ПРЕД ГРОБА НА МАКСИМ ТАНК

web

Звучи неговият глас...

Най-сетне съм вкъщи. Не помня
по-свиден от родния кът.
Иван, тате, мама и Домна,
и чичо Фадзей, тук лежат.

Любаша наблизо е също,
протягам към нея ръце.
Най-сетне сме заедно вкъщи.
Най-после - сърце до сърце.

Събрал ни е пристанът сетен,
на кея щастливи стоим.
Не съм нито Танк, ни поетът,
дори не съм просто Максим.

Измисляхме с вас псевдоними,
бе моят най-твърд псевдоним,
брониран - сърцето ранимо
да пази, духа уязвим.

А Женя си бях по рождение
и Женя се върнах у нас.
Тук сладкото майчино "Женя"
долавям отново аз.

"Женя" нашепва брезата,
която възпях неведнъж,
моето име гората
шепне нашир и надлъж.

Леност гората обгръща,
на хората гост само бях.
Почивам си тук. Аз съм вкъщи.
... Все още ли вие сте с тях?

© Анатол Вярцински
© Зоя Василева - превод, 2000
© Издателство LiterNet, 10. 01. 2004
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С., изд. "Панорама", 2000.