Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВАРНЕНСКИЯТ РОМАН НА ТЕОДОРА ДИМОВА И ДИМИТЪР ДИМОВ
В търсене на чувството за себе си или "Адриана" - един построман на "Роман без заглавие"

Виолета Тончева

web

Теодора Димова. Адриана. София: Сиела, 2007Ако различието между писателите идва не само от индивидуалния творчески натюрел, а и от необходимостта, която ги кара да тръгнат по пътя на думите, то Теодора Димова принадлежи към автентичните писатели. Te избират писането, защото то е избрало тях и в тази взаимна обусловеност се случва единствено възможният начин на живот за писателя. А щастливо наследеният от бащата литературен талант само препотвърждава двойната предопределеност.

Не са чак толкова много подобните примери в българската литература, като Петко и Пенчо Славейков, Гео Милев и Леда Милева, Пантелей Зарев и Владимир Зарев, Любомир Левчев и Владимир Левчев, Димитър Димов и Теодора Димова...

Разбира се нещата винаги тръгват от детството. За Теодора Димова и от дневника: "Имах чувството, че ако не запиша или опиша един ден, все едно, че го е нямало. Действителното събитие се случваше, когато го записвах, а не когато го преживявах. Или не можех да го преживея истински, ако не го опиша."

Все пак, припознаването на собствената писателска съдба се оказва нелесно за дъщерята на големия писател Димитър Димов: "Дълго време не исках да тръгвам по този път и се опитвах да се занимавам с други неща - с преподавателска дейност, с преводи, с журналистика. Но през цялото време знаех, че изкривявам съдбата си. Че трябва да пиша. Противях се на този свой път, което, струва ми се, е грях. Всеки има свой път независимо какви са родителите му и трябва да го следва", оценява днес Теодора Димова етапите на своето вричане, своето посвещенчество в писане.

Че тя наистина изживява писаното слово като инициация, казва/показва и последният й роман "Адриана", чиято съкровена, бих казала дори неистова изповедност започва от първата и завършва на последната страница с убеждението на пишещия човек Теодор, алиас Теодорa, че: "един писател наистина е длъжен да записва и да преразказва, със смирение да свидетелства". Препотвърдена неведнъж в романовата рамка, етическата потребност от записването/завещаването на знанието, има допирни точки с понятието за Логоса: висш разум, Бог Слово в Стария завет, в Новия - въплътения Божи син. В този философски и библейски контекст написаното се отъждествява с Доброто и Истината, която е Любов. Анти Логосът съответно изразява Злото, което иска да отрече Доброто, тоест Истината.

Всичко това начева с необходимото обяснение защо дъщерята дописва/пренаписва, а най-точно защо написва роман с главна героиня, която е пренесена/привнесена от недовършения "Роман без заглавие" на Димитър Димов, може би първият вариант на "Тютюн"... Написала го е заради любовта. Която по-нататък ще разберем, че има различни прочити и често среща антипода си в този роман за/след и отвъд предишния роман. Всъщност един построман в най-чистия му вид.

Обяснението в любов към бащата обяснява и заниманието с образите на неговия роман, които въображението на дъщерята разполага/размества на друго ниво, в друго време и дори с други послания. Така че не става дума за тавтологично продължаване, а за интелектуално общуване и надграждане. Още повече, "когато разбереш, че героите от една книга са живи, че една книга трябва да бъде завършена, за да могат те да умрат като нормални същества, като нормални герои от този свят и тази литература", както споделя в не едно свое интервю Теодора Димова.

И така "Роман без заглавие" получава, 41 години по-късно, заглавието си "Адриана". Логично/лаконично, то влага в собственото име на героинята смисъла не просто на продължението, а на превъплъщението. Първото, както знаем, невинаги предполага второто. Подобно на самия живот, който натрупва години, но те невинаги се съотнасят равнозначно към духовните натрупвания. А важните са те, защото измерват не линеарното, а спираловидното. Измерват движението на човека към промисъла за него, оттам и към самия себе си.

Именно това най-съкровено интелектуално пътешествие на Адриана във времето от младостта към зрелостта проследява Теодора Димова: "Трябва да умееш да пътуваш във възрастта на хората", казва тя чрез героинята си. И за да открои по-добре многозначността на прозренията, се взира в тях в ретроспекция. И ги провижда в безпощадното огледало за вътрешно, за обратно виждане, в което 93-годишната Адриана среща 29-годишната Адриана: "все едно, че от огледалната повърхност на едно езеро, разчупвайки тази повърхност на хиляди отровни, блестящи, попадащи право в сърцето стъкълца, е изригнало някакво допотопие..."

В един много оспорван някога роман Блага Димитрова нарече това "Пътуване към себе си". Теодора Димова предпочита да го нарича "усещане за себе си". Или "чувство за себе си". Определението се появява на много места в романа и то импонира, защото добавя към метафората за продължителността на съзряването у Блага Димитрова допълнителни семантични нюанси. За емоционалното и менталното, за сложния синхрон между тях. Също за интуитивното. За закърнялото сетиво. Инстинктът за духовно оцеляване, който в хода на материалното общество, трябва да признаем, все по-трудно оцелява.

В този смисъл "Адриана", спечелил номинации за престижните литературни награди "ВИК" и "Елиас Канети", е роман, който търси чувството за себе си. И в търсене на чувството за себе си, той кореспондира с изгубеното време на Марсел Пруст. Сигурно и с други литературни произведения, които изследват духовните лабиринти на човешкото, залутани между противоположностите на ада и рая. Заложено е сякаш дори в самото име на Ад-риана. Тук някъде, на фаталната граница между двете опозиции се разделят и двете героини - Адриана на Димитър Димов и Адриана на Теодора Димова. Първата - обречена на порока, втората - надмогнала порока. Едната осъдена, другата намерена душа, ако използваме сравнението с едно друго прочуто произведение на Димитър Димов.

И ако през тази година четящите хора в България отбелязват 100-годишнината от рождението на Димитър Димов, в голяма степен то се дължи на прекрасните образи на фаталната жена, които в българската литература по право принадлежат на Димитър Димов. Неговите Елена, Адриана, Ирина, Фани са колкото обсебени, толкова и обсебващи, саморазрушителни, но и разрушаващи другите, крайно последователни и посвоему силни. Изградени с фин психологизъм, те означават интелектуалното писане, и въобще писателското можене, далеч отвъд едноизмерните стандарти на българския литературен соц.

Никой друг не можеше като Димов да вникне в най-дълбоките сфери на интимното у жената: "Но никой не се досещаше, че в това съвършено равновесие на нервите, на разума и волята, скрито под външността на русалка, имаше някакво проклятие на съдбата, знака на смъртна красота, която води душата към гибел и поквара."

Наистина кой друг, освен Теодора Димова, би предположил, че тази обречена Адриана на Димитър Димов ще доживее 93 години? Ще стане "една посивяла жена, в каквато се превръщат всички млади, блестящи и красиви жени". Има обаче една съществена разлика - силният дух, който обладава съсухреното тяло: "Една радост, която е жива, и диша, и следи, и насища всичко наоколо с ярки цветове", разказва Теодора Димова. Антиподно на външния образ, младите очи на възрастната Адриана са "живи" и "бели". И ако се запитате защо го няма вече сапфиреният поглед от първия роман и откъде идва това бяло във втория, то е вероятно защото белият, най-сложният цвят, съдържа всички цветове в себе си... Иначе енигмата на погледа и "властта на зениците, която продължава все така да пробожда", са си същите.

Тези два срещуположни портрета, в които бащата и дъщерята рисуват промяната у Адриана, дават един от многобройните кодове на паралела. Апропо самата Адриана също е художник. Сред тази многовариантност на изкуствата и интерпретациите за него, портретите на Адриана напомнят донякъде онзи магнетичен портрет на Дориан Грей, разслояващ се в различни лица, макар че в изменчивостта на първообраза Теодора Димова влага своя смислова енергия, различна от тази на Оскар Уайлд.

Адриана може и да носи своята художествена биография, но това наследство в един определен момент престава да бъде бреме и се превръща във възможност за спасение. Адриана умира в любов и мир със себе си и така, с фабулното прехвърляне през хребета на времето, Теодора Димова пренасочва към преосмисляне на ценностите, и към една - противоположна на бащината, концепция за човешкото и за изхода от греха: "Човек винаги жадува да чуе Божия глас, дори да не си дава сметка за това. Най-дълбоката част от душата на всеки жадува единствено Божия глас, защото той е родното място на най-дълбоката част от душата ни, само там тя се чувства у дома, само там тя може да бъде утешена. Човек не може сам да си прости и сам да се пречисти. Бог трябва да дойде до човек и той да му прости и той да го пречисти, иначе човекът няма сила да се справи сам с прошката и с пречистването. Ето това трябва да знае човекът, че е безсилен да се справя самичък със себе си".

Адриана на Тедора Димова разбира тази истина някъде в началото на третото си десетилетие. Една година, след като я "изоставя" Димитър Димов. И след като, стигнала дъното на своя ад, причинява смъртта на Мария, нещастието на други хора и своята собствена лудост.

Конкретиката. Отегчена и скучаеща в своята задоволеност и всепозволеност, Адриана решава, в някакъв проблясък от обичайния си алкохолен и луминален делириум, да вкуси, може би за последен път, от непоквареността и жизнеността на морския офицер Адамов. Интелигентен, беден, началникът на спасителите на варненския плаж събира пари за сватбата си наесен с влюбената в него, и той в нея, крехката, праволинейна, почтена и недотам интересна Мария. Тоест Мария е всичко друго, което не е фаталната жена. За да впечатли набелязания избраник, Адриана замисля скок от най-високата платформа на варненския плаж (който и ние днес посещаваме); братът Червенко възпира Адриана от безразсъдното намерение, като сам се излага на риск, но Адамов и неговите хора го спасяват и тази развръзка/завръзка дава необходимия на сюжета повод за сближаване. Адриана и Адамов - забележете еднаквата първа сричка в имената на двамата! - стремглаво се впускат в любовния грях, в разкошната семейна вила край морето, пред очите на брата и годеницата, в атавистичната августовска нощ, която води до самообесването на Мария и умопомрачението на Адриана.

Тази кулминация, логично предговорена, но ненаписана от Димитър Димов, Теодора Димова развива като онази важна пропозиция, която с драматичния си взрив предизвиква истинската кулминация - срещата с Бога, покаянието, смирението, любовта. То не е просто отвръщането от греха, а неговото съдбовно надмогване. Не всеки притежава силата да го стори, но ако съумее, той се сдобива с висшата благодат на хармоничното живеене със себе си. Чувството за себе си. Посланието на тази книга.

Библейските притчи за грехопадението, за пречистването и възкръсването, за блудния син и пр. иносказателно прозират в романовата фабула. Те са разказани през разказа за Адриана. И през разказа на самата Адриана пред студентката Юра, красива и непорочна, отзовала се случайно на обявата, търсеща компаньонка за възрастната жена (авторката, разбира се, вярва в предопределеността на всяка случайност). Та тази Юра препредава разказа на Адриана, а в книгата той пък стига до читателя чрез разказа на нейния братовчед и писател Теодор, когото тя умолява да напише разказа за Адриана. Обрати сложни, асоциативни, неочаквани или очаквани, завързани/навързани като самия живот.

Формулата на преизказното "казала Адриана, каза Юра" завършва дългите, често по половин и повече страница, изречения. Изповед, която следва т.нар. "поток на съзнанието" и позволява на автора да избегне такива досадни подробности в класическия роман, като пряката реч например, за да спечели място за същественото в световъзприятията на персонажа. Външно акцентът може да бъде поставен с далеч по-модерни средства: нов ред, друг шрифт, курсив, болд, интервал между редовете, поезия в прозата или кратки, дори еднословни изречения. Те, с внезапната си поява насред обстоятелствения наратив, категорично заковават смисъла.

Наистина Теодора Димова владее и от предишните си книги този похват, но тук тя го използва толкова красиво и вдъхновено, че читателят се чувства обсебен и подвластен на неговото очарование, подобно на прословутия 25-ти филмов кадър, който влияе върху подсъзнанието.

Още по-точно би било да се каже, че словото на този роман притежава сакралност, която го доближава до библейската знаковост. Но без да го отнася към християнската литература, макар че в това отношение вече и източноправославната литература заявява интересни опити за модерност.

"Адриана" на Теодора Димова е многопластов роман. Който непрекъснато вгражда и преплита в структурата си паронимни смисли и послания, преповтаря ги и ги обговоря на различни нива и в различни контексти, за да мултиплицира въздействието им. Без да пропускаме тук удоволствието на закодирането, респективно разкодирането. Примерно: психологическата конфигурация Адриана и брат й Червенко е привнесена донякъде при Юра и Теодор, Адамов е едновременно изкусителят, но и спасителят, Адриана е грешната, но и спасената душа, прогледналата Мария Магдалина; Мария пък е годеницата, но - заради самоубийството, и грешницата, макар че хората я възприемат като мъченица... Юра е изповедникът на Адриана, ангел-хранителят, но и възкресената Адриана, която е призвана да осъществи пренебрегнатата и пропусната някога любов с бялата сватба в края на романа. Преди всичко това обаче Юра трябва да помогне на Адриана да умре. И наистина - тя оставя морето да поеме/пречисти тялото/душата на грешницата. Юра го прави, не защото ще наследи по-бързо богатството, а защото самата Адриана провижда по този начин спасението си. И почти го поръчва... Спомнете си Юда... Юра/Юда.

Завършвам с образа на морето. Варненското море, ако трябва да откроим топоса и да внесем нотка локален патриотизъм в този нелокален роман за човека. Който има предвид, ми се струва, не непременно и не само човека на изкуството и неговите екзистенциални терзания, а всеки човек, който притежава смелостта да се оттласне от бесовете на собствения си грях. Да си въздаде дори втори шанс за осъзнаване/остойностяване на миналото.

Ето този глобален човек може да живее навсякъде, но предпочита морето. Защото морето го изразява най-добре. Морето прави потребността му от духовен хоризонт видима. А липсата на хоризонт е идентична с липсата на морето.

Тук Теодора/Адриана с удоволствие се впуска в разсъждения на тема какво означава да бъдеш влюбен в морето. Особен вид чувствителност, невербален език за разпознаване на съзаклятници, знак за идентичност: "Всички влюбени в морето сме като белязани, надушваме се като животни, нямаме нужда да говорим за морето, защото го знаем, веднага разпознаваме един влюбен в морето човек и един безразличен към морето човек, някой ден внезапно и неочаквано ти, Юра, също би могла да се влюбиш в морето, да го поемеш, да го запомниш, да му се наситиш, никога да не го забравиш, а който веднъж се влюби в него, то е завинаги..."

Морето във варненския роман на Теодора Димова, онаследено от варненския роман на Димитър Димов, е по-голямото, в смисъла на духовна география.

Без да се впускаме в онзи познат разговор за мъжкото и женското писане, установяваме, че по-сложно и по-наситено с философски внушения, морето на Теодора Димова обема/олицетворява не просто вселената, а прозренията, парадигмата за нея. Извечно и изначално, то предполага и съдържа в себе си любовта, греха, опрощението, живота и смъртта. Съдържа всичко. Дори Бог. Адриана го среща. Въобще всички важни неща се случват край морето и подлежат на неговата проверка: "Душата може да те изостави на брега на морето... Това чувство за богоизоставеност, като че ли бях затрупана с камъни, като че ли обитавах време, което няма край. Можех единствено да вървя по крайбрежните кози пътеки, понасях единствено вървенето и морето от едната си страна, всяко друго състояние беше физически непоносимо за мен."

Вчувстването в морето слива паралелните светове на емоционалното и природното в органично цяло. Погледнете само какъв живописен морски пейзаж: "Есента прииждаше и озаряваше всичко с керемидените си цветове, тихата й светлина проникваше в предметите, пронизваше ги до същността им, правеше ги прозрачни, а привечер светлината бързо се отдръпваше, хладният морски въздух настъпваше край брега и караше телата им да потреперват. И една внезапна сутрин се събуждаш и пред себе си виждаш не море, а нещо друго, виждаш морето през зимата, сиво, почти черно, пяната и вълните му грозни, раздиращи и зловещи, от тях изригват зверове, морето изригва неизброими зверове през зимата, неизброими и неописуеми..."

Драматизъм, присъщ на такива майстори на четката като Христо Каварналиев или Константин Щъркелов.

Важно е да пазим морето, защото - предупреждава Теодора/Адриана, то е тленно: "Знаех, че и с него може да случи онова, което се случи с Мария, знаех, че морето може да умре. Морето също умира, Юра, това е факт. То е най-дълбоката част от нас, затова ни обсебва. Можем да го убием, а можем и не. Когато е в нас, то е съвсем беззащитно и крехко, то не е повече от едно стръкче море, засмяла се Адриана, каза Юра."

В крайна сметка, не е ли морето винаги точно толкова голямо, колкото решим самите ние, сякаш казва усмивката от този контекст.

Завършекът: "Морето беше ледено, водата режеше като нож, нетърпимо студена, така и трябваше, Адриана знаеше, че то няма да я изостави... Ледената вода мълниеносно свърши своята работа, оголи я, отвлече сламената й шапка и черните очила, развали косата й, размаза червилото й, прегърнах я, прегърнах я като дете и понесох тялото й още навътре, за да я облее цялата, за да я облее хубаво... и тогава си помислих дали изобщо да се връщам назад... Дали Адриана не ми правеше най-големия подарък с тази мигновена смърт, дали не ми предлагаше част от смъртта си - в нея нямаше нищо страшно, необикновено и лошо, просто няколко крачки в леденото синьо море, просто въпрос на няколко крачки в морето..."

Морето като философска поанта за избора. За непрекъснатите избори, които се налага да правим. За причинно-следствената обвързаност между битието и небитието. За фината граница между тях. Няколко крачки само и вече си прекосил земното... В което може да си намерил чувството за себе си, а може и не...

В българската поезия до подобен дълбинен философски прочит за морето достига може би единствено Дора Габе. В лиричната книга "Глъбини. Зовът на морето", от която поднасям на Теодора Димова едно лирично сравнение:

Твоя прилив е очакване...

Твоя прилив е очакване,
твоя отлив - изненада.
С каква игра ме грабваш
и държиш, и учиш на търпение!
За какво ме готвиш?
Може би за оня час,
когато стигнат до земята
радиосигналите, изпратени в момента
на земното зараждане
и още недостигнали до нас?
Тогава ли ще разбера
какво е раждане,
какво е смърт,
какво е дух,
какво е плът!

 

Варна, 23.04.2009 г.

 


Теодора Димова. Адриана. София: Сиела, 2007.

 

 

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2009, № 8 (117)