II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

“ТРЪГНАЛ КОС”... РОСИЦА ОВЧАРОВА (КАКА РОСИ)

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Автор и водещ на детски предавания в Радио Варна, 1993-2000

Изпълнителен директор на Студио „Слънчице”

Историята на детското предаване “Тръгнал кос” започна съвсем неподозирано за мен, неговата авторка, позната като “Кака Роси”. Ето как стана това. След първата година в Консерваторията - естраден отдел в класа на Георги Кордов, реших да кандидатствам във ВИТИЗ “Кръстю Сарафов”. Приеха ме, отказах се от естрадния отдел и завърших с отличие актьорско майсторство за куклен театър в класа на проф. Атанас Илков. Омъжих се за варненеца Ангел Овчаров - музикант, тогава барабанист от група “Фактор” и ето ме във Варна.

През 1992 г., след като се явих на първия певчески конкурс “Откритие” и завоювах първа награда и наградата на публиката, бях поканена за интервю в Радио Варна от Енчо Чакъров, водещ на музикално предаване. После се запознах със Здравко Буйнов и Слави Петков, които ми предложиха и аз приех да им сътруднича - имали нужда от женски глас ... През следващата година Радио Варна организира конкурс за журналисти, на който, заедно с други 173-ма души от Варна, се явих и аз. Сред тях имаше завършили българска филология, философия, право, журналистика и т.н. Накрая останахме само четирима. Така получих възможността да опитам от сладостта и тръпката на радиожурналистиката. Виждах се в хумористично предаване, но се наложи да представя концепция за детско предаване. До този момент детското предаване беше под формата на телефонен разговор в ефир с малчуганите, който водеше чудесната Вера Стойкова от Кукления театър. Въпрос на морал за един творец е да не плагиатства чужда идея, а да измисли собствена и да я използва със свой неповторим почерк и стил. Трябваше да създам интересно и забавно предаване, без да повтарям предходното и без да ме сравняват с талантливата ми колежка. Да направиш това не е лесно, още повече от ефира на сериозна институция като Радио Варна, а да не говорим, че децата са най-чувствителната, най-претенциозна и най-крехката слушателска аудитория. Задържането на вниманието на един малчуган от 4 до 6 години повече от 15 минутки при пряк контакт, е трудна задача, а аз трябваше да занимавам децата по един час, и то без да се виждаме. Не може и да се говорят празни приказки, отговорността е голяма. Затова заложих в предаването образователновъзпитателни елементи, поднесени по приказно-развлекателен начин. В началото, за да осъществя тази си идея и да направя нещата интересни, реших чрез диалози между различни герои в студиото да развличам, образовам и незабележимо да влагам възпитателни нюанси. Представях си идеалния вариант - да пиша сценариите, да каня свои колеги кукленици, които да играят другите герои. Да, но... не бях предвидила, че в този случай предаването ще бъде на запис. Не бях предвидила още, че за тези записи колегите трябваше да получават възнаграждение, а още, че поради други ангажименти те не всеки път можеха да бъдат на разположение. Всъщност още след първото предаване разбрах, че този вариант е неприемлив и следователно неосъществим. Явно трябваше да се справям сама, без излишни разходи на финанси и загуба на време. Така се роди малкото любопитно и будно катериче Чип, което непрекъснато измисляше забавни неща, питаше за всичко и често забъркваше в щури ситуации водещата, т.е. мен. Една “беля” с “вълшебната” пръчица доведе в ефира и нов герой - Баба Яга. Самотна и преизпълнена от желание да се промени, да е полезна някому, да има приятели и да бъде обичана, тя разказваше чудни истории по такъв забавен и увлекателен начин, че децата наистина я заобичаха. Чрез тези тримата - Роси, Чип и Баба Яга, децата получаваха много полезни знания за общуването, участваха в комичните и винаги щури приключения и пътешестваха в най-невероятни кътчета на познанието, в области като екология, океанология, география, медицина, религия, спорт, кинология, палеонтология, астрономия, музика, танц, изобразително изкуство, поезия, култура на поведение, театър, традиции и суеверия, мода и естетика и всичко, за което можете да се сетите...

Цялата тази работа изискваше непрекъснато и усилено четене на огромно количество литература, от която я излезеше нещо, заслужаващо внимание за обработка в сценарий, я не.

Ако някой ви каже че си приказва сам и няма психични отклонения, ще му повярвате ли?

Всъщност на сцената, която за мен беше любимият ефир на Радио Варна, аз се разтроявах и всяка събота, понякога и в неделя, си говорех сама. Стигаше се до там, че по време на предаването “Тръгнал кос” някои колеги водеха свои гости, дошли в радиото по различни поводи, да надникнат откъм апаратната в студиото и да проследят на живо какви ги вършеха Чип, Баба Яга и Кака Роси в това наистина уникално шоу. Моите артистични превъплъщения, едновременно в три образа, очевидно ги забавляваха. Приемах това и като признание, и откъм шеговитата му страна, а понякога се чувствах като животинче в клетка, което прави номера на посетителите в зоопарка.

В този ред на мисли си спомням, че веднъж - беше топъл пролетен ден, излязохме с колеги на двора около предишната сграда на радиото. При нас дойде Вили Тончева и през смях ни разказа как току-що срещнала майка с дете, което сочело сградата на Радио Варна и обяснявало възбудено: “Мамо, мамо, тук живее Баба Яга...” Няма що - Баба Яга наистина се беше погрижила за рейтинга на радиото.

Освен съботно-неделните предавания, подготвях за малките слушатели приказки за всеки делничен ден. В неделите поддържах развлекателно-информативния характер на предаването, но водех и директен разговор в ефир с децата, в който те отговаряха на загадка и един от правилно отговорилите получаваше награда. Тази моя идея идеше от желанието ми, всичко - било то дори само поводът за разговор по телефона - да носи на малчуганите както трепета, че ще се чуят в ефир, така и нови познания. Защото, за да отговорят на зададения въпрос, те задължително трябваше да поровят в различни книжки или енциклопедии. Тези пък, които нямаха достъп до подобна литература, също научаваха отговорите от другите деца или в края на предаването. Така детският интерес към предаванията не секваше, а предизвикваше любопитството и на възрастните.

Неделните детски предавания за мен бяха чудесна възможност да представям и популяризирам постиженията на способни деца в различни области. Гостуваха ми малки певци, музиканти, поети, актьори, танцьори, еколози... Винаги ми се струваше обаче, че не е достатъчно само да представям децата пред слушателите. Искаше ми се да им дам повече възможност да покажат талантите си пред обществото.

Роди се идеята да обявя конкурс за стихове и проза, посветени на опазването на природната среда, както и конкурси за рисунка на екологична тематика. Ефектът изненада дори мен. Свои творби ми изпращаха деца от различни школи за детско творчество в града и региона. Стигна се дори до издаването на една малка книжка най-добрите стихотворения от конкурса. По две от тях композиторът Хайгашот Агасян написа прекрасни детски песнички, които се пеят и днес. Официалното награждаване на децата се превръщаше в празник за тях, за техните родители и за детското предаване “Тръгнал кос”.

След като напуснах Радио Варна, продължих да обучавам деца и млади певци от страната и чужбина в основаното от мен Студио „Слънчице”. През април 2004 г. “Слънчице” навършва 5 години. Можем да се похвалим с редица национални и международни награди, надявам се, че те ще се множат и оттук нататък. И винаги ще си спомням с любов първите 7 години и половина в Радио Варна. Тук израснах като професионалист, тук се роди идеята да помагам на младите таланти, за да осъществят дарбите си. Радиото, в което творих с жар и любов в едно златно за мен време, продължава да е важно за мен.

Февруари 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.