълъда, сойките отлитат до някой по-удобен клон, поставят го под единия си крак и започват забързано да го кълват, издавайки звук, подобен на чукането на кълвач, като се оглеждат от време на време да не би да се задава неприятел; скоро те достигат сърцевината на жълъда и заравят човки в нея, като често вдигат глави, за да преглъщат, и здраво държат остатъка от жълъда в ноктите си. Въпреки това накълваният жълъд често пада на земята преди птицата да е изяла цялата му вътрешност. Подкрепям написаното от Уилям Бартрам до орнитолога Уилсън, а именно, че "в стопанството на Природата сойките са едни от най-важните размножители на горските дървета, орехоплодните и твърдосеменните растения, с чиито плодове се хранят. Основната им дейност през есенния сезон е да трупат хранителни запаси за зимата. В изпълнение на тази своя необходима повинност те засаждат огромни количества семена, като прелитат над полета, храсталаци и огради, където кацат, за да ги пуснат в дупките от коловете и пр. Удивително е колко много млади дървета израстват в полята и пасбищата подир влажна зима и пролет. Тия птици са способни само за няколко години без чужда помощ да презалесят всички оголели земи."

Забелязал съм, че и катериците често изпускат жълъди и орехи по откритите места, което на свой ред ще обясни появата на дъбове и орехови дървета из пасбищата, тъй като всяко дърво пораства от семе. Когато разглеждам малките, една-две годишни дъбчета из такива места, непременно намирам кухите жълъди, от които са поникнали.

В противоречие с убеждението на мнозина, че жълъдите престояват непокътнати в земята там, където някога е имало дъбове, установено е, че жизнеспособността на жълъдите не може да се запази достатъчно дълго, та да бъдат превозвани до Европа - в "Аборетум" на Лудън се препоръчва като най-сигурно пренасянето на кълнове в саксии. Същият източник твърди, че "твърде малко жълъди от който и да било вид биха покълнали след едногодишен престой", че "буковите семена запазват жизнеспособността си само една година, а черните орехи - рядко по-дълго от шест месеца след узряването им". Често съм установявал, че през ноември почти всички останали на земята жълъди са или покълнали, или загнили. Скреж, засуха, влага, червеи бързо унищожават повечето от тях. И все пак един ботаник твърди, че "след като били прекопани, жълъди, престояли с векове в земята, бързо прораснали".

В своя иначе значим "Доклад за дърветата и храстите в Масачусетс" мистър Джордж Б. Емерсън отбелязва за боровете: "Жизнеустойчивостта на семената им е забележителна. Те остават години наред непроменени в земята, защитени от прохладата и дебелата сянка на гората над тях. Но бъде ли изсечена гората и слънчевата топлина ги достигне, те тутакси прорастват." След като авторът не отбелязва на какви наблюдения се основават твърденията му, аз се съмнявам във верността им. Освен това и опитът от разсадниците ги поставя под въпрос.

Историите за житото, което поникнало от семена, открити в древна египетска гробница, или за малините, които покарали от семената, намерени в Англия в стомаха на човек, умрял вероятно преди около хиляда и седемстотин години, са напълно неправдоподобни, просто защото им липсват убедителни доказателства.

Някои учени, сред които и д-р Карпентър, използват твърдението, че сливи от крайбрежието били поникнали в разкопан пясък на четиридесет мили навътре в Мейн, за да докажат, че костилките са престояли в земята много дълго, а пък други дори заключават, че някога брегът е стигал дотам. Изглежда ми обаче необходимо най-напред да се докаже, че крайбрежните сливи растат само по плажните ивици, а сетне да се правят заключения. Тоя вид сливи не са непознати по нашите места, сиреч на половина толкова разстояние от брега, а си спомням и една гъста горичка на няколко мили на север оттук, сиреч на двадесет и пет мили от брега, плодовете от която ежегодно се продаваха на пазара. Колко още навътре в сушата растат крайбрежни сливи, не ми е известно. Д-р Чарлс Т. Джаксън говори за "крайбрежни сливи (навярно от същия вид) на повече от сто мили навътре в Мейн".

Изглежда подобни възражениия възникват срещу всички по-известни теории от тоя род.

И все пак аз съм готов да повярвам, че има семена, особено ако са по-дребни, които могат при благоприятни условия да съхранят с векове жизнеспособността си. През пролетта на 1859 в нашия град се срина старата Ловна хижа, на чиито комин бе изписана годината 1703. Тя се намираше на земя, принадлежала на Джон Уинтроп, първия губернатор на Масачусетс; част от сградата, още собственост на семейство Уинтроп, бе явно доста по-стара от горепосочената дата. Дълги години бях изучавал растенията в околността и смятам, че добре ги познавам. Досещайки се за твърденията, че от семена, изровени от необичайна дълбочина, могат да израснат отдавна изчезнали растителни видове, помислих си миналата есен дали пък някои неизвестни или редки растения не са поникнали в избата на тая къща, тъй дълго останала скрита за слънчевата светлина. Когато на 22 септември огледах мястото, открих сред избуялите буренаци вид коприва (Urtica urens), какъвто не бях намирал преди, копър, който не знаех да расте на воля, йерусалимски дъб (Chenopodium Botrys), който за първи път виждах диворасъл, куче грозде (Solanum nigrum), което е много рядко по тия места, както и обикновен тютюн, който, макар да е бил отглеждан тук през миналия век, от петдесет години вече не се сади в нашия град и само няколко месеца преди тоя случай дори самият аз не знаех, че в северната част на града един човек отглежда няколко корена за собствени нужди.

Поясних вече, че животните изяждат голяма част от дървесните семена и тъй предотвратяват превръщането им в дървета, ала във всички случаи консумацията върви заедно с разпространението и посаждането, което пък е таксата, дължима на Природата. Линей, мисля, казваше, че ровейки за жълъди, свинята разсажда жълъди.

Макар да не вярвам, че растение може да поникне там, където отпървом не е имало семе, имам голяма вяра в семето⁴ - самото то за мен не по-малко тайнствено като първородител. Убедите ли ме, че притежавате семе, готов съм да очаквам чудеса. Ще повярвам дори, че иде Златният век, че настъпва Царството на справедливостта, стига Патентната служба или Правителството да започнат да доставят съответните семена, а хората да ги засаждат.

През пролетта на 1857 година засадих седем семена, изпратени ми от Патентната служба и обозначени, струва ми се, като "Poitrine jaune grosse", сиреч "Голяма жълта тиква". Покълнаха две, от които едното роди тиква с тегло 123,5 фунта, а другото - четири тикви с общо тегло 186,25 фунта. Кой би повярвал, че в ъгълчето на градината ми има цели 310 фунта от Poitrine jaune grosse? Тия семена бяха стръвта, която заложих, за да ги примамя, ловците, които пратих в бърлогата им, двойката териери, които ги изровиха от земята. Възмалко загадъчна абракадабра на прекопаване и наторяване и ето - точно според описанието на етикета те откриха за мен 310 фунта Poitrene jaune grosse на място, където никога преди не ги е имало. Тия своеобразни талисмани навярно водеха началото си от Америка и ето че сега с неизтомена сила се връщаха в нея. Най-голямата тиква спечели награда на изложението тая есен и, както разбирам, човекът, който я купи, смятал да продава семето й по 10 цента едното. (Не е ли евтино?) Имам и още семена-хрътки от същата порода. Казаха ми, че една, която бях изпратил в далечен град, вярна на инстинктите си, проявявала очевидна прилика със същата тая Голяма жълта тиква, при това на място, където никога преди - все едно тук или във Франция - е нямала предци.

Имам и други семена, които на свой ред ще откриват най-разнообразни неща в ъгълчето на градината ми, едва ли не всеки плод, който си пожелая, и тъй, додето цялата градина избуи. Не ти остава друго, освен да хвърляш шапка от радост. Тъй съвършени са моите алхимици, способни до безкрай да преобразуват субстанции, че ъгълчето на градината ми представлява бездънно ковчеже със съкровища. В него се копае не злато, а същинската стойност, която златото само представлява, при това без помощта на никакво осенение. Фермерските синове обаче предпочитат с часове да гледат как някой фокусник вади панделки от устата си, макар той да им казва, че всичко е измама. Несъмнено хората обичат мрака повече от светлината.

1860

БЕЛЕЖКИ:

1. Името на града означава Говедовъдска изложба. [обратно]

2. Есето е обръщение към Мидълсекското селскостопанско общество и е прочетено през септември 1860 г. в Конкорд. [обратно]

3. Атол - местност в шотландското графство Пърт с най-големия в страната ловен резерват. [обратно]

4. Под заглавие "Вяра в семето" през 1993 г. в САЩ бе издаден том с непубликувани дотогава природонаучни наблюдения на Торо. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.