ЕВГЕНИЙ ХАРИТОНОВ - ПЕВЕЦЪТ НА МОСКОВСКИЯ ХОМОСЕКСУАЛЕН ЪНДЪРГРАУНД

Александър Голдщайн

web

Този текст на Александър Голдщайн не просто се вглежда в писането/живеенето на Евгений Харитонов, но и улавя една стряскаща специфика на руските маргинали - култивираната нетолерантност към същия, маргиналния, но все пак другия, различния, бил той с вяра не като твоята, с произход не като твоя, с цвят на кожата не като твоя. Нетолерантност, която затлачва излазите от тоталитарното общество/мислене/състояние...
А.Л.

Ранната смърт на московския асфалт, живописен джакпот за спарените мемоарни напъни, го превърна ретроспективно в болна емблема на епохата, в неин грях и въпиеща роза, в романтично синьо цвете от подземната оранжерия. И вече младите „топли братя", пръкнали се като Плюшкиновата гарафа в плътното покривало на прахта, твърдят по жълтите от неизмиваемите им проповеди вестникарски страници, че макар и да не одобряват изврътливостите и гадостите на харитоновските писания, все пак авторът е умрял красиво - и това страшно им харесва. Както пише един друг човек, вятърът издърпал машинописните страници от мъртвите ръце и запълнил пространството на ул. „Пушкин": облаци бели пеперуди изпърхали и заслонили слънцето; станало почти тъмно. За да ни избави от тези хвалебствени песнопения, той бе длъжен да режисира своята гибел по-малко празнично. И ако някога някоя канцелария би имала нужда - за да се легитимира напълно - от пример за литераторска несвобода, от прикованост към и тотална зависимост от нея, Евгений Харитонов би могъл да се кандидатира за участие в конкурса.

Хомосексуализмът, който превърна живота му в непрекъснато провинение пред Закона на оскреженото Отечество, стана основният материал на неприспособени за публикуване текстове, удвояващи престъплението, а той не можеше да промени нито посоката на забранената любов, нито темата, нито стила. И ако някога поменатата канцелария би проявила интерес към пример на възторг в резултат на смирена задушевност, отново ще се сблъска с Харитонов, тъй като той бе разбрал своята непечатна изолираност с примирения и припадъци от появата на вестоносците на Държавата като условие на стила („орнамента", „шарката"), който не може да бъде самостоятелно създаден, още по-малко - умишлено планиран, а се връчва като висша награда за съвпадение с участта. „Нищо не се изгражда специално за това, за да бъде волунтаристки измисляно и след това - въплъщавано; съзнателно доверие към орнамента, който най-добре скрепва всичко - в това е целият жанр" - разкрива се той в писмо до Василий Аксьонов. „Поет (писател, орнаменталист) е онзи, който е стигнал в писмената си до орнамента; пазар за него или няма, или ще има; сега му е все едно - той само може да тъче и тъче като курдисан. Край, от този живот не ще го измъкнеш. Така ще си живее и умре там" - пише другаде той. „О, защо, защо не мога да отлетя към красотата на вълшебните слова. На сините слова. И облачнокленови и душезвучни и светловеждокафяви и къдравосладки седемнадесетесенни и звездочервенофлотски". Тежко е да четеш този обречено-припевен стил не само заради отчаяната позиция на повествователя, който пророчества от гнойната яма на своето подземие, от смърдящата отечествена пазуха, от сплъстената слабинна растителност на головодната цивилизация, в която нито едно, та дори и прекрасно слово, не може да бъде радостно, а винаги сълзящо от пропилата се отрова. И дори не заради особената спазмотворна изтезателност на тази реч, която всъщност е „нелитературно" мъчителна и радикално различна от, да речем, „хартиените" похвати на шокиращото и чудовищното при Сорокин, от специфично писмовните („та това са само букви") опити за психопатологизацията на текста. В основата на текстовете на Харитонов от книгата „Под домашен арест" лежи не само психопатологичното, но и дълбинно физиологичното неблагополучие на говорещия. Ето защо е толкова трудно (а понякога и невъзможно) да ги четем. Да прочетеш Харитонов, означава да се закрепостиш в мисълта за това, че страхът от безвременното и неизбежното (почти всички метафори в книгата са метафори на смъртта) е закономерен спътник на словото; че освен страха не съществува нищо, може би само изтезание, немощ и задъхване.

В леко сладникавото си есе за Харитонов Николай Климонтович пише, че той е искал да бъде само певец, само поет, а отношението му към речта е съчетавало чертите и на аскетичното служене, и на аморалното упоение на словесния тон. Ето какъв, значи, бил този особен вербализъм. Стигайки до корените на затворената и високомерна харитоновска поетика, авторът на „Уединеното слово" констатира, че подобна стилистична самодостатъчност е могла да възникне само върху почвата на съвсем друг стил, също самодостатъчен, но и функционален: стила на сталинския (велико)държавен ампир, на късното имперско великолепие с неговата „знойна нега и египетска величавост на зрелищата".

Както подобава на един ценител на красивото и хомосексуалист, Харитонов обичаше империята, където бе живял - без-изходно - цял живот. Той ценеше силата й и произтичащата от нея необикновена, изкусителна, „прелестна" красота. Той смяташе православието за руска национална религия, обичаше естетиката на православното богослужение, благородството на слога в житията на светците и агиографските съчинения, религиозната простота и стройност и дори не ги сексуализираше по декадентски маниер. Харитонов живееше с острото усещане, че е човек на империята, и бе благодарен на тази държавност за съществованието във вълшебните й простори, сред ампирните постройки и обелиските на поименно-безименната доблест. Впрочем естествено не там, а по-скоро в задните дворове, из московските гърбати улици, в каменните дипли на толкова обичната му столица. Там, където разкошът се превръща в свежо и гнило разложение - изящно или „вулгарно" (но така, че да почувствате тази нарочна вулгарност, тази специална дан за Афродита Пандемос) - опасно, предизвикателно, остро. Само в имперската столица съществува такава естетическа отрова, такава красива и печална мръсота и неизпълнимост на срещата; само там сексуалността е дъх до дъх с умирането, а творчеството - с гибелта.

Евгений Харитонов бе поет на Москва, а като цяло - на държавния опит. Ако властта не бе деградирала до чудовищна маразматична безвкусица, ако не се дърпаше като дявол от тамян от неплакатните синтагми и девиантните телодвижения, ако бе съвсем малко по-умна и смела, с една дума, ако не беше самата тя, тогава идеше да проумее какво чудо й се бе паднало на старини, какъв артист би могла да получи. Той беше последният декадент на Империята и истинското му предназначение бе, намирайки се сред червено кадифе, злато, изискани вина и най-отбрана публика, да възпява със своя задъхващ се, горещ и надменен шепот наличното държавно устройство; и умният кесар би проумял лукавия му възторг заедно с необходимата за словесността ирония и не би го принудил да се самоубие като автора на „Сатирикон"; и наконтените дами биха отдали дължимото на изумителния му талант; а юношите от най-знатните фамилии биха се възхитили на неговата стройност. Той прославяше съветския космос и в двете му измерения - тържественото, митичното, разрастващото се до размерите на духовната вселена, в чийто център е пламтящото Сърце Христово, и общонародното, комуналното, всекидневно-битовото.

Той колекционираше белезите на грубия и беден съветски бит, нелишен в претворяването му и от някакво самоосигурено великолепие - така, да, точно така живеят хората. живеят в общежития, интернати и комуналки, учат в професионално-технически училища и пътешестват върху мръсните седалки на третокласните вагони, за да могат да се озоват от Сибир или Урал в Москва без пукнат грош в джоба и за да може да ги забележи и обикне след това поетът. Харитонов еротизираше съветската урбанистична топография така, че тя се превърна в карта за живот с отбелязани спирки на забраненото чувство, така че тя стана истинско интимно място за колективното тяло. Пуснатите в артистично обръщение от Харитонов народна сирашка нищета и неуют, уловени в апогея на нищожеството, поставят върху естетизма му печата на радикално своеобразие и го отделят от стандартния фон на международната хомоеротична култура, трогателно привързана към красивите тоалети и пейзажи, към пищния слог.

Тази глождеща гей-културата жажда за прекрасното се превърна в обект на изповедална конфесия в придобилата широк отзвук не без помощта на Сюзън Зонтаг и Ричард Хоуърд книга на Уейн Кестенбаум „Гърлото на кралицата" (руският превод не е взел предвид жаргонно-конфесионалната игра на думи и намеци, пронизваща оригиналното заглавие), в която авторът издига паметник в прослава на още един хомосексуален култ - почитта към операта. Именнно гласът свидетелства за сексуалността, дава й възможност да бъде разпозната и мигновено транслира станалата промяна. Содомията, разказва опитният в тези дела Юисманс на един кореспондент, променя гласа ви, като го прави сходен с гласовете на хората, приобщили се към идентичния опит, и за същото - но от своята камбанария, пише и Ърл Линд в забележителната си „Автобиография на андрогина". Ала хомосексуалният естетизъм на харитоновската проза намира най-често поприще край съветската битова бедност, край нищетата на предградията и градовете, която не се нуждае да бъде разкрасявана със скъпи предмети и висок стил, взет в митологичната му функция, както и с образци от културно-историческата покрайнина. Вместо тях - един жалък талисман, човек с шапка и акордеон, яхнал огромна жаба, тя пък - костенурка със счупен крак; това е талисманът, който взима със себе си интернатското момче Альоша, когато се преселва при поредния възрастен партньор и покровител. Вместо тях - дует от стилистични гласове, природно и принудително нарочни или гротескни, акустично тревожни. А мотивът за възпитанието на личността, разкриващ образа на новия свят, се свежда до производственото обучение, за което разказва инфантилният и изкушен глас, един от многото гласове в прозата на Харитонов: „Той ме биеше и ме учеше на всичко. А после ме.даде на един грузинец и той правеше с мен, каквото си иска. О, трябва да знаеш как да въртиш мъжете. В това нямах равен на себе си. След мен те вече не искаха никакви девойки, така умеех да ги раздвижа. Познавах всеки нерв на мъжете и умеех да играя на него - така, че той стенеше и губеше съзнание. И можех да измоля от него всичко, каквото си поискам. Даже петолъчката от кремълската кула. Той ме ебеше до кръв, до загуба на съзнанието и ме научи на всичко - и сега съм му благодарен, тъй като никой не отиде по-далеч от мен в това изкуство. Как ме учеше ли? Биеше ме, ако не свършвах заедно с него. И когато свършвах, пак ме биеше. Но аз завинаги се научих да свършвам, когато в мен свършва мъж. Веднъж ме преби с хуя си. Опъна си, значи хуя (вдигнат) и като ме тресна, като взе да ме удря ту по бузите, ту по носа, а аз само мигах като коте. Научи ме да отговарям на женско име. И в душата, и в тялото си да се чувствам „тя"... Това ми беше училището. За него знаете всичко." Това е един абсолютно затворен свят; той няма допир с нищо, което не е пряко свързано с него. Той е също толков херметичен, самотен и самодостатъчен, но заедно с това и парадоксално дълбок - колкото света на Акакий Акакиевич, особено в тълкуванието му от Айхенбаум.

Харитонов бе поет на подземната (ъндърграундната) Москва като Есенин, а по-късно и Венедикт Ерофеев; наистина последният бе такъв само отчасти, защото беше певец на спиритуалистично осмислените символични имперски локуси (Червения площад, „Сърп и Чук") и традиционните руски пространства и състояния. Харитоновското подземие бе по-дълбоко от всички останали: авторът придаде на писмото си светоусещането на руския хомосексуален орден; без да има възможност поради характера на дарбата си и психичната си нагласа да стане етнограф на това катакомбно племе, което би било увлекателна художествена задача, той се превърна в негов проникновен феноменолог и солова арфа. Ала тази съвсем обикновена констатация, която произтича от самата фактура на „домашния арест" среща нервозна съпротива: според господстващите устои на руската култура, чиято архаичност е ясна за всеки, който би си направил труда да ги осмисли, на изкуството подобава да ходатайства за „общочовешкото", и възнасяйки се към Божественото и Висшето, да се отстрани от груповото, тоест от локалното и идеологическото. А Харитонов бе потопен в тъгата по самоосъществяването, сгъстила се във въздуха на постмодерното, като пълномощник не на „всеобщото", а на расата, класата, пола и „комюнити", тоест на всичко онова, което се противопоставя чрез Ограничението. Един популярен днес прозаик писа, че трагедията на Харитонов намира израз не в защитата на малкия хомосексуалист, а на малкия човек. И можем ли да възразим срещу това? Та нали самият той признава споменатото писмо до Аксьонов, което може да се смята за негов естетически манифест, че за поетичните му симпатии е „мил светът на бедните хора, Божият страх у людете, провинцията, мечтателността, вечната печал и сълзите, а не действието, и много повече мамлеевските и сологубовските ужасни пакости, отколкото доблестните и свободни любовни двубои". И може да се възрази само с това, че в неговите творби малкия човек с удивително постоянство се манифестира като малък хомосексуалист, обречено отстояващ половата си принадлежност, и това прави Харитонов общинен художник, какъвто бе в писмото си и извън литературата, където ръководеше песенно-театралната група „Последен шанс" и цеховото комюнити в кавичките на семейното значение. конфесионалната принадлежност на неговата реч е разбираема за представителите на другите вероизповедания в същата степен, в която православието е „разбираемо" за католиците и атеистите, асексуализирана е от съвременното културно състояние на света, в който политико-естетическото предизвикателство на малцинствата е изтласкало всички останали жестове.

Харитонов не обичаше още едно класическо малцинство - евреите; в текстовете му присъстват твърде груби ксенофобски нападки (ако ги разглеждаме пряко, а не като персонална провокация и попартно манипулиране с еврейската тема) и подобно на всяка друга фобия, едва ли има смисъл да рационализираме тази негова неприязън. В предговора към двутомника с харитоновска проза неговият съставител Ярослав Могутин се опитва да обясни този антисемитизъм с една доста спорна според него теза на Ото Вайнингер, че за човек с хомосексуална ориентация еврейството олицетворява женското начало, което не може да предизвика у него (хомосексуалиста) никакви положителни емоции. Но тук възниква може би единственият оригинален пункт на харитоновския литературен антисемитизъм: руският народ не може да отговори на еврейското детеродно предизвикателство, тъй като авторът е склонен да си представя руснаците в образа на огромна хомосексуална църква, на общонароден хомоеротичен манастир, Чевенгур на еднополовата утопия, където терзаещият се от несподелена любов артист успява от време на време да подремне в обятията на послушника от ПТУ. „Дайте ни възможност да бъдем сами и да създадем своя култура. И да заспим един другиму на гърдите". Харитонов искаше да види всичко руско такова, каквото в представите му би трябвало да бъде хомосексуалното: крехко, ранимо, безмълвно танцуващо. Руснаците не са детеродни, инстинктът за размножение им е непознат, подобно на персонажите от прерафаелитовите картини; руското трябва да се търси при пламтящата немощ, при сълзливата театралност, редом с почти безтелесното лукавство, безплодната мечтателност и нежната, лишена от корист ажурна измама - като балетен скок встрани, очакващ прошка, утешение, приласкаване, гальовен допир, защото съгрешилият - толкова строен, толкова крехък, греши не от злоба, а подчинявайки се на зова на творчеството и може ли артистът да не разбере този зов, да не прости на блуждаещия юноша-танцъор и да не го приласкае?

Словото на Харитонов е пропито с резигнация и крехък душевен фатализъм. За разлика, да речем, от Лимонов, той не противопоставяше подземното битие на земното, в никакъв случай не се стремеше към социален жест и смешно е да се каже, борба за права. „Той притежаваше някакво съвършено необичайно панекологично отношение към живота", отбелязва един мемоарист. Харитонов пише в своята „Листовка", в която засяга Юридическия статус на Цветята в обществото, тоест на хомосексуалистите, че западният закон им позволява публичните срещи, изобразяването в изкуството, клубовете, демонстрациите и декларирането на правата, но какви? И върху какво? Положението на Цветята и особеният им статус се коренят извън сферата на формалното право; пресичат се с най-дълбоките пластове („планове", както се изразяваха символистите) на живота и дори нещо повече - със съдбините на света. Ето защо (цитирам по ,,Листовка"-та) в мухлясалия морал на руско-съветското Отечество има свой умисъл, а утешение за Цветята може да бъде това, че са по-близо до Бога, че са негови любимци: „...всичко изнежено и лукаво, всичко, обкичено с гердани, потънало в книжни цветя и сълзи, е до сърцето на Бога; негово е първото място в Рая и Божията целувка. Най-добрите от нашите млади погубени създания той ще сложи да седнат най-близо до себе си. А всичко благочестиво, нормално, брадато, всичко, което служи за пример на земята, Господ, макар и да го уверява в своята любов, не го долюбва много-много в душата си". Харитонов избра самотата преди всичко като литературно направление; литературната му осанка на хомосексуалист изразяваше непоказна обособеност и потапяне: в изгнанието, в мълчанието, в майсторството - думите, които си повтаря Стивън Дедалус, напускайки Дъблин. „Имам чувството - пише Дмитрий Пригов, - че Харитонов бе отвъд границите - като вечен престъпник и непоправим светец; той бе извън-обществен, той си позволяваше всичко, буквално всичко, ужасно своеволничейки по маниера на Иван Грозни: „Хайде Малюта/ излижи ми ботушите и наеби своя син/ мен никой не може да ме пипне/ каквото си искам гадове ще ви кажа/ юноши бийте го/ ех гадове какъв гуляй/ не ще ви изтребим толкова сте много/ аз съм тук царят и когото искам него ще удавя/ ще закрещя със страшен глас и ще ви попилея/ ще ви оглуша и задуша и на корона ще ви вържа/ уморих се да разбирам хората/ оркестър туш/ аз съм безнаказаният земен цар/."

Такова злодейство е неразличимо от светостта, то е легендарно. Харитонов можеше с лекота да приласкае някое сираче; така постъпваше, когато имаше желание. И нищо не му костваше да го смачка. В общи линни всичко бе едно и също - Альоша Серьожа, кой дявол можеше да ги различи... Маргиналните еротични игри с юношите-сираци от простолюдието (еснафството), на които новаторското сексуално общуване разкрива по принцип широк културен и човешки свят, отдавна са изпробвани в руската литература и не са отминали безследно. Например юношата Ваня от повестта на Михаил Кузмин „Криле" - впечатлителна натура, която усвоява под вещото ръководство на опитния наставник вселената на новото художествено възприятие, огромни пластове от античността, Шекспир, Италия... Самотният и странен юноша Саша Пилников (Сологуб му придава черти на андрогинна двусмисленост), научава много от влюбената в него госпожица Людмила Рутилова, жадно дишаща въздуха на декаданса. Взаимовръзката между секса, сирачеството и социално-космическото светоустройство е особена тема и при Платонов, погълнат в цялото си творчество от идеята за преодоляването на онтологичното сирачество. Нека си припомним (сред многото характерни платоновски текстове) разказа „Алтерке", в който мотивът за хомосексуалното садистично опиянение е неотделим от националното и класовото унижение, премахнато от „справедливия хуманизъм на Революция(а), от нейния разтворен свят, както и жалостивата, предпазваща хомоеротика (червеноармеецът прикрива момчето със своето възрастно тяло). Поетесата Татяна Поляченко пише, че й се гади от Харитонов, и когато чете творбите му, си спомня „не Розанов, а песента за белите рози, която пее с нежния си гласец на юноша-девойка солистът на групата „Ласкавият май" , само че от звуците на „Ласкавият май" стенат неразумните юноши, а от разказа „Альоша Серьожа" разумните възрастни литератори". Интересното тук е пак това съотношение между сексуалността, естетизма и сирачеството; цял един културен комплекс, който настойчиво иска да бъде анализиран. Та нали нежногласият андрогин от „Ласкавият май" е интернатски сирак и такива са (или се представят) и другите солисти от групата. В това отношение Харитонов продължи твърдата линия на руската литература и обогати съвременната попкултура, тъй като прозата му (и днес това е вече несъмнено) съчетава елитарността с мотиви от съветската „популярна музика" и националния кич: от самото си начало тя бе творена така: „Проникване в попкултурата. колко пъти съм си мечтал да вляза в нея... С грубостта й не могат да се сравнят никакви изисканости".

Не бих нарекъл всичко това постмодернизъм, който сякаш боледува от принципна шизофрения - с едната си страна обърнат към т.нар. елит, а с другата - към т.нар. тълпа. Сякаш това е светилище с два олтара: за безтелесните жертви на благородниците и за тежките, груби и животински туловища - дан от ревящия плебс. В случая с Харитонов пред нас се налага нещо различно, по-капризно и индивидуално-извратено, надменно, трескаво, предсмъртно, заглушавано, властно, доверчиво, спотаено (колко дълго и безотговорно може да се говори в среден род!). Нещо такова, което ни връща към чистите извори на старинните истории за сладострастния грях и умилното разкаяние (или без него), сюрреалистично преплетени с „красивото" или „вулгарното", с „прекрасния" или „непристоен" език на къснобрежневската имперска необуржоазност и затова резултатът, който се получава, е попкултурен. Той го беше предвидил и разчиташе на него.

Аз съм сам и самин довиждане сбогом
Никому не ми трябва никого няма защо
довиждане момчета момичета не ме принуждавайте
оставете ме да се излежавам и луната да заслоня
презглава се покривам лицето ми побелява и става
красиво
аз се сбогувам и вие тръгвате за натам
ще си отидете вие и аз ще се поболея отдавна съм
болен
защо никой никому никога и самин.

© Александър Голдщайн, 1998
© Добринка Корчева, превод, 1998
© Издателство LiterNet, 24. 08. 2003
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 26, 8-14.07.1998.

Текстът е част от книгата на Александър Голдщайн "Прощаване с Нарцис" („Расставание с Нарциссом", М.-Тел-Авив, 1997).