II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

ЗАПИС БЕЗ ПРАВО НА ПРОСЛУШВАНЕ... СВЕТЛА КЪРДЖАЛИЙСКА

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Журналист в Радио Варна, 1978-1982

Програмен директор на Дарик Радио - Варна, 1997

Главен редактор на в. “Черноморие”, 1997-1999

PR на Регионалния исторически музей - Варна

Бях студентка в Икономическия институт, когато започнах да сътруднича в Радио Варна. Правеше ми впечатление, че журналистите там вечно бяха под пара - разнасяха на бегом тежки ролкови магнетофони, тракаха съсредоточено на пишещите си машини или с фронтални словесни набези атакуваха някого по телефона. Тогава още не знаех, че цял един живот може да се завърти като магнетофонна лента на запис. Без право на контролно прослушване.

Първото, в което се убедих, когато постъпих в радиото през 1978 г. бе, че там наистина се работи здраво. Второто - шефовете винаги бяха недоволни. Възложиха ми да правя половинчасовото младежко предаване “Комсомолски маяк”, насочено към трудовата младеж. То се записваше на лента и задължително се прослушваше от тогавашните шефове Илия Панайотов, Донка Бърдарова и Иван Ставрев. Стараех се с пълни сили, но инструкциите, които получавах от тримата, бяха доста противоречиви. Така ако водещият материал беше сериозен, а началниците не бяха в настроение, се казваше че: А) тежи като тухла; Б) не звучи младежки; В) няма център.

Наложи се да прибягна до въвеждане на временен конспект на шефските напътствия, който документира разминаванията помежду им. Чак тогава критиката се поуталожи. Скоро предаването мина на живо, към него проявиха интерес от окръжните комитети на Комсомола. С времето популярният тогава повик за младежки труд и дръзновение се превърна в куха фразеология. Но и ние от младежките предавания захитряхме и знаехме, че те често минават за добри, ако в тях участва някой от секретарите на ОК на ДКМС. Не помня вече коя година, Варна стана домакин на поредния комсомолски конгрес. С колежката Жени Христова трябваше да отразим високия форум. Когато делегацията от комсомолски и партиен елит отиваше към трибуните, всички журналисти бяхме избутани от тогавашните блюстители на реда - милиционерите. Скупчихме се край високоговорителите и оттам записахме кой присъства. Имаше строг протокол. Съгласувахме прилежно имената с колежката от БТА и хукнахме обратно към радиото. Новините във вечерната емисия се четяха от говорители, а самото излъчване се записваше в ОК на БКП. В сградата беше останал само Иван Ставрев - тогава заместник-главен редактор. Той парафира информацията. На другия ден в седем сутринта ми позвъниха, заедно с колежката трябвало да се явим в ОК на БКП. Бил станал голям фал - не сме отразили присъствието на суперважен член на Политбюрото на БКП. Това беше “извънредно произшествие”, а нас ни напушваше смях. Ставрев ни инструктира да мълчим, да оставим отговорният фактор да се “излее” и финално да обещаем, че няма повече да правим така. Ситуацията беше ужасно нелепа, чувствахме се несправедливо обвинени, защото имената на присъстващите бяха обявени лично от първия секретар на Комсомола - тогава Андрей Бунджулов. “Да”, мазно каза другарят, при когото ни въведоха, но ние трябвало да видим кой е на трибуната. И никакви оправдания, че сме били изблъскани, не важаха. Между другото човекът ми се стори почти добронамерен. Седеше също тъй почти добронамерено в стилния си кабинет, а над главата му гледаше проницателно самият Тодор Живков. Ние сме били добри журналистки, обществото разчитало на нас, другарите от комитета се надявали, че няма да допускаме подобни груби грешки. Отървахме кожата с комсомолско наказание и административно мъмрене, а заместник-главният отнесе партийно наказание и понижение в длъжност за няколко месеца. В следващите дни почти всички колеги се извървяха да ни видят как изглеждаме след партийното конско. Преживяхме го. Това беше първият ми сблъсък със Системата. През годините много пъти усещах желязната й хватка и тя винаги беше скрита зад маската на рафинирана добронамереност.

Работехме много. Веднъж се получаваше, друг път - не толкова. Помагахме си, подкрепяхме се, утешавахме се, заедно страдахме и заедно се радвахме. Бяхме много млади - никой не мислеше за кариера, искахме само да сме оригинални, актуални и полезни на нашата аудитория. Правехме сериозно радио, понякога тежко, дори тромаво, но такива бяха времената.

Обичам годините си в Радио Варна. Научих много от по-възрастните си колеги. Никога не съм смятала, че морето ми е до колене, имах респект пред опита, стажа, моженето. Помня една вечер към осем, още мъчех някакъв сценарий. Внезапно вратата се отвори и влезе директорът - Илия Панайотов. “Ти какво правиш още тук, отивай си, нямаш ли си гадже?”, промърмори той. Нямах. Радиото ми беше и работа, и приятел, и втори дом. А може би просто късче скъп магнeтофонен запис от моята съдба.

Юни 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.