РАЗКАЗИ НА ЖИВО

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна

Журналистиката не е професия, а състояние на духа

Ивайло Петров за баща си Ангел Петров,
редактор в Радио Варна, 1952-1967

Журналистиката не е професия, а състояние на духа - това си мисля, когато се сещам за баща си. Той пристига във Варна през далечната 1952 г. с един куфар. Този огромен, кафяв сандък и досега лежи, горд и прашен, в мазето на бащиния ми дом, прегърнал все така предано част от многобройните му журналистически материали.

Естествено е момчето от плевенското село Пелово да започне в селскостопанската редакция на Радио Варна - две години преди това е завеждал местната радиоуредба в селото и добре познава Добруджа. И така баща ми се влюбва в две морета - житното и Черното.

Минават доста години, докато трофейните немски магнетофони от по петнадесет килограма са заменени от малко по-леките “репортери”. Сега е още началото на новото Радио Варна, на новите рубрики, на репортажите от безкрайните блокове и “...за да му запишеш гласа, момче, занеси това тежко нещо ей оттатък блока, при огъня. Сега иде ред на нощните смени!”

След това - още един ден пред монтажната маса - въртиш наляво-надясно лентата, режеш-слепваш, режеш-слепваш... и така се ражда един 5-минутен радиорепортаж! Спомням си случка от онова време, която баща ми разказваше с особена страст. Всички материали, които представял за параф на отговорното за “правилната пропаганда” лице в този период, носят белега на яростна редакция. Тук трябва да обясня, че баща ми винаги се отнасяше изключително отговорно и творчески към журналистическите си задачи. Обмисляше дълго думите, които ще постави върху белия лист, а после сядаше и пишеше материала за две цигари време. След това не можеше да коригира дори една запетайка. Представяте си как се е чувствал редактиран безмилостно и непрекъснато...

И тогава идва прозрението - преписва “Бялата лястовица” на Йовков. Ама дословно! Само дето я подписва като авторски материал... И полита лястовицата към червеното мастило. В края на деня “бяло” има само в заглавието. С червените листи баща ми отива в партийния комитет, а от следващия ден мястото на отговорния другар е свободно.

Друг случай, който помня от баща си, е, че в една пролетна утрин на 1952 г. той вижда до красивата сграда в Морската градина спряна каруца. До нея циганин лови грамофонни плочи, излитащи от приземните прозорци, троши ги на коляно и ги хвърля в каруцата. Баща ми бързо слиза в мазето, където в нарочно сковани дъбови сандъци се съхранявала безценната колекция от грамофонни плочи на радиото отпреди 1944 г. Йордан Каранов, директор на радиото в периода 1944-1945 г., се бил погрижил това музикално богатство да бъде опазено от евентуални американски бомбардировки. Новото време обаче преценило, че целият този “буржоазно-хитлеристки боклук”, който съдържал, освен всичко останало, и творби на Вагнер - любимия композитор на Хитлер, трябва да бъде изхвърлен. Баща ми спира разхищението, но половин каруца плочи са безвъзвратно загубени.

“Чичо Илия и стрина Мария” е авторската рожба на Ангел Петров от онова време. Сатирично-хумористичната рубрика се води от актьорите Петър Велчев и Цеца Лазарова и бър

зо намира слушатели не само във Варна. Доколкото знам, била излъчвана по-късно и от Радио София.

Въобще, където и да отидеше, баща ми създаваше нещо свое, което се налагаше в медията. Така стана и във в. “Народно дело”, където той разкри петъчната сатирична страница “Жило”, и в “София прес”, където няколко години списва единственото представително издание “Ревю - Варна”.

Радио Варна си остана обаче най-пламенната любов на Ангел Петров, може би заради младежкия ентусиазъм и най-вече заради приятелите и единомишлениците, с които той не се раздели и до смъртта си.

Януари 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2004
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: Славена, 2004.