РАЗКАЗИ НА ЖИВО

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна

ВМЕСТО ПРОЩАЛЕН МОТИВ

“Единственото днес, което ми остава,
е да събличам болната душа от думите”

Борис Христов

Дойде безмилостното време да събличам
душата си от болките и думите,
от страстите, страха и жалката себичност,
и без да се боя от хорското одумване -

пред себе си, най-после, честно да застана!
Какво да отрека и да осъдя,
какво да съхраня и с нежност да отхраня,
та подир мене - с него на света да бъда?!

Събличам първо грубостта - без жал затрила
доброто, тръгнало с възторг към мене;
събличам после разрушителните сили
на подлостта и завистта непобедени;

събличам с мъка мислите несправедливи,
с които чернил съм до днес живота;
тъгата си, с която вечно съм убивал
смеха и радостта, и... все съм бил самотен...

Ако остане нещичко от мен накрая,
като листото, скриващо Адама -
аз искам моите деца да го узнаят
и в самотата си да го оплаче мама.

28.02.2004 г.
Бендеры

Атанас Стоев

Възпоменателна детелина

Атанас Стоев,
журналист в Радио Варна, 1971-1976,
автор на поетични и белетристични книги,
преподавател по български език и литература в Молдова

През есента на 1971 г. постъпих на работа като журналист в Радио Варна. Пред очите ми и сега е централната сграда, където се намираха основните редакции, ръководството, студиата, а в приземния етаж - фонотеката, ниската каменна ограда, милиционерът пред парадната врата, кипарисът, бръшлянът, обвил южната част на сградата... Живи са спомените ми за поетите и писателите, които бяха работили преди мен в Радиото: Иван Троянски, Никола Радев, Атанас Мочуров, Петър Льочев, Петър Казаларски, Николай Карелов... Не бяха минали и два месеца, когато ме помолиха да напиша некролога на бившия директор на радиото, когото аз не познавах... За мене това беше насилие над чувствата ми и неуважение към покойника. Отказах. С това си спечелих и първата “черна точка” от ръководството. После се заредиха и други “черни точки”, които бяха причина да напусна след осем години журналистическото поприще. Но това бяха моите най-хубави години - и като възраст, и като обществена ангажираност. Срещнах се с много и интересни хора, които интервюирах, за които писах очерци, с които откровено разговаряхме за професиите, за живота и малките неща от него.

Дълъг е списъкът на колегите, с които съм работил. Възпоменателната детелина няма да ми донесе щастие, ще събуди само мъката ми за тях и времето. Но това са мои колеги, мое време, мой живот и си струва да кажа няколко думи. Всеки е летописец на времето си, такъв се считам и аз като човек на словото, написал повече от тридесет книги: поезия, новели, романи...

Първи лист. Поляна с теменужки и детелини

До централната сграда на радиото имаше малка двуетажна, в жълто боядисана сграда, където се помещаваха редакциите на Програмата на чужди езици. Малко по-нататък, на около двеста метра, в Морската градина, успоредно на крайбрежния булевард, се намираше трета къща, където временно бяха настанени редакциите: Младежка, Културна, Рекламна и счетоводството. Тогава работех в Младежката редакция. До централната сграда се отиваше или по тротоара на булеварда, или напряко през неголяма поляна, поръсена през пролетта с дъхави сини теменужки, а през цялата година - с детелини. Тънка пътека разсичаше като сребърен белег зелената поляна с детелини. Имаше такъв технологичен ред: след написването и композирането на радиопредаването трябваше да отнесем текста на зам.-главния или на главния редактор и МЛ-тата (записите на магнетофонните ленти) за прочит, прослушване и одобряване. След благословията с парафа на проверяващите следваше запис в студиото с участието на говорителите и озвучаване с музика, подбрана от музикалния редактор. Минавайки през поляната аз все си казвах: “Ако намеря четирилистна детелина, предаването ще бъде одобрено!”

Рядко намирах щастливата тревичка, но оттогава ми остана навика, та и днес, след толкова години, когато се разхождам със семейството си в Морската градина и минавам край поляната, започвам неусетно да се взирам за щастлива детелина... А скоро ще насърчавам и внучката си да си набере от дъхавите сини теменужки.

Втори лист. Блоково предаване за 24 май

Имаше такива сборни предавания, които наричахме “блокови”, с времетраене от 90 до 120 минути, в изготвянето на които журналистите показваха майсторлъка си. Считаше се, че е чест и доверие да ти възложат такова предаване. Удостоиха и мен с тази чест за Деня на славянската писменост и българската култура - 24 май. Като филолог и поет се постарах от цяло сърце и бях доволен от себе си. Но какво беше учудването ми, когато главният ме повика и видях на бюрото му сценария си, надраскан с бележки от нервен, едър почерк... По това време строежите в Девненската низина бяха в апогея си. Заводите и фериботното пристанище бяха обявени за национални обекти и на тях работеха десетки хиляди строители, ръководени от знатни бригадири, много от тях герои на социалистическия труд.

- А къде е девненската тема?! - строго и едновременно учудено ме попита главният редактор. - Къде са знатните хора на труда? Къде е съветската тема, наука, техника, къде е нашият трудов ден? - набираше мощ и самоувереност гласът му.

- Има ги... Всичко, за което питате, го има в предаването, но то не трябва да бъде водещо. Според мен за такова предаване, посветено на славянската писменост и българската култура... Мисля че...

- Ти не трябва да мислиш. За това съм аз, главният редактор, да мисля и за тебе, и за цялата програма, а ти трябва само да изпълняваш! Мисленето остави на мене! - И като ми захвърли небрежно и с жест на неудовлетвореност листите, приключи: - Поправи го, както казвам - иначе няма да стигне до ефира!

Аз обаче записах предаването, както си го бях замислил.

На прослушването главният редактор подскачаше като жилнат, колчем стигнехме до някое място, където беше нанесъл поправките си. Имаше удивителна памет. Разгневи се. Но нямаше време да се прави ново двучасово предаване, и то броени часове преди самото излъчване. Светът не се преобърна, като чу предаването по моя сценарий, нито пък България и българите бяха ощетени със съветската тема в деня на Светите първоучители Крил и Методий... Но затова пък аз получих партийно наказание заради “незачитане авторитета на парафьора”.

Трети лист. За правоговора на някои думи

Девненската тема беше приоритетна за Радио Варна. Често ходехме с нашите полубракувани репортерски магнетофони за интервюта и разговори от мястото на събитието. Обикновено наши събеседници бяха бригадирите и началниците на обектите - доверените хора, които можеха да ни дадат необходимата и авторитетна информация. Един от големите началници - пратеник на ЦК на БКП за строителството в Девня - трудно даваше интервюта, но веднъж моето щастие се усмихна... Когато свършихме разговора, го помолих да повтори два израза, в които имаше думата “наука” и “научни институти”, но да постави ударението върху гласната “у”. Той ме изгледа учудено, после сериозно каза: “А аз знам, че е правилно, както говорят началниците! Да си остане “нàука” и “нàучни институти”, както “социализъмът и комунизъмът”!

Тръгнах си развеселен и малко смутен. А вън - една кал, до колене. Стоя и се чудя как да изляза от обекта до асфалта. Един строител ми подвикна: “Не чакай, ами гледай, като мине камион, и ти бързо прецапай след дирите на колелетата му! Иначе няма измъкване.”

Четвърти лист. “На синия фронт”

Така се наричаше предаването, посветено на моряците от Търговския флот и Океанския риболов. Предаването имаше своята постоянна и отзивчива слушателска аудитория.

Беше чест за мен, че поех да водя това “най-варненско” предаване от стария и опитен журналист и редактор, поета Петър Льочев. Водих го близо четири години. Дори като негов редактор пътувах като първи помощник-капитан на моторен кораб “Карлово” с капитан Петър Л. Петров. Акостирахме в Гърция, Испания, Франция, Англия, пресякохме два океана, бях кръстен при преминаването на екватора, изпитах коварството на морето и мариманите, видях много непознати лица, брегове, нрави, характери. В Билбао имах щастието да посетя изложба с оригиналните графики на Гойя, вкусих от неумиращия дъх на любовта, попаднах във водовъртежите на сплетните, срещнах се с човешките слабости, страсти и пороци... И за първи път почувствах и осъзнах какво е да имаш родина, как като към любима прегръдка корабът се приближава към родния бряг, какво означават семейството, домът...

Като редактор на предаването привлякох много сътрудници - моряци, механици, капитани. Те с удоволствие предоставяха своите лични бележници, изпълнени със записки, спомени, екзотични пейзажи, перипетии... И предаването се слушаше.

...В края на 2003 година получих по пощата книгата “Между небето, морето и пръстта” - новели от бившия главен механик на м. к. “Любен Каравелов” - инженер Лъчезар Стойков. Беше от онези “маримани”, родени далече от морето - в Самоков, а отрасъл и живеещ в София. Интелигентен и интересен събеседник, той с охота идваше в редакцията, когато беше “на брега”, а след професионалните разговори излизахме да се поразходим в Морската градина и да пием по чашка уиски. Беше недопустимо моряк, завърнал се от плаване, да не почерпи с уиски. Било е някъде около 1974 година, есента. За тази поредна наша среща той пише в книгата си: “Прекосяваха влажната пътека край Радио Варна, настлана от гниещи миналогодишни листа. Следобедният бриз, идващ отдалеко, сякаш донасяше сладостния аромат на екзотични острови, примесени с дъха на водорасли и брадясали мидени връзки, изхвърлени на брега. Долу светлото, трепкащо огледало на морето отразяваше лъчите на залеза, а мостът (имал е предвид моста на централния варненски плаж) пътуваше срещу размитозелените му тетива, опънати като застинали усмивки... Помълчаха, докато димът от заминаващия кораб се стопи в оцветените, причудливи форми на облаците. Без да извръща поглед от небето, поетът тихо издекламира:

Родина синя на душата, стоя на стръмния ти бряг -
един избягал и разкаян, нито приятел, нито враг.
И все така: между небето, между морето и пръстта...
И като в пролом в мен се сбира на ветровете бодростта.
Замятат мрежи дъждовете. Под мен прибоите кънтят.
В пръстта е коренът ми вкопчен. Над бездна клоните висят.
Море край мен, море в съня ми... море по жилите тече,
ще кажеш - дънерът след време в морето сам ще се свлече.
Но аз оставам непокорен, от светлина разединен -
не стигнал слънцето над мене, не рухнал в бездната под мен.

Лазар (героят на новелата) дълго не можеше да се освободи от парещото чувство, надигнало се като прибой в него. И все така: между небето, между морето и пръстта... родина синя на душата! Поетът се беше гмурнал в тази синя родина и докоснал дъното. Изплувал отново, седеше спокойно на пейката, с едрите си ръце на лозар и с присвитите си пъстри очи.” Ето, такъв съм бил в очите на един главен механик от Параходство “Български морски флот” в далечната вече 1974 година.

Спомням си годините, преживени в Радио Варн,а и не мога да се освободя от болката, че поколението журналисти, от което съм се учил на занаят, вече са покойници. И ще ми се те да чуят моя мъжки поплак: Николай Драганов-Ларито, Георги Великов-Гецата, Недялко Станев-Кларинета, бате Марин Маринов - моят първи редактор от икономическата редакция, Петър Казаларски, Димитър Вълчев, Мирослава Стаматова, Койчо Аврамов, Стефан Колинкоев - техникът в студиото, Илия Панайотов-Главния, Нина Кремньова-Рускинята... и рано-рано заминалите си Стефан Ковачев-Майстора и говорителят на радиото - Здравко Георгиев-Здравича... Боже мой! Има ли още?! Приятели, аз мисля за вас, за хубаво и лошо мисля и вашето време продължава да диша чрез мен...

Вместо епилог. Четвъртък, ден за хонорари

А как умееха да се веселят моите покойни старши колеги, към които “по заслуги” след време се присъединявахме и ние, по-младите! Като истински мъже край морето!

В четвъртък, през седмица, даваха хонорарите. Понякога те надвишаваха заплатите ни. После сложиха “таван” и на тях. Веднъж баща ми, Бог да го прости и него! - ме попита: “Защо ти дават хонорар?” Отговорих му: “За това, което съм написал.” “А за да го напишеш, ти дадоха и пътни.” “Да.” - отговорих пак. “И получаваш след това заплата?!” - растеше учудването му. “Да.” “Значи за една работа ти плащат три пъти. За това и България ще пропадне!”

Та, за доброто веселие... Вземахме хонорарите и се настанявахме в близкия ресторант “Байкал”. Обикновено компанията беше от Ларито, Гецата, Петрушев, Недялко, по-рядко Стефан Янев, Митко Вълчев, Боян Върбанов и още някои приходящи от време на време. Поръчвахме си водка с доматен сок. След третата водка, сокът се заменяше с “друсан кебап”: препържено прясно свинско месце на хапки, в чисто масълце, обилно поръсено с чубрица и поднесено в индивидуални метални тиганчета от Хубавото Доре с пищния бюст, в доволно интимна близост. Това “мезе” към водката определено беше едно от приятните неща в журналистическия ми живот. А и старшите колеги скоро развързваха дисагите на нередактираните си изповеди. Понякога те биваха прекъсвани от някой младок, намерил ни в ресторанта, за да получи подпис от отговорния си редактор за предаването, което по график трябваше да запише.

Февруари 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2004
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: Славена, 2004.