II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

ИЗПОВЕД НА ЕДНА ЖУЛИЕТА ОТ БУРГАС... ЕКАТЕРИНА КАПРОВА

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Кореспондент на Радио Варна в Бургас от 1999 г.

Винаги, когато чуя химна на България, когато видя публика, която ръкопляска на един човек, когато някой заслужено получава обичта и възхищението на други хора, усещам особено вълнение - може би гордост, може би умиление, може би щастие... Два пъти изпитах това смесено чувство - първият път на един гръцки остров, където театрални състави от десетки страни аплодираха детския театрален състав на Бургас, и втория - във Фестивалния и конгресен център, където по повод 70-годишния юбилей на Радио Варна още при първите звуци на Химна на Радио Варна, всички станаха на крака. Просълзих се, връхлетяна от толкова разнородни чувства... Разнородни, защото да си кореспондент на Радио Варна в Бургас - един град с ярко изразен местен шовинизъм, не е съвсем лесно. Дори понякога е свързано с преодоляване на вражди, подобни на описаните от Шекспир между Монтеки и Капулети. В това твърдение, признавам, има известно художествено преувеличение, но само известно. Нерядко на пресконференция вдигат в почуда вежди, когато разберат къде работя, а кметът Йоан Костадинов не пропуска повод да ме пита: “Вие от коя медия бяхте?” Аз надлежно му отговарям и този наш диалог вече е част от журналистическия фолклор на бургаската гилдия. Закачката създава настроение, но съдържа и подтекста, че медиите, които не са ситуирани в Бургас, едва ли не нямат право да се интересуват от проблемите на града. Разбира се, кметът много добре знае, че Радио Варна, като регионална радиостанция на Българското национално радио, отразява събитията в Североизточна България и по цялото Черноморско крайбрежие, но това не му пречи да укрепва имиджа си с поредната доза местен патриотизъм. Не му се сърдя, защото в края на краищата и аз съм от Бургас. Дори му подарих първата „Книга за Радио Варна. Традицията задължава...” с посвещение от автора. ”Ти какво, подкупваш ли ме?”, не ми остана длъжен Йоан Костадинов. Вече съм решила - ще му подаря и втората “Книга за Радио Варна. Традицията е модерна” с този разказ в нея и със специален автограф - този път от мен.

Ако си говорим обаче за една друга, истинска война, не знам дали си спомняте, че самолетите на НАТО, които снабдяваха американските военни в Ирак с гориво и храна, излитаха от бургаското летище. В началото войната се водеше на няколко фронта и тук, у нас. Иракските граждани, които живеят в Бургас, тръгнаха да спасяват с плакати роднините си от американския агресор първи. След тях се вдигнаха и жителите на квартал Сарафово, които решиха, че американската база в близост до летището ще попречи на туристическия им бизнес. Имаше шествия, пламенни речи, подписки, заплахи... Както всичко останало, и това чудо трая три дни. От протестите най-напред се отказаха иракчаните. Всяка страна, която дава база на американските военни сили, е враг на Ирак и може да бъде нападната, заяви иракският посланик в Бургас и тези думи му костваха поста. След това се усмириха и жителите на Сарафово, защото се оказа, че американските войници харчат добри пари в квартала им, пък и в Бургас. Най-вече в „Мак Доналдс”, но... само докато се научат да казват на български „шопска салата” и след като им свършат консервите от САЩ. Във връзка с това имаше един любопитен инцидент, предизвикан от шегаджии, които обяснили на бойците, че шопската салата се яде/пие с ракия. Не ги предупредили обаче за вредното влияние, което автентичната българска напитка може да окаже върху несвикналия с нашенските нрави крехък американски организъм. Посочените културологични пропуски довели до редица вербални и невербални сблъсъци между представители на гостуващата и приемащата страна, завършили с убедително надмощие на нашите дебеловрати момчета. Сюжетът не слезе от страниците на вестниците месеци наред заедно с безкрайни репортажи за храната на американските войници, която се приготвяла само за три минути, за минералната им вода, за отоплените им палатки, компютрите им...

Все още не мога да си отговоря на въпроса защо, в пристъп на журналистическо умопомрачение, всички спяхме на летището и съобщавахме през няколко минути: „Първият самолет излетя...” , „Вторият самолет излетя...”, после докладвахме обратното: „Първият самолет се върна...”, “Вторият самолет се върна...” Дано поне на някого това да му е било интересно, защото иначе ще си остана с чувството, че дни и нощи наред съм си губила времето. Както и всички колеги. И накрая какво се получи - девойка от софийска телевизия се омъжи за американски войник. Няма справедливост на тоя свят! Но от друга страна, ако беше от бургаската колегия, завистливите подмятания щяха да отровят медения месец на младите. Така че нека да се мъчат софиянци.

И друг път сме висели по цели нощи на открито. И то в мирно време. Например при стачката на докерите в пристанището. Отиваш сутрин - стройни редици. Стачкуват. Отиваш по обед - оредели. Обядват. Отиваш вечер - тук там се мяркат само синдикални лидери. Иначе лидерите добре знаят кога и как да владеят масите: „Братя и сестри, искате ли да ви уволнят?” ”НЕЕЕЕЕ!” “Братя и сестри, искате ли децата ви да гладуват?” “НЕЕЕЕЕ!” “Братя и сестри, искате ли да получавате големи заплати?” “ДААААА!”... Само дето тези, които стачкуваха, най-много не искаха да работят, а да получават пари за времето, когато са в престой. И този полуевангелистки популизъм издържа не много дълго време. Като се стигна до градски митинги, стана ясно, че те вече не са това, което бяха. Събират се предимно пенсионери, свикнали с кварталните спорове по градинките, които слушат за какво става дума, но дойде ли време за сериала и хапчетата, си тръгват. Освен това митингите влизат в програмата им за деня само ако времето е подходящо - нито много студено, нито много топло, нито да вали, нито да вее...

Веднъж една продавачка в магазин ми каза: „Снощи те гледах по телевизията.” Преди години мисълта, че хората ме познават, би ме поласкала. Сега не се развълнувах. Още повече че вече съм свикнала да ме бъркат с Мартина Вачкова и да ме спират по улиците, особено в селата. Та възторгът на кварталната магазинерка не ме трогна особено. Знаех какво беше видяла - на излизане от съдебната зала, вървях точно зад майката на едно убито момче. Изведнъж жената припадна. Свлече се в ръцете ми и аз я хванах. Всички присъстващи наоколо мъже се оказаха оператори и фотографи и започнаха да снимат в несвяст. А аз си стоях с жената на ръце и се чудех какво да правя. Тази сцена беше видяла продавачката. И целият град.

Убедена съм, че за Радио Варна майчината мъка, видяна като жълта хроника, никога няма да е нещо интересно. Затова обичам да работя в Радио Варна. Само тук полицейската хроника не е непременно първа новина в емисиите.

Януари 2005
Бургас

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.