Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЖДУ МЕЧТАТА И КОНФЛИКТА ИЛИ ДА ЖИВЕЕ ЗРИТЕЛЯТ - НОВИЯТ ДИКТАТОР!

Виолета Тончева

web

Да се озовеш в най-слънчевата събота на октомври 2003-та на най-ренесансовия италиански площад San Marco, е все едно да си си уредил среща във Венеция с целия свят. Гълъбите, не по-малко на брой от туристите, мраморно-златната архитектура наоколо, само на метри от прочутия Canale Grande с изящните гондоли, както и очакването да преживееш нещо невероятно, засилват усещането, че си попаднал в някакво нереално измерение. В приказка за пиетета към красотата и изкуството, която си чел, но сега ти предстои да влезеш в нея. С преклонение. Защото то е едно от условията приказката да продължи. Другото, задължително за всяка вечна приказка, условие е тя да бъде дописвана с езика на всяко следващо време. Тъкмо това прави - от 1894-та насам - Международното биенале на изкуствата във Венеция. Мисията му претърпява различни трансформации - от Биенале на италианското изобразително изкуство до многоспектърната палитра на международно културно събитие, определящо модерните тенденции в развитието на театъра, киното, музиката, танца. От 1980-та и на архитектурата. Би могло да се каже, че Биеналето съпътства Венеция през всички годишни сезони и вече е толкова неотделимо от нея, колкото са и донеслото й несметни богатства управление на дожите-олигарси, неповторимостта на израслите от лагуната средновековни дворци, необуздаността на венецианския карнавал, очарованието на - и до днес най-здравото, защото е тройно закалено - венецианско стъкло, без чийто наследник, огледалото, днешната машина за мода далеч не би била толкова печеливша.

И така - за 2003-та най-новата (сравнително) Венецианска културна традиция означава няколко неща:

35-ти Международен театрален фестивал

47-ми Международен фестивал на съвременната музика ReMix Struktures and Imprivisations

1-ви Международен фестивал на съвременния танц Body-City

60-ти Международен филмов фестивал

50-ти Международен фестивал на визуалните изкуства

Проектът на Курт Форстър за 8-то Международно архитектурно изложение през 2004 г. вече е одобрен.

Ако трябва да изведем културологичния смисъл на юбилейното, 50-то издание на Венецианското биенале на визуалните изкуства от 1-ви юни до 2-ри ноември тази година, то той би се съдържал, според мен, в отговор на въпроса дали е възможен глобализмът в изкуството и какво всъщност означава това. А за да бъдем верни на историята, трябва да уточним, че всичко тръгва от германския художник Joseph Beys и картината му, изложена на предишното биенале, Краят на 20-ти век. Тя визира края на дълголетната традициия тематичните изложби на венецианския артфорум да издигат вездесъщия куратор в култ. И наистина - през 2003 г. И след това, когато самото понятие за глобално априори изключва натрапването на солова интерпретация за каквото и да е - за визуалната модерност също, - необходимостта от промяна в мисленето на изкуството изглежда очевидна. За Франческо Бонами - известния изкуствовед, поканил в кураторския си екип колеги от цял свят, толерантността на подобно съждение става водеща, както при създаването, така и при осъществяването на концепцията за юбилейното биенале. Неговата идея за различни международни изложби прераства в амбициозната претенция за представителност - една Изложба на изложбите, както журналистите обичат да наричат 50-то Биенале във Венеция - един титаничен опит да се обхване съвременното изкуство в неговото многообразие от проявления в естестически, културен, политически - не на последно място - темпорален и географски аспект. Преценете сами - 15 400 м2 експозиционна площ, събрала произведенията на 380 автори от 62 националности, създадени от 1964 година до 2003. 50 изложби, отделно още 19 специални, дневно 1 806 посетители или 17 % повече от 49-то Биенале, 975 000 регистрирани посетители на website-а на биеналето, почти 4 000 ученици и студенти, участвали в специализираните образователни курсове и работни ателиета (workshops), не броим премиерите на всяка една изложба и свързаните с нея прояви от всякакъв характер, нито акредитираните журналисти и изкуствоведи, още по-малко техните материали в печатните и електронни медии - в крайна сметка едно изключително присъствие в културния живот на света. Да не забравим над 150-те държавни и частни спонсори за начинанието, което отчита 8 200 000 евро разходи срещу 5 000 000 евро приходи. Последните числа са предназначени за тези, които обичат да разсъждават за финансовата потенция на изкуството в условията на пазарната икономика.

В качествен план оценката е трудна и не е. Защото 50-то юбилейно Биенале на визуалните изкуства във Венеция не цели издигането на пиедестали, не и тяхното събаряне, а култивира демократичното пребиваване в изкуството. Изкуството, което няма защо да гради или пък да напуска онази своя кула от слонова кост, защото от него се очаква много повече от подобен чисто себичен акт. От него се очаква да предложи еволюционно архитектурно решение за една нова кула от ценностни модели в глобалния свят. Модели, които да запазват другостта на всеки един и все пак да са общи. Безспорно Сизифово начинание. И все пак тъкмо на него залага Бонами, формулирайки основното мото на своя кураторски проект като Мечти и конфликти (в повечето европейски езици мечти и сънища са омонимични думи). От друга страна - докато мечтите-сънища са ефимерен и безопасен продукт на представата за нещо, то конфликтите обикновено са видим, често яростен израз на материалната конкретика. Този антагонизъм е присъщ и на изкуството, което произлиза от живота, за да го обговори, обрисува, обмисли и след това да се върне отново при него (в най-добрия случай). Един чисто интелектуален процес, който предвижда и предвожда комуникацията между отделни култури и затова откритостта към всякакви влияния му е иманентно присъща. За биеналето през 2003-та този постулат е материално визуализиран със средставата на инсталацията чрез огромен цилиндър с надпис Sogni e conflitti. И едва ли има посетител на биеналето, комуто да не допадна този новопоявил се в контекста на градската среда, в известен смисъл дори забавен, артефакт, който може да бъде видян в Giardini della biennale, в Аrsenale, на площада San Marco пред Museo Correr, на моста Rialto и навсякъде, където Международното биенале на визуалните изкуства присъства във Венеция. Ето как знаковата идея за съотношението мечти-конфликти, защо не изкуство-действителност, излиза извън тесните рамки на обикновената естетическа категория и оживява в различните трактовки и разбирането за изкуство на толкова хора, събрани в едно уникално и същевременно космополитно място като Венеция. Тук се имат предвид не само кураторите и художниците, но и самите зрители. Затова и основният прочит на Dreams and Conflicts гласи The Dictatorship of the Viewer (Диктатурата на зрителя).

По-скоро арогантният, отколкото елегантен, реверанс към този, за когото е предназначено изкуството, сочи, че той повече не е контролиран или по някакъв начин манипулиран от предварително заложените каузи или казуси на експертите. В известен смисъл това послание може да бъде прочетено и като позицията на Бонами по небезизвестната теория за края на историята на изкуството, злоу/потребявана като задължителна интерпретационна мярка свише. Така или иначе - през 2003-та година във Венеция зрителят е поканен да сподели в равностоен диалог помисленото, преживяваното, видяното по време на Биеналето, като окончателната оценка, последната дума недвусмислено е негова. Тя е изконното му демократично право. Да живее Зрителят - Новият Диктатор! Всъщност зрителят едва ли се ласкае от подобен пиедестал, но защо пък да не остави изкуствоведите да го поухажват, дори по такъв един драстично-ироничен начин. Той разбира, че словесната игра е в името на комуникацията, освен това нали изкуството донякъде също е игра.

Продължението на тези разсъждения за обратната връзка може да се потърси и в отделните експозиции с наименования като Закъснения и революции, Потайност, Структура на оцеляването, Зоната или ЗПС (Зона по спешност), Всекидневната промяна, Индивидуални системи, Спирка Утопия, Погрешни пътеки, с които съкураторите на Francesco Bonami: Daniel Birnbaum, Carlos Basualdo, Catherine David, Hou Hanru, Hans Ulrich Obrist, Gabriel Orozco, Gilane Tawadros - и това далеч не са всички - предлагат на аудиторията да осмисли чрез творбите на предпочетените от тях художници света, в който живеем. Какъв е принципът на предпочитанието ли? Естествено субективен, но със сигурност всички куратори държат не просто на метафоричността и модерността на произведенията, но и на заложените в тях общозначими, бих добавила - космополитни послания. От Renato Guttuso и Andy Warhol та чак до Su-Mei Tse, Franz Gertsch, младите Oliver Payne и Nick Relph, Avish Khebrehzadeh и т.н.

В жанрово отношение Венецианското биенале на визуалните изкуства предлага всичко възможно - от документална до художествена фотография, от обичайна до компютърна графика, от инсталация, търпяща предметни инвазии до videoart-а и някои откровено налудничави компилации.

Както се казва - всичко за продан, важна е провокацията за окото, за ума и по-малко, като че ли, за сърцето. Зависи от личната нагласа.

Как бихте възприели например интерпретацията на антиномията мечти-конфликти, пресъздадена чрез мумиеподобни фигури в естествен ръст, увити в белезникаво платно, осветени сумрачно-селективно в гръб и разположени в няколко ниши на приземния етаж на почти потънала във Венецианската лагуна сграда. Първата фигура (на жена?) е вдигнала в творчески екстаз дългопръстите си ръце над истински роял, втората е приклекнала (край детето си?) в ъгъла, третата е болнаво-изкривена, последната е в най-естественото си място - ковчег. Накрая светлинният лъч те насочва към някакви неразгадаеми знаци върху трошливата под напора на вековете и водата стена. Част от нечий дом някога...

Тази декадентска естетика ми е чужда, но не мога да отрека въздействието й като инсталация, боравеща безупречно с мисловните стереотипи на временно пребиваващия на земята homo sapiens. От друга страна, не е ли - великолепната някога - Венеция мечтата, която сега конфликтно е заплашена да изчезне в небитието? Ако, разбира се, не се намерят средства за осъществяването на онзи, одобрен още преди 10 години, проект за изграждане на огромни пневматични шлюзове, предназначени да задържат нивото на водата в лагуната постоянно и така да защитават града от опасните приливи. Архитектите, общинските и държавни служители, политиците, милиардерите, художниците, скулпторите, писателите, влюбените - човечеството има дълг към Венеция. И той е точно толкова голям, колкото дългът му да съхрани сетивата си за красота, за полет, за билото преди и продължението му утре. Сетива за сравнението като двигателна сила. За да можеш например да се любуваш на оригиналните, грациозно полюшващи се от собствената си ефирност, висящи обекти на Calder в Музея Peggy Guggenheim и после да разпознаеш репликата им в спуснатите от тавана, също полюшващи се, хартиени късчета в Театъра на Arsenale. Авторът на мултимедийния проект не се задоволява само с това, а кара посетителя да се разположи върху прозрачни столове, самите те също поставени върху прозрачен подиум, събрал като в стъклена музейна витрина старинни, остарели и просто стари книги и изрезки от вестници. В това положение му се предлага още да наблюдава на отсрещната видеостена един недълъг и непретенциозен филм, повтарящ ситуации от ежедневието...

Италианското участие през тази година е особено силно изразено чрез присъствието на Gruppo A12 в проекта The Zone. Това са италиански архитекти, които творят на границата между изкуството и архитектурата, затова те населяват Зоната, както с модерни инсталации, така и с архитектурни проекти. За тях временната природа на сградите отразява новото разбиране за национална идентичност, наложено от миграцията след военни конфликти и свободното движение на хора и капитали в рамките на модерните общности като Европейския съюз например. Глобалното селище (по-подходящо от село) е място за партньорство, което има нужда по-скоро от своята нова биография и география, отколкото от въздигането в култ на традиционните архитектурни стойности. Идентичността вече не се свързва само с националната принадлежност, тя е понятие за интелигентност и гъвкавост, за вписване в съвременния културен контекст и - по подобие на self-made-man - изисква едно ново интелектуално усилие, което би могло да бъде формулирано като do-it-yourself identity. Изкушавам се тук да прибавя визията за европейска идентичност на един Цветан Тодоров (“Новият световен безпорядък. Размисли на един европеец”), основаваща се на рационалност, справедливост, демокрация, индивидуална свобода, светски характер на обществото, толерантност... Темата е не просто обширна, но и тепърва й предстои да се превърне в конкретика.

Може би. Дано.

Да спомена накрая Peter Fischli и David Weiss от Швейцария, на които се присъжда призът Златен лъв 2003 - цитирам - за дългогодишното им творческо сътрудничество, за тяхната сдържаност, яснота и артистични качества, за умението им да задават въпроси, които помагат да разберем по-добре другия, различния, както и за цялостната интерпретация на заложените взаимовръзки между мечтата и конфликта. Красиво казано. Но сякаш е забравено нещо много важно - времето. Времето, което свързва/разделя мечтата от конфликта, за да изтече накрая всичко безвъзвратно през пръстите ни... Както неповторимо го е показал Часовникът на Салвадор Дали - оригиналът е изложен в една от галeриите на Сан Марко, площада, откъдето тръгнаха и където завършват тези разсъждения за 50-то Биенале на визуалните изкуства - Венеция 2003.

октомври, 2003

 

 

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.12.2004, № 12 (61)