Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТ КАКВО ИМА НУЖДА ДЕМОКРАЦИЯТА

Адам Михник

web

Всеки дискурс има своя времеви хоризонт. Някога се дискутираше за демокрацията преди войната и след нея, преди Ялта и след Ялта, преди Октомври1 и след него, преди военното положение и след военното положение. И накрая - преди 1989 година и след краха на комунизма през 1989 година. Днес дебатираме за 11 септември - преди него и след него, след атаката срещу Световния търговски център и Пентагона. Този ден е краят на мита, с който се хранехме след краха на комунизма. Мита, че в света победи либералният модел общество и държава, че ще живеем все по-добре, че от година на година ще получаваме все повече пари. Но на 11 септември тази наша вяра беше атакувана. Не Америка, демокрацията беше атакувана на 11 септември и цялата евроатлантическа цивилизация, юдеохристиянската цивилизация. От този ден никой вече не може да се чувства в безопасност. Никъде. Защото всеки ден върху Лувъра, на Уестминстър, катедралата "Свети Петър", върху Прадо в Мадрид, върху Ясна гура2, Вавел могат да паднат снаряди на терористи. Добре ще бъде тъкмо днес, след 11 септември, още веднъж да си кажем: какво защитаваме, какъв е този демократичен ред, който защитаваме особено ние, поляците, били тъй дълго лишени от него. Струва ми се, че демокрацията е система от институции и процедури за свободно избиране на властта от мнозинството и за спазване всички права на малцинството. Това е политическа култура, основана на плурализъм и диалог, на различност и толерантност, това е осъзнаване на вроденото несъвършенство на политическия ред, на самоограничаването на свободите съгласно принципите на правовата държава и на конституцията. Накрая, това е убеждение, че са необходими институции на гражданското общество, които позволяват на гражданите да се организират за участие в обществения живот. Така разбирам демократичната държава и отвореното общество.

Тази система, винаги несъвършена поради толерантността си към своите врагове, е разтърсвана от различни заболявания, които всеки ден наблюдаваме и в нашата страна, и в цяла Европа. Да изброим някои от тях. Корупцията, превърнала се в елемент от политическата система в демократичните страни. Феноменът на аутсайдерите, на бедните, бездомните, безработните, маргинализираните хора, които не намират място за себе си в държавните и обществените институции. Именно сред тях се появява изкушението да загърбят свободата, такива хора се съгласяват с авторитарните решения, които обещават свят на опека над поданиците, където послушанието гарантира справедлива подялба на нищетата.

Много пъти съм се замислял за този феномен и веднъж реших, че съществува нещо като синдром на освободения затворник. Когато човек е в затвора, зад решетките, той има само една мечта: да излезе на свобода. Един ден това става и светът му се вижда прекрасен - тревата е зелена, оранжадата е с истински цвят, птиците пеят, в кафенетата и парковете седят момичета. Разхожда се така този човек, разхожда се и изведнъж си дава сметка, че е свободен, но не знае къде ще спи, какво ще яде, къде ще се измие. Тогава започва да тъгува - за света, в който е знаел къде ще спи, какво ще яде, кога ще го заведат в банята. Това е тъгата за затвора, който осигурява опека и освобождава от неудобствата на избора, от проклятието на свободата, в която човек трябва да живее за своя сметка. Точно в този климат на носталгия по сигурността се появяват популистките програми и движения. В Европа има доста такива. Във Франция Льо Пен, в Австрия Хайдер, в Италия Северната лига, има ги и в нашата част на континента. На юг Мечияр, на изток Лукашенко, а мисля, че и в Полша след последните парламентарни избори никой не може да оспори съществуването на такива движения.

В демократичния ред, след диктатурата, след премахването на цензурата, настъпи време на какофония. Преди на свободното слово запушваха устата, сега свободното слово се губи във врясъка на чалгата.

Да погледнем Балканите. Някога вярвахме, че краят на комунизма ще донесе демокрация на югославските народи, а им донесе взрив на етнически сепаратизми и кървава война. Искрено казано, процесът на обединяване в Европа върви редом с увеличаване на центробежните тенденции, на огнищата на възпаление. Глобализацията, на която сме свидетели, настъпва редом с реакцията на етнически и религиозни фундаменталистки взривове, резултат от страха от модернизиране, от промяна, от свободата, от срещата с новото, непознатото, различното. Другото. В този смисъл ксенофобията е другото лице на света с отворени граници. Запалените домове на имигрантите в Германия преди няколко години, успехът на партиите в Белгия или Франция, провъзгласяващи неприемане на емигранти - това са само някои примери на този феномен. В нашата част от света опасността от тези популистки движения е толкова по-голяма, колкото демокрацията е по-крехка и с по-слаби корени. Това е контекстът, в който дойде 11 септември.

Тероризмът, основан на специфична интерпретация на исляма, на фанатичен антиамериканизъм, сравняван само с антиамериканската реторика на Хитлер и Сталин. Издигнал лозунги за свещена война с юдеохристиянския свят в името на света на една велика ислямска република, управлявана от аятолласи и молли. А зад всичко това се крие страхът и комплексът за малоценност, фанатизмът и свирепата омраза. Ръка за ръка с коварство, сравнимо с коварните действия на терористичните мрежи от сталинско време.

Когато размишлявах как да опиша този климат, който роди тероризма, един приятел ме посъветва да погледна в стихотворението на Збигнев Херберт "Чудовището на Пан Когито", част от което искам да цитирам тук:

I.
Щастливецът Свети Георги
от рицарското си седло
е можел точно да прецени
силата на змея и движенията му

първи принцип на стратегията
е вярната преценка на врага

Пан Когито
е в по-лошо положение

седи в ниското
седло на долината
забулена с гъста мъгла

през мъглата не можеш да съзреш
пламтящите очи
кръвожадните нокти
муцуната

през мъглата
се вижда само
мъждукащо нищо

чудовището на Пан Когито
няма измерения

трудно е да го опишеш
не подлежи на дефиниции

то като огромна депресия
се простира над страната

не можеш да го прободеш
с перо
с аргумент
с копие

ако не беше душната тежест
и смъртта, която сее
можеш да си помислиш
че е привидение
болна фантазия

като душен дим изпълва плътно
храмовете къщите пазарите

трови кладенците
руши строежите на разума
покрива хляба с плесен

доказателство че чудовището съществува
са неговите жертви

доказателството е косвено
но достатъчно...3

Днес сме свидетели на един особен спор, който демократите водят. Спор за изворите на случилото се и за виновниците. Преди месец участвах във Форум 2000 в Прага, организиран от президента Хавел. Бяха поканени всички умни хора от цял свят, философи, писатели, духовни лица, политици. Там чух отговори на въпроса за вината, разпределени горе-долу в три групи. В първата бяха отговорите на различни видни аятолласи и ислямски мислители, които твърдяха, че за всичко са виновни Съединените щати и тяхната агресивна имперска политика, която била довела до взрива на протест, какъвто беше атентатът срещу Ню Йорк и Вашингтон. Накъсо казано, Америка си получила заслуженото, е, жалко за хората, но не и за Америка.

Вторият отговор бе формулиран от левите американски и европейски интелектуалци, които питаха на свой ред: защо именно Америка стана жертва на тази агресия? Защо американците досега не си зададоха въпроса за причината на омразата към тях? Защо американците не разбират, че сами са причина за такава реакция на действията им?

Чух и третия тип отговор, във вид на благородни декларации на американски и еврейски хуманисти, учени, философи: Бог е един, не убивай, не убивай, не убивай. Знаех, естествено, че в президентството и в присъствието на президента на Чешката република политическата коректност изисква прилично държане. Но не можах да се стърпя.

Взех думата и казах горе долу толкова: ние, поляците от едно определено поколение добре познаваме този език, че Америка била виновна. Помним как след 17 септември 1939 година съветските вестници се напълниха с публикации, че Полша е виновна, защото е страна на несправедливост и потискане на работническата класа и селячеството, както и на националните малцинства, с една дума Полша си е получила заслуженото. Тази реторика бе увенчана с речта на Молотов, от която поляците научиха, че Полша, това копеле на Версайския договор, най-сетне е изчезнала от картата на Европа. И когато днес слушам антиамериканските филипики, целият настръхвам, защото знам, че с тази реторика бе поробена и унищожена моята страна.

Когато днес чувам американският и полският президенти да казват, че това не е война с исляма, напълно се солидаризирам, естествено, с тези декларации и техния смисъл. Ала в същото време като човек, комуто се скъпи демократичните идеи и ценности, твърдя, че това е началото на разговора - не неговият край. Защото трябва да питаме защо, в името на какви ценности едни хора убиват други хора.

Ние поляците имаме право да питаме в какви училища и от какви учебници и книги се е учил на полски патриотизъм убиецът на първия президент на възродена Полша Габриел Нарутович? Имаме право да питаме къде и в какви училища се е учил на гражданско възпитание убиецът на Лев Троцки в Мексико? Имаме право да питаме в какви синагоги и училища е усвоявал юдейските истини на вярата убиецът на израелския премиер Ицхак Рабин? Имаме право да питаме в кои училища и джамии са учили тези деветнадесет убийци, които са отговорни за Световния търговски център и за Пентагона?

Трябва да питаме също защо в мюсюлманския свят днес не се дебатира отговорът на въпроса как този свят можа да роди това чудовищно престъпление? Трябва да питаме защо в този свят толкова много религиозни авторитети обявиха фатва срещу Салман Рушди за една негова книга, дори да е богохулна и безбожна, защото това беше смъртна присъда срещу писател, понеже е написал книга! Защо никой от тези авторитети днес не анатемоса, не прокле, не обяви фатва срещу тези, които подготвиха това масово убийство, които го разхвалиха и вече подготвят следващите? Трябва да питаме защо тези, които обвиняват Запада в антиислямизъм, така лесно забравят, че двете последни военни намеси на Запада в Босна и Херцеговина и в Косово бяха в защита на мюсюлманското население там?

Никой от нас не може, а и не би искал да анулира заповедта "Не убивай!". Аз обаче съм много нещастен, че не можах да убия онези деветнадесет убийци, които сринаха Световния търговски център. Много съм нещастен, че не можах да спася шест хиляди невинни човешки същества. И когато чувам пацифистите да тръбят: "Никога вече войни!", аз им отговарям: "Тази война вече тече и това не е война на Америка с талибаните. Това е война на цивилизования свят със силите, които искат да сложат кръст на нашата цивилизация."

Струва ми се, че европейската цивилизация има два дълбоки извора. Единият е християнството, другият - духът на Просвещението. Тези два европейски духа често са били в конфликт помежду си, но в това противоборство се е формирала европейската цивилизация и евроатлантическата система от ценности. Изглежда случилото се на 11 септември отваря нова фаза в съвместното съществуване на тези два големи духа на европейската култура. Неотдавна Юрген Хабермас - водеща личност в немския лагер на Просвещението, направи вече прочуто изказване, в което формулира възмутителната за рационалистическите уши теза, че в светлината на случилото се ни е необходим нов поглед върху отношенията между религиозния и просветителския духове. И че религиозното мислене е за всички неотменим, задължителен коректив на лаическото мислене в обществото, в което Църквата се е отделила от държавата.

Духът на европейската демокрация се нуждае от всичко, що е релативно, понеже той е олицетворение на съмнението и търсенето. Но се нуждае и от абсолют, понеже е и олицетворение на верността и милосърдието. Само ако погледнем на европейската демокрация от тази перспектива, ще можем да видим колко радикално се различава тя от всички форми на диктатура и от света, основан върху нетолерантност. В този контекст гледаме и на полската демокрация и на нейната кондиция. Анализираме я без особено възхищение, особено след последните избори. Гледаме нашата политическа сцена и виждаме в единия край повече или по-малко цивилизованата посткомунистическа формация, а в другия - разбити, скарани и нацупени формации-наследнички на "Солидарност". Но и нови сили се виждат там, на радикалния популизъм, които открито оспорват и демократичния ред, и хармонията в правовата държава, и накрая, логиката на полския път към Европейския съюз.

Аз съм от онази формация, за която свободна и демократична Полша изглеждаха непостижима мечта, и имам чувството, че моето поколение е първото от времето на легионерите на Юзеф Пилсудски, което дочака мечтата му да се изпълни - дочака свободната Полша. И когато днес се вглеждам в обекта на моите мечти, в тази свободна Полша, изпитвам безпокойство. Притеснен съм за бъдещето, но не съм сърдит на демокрацията. Демокрацията си има цена. И макар че формациите, които най-близко бяха свързвани с традицията на "Солидарност", загубиха, най-съществената част от нея победи. Това е демократичният принцип. Днес президентът на нашата страна говори с езика на полската демокрация. Премиерът на нашето правителство говори с езика на полската демокрация. И това е най-голямата победа на демократичната опозиция, на хората от КОР4, от "Солидарност", на онези, които в двора на Варшавския университет през 1968 година защитаваха "Задушница"5 . И въпреки това, когато оглеждам днешна Полша, се чувствам малко като земеделец след градушка, комуто е унищожила и реколтата, и имуществото. Но какво прави селянинът тогава? Адам Мицкевич казвал, че в такива ситуации селянинът започва нова сеитба.

Мисля, че това, което наблюдаваме днес в Полша и в другите посткомунистически страни, не е спор между левицата и десницата, не е и спор между посткомунистическия и постопозиционния лагери, защото тези категории са като в маскен бал: всички се преобличат, едни се правят на социалдемократи, други на християндемократи... Мисля, че същността на този спор е в нещо друго. Тя се свежда до един въпрос: каква държава и какво общество? Държава върху граждански основи или може би някакви други - етнични, религиозни? Отворено общество, на много култури, толерантно - или общество затворено, управлявано по някакъв идеологически, етнически или религиозен ключ? Също и - какво бъдеще? Европейският съюз, с който ни плашат като с нов Содом и Гомор, или статусът на независима, суверенна Беларус, който ни грози, ако отхвърлим европейския изход? Онези, дето плашат с Европейския съюз, не доизказват, че алтернативата му е Союз независимых государств (СНД). И това е реален избор, пред който сме изправени като народ, като общество, като държава.

Няма да избягаме от нашата история и не бива да се опитваме, защото през последните дванадесет години показахме, че сме способни сериозно да дискутираме върху собственото си минало. Това също е условие за узряване на демокрацията. Нашата история си има своите бели петна или може би кървави петна, които могат да се определят с два символа. Единият нека бъде "Йедвабне"6. Това е цялата срамна традиция на полската ксенофобия. Другото кърваво петно можем да наречем "Манифестът на ПКВН"7. И това е целият сложен проблем на колаборация с комунистическата диктатура. И за единия, и за другия трябва да разговаряме сериозно, нито единият, нито другият могат да бъдат заменяни нито в художествен кич, нито в тояга за налагане на политическите противници, нито пък в читанка за първолаците. Това са трудни и драматични въпроси, които изискват морална и историческа равносметка, а не инструментализирани политически разчиствания на сметки.

Въпросът пред полската демокрация днес е: за кого е тази демокрация, и на него още няма отговор. Защото е очевидно, че тя е за спечелилите от трансформацията, но какво да се прави с онези, които се чувстват излъгани и изгубили? А те не са малко. Мнозина от тях се чувстват така, защото не са постигнали голям успех в живота, не са се преборили за успеха, просто са фалирали. Но немалко са и тези, които не са имали шанса да си опитат силите в тази надпревара. Аз съм горещ привърженик на пазара. Смятам, че полският успех се корени в смелата и решителна политика на Лешек Балцерович отпреди единадесет години. Но в същото време имам чувството, в този дебат за пазара беше загубено нещо съществено. Логиката на този дебат е такава, че когато едните викат: "Долу Балцерович! Той е Менгеле на полската икономика!", другите, такива като мене, изпитват желание да го защитават анблок, във всичко. Но така остава все по-малко място за дебата по въпроса какъв да бъде този пазар, как и с какво да бъде коригиран. И ми се струва, че в този дебат като отговор на популизма бива формулирано нещо като пазарен фундаментализъм, тоест, че наличието на пазара ще разреши всички проблеми. Е, аз смятам, че печалбата като единствен критерий за "добро" в обществения живот е, меко казано, недостатъчна. Ако от едната страна имаме такива очевидни ценности като предприемчивост и творчество, от другата не може да липсва ценност като солидарността.

Това е много тежък проблем, защото е трудно да бъде обсъждан пред зейналата дупка в бюджета и конкретните изисквания на преговарящите с нас от Брюксел и други европейски столици. Но ако не говорим да това днес, няма да сме подготвени за пълноценно партньорство вече като членове на Европейския съюз. Това е дебат за границите на пазара. Никога не съм обръщал внимание на приказки от рода на тая, че щял да дойде чуждият капитал и да ни изкупи. Винаги съм смятал, че в Полша има твърде малко чужд капитал. Обаче днес, след дванадесет години, трябва да поставим някои въпроси. Например дали е добре, че във всички медии в Централна и Източна Европа доминира чужд капитал, и то немски? Веднъж дебатирах публично по този въпрос с Гюнтер Грас. Естествено аз, като шеф на "Газета Виборча" - от позицията на полски Мърдок; обяснявах на Грас, че не ме е страх от никакъв чужд капитал и хич да не ме плаши с немците, защото с тях вече ни е плашил Владислав Гомулка. Грас тогава ми отговори: "Не те плаша с немците. Плаша те с конкретни немски фирми. Опитай се, полски Мърдок, в която и да е централноевропейска страна да купиш каквато и да е немска фирма! Никой няма да ти продаде." Знаете ли, че се опитах? Никой не искаше. Немците продават само на немци. Все едно в Унгария ли са, в Чехия или Словакия. Това не може и не трябва да води до ксенофобски реакции. Би било идиотско. Но трябва и хладно да пресметнем дали наистина е нормално и здравословно медиите - място за общуване между хората, място, където се ражда езикът на публичния дебат и където се спори за ценности - всички те да бъдат собственост на немски капитал.

Защо говоря за всичко това? Не защото го смятам за най-важно, а защото всяка наша страна при влизането си в Европейския съюз ще внесе своята собствена идентичност, собственото си мислене за историята, ценностите, днешния ден, своята другост. Едно време, при комунизма, много обичах да цитирам Александер Швентоховски, че трябва "в това задушно мазе, цялото в паяжини и потънало в прах, да пробием поне дупка в стъклото, за да влезе малко свеж въздух". А какво става днес? В тая наша къща са избити всички прозорци, вихрят се чужди ветрове. Днес е необходимо да запазим специфичните наши неща, с които се чувстваме уютно. Разбира се, това по никой начин не бива да блокира достъпа до другите култури, до чуждата литература или кино, но ако американската демокрация е измислила акции в подкрепа на афроамериканските студенти да речем или за инвалидите, защо ние в Полша да нямаме такива акции за полската култура, за полския бизнес, който иска да подпомага тази култура, та на това предизвикателство на чудовището на пан Когито всеки да отговори на собствения си език, на езика на своята култура и традиция. Ако изгубим възможността свободно да дебатираме за тази култура, ще бъдем беззащитни пред това чудовище, чудовището на свирепия, фанатичния тероризъм.

Във втората част на това стихотворение Херберт пише:

II.
благоразумните казват
че можем да съжителстваме
с чудовището
само трябва да избягваме
резките движения
рязкото говорене

в случай на опасност
да приемем формата
на камък или лист

да слушаме мъдрата Природа
тя препоръчва мимикрия

да дишаме плитко
да се правим че ни няма

Пан Когито обаче
не обича живота наужким

би искал да се бори
с чудовището
на твърда земя

затова излиза призори
в сънливото предградие
предвидливо запасен
с дълъг остър предмет

той вика чудовището
из пустите улици

обижда чудовището
провокира чудовището

като дързък храбрец
от армия каквато няма

вика -
излез подъл страхливецо

през мъглата
прозира само
огромната паст на нищото

Пан Когито иска
да влезе в неравна борба

това трябва да стане
колкото може по-бързо

преди да бъде
повален от инертност
от обикновена безславна смърт
удушен от безформеност

Какво да направим, за да не ни победи огромната паст на нищото, да не бъдем удушени от безформеност? Мисля, че както Пан Когито излиза на улицата и предизвиква това безформено чудовище, така и ние днес можем да си послужим с класическите жестове от полската културна традиция. Когато чувам днес да се говори, и то твърде често, че тази традиция никому не е нужна, че мястото й е вече на бунището на историята, че всъщност полска интелигенция вече няма, че е онемяла, си спомням как някъде преди сто години излиза първата книга, в която полската интелигенция и нейната специфична традиция е обявена за току-що умряла. Авторът на книгата е Роман Дмовски8. Полската интелигенция непрестанно е обявявана за предала Богу дух, като след всеки пореден път с учудване се отбелязва възкръсването й. Аз пък мисля, че тази традиция, на великите духове на полската култура, които конституират полската интелигенция, нейната специфична духовност и неповторим етос, никога няма да изчезне и няма да я победят компютрите, интернетите и мобифоните. Тя ще съществува толкова дълго, колкото дълго поляците искат да бъдат поляци.

Когато днес мислим за такива авторитети, най-естествено първом споменаваме Йоан Павел Втори, този необикновен космополяк на двайсети век. Космополяк, толкова полски и толкова космополитен. Мисля, че днес е изключително важно спокойно да мислим и говорим за това, какво предлага на света и на всички нас полският папа. Спокойното мислене не означава превъзнасяне на всяка фраза, а сериозно мислене. Непрестанно се повтаря, че поляците обичат папата, отдават му дълбока почит, обаче не се вслушват в неговите думи. Мой колега каза веднъж, че поляците наистина много си обичат папата, но ако трябваше да го избират поляци в едни свободни и демократични избори, Карол Войтила никога нямаше да бъде избран. И върху това си струва да помислим: този папа, който спори със света, който е символ на несъгласие със света - какво има да каже на този свят и за какво всъщност спори с него? А ако не сме съгласни с умозаключенията на Йоан Павел Втори, би трябвало да се запитаме какви умозаключения можем да предложим ние. Такова е условието за един сериозен разговор за настоящето, за бъдещето, за полското, за Полша в Европа. И ми се струва, че по тази пътека ще навлезем навътре, ще преоткрием всички велики люде на полската култура от двайсети век, ще можем да преосмислим величието и авторитета, често подкопаван днес, на Чеслав Милош и Витолд Гомбрович, на Збигнев Херберт и Йежи Турович, на Лешек Колаковски и Юзеф Тишнер, на Вислава Шимборска и Тадеуш Конвицки9.

Ако трябваше с две думи да определя какво е нужно на демокрацията днес в Полша, hic et nunc, бих казал така: нашата демокрация се нуждае от смелост, въображение и милосърдие. Още и от сериозност, способност за сериозен разговор, такъв, в който събеседникът да не бъде третиран като идиот или подлец само защото не е на нашето мнение. Най-сетне, нужно ни е ново мислене за новата геополитика, на която ни учеха Йежи Гедройц, Ян Новак-Йежорански10, Бронислав Геремек. Имаме нужда от ново мислене за нашите съседи от запад и изток, от север и юг. Нека се учим от тях, нека ги изучаваме и нека ги учим за нас.

За първи път в своята история Полша няма никакви конфликти със съседите си и с националните малцинства в страната. Това е големият полски шанс. Голяма победа за елита на Централна Европа, включително на полския, е, че в нашия регион нямахме Балкани. Нашият регион, който преди половин век беше територия на кървави войни, изселвания, масови убийства, излезе от комунизма без войни, без погроми, екзекуции и бесилки. Полската демокрация трябва да се научи да разбира значението на това, което е постигнала. Всички чухме протестите, че като годишнина от краха на комунизма бе чествано падането на берлинската стена, забравяйки сякаш, че тази стена най-напред беше разрушена в нашата страна. Но защо да предявяваме претенции към чуждите, след като самите ние можахме да наречем "предателство" най-голямото постижение на полските елити през двайсети век, самостоятелно постижение: Кръглата маса. Демонтажът на диктатурата и изграждането на демокрацията не чрез изключване, не чрез дискриминация, не чрез реванш, а по трудния път на възстановяването, който естествено имаше своята цена и драматични лъкатушения, но който в крайна сметка след дванайсет години можем да оценим като успех. Това са предимствата на полската демокрация и тя трябва да се научи да си служи именно с тях.

Някога Едвард Абрамовски11 писа: "Воюваме за свободата на Полша и за свободата на човека." Струва ми се, че тази прекрасна мисъл днес или е почти реализирана, или сме на правилния път към нея. Но за да я осъществим изцяло, трябва като общество да разберем, че при всички различия между нас, при всички вътрешни подялби Полша е на всички нас и не можем, забранено ни е днес да разравяме окопите на историята, за да хвърляме в тях историческите си противници. Длъжни сме да помним историята, честно да я описваме, да възнаграждаваме историческите заслуги и да не крием историческите вини, но всичко това днес не бива да служи за дискриминиране на когото и да било и за класиране на хората в някаква втора категория.

Някога Славомир Мрожек се обърна с горчивина към западните леви елити: в комунистическа Полша има апартейд, разберете, поляците са негри, по които вие въздишате, негри, само че бели. Е, аз мисля, че би било ужасен парадокс днес да се окаже, че едни поляци третират други поляци като негри, само че бели. Полша е свободна и поляците са свободни в нея. Това е големият полски шанс. И Полша демократична, заможна, справедлива и важна в структурите на Европейския съюз - това също наближава. Така че от нас зависи дали ще се възползваме от историческия шанс, който нашата страна и народ не са имали последните три столетия. Това е исторически шанс за нашите деца и нашите внуци. Някога Чърчил казал за поляците, че са прекрасни като победени и страшни и отвратителни като победители. Днес от нас зависи да отговорим на въпроса - дали Чърчил е бил прав.

 


Реферат от цикъла на Варшавския университет "Девет лекции в края на хилядолетието", изнесен на 20. 09. 2001 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Октомври 1956 г. - преломна дата в историята на ПНР. Бел.прев. [обратно]

2. Местност, в която се намира култова за поляците църква с иконата на Богородица, т.нар. Черна мадона. Бел.прев. [обратно]

3. Превод Димитрина Лау-Буковска. Бел.прев. [обратно]

4. Комитет за защита на работниците - основан от видни полски интелектуалци в подкрепа на стачкуващите корабостроители през 1980 г. Бел.прев. [обратно]

5. Комунистическото правителство сваля представлението на "Задушница" от сцената на Народния театър, което предизвиква мощни студентски вълнения, свързващи се с протестните вълнения в Европа по това време. Бел.прев. [обратно]

6. Полско село, в което според най-нови изследвания през Втората световна война поляци са участвали наравно с немците в масово убийство на евреи. Бел.прев. [обратно]

7. Манифест на Полския комитет за национално освобождение от 22. 07. 1944 г. - политическа програма на новата народна власт. Бел.прев. [обратно]

8. Полски държавник, националист (1864-1939). Бел.прев. [обратно]

9. Водещи имена в съвременната полска литература, двама от тях - Шимборска и Милош - нобелисти. Бел.прев. [обратно]

10. Гедройц (1906-2000) - интелектуалец и литератор, главен редактор на емигрантското списание "Култура" в Париж; Йежорански - дългогодишен редактор за Полша в радио "Свободна Европа". Бел.прев. [обратно]

11. Философ, социолог, обществен деец (1868-1918). Бел.прев. [обратно]

 

 

© Адам Михник, 2001
© Силвия Борисова, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 27. 11. 2002
=============================
Първо издание, електронно.

Публикация в сп. "Зешити литерацке", бр. 78/2002.