УЛРИКА

Хорхе Луис Борхес

web

“Hann tekr sverthit Gram ok leggr i methal theira bert.”
Völsunga Saga, 27¹

Разказът ми ще се придържа към действителността, или поне към собствения ми спомен за действителността, което е същото. Историята се случи наскоро, но знам, че литературният навик е навик на обстоятелствените подробности и на подчертания патос. Искам да разкажа за срещата си с Улрика (така и не узнах фамилното й име и вероятно никога не ще го узная) в град Йорк. Хрониката обхваща една нощ и една сутрин.

Нищо не ме спира да разказвам, че първия път, когато я видях, стоеше редом до Петте сестри от Йорк² - стъклописите, пощадени от иконоборците на Кромуел, тъй като не били опорочени от култове, но истината е, че се запознахме в преддверието на хотел Нордън Ин, който се намира извън стените на града. Бяхме малко хора и Улрика стоеше с гръб към нас. Някой й предложи питие и тя отказа с думите:

- Феминистка съм. Не искам да подражавам на мъжете. Неприятни са ми тютюнът и алкохолът им.

Фразата целеше да бъде оригинална и се досетих, че не я произнася за първи път. След това узнах, че никак не е типична за нея, но това, което изричаме, невинаги ни прилича.

Каза, че е закъсняла за музея, но щом разбрали, че е норвежка, я пуснали да влезе.

Един от присъстващите забеляза:

- Не за първи път норвежци стъпват в Йорк.

- Така е - отвърна тя. - Англия е била наша и сме я загубили, ако въобще някой може да притежава нещо или нещо може да се загуби.

Едва тогава се вгледах в нея. В един свой стих Уилям Блейк говори за момичета от меко сребро или гневно злато, но в Улрика имаше както злато, така и мекота. Беше лека и висока, с изострени черти, сивоока. Спокойната тайнственост, която излъчваше, ме впечатли почти толкова, колкото и лицето й. Усмихваше се лесно и усмивката сякаш я правеше по-далечна. Беше облечена в черно - нещо необичайно за северните земи, където хората се опитват да развеселят с цветове мрачния пейзаж.

Запознаха ни. Казах й, че съм преподавател в Андинския университет в Богота. Уточних, че съм колумбиец.

- Какво е да си колумбиец? - попита тя замислено.

- Не знам - отговорих. - Въпрос на вяра е.

- Като да си норвежец - съгласи се тя.

Нищо повече не помня от разговора онази нощ. На следващия ден слязох рано в трапезарията. През прозорците видях, че беше валяло; равнината се губеше в утрото. Нямаше други хора. Улрика ме покани на масата си. Каза ми, че обича да излиза сама на разходка.

Спомних си една шега на Шопенхауер и отговорих:

- Аз също. Можем да се разхождаме заедно.

Отдалечихме се от къщата, по младия сняг.

Из полето нямаше жива душа. Предложих й да идем до Торгейт, на няколко мили надолу по реката. Знаех, че вече съм влюбен в Улрика; не бих искал до мен да е никоя друга, освен нея.

Изведнъж до нас достигна далечен вой на вълк. Никога не бях чувал вълчи вой, но знаех, че е вълк. Улрика не се обезпокои.

След малко, все едно разсъждаваше на глас, каза:

- Малкото и жалки мечове, които видях вчера в Йорк Минстър³ ме развълнуваха повече и от големите кораби в музея в Осло.

Пътищата ни се пресичаха. Същия следобед Улрика щеше да продължи за Лондон; аз, за Единбург.

- На Оксфорд Стийт - каза - ще мина по стъпките на Де Куинси⁴, който е търсел своята Ана, изгубена сред лондонските тълпи.

- Де Куинси е престанал да я търси - отговорих. - Аз, след всичкото това време, не съм се отказал.

- Може би си я намерил - прошепна тя едва доловимо.

Разбрах, че неочакваното не ми беше забранено и я целунах по устните и по очите.

Отстрани ме с твърда нежност, след което обяви:

- Ще бъда твоя в хижата в Торгейт. Но те моля дотогава да не ме докосваш. Така е по-добре.

За целомъдрен мъж в напреднала възраст предложената любов е дар, който вече не се очаква. Чудото има правото да налага условия. Спомних си за младежките си години в Попаян и за едно момиче - светлокосо и стройно като Улрика, което ми беше отказало любовта си.

Не допуснах грешката да я питам дали ме обича. Разбирах, че не съм нито първият, нито ще бъда последният. Тaзи авантюра, може би заключителна за мен, щеше да е една от многото за блестящата и изпълнена с решимост наследница на Ибсен.

Продължихме пътя си, хванати за ръка.

- Всичко това е като сън - казах аз. - А аз никога не сънувам.

- Като онзи крал - отговори Улрика - който не сънувал, докато един магьосник не го накарал да заспи в свинарника.

След малко добави:

- Слушай внимателно. Всеки момент ще запее птица.

Малко след това чухме песента.

- По тези земи вярват, че тези, които са на крачка от смъртта, виждат в бъдещето -

казах аз.

- Аз скоро ще умра.

Погледнах я удивен.

- Да пресечем през гората - предложих. - Така ще стигнем по-бързо до Торгейт.

- Гората е опасна - отговори тя.

Продължихме през полето.

- Бих искал този момент да продължи завинаги - прошепнах.

- “Винаги” е дума, която не е позволена на мъжете, - отсече Улрика и за да смекчи ефекта от казаното, ме помоли да повторя името си, което не беше чула добре.

- Хавиер Оталора.

Помъчи се да го повтори и не можа. Подобно на нея, аз запънах на името Улрике.

- Ще те наричам Зигурд⁵ - обяви тя с усмивка.

- Ако аз съм Зигурд, ти ще си Брунхилда - отговорих.

Беше забавила ход.

- Познаваш ли сагата? - попитах.

- Разбира се. Трагичната история, която по-късно германците развалиха със своите Нибелунги.

Не исках да споря, затова отговорих:

- Брунхилда, вървиш сякаш искаш между двама ни в леглото да има меч.

Изведнъж се бяхме озовали пред хижата. Това, че носеше същото име като хотела - Нордън Ин, не ме изненада ни най-малко.

Улрика, която вече бе изкачила стълбите, извика:

- Чу ли вълка? Не останаха вълци в Англия. Побързай.

Когато се качих на горния етаж забелязах, че тапетите по стените имитират стила на Уилям Морис⁶ - в тъмночервено, с преплетени плодове и птици. Улрика влезе първа. Стаята беше тъмна, с нисък наклонен таван. Очакваното легло се удвояваше в мътното огледало и полираният махагон ми напомни огледалото от Светото писание. Улрика вече се беше съблякла. Повика ме с истинското ми име - Хавиер. Почувствах, че снегът се засилва. Вече нямаше нито мебели, нито огледала. Между двама ни не лежеше меч. Времето изтичаше като пясък. Любовта столетница бликна в здрача и за първи и последен път притежавах образа на Улрика.

БЕЛЕЖКИ:

1. В превод: “Той пое меча Грам и гол го положи между двамата”. Цитат от 27-ма глава от норвежката сага за Зигурд и Брунхилда, датираща от 13-ти век. Историята разказва, че когато се наложило рицарят Зигурд и любимата на шурея му - Брунхилда - да прекарат нощта в едно и също легло, Зигурд сложил меча си Грам между двамата, за да не докосва девойката. Години по-късно, в пристъп на ревност, Брунхилда заповядала Зигурд да бъде убит. Разбрала обаче, че не ще може да живее без него, сама отнела живота си, като преди това помолила да бъде изгорена заедно със Зигурд и между двамата да бъде поставен меча му. Същият стих е гравиран върху задната страна на надгробната плоча на Хорхе Луис Борхес в Женева, заедно с надписа: “На Хавиер Оталора, от Улрика” по молба на последната жена в живота му - Мария Кодама. (Бел. пр. - Е.Т.) [обратно]

2. “Прозорецът на Петте сестри” в Йоркската катедрала, датиращ от 1250 г., е най-големият в света стъклопис от този тип, запазен в първоначалния си вид. Всеки от петте стреловидни прозорци, на които са изобразени стилизирани женски фигури, е с височина 16.2 м и ширина 1.5 м, като цялата композиция съдържа над 100 хиляди парчета цветно стъкло. Впоследствие стъклописът е посветен на жените, загубили живота си в двете Световни войни. (Бел. пр. - Е.Т.) [обратно]

3. В англоезичния свят катедралата в град Йорк, която е най-големият готически храм в Северна Европа, е известна като Йорк Минстър. В оригинала на разказа Борхес е предпочел английското наименование. (Бел. пр. - Е.Т.) [обратно]

4. Томас Де Куинси - английски есеист и критик (1785-1859). Най-известното му произведение е автобиографията “Изповед на един англичанин, употребяващ опиум“. Ана, за която говори Борхес, е лондонска проститутка, с която Де Куинси се запознава по време на престоя си в столицата - по онова време тя е на 16, а той - на 17 години. Когато веднъж се налага де Куинси да отпътува за няколко дни, Ана му обещава, че ще го чака на обичайното място на една от централните улици - Оксфорд Стрийт. При завръщането си обаче той не я намира там - нито в деня на уречената среща, нито никога след това. (Бел. пр. - Е.Т.) [обратно]

5. Въпреки че безспорно е познавал епоса за Нибелунгите, Борхес се придържа към норвежкия вариант на името на героя - Зигурд, пред по-известната му германската разновидност Зигфрид. В подкрепа на авторовите предпочитания може да се изтъкне и обстоятелството, че в оригиналния вариант на разказа, който е на испански, името на Брунхилда е изписано в норвежката му разновидност Brynhild, вместо германското Brunhilda. (Бел. пр. - Е.Т.) [обратно]

6. Уилям Морис - британски художник, декоратор и писател (1834-1896). За негова запазена мярка се смятат тапетите със сложен дизайн, включващ изображения на растения, цветя и птици. (Бел. пр. - Е.Т.) [обратно]

© Хорхе Луис Борхес, 1975
© Ева Тофтисова - превод, 2003
© Издателство LiterNet, 07. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.