II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

ЧОВЕКЪТ Е ПО-БОГАТ ОТ ДУМИТЕ... ВЯРА НИКОЛАЕВА

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Журналист в Радио Варна от 2002 г.

Репортер, автор и водещ на “Вечерен тромпет”

Открих неподозирания чар на радиото едва когато постъпих в Радио Варна. Не съм мечтала за професията на радиожурналиста. Вярно, у дома непрекъснато се слушаше радио. Аз, като всяко дете, бях любопитна и страшно много исках да разбера как са влезли в тази малка кутия човечетата, които създават магията. Това любопитство лиши дядо ми от радиоапарат, защото един ден, скрита в гардероба, тайно го разглобих. Представяте ли си колко бях разочарована, когато открих, че вътре има най-различни части, но не и това, което се надявах. Години по-късно тази случка много ме разсмиваше.

В Радио Варна започнах работа на 01.04.2002 г. И макар да беше Денят на шегата, аз не на шега приех новото поприще, на което се посвещавах. Вълнувах се. Защото възприемах, а и досега възприемам Радио Варна като едно непрекъснато движение напред, подтиквано от енергията, себераздаването, амбицията на толкова много хора - от далечната 1934 г. до днес. Изпитвах приятната тръпка, че вече и аз съм част от цялото, че мога, заедно с другите, да кажа: Радио Варна се дължи на всички преди нас и на самите нас.

Дойдох в едно обновено и модерно радио и затова не бих могла да анализирам или да сравнявам, какво е било преди и какво е сега. Сигурна съм обаче, че творческият дух и желанието да оставиш диря след себе си живеят във всяко радиовреме. Не правя изключение от това правило и затова с неспокойствие, характерно за начинаещия, пристъпих към първата си задача. И пак късметът на начинаещия ме срещна с художника Венцислав Антонов - един изключително забавен и ерудиран събеседник, който ме накара да повярвам в себе си. Въпреки това ръцете ми се потяха, а микрофонът в тях трепереше. Стисках го толкова силно, че пръстите ми изтръпваха. За мен това беше изпит и макар да имах известен опит като репортер във вестник, знаех че в радиото започвам от А-Б. Да ви призная - и днес преди всяко интервю се чувствам също като в онзи първи ден. Давам си сметка, че ако именно тази тръпка изчезне, това ще е краят. Както казва големият актьор Георги Калоянчев: “Странно нещо е това микрофонът, като го насочат срещу теб, и устата ти пресъхва.” Един особен страх, който те предупреждава, че застанеш ли пред него, не бива, не можеш да бъдеш фалшив, защото се усеща. Събеседникът и слушателят винаги долавят, когато си неискрен и това е фактор, който формира отношението им към теб. Убедена съм, че радостният дух на търсенето и откриването, ведрата атмосфера на съзиданието и обновлението, желанието да стигнеш до същността, са изключително важни в нашата работа. Мисля също, че на сцената и пред камерата разполагаш с най-различни изразни средства, а пред микрофона имаш само един глас и едно сърце. Това е и малко, и много. Едно сладко изкушение, което не бих заменила с нищо друго.

Като репортер, който отразява културните събития за Радио Варна, имам привилегията да вземам интервюта от хора на изкуството. Онези донкихотовци, които с талант, характер, дързост и упорство намират смисъла, дори в най-трудни времена като днешното, да творят и безрезервно да вярват в пречистващата сила на изкуството.

В тази сила вярва и предаването за изкуство и култура на Радио Варна “Вечерен тромпет”, което се появи за пръв път в ефира на 27.10.2002 г. Светлана Вълкова, автор и водещ на предаването, ме покани да работим заедно и оттогава ние сме неразделен екип. Чудесно е, когато хората се разбират без думи, само с поглед.

Благодарна съм, че именно работата ми в радиото ме срещна със съпругата на един от титаните в българското кино, режисьора Въло Радев. За тази своя среща ще ви разкажа, защото тя е много лична за мен. Поводът, който ме отведе до Жени Радева, беше книгата, която пишеше с работното заглавие “Стоп кадър”. В нея тя разказваше за живота си с Въло Радев, за снимките на неговите филми, за приятелствата и за дните, в които е загубила първо сина Ради, а после и Въло. Знаех колко е прясна раната от загубата и колко внимателно трябва да подходя, за да разровя спомените. Пътувах към дома, който за мен беше мястото на свещенодействието, мястото, където е живял един от моите кумири и чиито филми познавам до най-малката подробност. Толкова лудо биеше сърцето ми, когато застанах пред блока, че въздух не ми достигаше. Тръгнах бавно по стълбите и от ума ми не излизаше какво ми предстои. На вратата на апартамента ме посрещна една жена, чийто вид не издаваше годините. Младежки поглед и широка усмивка - това беше първото ми впечатление. Жени Радева ме покани да седна на канапето. Почувствах се като в храм, седях там, където може би е седял Въло Радев, отпивах от чашата с ароматно кафе, от която може би е пил и той. Срещу мен стоеше тя - неговата съпруга и говореше за него в сегашно време. Мислех си, колко силна е била тази любов и колко близки са били тези двама души. Не знам дали ви се е случвало, но в този миг усетих нещо много странно. Нямаше я бариерата, обзе ме особено спокойствие и макар да знаех, че това е нашата първа среща, у мен се породи чувството, че познавам тази жена много отдавна. Разговорът ни мина като един миг. Свърших едната касета, сложих втора и не разбрах как вън денят се е стопил. Изключих касетофона, но ние продължихме да си говорим. Тази наша среща сякаш е трябвало да се случи. Сигурно ще се попитате защо си мисля така... Ето защо.

Години наред се канех да се кръстя в църква, изпитвах такава вътрешна необходимост. Избирах си дата, но все нещо се случваше и свещенодействието отпадаше. Докато не срещнах Жени Радева ... Станахме близки, чувахме се по телефона, виждахме се при всяко мое ходене в София и един ден тя ме попита дали съм кръстена. Отговорих й, че не съм и то не защото не съм го желала. Тя ме погледна в очите и каза: “Аз ще ти стана кръстница.” Така и стана. На 17.09.2003 г., на светлия християнски празник Вяра, Надежда и Любов двете застанахме една до друга в храма “Св. Петка” в София... Радиото ми даде шанса да срещна своята духовна майка.

“Нищо случайно няма на този свят!”, както каза невероятният български актьор Иван Кондов в интервю, което направих с него, месец преди да се пресели в отвъдното. Той е харизматична личност, която е невъзможно да не остави отпечатък в сърцето ти, особено когато ти е разкрил безкрайно откровено душата си.

Имам незабравими разговори с хора на изкуството, които са невероятно богатство, защото те са самото изкуство. При всяка среща се старая да вникна в тяхната същност, да съм съпричастна към техните стремежи, успехи и разочарования. Думите само донякъде изразяват нещата.

Човекът е по-богат от думите, които го описват и все пак стилът на изразяване, вложената емоция, ако щете и паузите в радиоефира казват толкова много за личността. Ако откровенията и посланията, които звучат в нашето предаване, по някакъв начин са ви развълнували, уважаеми слушатели (читатели), ако са ви накарали да се замислите или да се засмеете, защо не и да заплачете, ако сме докоснали душите ви и сме ви дарили със светъл лъч в делника, значи има смисъл да продължаваме. Нали знаете онази мисъл на Джордж Гарлин: “Животът, който не се мери с броя на вдишванията, а с моментите, които спират дъха ни.” Именно тези моменти ми дават вярата, че вървя във вярната посока.

Юли 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.