Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОРХИДЕИ, КАЛИИ ИЛИ КАКТУСИ В ПУСТИНЯТА-ЖИВОТ!

Валентина Трайкова

web

Целият свят е една огромна пустиня, а всеки човек притежава определено кътче от нея и си мисли, че претежава нещо - нещо красиво, желано, място, на което има много красиви ''цветя''. Но всеки един от нас, все някога, осъзнава, че никога не е имало Орхидеи и Калии, а само кактуси. Кактуси, на които винаги се е опитвал да вкуси уханието, а всъщност се е обождал на бодлите им. Не е усещал, но един ден се е събудил и е почувствал болката, която никога няма да премине, и макар раните да минават, белезите остават завинаги… Тогава човек разбира, че никога не е съществувала "Градината на света". През цялото време се е намирал по средата на "Нищото", което може да се сравни с пустиня.

Един ден, когато отворих очи, аз вече не виждах прекрасните цветя, на тяхно място, може би някой беше поставил кактуси, които сякаш ми казваха: "Ела! Докосни ни!". И все пак, макар красиви, те имат и бодли, които са отровни. Тогава разбрах, че е дошъл и моят ред за "пътешествието" из пустинята.

Едва тогава аз усетих какво е самотата, болката и смъртта. Осъзнах, че съм сама, макар и около мен да има милиони хора, но нали и те също са "пътешественици". Всеки тръгна по своята пътека и никой не се обърна назад, за да види поне има ли някой, който би се нуждаел от помощта му. Забелязах също, че вървяха двама души - при единия, който изглеждаше много мил човек, валеше лек дъждец и пясъкът, по който стъпваше, не беше толкова горещ, докато при другия вилнееше пясъчна буря и той почти щеше да припадне от убийствената жега. След като разговарях с тях, аз разбрах, че първият човечец е бил честен, държал е на приятелите си, докато другият е бил предател, лицемер и егоист. Тогава осъзнах какво точно представлява пустинята и с каква цел сме се озовали там.

На това място хората получаваха "тройно това, което се давали" преди. Тук може би трябва да изживеем всичко, което сме сторили на околните преди. Но трябва да се усетят и уединението, и самотата, която граничи със смъртта. Пустинята се оказа едно изпитание и усъвършенстване за духа на посетителите си.

Вървях аз сама и усещах само парещото слънце, което сякаш искаше да ме заслепи с красотата си, да ме изгори с лъчите си, които освен че усещах да оставят своите белези по тялото ми, достигаха чак до сърцето ми и искаха да го изпепелят. Това горещо огнено кълбо олицетворяваше болката и страданието, което бях причинила на околните, и едва сега осъзнах какво съм сторила… Не мислех, че може да има такава болка на света. Вървях така известно време. Не мога да ви кажа колко… Но както и да е! Изведнъж започна да става тъмно, а с мрака долетя и студът. Беше вледеняващо. Тръпки преминаваха през тялото ми и се забиваха като остриета във вече изгореното сърце. Това беше моята собствена студенина спрямо хората, сякаш някакво огледало я пречупваше и тя отново се връщаше в мен, и едва тогава осъзнах болката, която съм им причинявала. Реших, че повече не мога да вървя, макар и да осъзнавах, че ако спра, ще замръзна от студ. Но не издържах на насладата да си почина - поне за миг. Но когато седнах, съжалих, че сам го сторила. Пясъкът се заби в тялото ми като хиляди парченца миниатюрни стъкълца, това бяха обидите, които съм отпаравяла лично към близките ми. Казах си: "Е, това вече трябва да е всичко. Не може да продължи вечно!". Станах и продължих безцелната си "разходка". Вървях и вървях, и си помислих, че поне не ме сполетя пясъчната буря… Докато изрекох това, около мен се изви страшна буря, но аз продължих с оптимизъм. Все пак след малко всичко трябва да свърши. Няма да има повече болка. И изведнъж пясъчните песъчинки се превърнаха в стрели, но за мое щастие те минаваха покрай мен, без дори да ме докосват. Отнякъде изникна една стрела, която ме улучи точно в сърцето. Тогава аз разбрах от чий лък беше изпратена тя. Разбрах какво е да разбият мечтите ти. След това ходих като болна, без да ме интересува какво следва… Примирих се с всичко. Но все пак и безпощадната жажда не ме отмина. И нея ли трябваше да срещна!? Гърлото ми беше пресъхнало и сякаш имах някаква заседнала буца. Не можех да кажа нищо. Едва тогава осъзнах, какво е да искаш да споделиш с някого, а да няма кой да те изслуша.

След всичко това, след всичките изпитания, аз съзрях в далечината прохладна гора и всичките близки хора. Реших - това е моят шанс да поправя грешките си. Да им се извиня, да променя отношението си спрямо тях, да покажа и докажа обичта си. Но колкото повече се приближавах, толкова повече се отдалечаваха. Исках! Толкова много исках, но за съжаление нямах тази възможност. В следващия миг всичко изчезна, останах сама само с "билета" за пустинята в ръка. Тогава разбрах. Разбрах, че това е било мираж. Просто един оазис в пустинята и както се беше появил, така и изчезна. Разбрах, че така съм изгубила мечтите си и поради това съм започнала да се страхувам от самата себе си. Усещах празнотата някъде вътре в мен и осъзнавах, че се нуждая от малко самота. Започнах да си мисля: Не е ли по-добре да умра тук, отколкото да чувствам горчивата самота и може би вече желаната болка. Но си помислих също - не сме ли ние скорпиони, не трябва ли да се възползваме от пустинята. Та нали скорпионите умират сами!

В следващия миг се събудих. Каква ирония на съдбата. Всичко е било сън… само сън.

 

 

© Валентина Трайкова, 2002
© Издателство LiterNet, 03. 06. 2002
=============================
Първо издание, електронно.