Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Конкорд, 19 юли 1842 г.

Отвред иглиците на бора
На запад си отправят взора.

Зиме и лете погледът ти отпочива връз неясните планински очертания на хоризонта, придобили в смътната далечина едно неприсъщо им величие, та стават подходяща опора за тълкувание на алюзиите у поети и пътешественици: все едно дали в пролетно утро ще седнеш с Омир на многовърхия Олимп, дали с Вергилий и другарите му ще поскиташ из етрурските и тесалийските хълмове или пък с Хумболт ще прекосиш днешните Анди и Тенерифе. Тъй споделяш с тях мислите си, приседнал на конкордските скали:

Над своята земя вий зорко бдите,
Ограждате я с чуки гласовити,
Та всеки звук да глъхна сред простора,
Потъвайки на ручеите в хора -
О, хълмове Монаднок, Питърборо;
Грамадна флота вие сте досъщ,
Напредваща в суграшица и дъжд,
И в летен пек, и в зимен мраз могъщ;
Тя плава дръзко към целта благата,
Додето стигне бряг под небесата;
Не се полюшква плахо, без посока
И не пренася контрабандна стока,
Че хората, изпратили ви днес,
Под слънцето разкриват свойте цели
И бранят скъпата си чест.
В редица плават корабите смели,
Един след друг към Запада поели,
Подгонени от повей на зефира
И нуждата до края да не спират
С товара си от скъп метал.
И сякаш в крепкия си дом усещам цял
На трюмовете дълбината,
На палубите ширината
И на въжата дължината.

Навярно сещате изискано доволство
В незнайното за Запада лентяйство;
Тъй свежо е челото ви сред синя влага,
Че сякаш Времето не го засяга;
Изтягате се в цялата си площ,
Побрала прекомерната ви мощ,
Праисторически ненакърнени стволи,
За лодки твърди сте, за мачти - голи;
Материал сте вий за нови мироздания,
На Запада надеждни упования,
От вас пилони стават за света,
Закътан в необятността.

Додето радвам се на палав слънчев лъч,
Снага издигате над западната глъч,
Събрани върху божия харман ведно
Като гигантски купени сено.
Обшити в злато сребърни къдели,
Отгоре облаци във розово се стелят,
А дето сетните лъчи играят
И с кехлибарна светлина сияят,
Е Западът нагизден тъй томително,
Та чак небето става разточително.
Накрай земята планините, дървесата
Изсечени са сякаш в небесата,
Напомнят кораби в очакване край кея
На заранта пак бризът да повее.
Представям си дори, че сред безкрая
През проломите ви извива път към Рая;
Че там, противно на научните тефтери,
Протичат Сребърен и Златен век;
И вятърът донася с полъх лек
Вестта за бъдещите ери,
За нови мисли и доктрини,
Създадени в най-глухите долини.

Ала най-вече си припомням тебе днес,
Уейчусет, който като мене с чест
Стоиш самотен, без другар.
Останка от небесния пожар
Е твоят син далечен взор,
Видян от сечище или ждрело,
Или пък от ковашкия коптор,
Опложда всичко днешно и било.
И нищо истинско не зървам вече,
Освен нещата между теб и мен;
Ти, западният пионер, си вечен,
Не знаеш срам, ни страх до този ден,
От дух пламтящ си движен ти
Под стряха от небесни висоти.
Ще можеш ли да се протегнеш там
И въздух повече да вдъхнеш сам?
Небето да крепиш, земята да владееш
Е твойто забавление, откак живееш,
От тях не чакаш помощ ти на тоя свят;
Бих искал да съм твой достоен брат!

Накрай, подобно Раселас¹ и други обитатели на щастливи долини, решаваш да изкачиш синята стена, очертала западния хоризонт, макар и не без опасение, че насетне вече не ще виждаш приказна страна. Ала не ще се втурнеш веднага към края на своето пътешествие, макар и тъй близък, а би постъпил като Омир, който повежда читателя през полето обширно и покрай морето шумящо, па макар и само за да стигнат до шатрата на Ахил. В просторите на мисълта са пределите на суша и вода, до които човек достига. Далечен и примамлив, пейзажът е в самите нас, затова дълбокият мислител отива най-надалеч.

В прохладен ранен час на приятна юлска утрин двамината с моя приятел бързо преминахме през Актън и Стоу, като в Стоу поспряхме да отдъхнем и се освежим на брега на малък поток, приток на Асабит. Прекосявайки хладните актънски гори, стиснали здрави тояги в ръце, радостни слушахме песента на червеношийките, дроздовете, чинките и кукувиците, а вървейки през откритите площи, вдишвахме свежия полски аромат - природата цяла бе притихнала, та да я гледат и преброждат. Всяка ограда и всяка фермерска къща, смътно очертани в дрезгавината, както и всеки звънлив звук издаваха покой и чистота и ние вървяхме щастливи по усойните пътища, наслаждавайки се не на уединението, в което денят ни оставя при оттеглянето си, а на онова, което още не е осквернил. Беше самота сред светлина - по-блага отколкото сред мрак. Но ето че откъм полята долетя звукът от сечивото на косача и към него се добави мучене на крави.

Тая отсечка от пътя ни минава през хмелови насаждения, които навярно запълват нуждата от лозя из американските земи и напомнят на пътника за Италия и Южна Франция: все едно дали ги прекосява като нас, когато хмелът вие бухлато-съразмерни обилия от зеленина, провиснали в изящни гирлянди по безбройни колове - прохладни гъстаци, таящи живителен за пътника полъх; или пък през септември, когато жени и деца, хора отблизо и далеч са се стекли да оберат хмела и го отнесат в дълбоки кошове; или дори още по-късно, когато коловете са струпани на големи пирамиди или лежат накуп покрай пътя.

Хмелът с неговото бране, сушене, опаковане за пазара и неговото приложение, тъй сходни с отглеждането и използването на гроздето, ще предостави навярно добра тема за бъдните поети.

Косачът в близката ливада не можа да ни каже как се нарича потокът, край който бяхме отпочинали, и дали изобщо има име, но по-младият му другар, вероятно брат му, го знаеше като Големия поток. Макар двамата да бяха съвсем близо един до друг на ливадата, нещата, които знаеха, отстояха твърде надалеч; те и не подозираха какво знае другият, докато не дойде запитването на странника. Додето отдъхвахме в Болтън, подпрени на оградата на една колиба, звуците на музика, долитаща отвътре, защо не в чест на нас, двамата спътници, ни напомни, че из тия затънтени места хората битуват с привичните удоволствия. Така ние, скиталците, започнахме да проумяваме, че навсякъде човешкият живот се състои от едни и същи малобройни неща, от един и същи простички взаимоотношения, та е безсмислено да се пътува, за да се дирят различия. Цветята растат далеч по-разнообразни от човека. Ала веднъж излезли на по-високо и съзрели планините пред себе си, вече не мислехме, че сме вървели напразно, па макар и само за да чуем по-вярното и първично произнасяне на имената им от местните жители: не Уейтетик и Уейчусет, а Уортетик и Уорчусет. Почувствахме се засрамени от своето опитомено, градско произношение и ги гледахме като хора, родени и отрасли много по на запад от нас. Езикът им звучеше някак по-щедър от нашия, сякаш дъхът струваше по-малко по тия места. Заговори ли, селякът, който инак рядко отваря уста, не пести думите, тъй както жена му поднася сметана и сирене, без да се скъпи. Малко преди пладне достигнахме възвишенията, гледащи към Ланкастърската долина (и предоставящи първата ясна и открита гледка на запад), и там, на върха на един хълм, на дъбова сянка досами изворче, бълбукащо из оловен чучур, седнахме да отдъхнем, докато трае жегата, да почетем Вергилий и да се полюбуваме на пейзажа. Мястото бе такова, че даваше усещане за формата на земята, понеже, възкачени на него, можехме до известна степен да съзрем заоблеността и релефа на земното кълбо. Ето го Уейчусет, крайния обект на нашия излет, надвесен над нас в същинските си измерения, макар и не тъй въздушно-прозирен, както когато привличаше утринния ни взор, докато по-далеч на север неговите сестри-планини дремят една до друга на хоризонта.

Едва стигнали в "Енеидата" до

...atque altae moenia Romae,
...стените на Рим разположен високо,²

бяхме принудени да осъзнаем от колко многобройни страни трябва да се разглежда една гениална творба и че Вергилий, живял преди две хиляди години в далечния Рим, ще трябва да разяснява своите вдъхновени от италийските долини внушения пред пътника, застанал на новоанглийските хълмове. Тук - живот тъй суров и млад, а там - тъй префинен и древен. И все пак четем Вергилий - главно за да размислим над човешката единосъщност през всички епохи и тъй, с поетовата помощ, да бъдем едновременно деца на късна епоха и поданици в царството на Юпитер.

"Той изцеди от цветята меда, после огъня взе им,
Спря им и руйното вино, навсякъде текло в реките;
Тези дела, щом размислиш, умения разни развиват
С времето: стрък да изкарваш от зърното, сято в браздите,
В миг да изтръгваш от кремъка скрития в жилките огън."

Старият свят тихо присъства зад новия, тъй както една планина се издига зад друга - смътна и далечна. Историята на Рим продължава да въздейства върху новите поколения. Собствените ми ученици знаят на пръсти римските войни и само преди ден говорихме за тях в клас, а още не са чували за войните в съседен Ланкастър. Взорът-скиталец все тъй неизбежно литва към хълмовете на Рим, а те все тъй повдигат подножието на небето и правят миналото далечно.

Релефът наоколо заслужава специалното внимание на пътника. Хълмът, на който си почивахме, е част от дълга верига, прекосяваща местността от югозапад на североизток и разделяща водите на река Нашуа и река Конкорд, от чиито бряг бяхме потеглили призори, така че, имайки това на ум, лесно можехме да определим накъде се стремят потоците, които пресичаха пътя ни. Успоредно на реката на петнадесет мили на запад, оттатък широката долина, в която се гушат Гротън, Шърли, Ланкастър и Бойлстън, се простира в същата посока Уейчусетската верига. Долината на Нашуа има най-стръмния наклон в околността; няколко мили по нея ни отведоха до южния ръкав на реката, представляващ плитък, но буен бързей, разпенен помежду високи, каменливи брегове. Ала скоро разбрахме, че съвсем не сме се спуснали в gelidae valles³ и, закопнели по прохладата на утринния въздух, взехме да се опасяваме, че е дошъл ред на слънцето да изпробва силата си върху ни.

"Спря слънчевата жар насред небето,
А даже храст не мярва се в полето."

та със скръбна наслада повтаряхме благозвучната жалба на Хасан, и той скиталец като нас, в пустинята:

"Часът бе тъжен, горък бе денят,
Когато от Шираз поех на път."

Въздухът жареше безжизнен помежду хълмовете, сякаш в парен котел, листец не помръдваше и наместо свежият дъх на трева и детелина, който до неотдавна ни пиянеше, от всеки стрък се надигаше сух, направо лекарствен мирис. Неиздържали на жегата, поехме към гората, повървяхме по протежението на малка рекичка и накрай приседнахме на брега й, та отдъхвайки си, да погледаме родитбата на сочната земя наоколо. Който по това време на годината кръстосва горските пътеки, не може да забрави малките, приведени, подобни на звънчета цветове и стройните червеникави стебла на кучешкото грозде, както и по-грубите стебла и плодчета на змийската млечка, тъй характерни за тия далечни и диви места; ако пък слънцето нагрее сладката папрат дотам, че изкачвайки безлесите възвишения, едва не припаднеш от тежката й миризма, според както се оплакват първите заселници, проникнали в тоя край, разхлаждащото ухание на дивия карамфил отново ще върне силите ти, спуснеш ли се към долините.

Вървяхме през късния следобед и се освежавахме, като газехме във всеки ручей, изпречил се на пътя ни, и тъй, понеже се движехме в сянката на хълмовете, бързо възстановихме сутрешната си бодрост. Привечер прекосихме Стърлинг и стигнахме до бреговете на Стилуотър в западната част на града, където се е обособило малко поселище. С радост установихме, че мястото има някак западняшки вид, разнасяше се дъх на бор и грохот на вода, неотдавна уталожена с бентове, та се оправдаваше името на реката⁴, пръскаща изключителна свежест. Когато пътят е само един, обработените площи възлизат на няколко акра, а къщите се броят на пръсти, гората изглежда по-дива от всякога. Оставена на себе си, Природата винаги проявява малко или повече цивилизованост и радва окото с известна облагороденост; когато обаче брадвата е накърнила пределите на гората, пред погледа се оголват мъртвите, неугледни борови клони, инак прикривани от бухлата зеленина. Поселището нямаше още ни поща, ни установено име. В другите селца, които прекосявахме, жителите ни гледаха самодоволно и едва ли не съжалително, сякаш в тоя късен час правехме своя дебют пред обществото. "Нищо - като че казваха те, - елате и ни вижте, опознайте хората и се научете на обноски." Светът на човека е като полянка в гората, точно толкова открит и същевременно затворен. Гостилничарят още не беше се върнал с работниците си от нивята, пък и кравите трябваше да се доят. Но ние си припомнихме стенния надпис в една шведска гостилница, гласящ "В Тролхате ще намерите превъзходен хляб, месо и вино, стига да си ги носите", та не бяхме недоволни. Но трябва да призная, че радостта ни от това затънтено местенце бе някак накърнена, когато нашият домакин ни поднесе вестника, излизащ в собствения ни град, сякаш най-голямото очарование, което провинцията може да предложи на странника, бе удобството на общуването с града. По-добре да се осланя на своите собствени възвишения, наместо от върховете им да гледа към някакъв незначителен Бостън или Ню Йорк на хоризонта.

Цяла нощ слушахме на пресекулки клокоченето на вода и съненото скрибуцане на щурците; на следната утрин с известно съжаление напуснахме гостилницата по сивкав здрач, благословен от нощния въздух, когато еднички простодушните крави се размърдваха. Само четири мили ни деляха от полите на планината, където гледката ставаше по-красива. Пътят ни вървеше по течението на реката Стилуотър, която ромонеше на дъното на дълбоко дефиле, избистряна от борови клони и камъни, избликваща свежоструйна от планината, за да започне - тъй скоро, уви! - своето общественополезно поприще. Отпървом облак се бе изпречил помежду нас и върха, но сетне се разсея. Беряхме малини, които в изобилие растяха край пътя, и си представяхме, че постъпваме в съгласие с някакво висше благоразумие: сякаш пътникът, възкачил се на планина, трябва да укрепва силите си, като яде от леката плодна амброзия, растяща там, пие от изворите, бликащи от планинските дебри, и бавно вдишва чистия разреден въздух по висините, за да омилостивява боговете, принасяйки им в жертва техните собствени плодове. Едроплодата родитба на долините и равнините е за тамошните обитатели, а на нас ни се струваше, че сокът на това плодче носи нещо от рехавия въздух на планинските върхари.

Започнахме да изкачваме планината, като първом минахме през голяма кленова гора със следи от свредел по стволовете⁵, а сетне навлязохме в по-гъст лес, който бавно взе да оредява, додето накрая дърветата съвсем изчезнаха. Накрай разпънахме палатката си на върха. Той е само на хиляда и деветстотин фута над град Принстън и на три хиляди фута над морското равнище; но макар на тъй малка височина, дели го безкрайно разстояние от равнината, та когато го изкачихме, изпълни ни чувство на отдалеченост, сякаш бяхме достигнали далнините на Арабия Петрея или Далечния Изток. Кацнала червеношийка бе най-високото, до което стигаше погледът ни. Наоколо ни прелитаха лястовички, наблизо кукаха кукувици. Върхът обхваща няколко безлеси акра, покрити с голи скали, сред които растат боровинки, малини, къпини, диви ягоди, а също мъх и тънки, остри треви. Обичайната жълтуга и храстовиден дрян обилно изпълват цепнатините в скалите. Открито, нежно заоблено пространство няколко фута по-надолу е обградено с плътен гъстак церове, кленове, трепетлики, букове, диви череши, тук-там по някоя офика, а помежду тях съзряхме ясносините гроздчета на момковата сълза и плодчетата на пиролата. От основите на някогашна дървена обсерватория, построена на тая най-висока точка, а сега смалена до кух каменен градеж с диаметър дванадесет фута и пет-шест фута височина, можехме да виждаме на северозапад Монаднок, издигащ се в своето непринудено великолепие на около хиляда фута над главите ни, все тъй оставащ си за нас далечната синя планина, па макар и с вече променени очертания. Първия ден времето бе тъй мрачно, че напразно се взирахме в мъглата: все едно гледахме небето, а откъслеците гора тук и там се носеха като облаци по снишени небеса. Сякаш пътешественици в някаква въздушна Полинезия, земята ни се виждаше като голям остров в етера; от всички страни, дори тъй ниско, както бяхме, небето плътно обгръщаше в неизмерими глъбини тоя син тихоокеански остров, който Бог знае що за жители имаше, и плавайки покрай бреговете му, виждахме развълнувани дървеса и дочувахме мучене на крави.

С нова наслада четохме в палатката Вергилий и Уърдзуърт, докато чакахме да се проясни времето; мъглата не попречи и на възхищението ни от простата истина и красота у Питър Бел:

"И той лежал край своите осли
На горди Чевиътски планини..."

"И бродел из Йоркширските долини,
Посред скали и кривнали ровини;
А в ниското се гушели селцата
Под свойте късчета от небесата
И малкото звездици сини."

Кой знае, един ден тоя връх може да се превърне в нов Хелвелин или дори Парнас, музите да се преселят тук и Омировци от други времена да бродят из близките равнини?

Виши чело Уейчусет над полето,
Тъй късно от природата завзето,
Смълчан, зачетен сякаш в засияли
Незнайни исторически анали.

От боровинките, предоставени от планината, и млякото, което си носехме, се състоя скромната ни вечеря, разведрявана от плавната песен на дроздовете, която ехтеше из хребета. Очите ни съзерцаваха не писани тавани и застлани с килими подове, а небесата, изрисувани от Природата, извезаните от нея възвишения и гори. Преди залез-слънце се поразходихме на север по хребета, а над нас кръжеше ястреб. Бе местност, из която биха бродили богове - тъй тържествена и уединена, тъй отдалечена от всеки нездравословен досег с равнината. С настъпването на вечерта омарата се сгъсти в мъгла, та гледката се очерта по-ясно и заиграха безчетни водни блескавини.

"Et jam summa procul villarum culmina fumant,
Majoresque cadunt altis de montibus umbrae."

"Ето комините върху стрехите димят надалеко,
Сенките падат по-дълги откъм планините високи."

Застанали на каменната кула, докато слънцето захождаше, гледахме как сенките на нощта бавно пълзят по източните долини; хората се прибираха по къщите, затваряха вратите, а луната тихом се възземаше и утвърждаваше своята власт. Сетне същото се повтори откъм западната страна чак до Кънетикът и Зелените планини и сетните слънчеви лъчи паднаха връз двама ни - единствени от цяла Нова Англия.

Бе последната нощ преди пълнолуние - тъй зариста, че спокойно можехме да четем на лунна светлина и дори в късна доба се поразходихме по върха без всякаква опасност. По някаква случайност тая нощ на Монаднок пламтеше огън, който осветяваше целия западен хоризонт и тъй, напомняйки ни за планинското съобщество край нас, караше ни да се усещаме по-малко сами. Накрая обаче вятърът ни принуди да потърсим подслона на палатката, затворихме входа и потънахме в сън.

Вълнуващо бе да слушаме воя на вятъра над скалите, когато навремени се събуждахме - бе станало твърде студено и ветровито. Нощта на това голо място бе изтъкана от простота, стигаща до величавост - само ярка лунна светлина и пронизващ вятър. Така и не стана по-тъмно в палатката, отколкото е по здрач, и спокойно виждахме луната през прозрачния покрив. Тая луна над нас, вперила поглед надолу към Уейчусет, заедно с Юпитер и Сатурн от двете й страни, ни изпълваше с удовлетворение, че имаме такива спътници - тъй високо и извън досега ни, както собствената ни съдба. Вярно е, че звездите са дадени на човека за утеха. Ако не бяха те, щяхме да знаем само, че животът ни е обречен вечно да пълзи; позволено ни е обаче да ги гледаме и значи със сигурност заслужаваме справедлива съдба. Пред нас са закони, които нивга не грешат, чиято погрешност не си и представяме дори; тия светлинки горят по цяла нощ, че и по цял ден - колко богата и щедра е тая Природа, щом може да си позволи такова обилие от светлина!

Утринният здрач настана със самия залез на луната; надигнахме се и запалихме огън, чиито отблясъци може да са се виждали на тридесет мили околовръст. Удивително бе как бързо утихна вятърът с напредването на деня. По върха нямаше роса, заместваше я студ. Когато напълно се развидели, разкри се дивната гледка на далечен хоризонт и ние си представихме, че сме в морето, а планинските възвишения на хоризонта са вълните, които виждаме от палубата на кораба. Черешарки пърхаха наоколо ни, горски зидарки и кълвачи се дочуваха откъм гъсталаците, синигерче бе кацнало на няколко фута от нас и песента на дрозда отново се лееше по хребета. Накрай видяхме как слънцето изплува от морето и блесна над Масачусетс; от тоя миг насетне до тръгването ни въздухът ставаше все по-прозрачен и ние постепенно осъзнавахме същинските размери на гледката, както и че в известна степен земята отговаря по обхват на небето, а белеещите поселища - на съзвездията. Нямаше много от внушителността и величието, присъщи на един планински пейзаж, но затова пък пред нас се откри необятна шир за размисъл през летния ден. С очите си виждахме колко огромна и просторна е природата. Докъдето поглед стигаше почти не се забелязваше живот; няколкото птички, които припърхваха край нас, не правеха ято. Из тия отдалечени пътища, кръстосващи страната на длъж и шир, човек мили наред не среща никакви спътници. От двете страни на пътя погледът последователно се плъзгаше по очертанията на градовете, изникващи един над друг подобно терасите на лозе, докато накрай се слеят с хоризонта. Уейчусет всъщност е обсерваторията на щата. Ето го Масачусетс, прострян пред нас в цялата си широчина и дължина, същинска географска карта. Ето равният хоризонт, подсказващ море на изток и запад, добре познатите ни Нюхампширски възвишения на север, ето на северозапад и запад мъгливите върхове на Хусак и Зелените планини, които за пръв път съзряхме миналата вечер, сини и невеществени, сякаш купчини облаци, които утринният вятър ще разпръсне. Тия последни вериги, до които погледът без усилие стига в далечината, започват на север, оттатък река Кънетикът, със стръмен скалист склон и продължават на юг, като само три-четири върха смътно се открояват. Но Монаднок, очертал мъжествен профил на северозапад, е най-внушителното в тях. Знаехме, че е той, като видяхме възвишението, поклащащо се сред синьото въздушно море над двете реки - отсам долината на Меримак, оттатък тая на Кънетикът: тия долини-съперници, в които вече гъмжеше от янки покрай внушителните води, на каква ли съдба бяха обречени? Уейтетик и съседните му върхове, спадащи към тоя щат и нататък към Ню Хампшир, принадлежат към същата висока планинска верига, на която бяхме. Ала тия нюхампширски остриета, тоя щат-рид, ден и нощ снишаващ нашия щат Масачусетс, най-дълго ще владее сънищата ни.

Едва сега можахме да осъзнаем какво място от земната повърхност заемат планините и как се вписват в общия изглед на Вселената. Когато пръв път катерим планинските върхове и забелязваме незначителните им несъвършенства, не се замисляме за всеобхватния разум, създал формите им; но сетне, когато наблюдаваме очертанията им на хоризонта, не може да не признаем, че ръката, изваяла противоположните им склонове тъй, че да се уравновесяват, се е движила около дълбок център и е била посветена в замисъла на Вселената. Така е и с най-малката частица от Природата в съотношението й с пространството. По-ниски планински вериги, сред тях и Алегените, вървят от североизток на югозапад, а успоредни на техния поток стелят водите си плавни реки, отправени все в посока към брега, към пределите на самия гигантски поток на океана. Дори нежните мрежици на облаците преобладаващо се носят в същата посока, нататък духат и повечето ветрове, отправят се хора и птици. Една планинска верига значи много за държавника и философа. Постиженията на цивилизацията по-скоро пълзят по протежението й, отколкото прехвърлят върха й. Колко често планината е преграда за предразсъдъците и фанатизма! Преминавайки през тия земни висоти, глупостите на равнината биват пречистени и избистрени в редкия им въздух; колкото растителни вида не стигат до върховете им, несъмнено и толкова вида глупости не прекосяват Алегените; едничко дръзкото високопланинско растение изпълзява по хребета и се спуска към долината отвъд.

Покачили се на някоя планина, добиваме смътна представа за полета на птиците, особено на летящите във висинето. Става ни ясно какви пътепоказатели представляват за тях планините; как Катскил и Хайланд не чезнат от взора им, след като Уейчусет и Монаднок откриват такава гледка на североизток; как се водят също тъй по реките и долините, по звездите и планинските хребети, а не по нашите мизерни пътепоказатели. Птица, която с едното си око вижда Зелените планини, а с другото - океана, не може да се загуби.

По пладне слязохме от планината и, завърнали се при човешките обиталища, отново обърнахме лица на изток, като навремени измервахме изминатия път по все по-прозирните отсенки, които планината приемаше. Бързо преминахме през Стилуотър и Стърлинг, сякаш засилени по нанадолнище, и се почувствахме едва ли не у дома си сред зелените поля на Ланкастър - тъй подобен на Конкорд по ред неща, особено по това, че и в двата града се плискат по две реки, които се сливат близо до центъра им. Една неочаквана изисканост имаше в тоя пейзаж от обширни равни прерии, осеяни от брестаци, ръжени ниви и горички, придаващи му едва ли не класически изглед. Тук, ще си спомнят някои, е била заловена мисис Роландсън и са се случили немалко събития от индианските войни, ала през оня юлски следобед и сред плавните контури околовръст, тия времена ни изглеждаха далечни като готските нашествия. Те просто спадаха към тъмната епоха на Нова Англия. Съзерцавайки картината на едно новоанглийско поселище, каквото тогава се откри пред очите ни с река и дървета, облени в зрак, сякаш бе пладне, осъзнахме как през последните дни не сме се замисляли, че слънцето грее и че хора живеят сред ярка дневна светлина. Не си представяме слънцето да огрява хълм или долина по време на Войната на Филип, нито пък ведро лято да съпътства походите на Погъс, Стандиш, Чърч или Лъвуел: тия събития тънат в мъждива здрачина или дори нощ. Навярно всичките тия воини са се сражавали в сянката на собствените си тъмни дела.

Накрай, след като повървяхме по прашните пътища, и мислите ни станаха прашни като тях; всъщност всяка мисъл замря, мисленето секна или може би инертно продължи в забавения ритъм на някакви объркани мисловни откъслеци, та се усетихме, че машинално тананикаме някоя позната песничка и отмерваме стъпка според такта й, да кажем баладите за Робин Худ, които бих препоръчал при ходене:

"Очи отваряш, Джон си рече,

Щом вятър над баира прихне;

Нощес ако не вие силно,

Той може утре и да стихне."

И така нагоре-надолу по хълмовете, докато някой камък по пътя нарушеше ритъма, та подхващахме нов стих:

"Наслуки прати той стрела,

Но полетът не бе нахалост,

Че на шерифа страж слетя

И падна Уилям Трент без жалост."

Има все пак една утеха за морния пътник, закрачил по прашните пътища, и тя е, че следата, изписана от нозете му, е съвършен символ на човешкия живот - навремени изкачващ хълм, навремени пропадащ в долина. От върховете пътникът съзерцава небето и хоризонта, от долините отново вдига взор към висините. Минава през вече научени уроци, но макар и преуморен и задъхан от странстването, всеки път искрено преживява всичко наново.

Тръгнахме от лъките на Нашуа, променихме посоката малко на север и точно по залез-слънце пристигнахме в Стилривър Вилидж в западната част на Харвард. От това селище, намиращо се на западния склон на същата планинска верига, досами града, където миналия ден бяхме спрели по обед, се открива прекрасна, ненадмината гледка към планинското великолепие. Бе тъй спокойно и тихо, сякаш в тоя час и самите възвишения се любуваха на пейзажа; поехме бавно, извръщайки поглед към местата, които бяхме извървели, заслушани във вечерната песен на червеношийката, та нямаше как да не противопоставим уравновесеността на Природата на човешката припряност и суматоха. Думите и действията на човека винаги вещаят наближаващи затруднения, докато Природата е во век безмълвна и непресторена.

Завърнали се в бъркотията на живота в равнината, нека опитаме да внесем в нея малко от величието на планината. Ще помним какви стени ни обграждат, ще знаем, че тоя равен живот също има своя връх, както и защо от планинските върхове най-дълбоките долини са обагрени в синьо; ще знаем също, че извисяване се съдържа във всеки миг, понеже никоя част от земята не е толкова ниска, та небето да не се вижда от нея, че само трябва да застанем на върха на своя миг, за да разполагаме с безпределен хоризонт.

Пренощувахме в Харвард и на следната утрин единият от нас отправи стъпки към по-близкия град Гротън, а другият пое по своя самотен път към спокойните поля на Конкорд; нека последният не забравя да отбележи славното гостоприемство на един фермер и неговата съпруга, които щедро го нахраниха на трапезата си, макар бедният скиталец да можеше само да поздрави мъжа с доброто време за коситба и безмълвно да приеме радушието на жената. Ободрен от тая проява на щедрост и не по-малко от поднесените му питателни ястия, той с нови сили пое отново на път и достигна бреговете на река Конкорд, преди още слънцето да се е изкачило високо в небето.

1843

БЕЛЕЖКИ:

1. Герой на сатиричната повест "Раселас" (1759) от Самюъл Джонсън. [обратно]

2. Вергилий, "Енеида", песен I, 8, прев. Борис Тонков. [обратно]

3. Gelidae valles (лат.) - леденостудени долини. [обратно]

4. Стилуотър - в превод: Спокойна вода. [обратно]

5. В Северна Америка пробиват дупки в стволовете на сладкия клен, за да се оттече мъзгата, от която варят сироп, широко използван в сладкарството и особено като заливка за палачинки. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.