Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТ НЕБЕТО - ВКЪЩИ

(откъс от едноимения роман)

Борис Поплавски

web

Сякаш от далнината, от съседната стая долитат и се носят гласове, шепот, молитви, хленчене, напев. Сякаш от отвъдния свят, от отвъдния живот, Божествено спокоен, болен, роден, напълно лишен от вечното си обезобразяващо усилие, напрежение, уродство, отчаяние, страх... Живот без религия, не, по-точно с Църква и свещи, ала без вечното си зло, мистично безумие, самотно, пещерно, нажежено до бяло, без Вабилонския прах на непостижимата святост...

О, лесове, лесове, обгърнете ме, с шума си успокойте уродливата ми дива душа. Легни в мрака и се вслушвай как бавно пее славеят... Нека душата ти се загуби във високия планински рай... Ти твърде дълго расна на върха, светлината те влудява... Бялото слънце на пустинята жари широките ти плещи... Тихо изгрява луната, над блатото изнемогва тъмата на боровете... Ти завърна се, ти спиш, близо си до залеза и до земята...

Катя, Катя, от небето вкъщи, от нажежения ад на светостта, жестокостта, спорта и книгите - на земята, в смирението на труда, умората и физическата любов... Как тъгува дяволът аскет на Вавилонската си планина за земята, тревата и бялата, тежка гръд на своята родина. Но изведнъж вратата се отваря и неизвестно откъде и как нахълтват Ала, Черносвитов, Гейс, Околишин, Черепаходов, и Катя и Олег, оскърбени, внезапно събудени, се надигат, и Олег си тръгва, полудял от любов и обида...

Праведност... Да седиш на стола, който всеки миг изчезва под нозете ти, сякаш прояден отвътре от термити. И тогава - незабавно - по задник на земята, и с тил - върху бара на кафенето... Покой в Бога, ето какво е почти винаги недостъпно за аскета... И все пак грехът има своя покой; например Асирийският покой на дългооките жени от кафенето, които прекарват цялата си сутрин в старателно миене, обличане и разкрасяване на тялото си. До телефона или в леглото с английско илюстровано списание, ала и този покой завършва с безпокойство: затлъстяване, гонорея, скука... Или твоят металически безвъзвратен покой, Безобразов, стъкленият ангел върху златната колесница...

Покой в Бога, покой на пролетта... Бог се помирява с човека, когато той се откупи от него чрез обрязване, женитба, капитулации, чрез кастрацията на мистичната опасност, чрез гениалност, самота и детскост... Защото и самият той преследва и измъчва девствените с непосилната си любов... "О, спри, махни се, угасни, стене Тереза в мистичния си припадък, или ще умра, ще загина, няма да издържа и душата ми ще се откъсне от тялото..."

Вечна вътрешна борба, неочаквани, най-дълбоки и горчиви падения просто от умора, от изнемогата на твърде дългите молитви - до звън в ушите, до солен, кървав вкус в устата и метално-стъклен - в ноздрите... Дълги бели дни без храброст, без щастие, без сили и съвсем без благодат над недостроените развалини на загубения, недооценен, недоизигран външен живот; проклятието на пламтящата пътека, олово в ръцете, а в сърцето - аскеза, благословена да е душата ви, майко... И изведнъж - чутовно ослепително, до страх внезапно, се разтварят дверите към дълбината на сърцето и ето я нетърпимата, непоносима слава, оглушителните сълзи на щастието, на присъствието, на физическото присъствие на Бога, на принадлежността, предаността, продадеността, обречеността на Бога, когато едва успяваш да извикаш и да зажумиш, а сърцето ти вече полита и се къса, гори и се разпада, руши се и се стапя, тече и чезне в потока на Божествената любов, когато най-подир разядените от сълзи очи се разтварят и Олег, разрошен, мръсен, с тежко биещо сърце, се надига от канапето... Животът отначало изглежда невъзможен, но после, нахранен и избръснат, той тутакси се съживява за болезнено-яркия, безсмислено-интензивен живот на Монпарнас. В прекалено разтворените и чувствителни към светлината очи светът изглежда преизпълнен с огън; всяка къща е като че ли задрямала под слънцето и преструваща се на добродушно чудовище, а всеки ъгъл, всеки залезен облак, всяка улична лампа приличат на одушевено същество, на спотаил се ангел, на демон и пламтяща пеперуда, която бавно пърха в здрача... От един човек до друг, от маса на маса понякога разсмиващ до припадък, понякога плашещ до отвращение, Олег ще се нашуми, ще се насмее, ще се навълнува и полужив, с разтуптяло се по стълбите сърце ще се добере, ще рухне (той, атлетът и плувецът) на изтърбушения диван и о, ужас, не ще успее да заспи... Пламтейки с безумен и болезнен блясък, пред очите му ще плуват несвързани образи; възглавницата ще е твърде ниска, тялото ще го сърби и той всеки миг ще скача, ще пали лампата и скърцайки със зъби, ще търси невидими бълхи... Най-сетне, дошъл на себе си, ще накара мислите си да се спрат; превит надве, втренчен, ще замре в непрогледния мрак и тогава ново бедствие, халюцинации, кошмари наяве ще го наобиколят от всички страни... Мебелите ще започнат да се движат; ризата на закачалката ще заприлича на обесен; нещо безформено - полудървено, полухартиено, ще зашумоли на стълбището и така чак до зори, когато той изневиделица ще се срине в несвързани и унизителни сънища (...)

Ъглите на стаята бавно чезнат в мрака. Прозорецът е съвършено синкав и там, на отсрещната страна на улицата, в съседната къща вече горят жълтите петна на осветлението. Там хората живеят тежък и размерен, уверен живот, обикновено враждебен на Олег, но сега като че ли той се е помирил с него и с дъжда. Когато се приближи до прозореца, той съгледа тъмните ниски облаци, грейналата улица, зеленикавата светлина на ъгловия фенер, но и това вече му беше нужно и не караше сърцето му да се свива. Часовете летят. Те почти за нищо не говорят, изведнъж смирили се да живеят и да бъдат щастливи; с дълбока почуда, с благодарността на покоя си мълвят по нещо в мрака. Сега вече Катя лежи на коленете му, разположила се удобно, свряла лицето си в черния му пуловер с кучешкия, роден, руски жест, който Олег така обича, и отново му се прииска да е в Русия; цялата ледена европейска надменност се свлича от плещите му и той се чувства като руски рошав студент с противоречиви убеждения. И в това мълчаливо седене в чуждата хотелска стая в чуждата страна има нещо от синевата на руския лес, от неизразимата печал на късната вечер в Соколники, където често, твърде отдалечили се от приятелите си, сядаха върху замръзналата бяла шапка на пейката и започваха да се взират в неописуемата синева на снега, завършваща с чернотата на дърветата. Над върхарите на боровете бавно летяха врани и протяжният им грак задълго свиваше сърцето, и изведнъж, приличащ отдалеч на светеща къщичка, се приближаваше със звънтене по снега трамваят, и двете червени пламъчета като нещо приказно, курабиено и запустяло-тъжно грееха над него (...)

Втората душа, за която си спомня Олег, обича рано, често преди разсъмване, да става от постелята... Тази душа, криеща се в зазоряванията, в преградията, в слънчевата пустош, вече не е така беззащитна като първата... Нещо тъжовно-антично, меланхолно-стоическо има в слабите й плещи и в големите й, неподвижни, тъмносиви очи, ала и тя изчезва, отстъпвайки място на слънчево-неподвижния, плашещо-прекрасен и от край до край мъжествен свят на Аполон Безобразов (...)

Как отдавна беше всичко това, сякаш хората бяха съвсем други - и младежите в разните демисезонни дрехи, и всички те - бяха АЗ; слаби, широкоплещести, с червена, подпухнала от жегата физиономия, с тънки, бели, покрити с потта на умората устни, които се отпускат в изнемога върху страницата, с широки и мръсни, налети с кръв ръце, набъбнали от гирите, с широка, скулеста, небръсната муцуна, която търси на кого да се изрепчи, и още много други, плачещи в църквите, в сълзите, в отчаянието на вярата прострели се на пода, играещи на карти, разглеждащи члена си в огледалото или пък пъчещи плещите си пред уличните витрини, бърчещи вежди, издуващи долната си устна, нагли, пияни, заекващи, горди, мълчаливи, брътвещи, обезумели от злоба и умиращи от страх пред кондуктора и всичко това съм аз... АЗ... АЗ... наистина, не аз живея, а душата ми живее в мен, а аз съм само склад на стари декори, на думи с различен произход, на усмивки - на всевъзможни и отдавна слезли от сцената персонажи (...)

Слабост, слабост от сутринта, вратовръзка на точки, късно ставане, насмешка над парка, над слънчевия ден... Нощта - в кафенето, сред тютюневия дим, през леденото прозорче на монокъла - блестящи, зловещи, налудни остроумия, измислици, небивалици... Срутване на всичко, утвърждаване на каквото и да е, великолепно презрение към последователността и стихове от всеки джоб... Съчиняване на стихове с молив по вратата на клозета в "Ротонд", с пръст върху огледалото, върху бланката за телеграми в пощата и с невъзмутимо изражение на улицата, върху късче вестник, и вечното зло настървение и полет, висинето на зловещия хумор, умора от сутринта, нечистоплътно хранене, прав или пък пътьом, направо с ръце. А утре, когато отново излезеш навън, пак огромната, тежка, кръгла луна, която плува ниско над покривите; пак тежката музикална немощ на нескончаемия ден, и разтворените врати, и протрилият се вчера чатал в панталоните на голо, а в неделя - дрезгавото пеене на пияните войници, и във всеки пламък, зад всеки уличен фенер - усмихващият се дух на преизподнята, мъртвец, скелет, полужена-полуполицай, гигантска бълха, свиреща на пиано... Бели нозе от черната вода, червени глави на удавници, дрънчене на пиана, миризма на урина и първото шумолене на рано прегорелите листа под разкривените обу ща... Тъпа, мъчително-приятна болка в сърцето, талази от пот... Вкус на бира, миризма на тамян, на сено, на църква, на сперма, на походна кухня... Непознат глас от булеварда. Нощ; улиците са опустели; оловна тежест в цялото тяло... Хълцам... Клатушкам се. Ах, все едно, те ме притежаваха, притежаваха ме те, кои?, всички, целият свят и изведнъж - с лице върху пейката... Нека гробът ме накаже (...)

Олег отново се среща с Безобразов. Той обичаше да му определя срещи винаги в различни и нови кафенета с неочаквани нрави. В една пролетна неделна вечер те се срещнаха на булевард "Севастопол" в жълта, ярко боядисана кръчма, където вдигаше оглушителна врява самодеен оркестър. Акордеонът вие... За какво ли вие тоз акордеон... Улицата леко шуми... За какво ли шуми таз улица... Хората разговарят, беззвучно мърдайки устни... За какво ли спорят... Аполон Безобразов се е втренчил мълчаливо и упорито в своето лице, отразено в огледалото. За какво ли си мисли... Отражението високомерно и мрачно го наблюдава, ала онова, което вижда със стъклените си очи, то го съзира, без да гледа... Олег, подобно на глухоням демон, през шума на музиката и острия блясък на евтините лампи, конвулсивно жестикулира с чашата, с кибрита, с веждите си; напряга мускули, сумти, издува ноздри. Седналият до него Аполон изглежда като човек от друга раса и е дори учудващо за какво ли могат да говорят...

Олег разказва на Безобразов за Татяна, за Катя, за съвкуплението между половете, за класовата борба, за законите на Линч. Ала за какво си мисли неговото огледало, отразено в огледалото на огледало? Бърборейки, огледалото повтаря лицето му, но лицето губи смисъла си в огледалото, търсейки го в него... Огледалото повтаря безсмислицата на лицето, което търси смисъл в огледалото, на масата, на лампата, но не повтаря музиката, и затова неповторената музика става неповторима. Аполон в огледалото и Аполон на брега на огледалото изглеждат тъждествени, но Олег, огледалният Олег се различава от Олег, който говори в салона, тъй като огледалото не повтаря звука, и те отново се оказват тъждествени и поради това, че звукът изобщо не се чува през музиката. Олег крещи до болка под страшния рев на акордеона, ала и самият той не винаги се чува, и затова Олег говорещият е равен на Олег неговорещия, а двамата пък са подобни на Олег огледалния, който не може да говори. Ала за какво си мисли Безобразов... Именно за онова, за което вие музиката, за нищо и за всичко едновременно, или, по-точно, за каквото и да е, с тази разлика, че музиката отчаяно не попада в целта, а пък той съзнателно я отрича... И така цялата вечер Олег жестикулира, а музиката реве... Олег мълчи, говорейки... Звучейки, музиката остава без смисъл, а Аполон неподвижно наблюдава отражението си...

 

 

© Борис Поплавски, 1938
© Добринка Корчева - превод, 1999
© Издателство LiterNet, 26. 05. 2003
=============================
Публикация в: Литературен форум, бр. 29, 5-11.Х.1999.

Публикация в: алманахъ "КРУГЪ", кн.2, изд. "Парабола", Берлинъ, 1938.