"ОТ МЕДУЗА ДО МАГРИТ" - ВИЗИОНЕРСКИ ФАНТАЗЪМ В ЕДНА БЛЕСТЯЩА ЕСЕИСТИКА

Виолета Тончева

web

Последната книга на Митко Новков "От Медуза до Магрит". Есета по картини", графичeн дизайн Илко Грънчаров, редактор Таня Петрова, излезе в луксозната поредица на издателство "Агата А" "Punctum", 2012 г. във впечатляващата компания на Иван Лазаров, Дора Валие, Ролан Барт и Стилиян Йотов.

В съприкосновението между думи и образи да се търси спецификата на книгата, задава сам авторът интерпретационен код за четене на своята книга, "облякла образите в думи, но ... и изтъкала думи от образите".

Заглавието "От Медуза до Магрит" обещава обзорен поглед между два новопривидени полюса, загатва известно напрежение между тях и озадачава с двойното М. Подобно на Магрит - първия художник, който излиза извън буквализма на думите и дава особени заглавия на картините си, хомолуденстващият Митко Новков също знае как да привлече вниманието. Да хвърли заровете на мисълта по един алтернативен, предизвикателен и адекватен на съвременната публичност начин.

Същността на тази публичност припомня Ролан Барт: "Обществото изглежда се отнася с недоверие към чистия смисъл; то иска смисъл, но в същото време този смисъл да е обгърнат от шум, който да намали остротата му". Оттук до т.нар. медиен шум има само една крачка - съвременната публичност е предимно медийна и нейният пророк е провокацията. Кой друг знае по-добре това от медийния човек Митко Новков, който освен автор на книгите "Изядената ябълка", "БАРТвежи", "Подир сенките на литературата" и "Нервът телевизия", е колумнист на в. "Култура", работил е в студия "Екран" на БНТ, а от края на юли води предаването "Съботен саботаж" по новото Радио Бинар на БНР, афиширащо себе си като медия за неаналогови хора. Какъвто определено е философът, публицистът, литературният и медиен критик, авторът на многоизмерната книга "От Медуза до Магрит".

Провокативна и концептуална по замисъл, "От Медуза до Магрит" извежда авторовите рефлексии върху шедьоври на изобразителното изкуство, които със селективността на куратор Митко Новков е подредил във въобразена от самия него експозиция. Читателят е поканен на вернисажа, за да сподели изкушението изобразително изкуство и да се впусне в едно интригуващо изследване на митовете. Митовете, които визията отразява, създава и чрез които въздейства. Известно е, че в основата на всяка добра книга стои някаква мистерия, някакъв мит, някаква загадка, която се заявява като тайна и като такава очаква да бъде разкрита. От Умберто Еко насам почти всички писатели прибягват към този постулат и Митко Новков никак не страни от него. Напротив. Мистерията, тайната, която подлежи на разкодиране, е концептуалната нишка, която обединява платната в неговата въобразена изложба. От "Meдуза, Споделената" с нейния вкаменяващ поглед (как ли са се осмелявали да я рисуват древните гърци?), през "Везните на насилието", "Бурята 1, 2, 3, 4" "Цветовете на смъртта" с енигматиката в Колелото на съдбата от сборника "Codex Buranus" (спомнете си магнетичната мелодия "О, Фортуна" в "Кармина Бурана" от Карл Орф) до Колелото на съдбата у Захарий Зограф (единствения български автор, намерил място в книгата). Митичният тандем Дон Кихот и Санчо Панса е прочетен през Пабло Пикасо и Оноре Домие, следват Старият Брьогел и Младият Холбайн... Поредицата завършва със сюрреалиста Магрит и загадъчното платно "Носталгия".

Медуза и Магрит обрамчват сюжета като безвремеви маркери на мита за порива към другото/различното, мислено като по-висше/по-съвършено. Както Медуза дръзва да се съизмери по красота с Атина, а тя за наказание превръща косите й в хидри, така и Ангелът на светлината Луцифер (припознат от автора в мъжа с черните крила в творбата на Магрит), пожелава да се съизмери с Бог, но бива низвергнат и запратен в тъмнината на Ада. Иновативен прочит и красиво дописване на мита за Икар.

Особено интересна е конфронтацията през Фройд между двата мита - древнобиблейския за Лот и прелъстилите го дъщери и древногръцкия за Едип, който убива баща си и се оженва за майка си. В есето "Трите увъртания и трите обърквания на д-р Зигмунд Фройд", отделящо почетно място на Бащата на психоанализата (развенчан като самосъздал се мит от автора), голямата загадка е самият Фройд. Защо - след като е разполагал с двете инцестни истории, евреинът Фройд избира за свое най-голямо философско откритие нееврейския мит? И дали, ако не се беше случило така, сега щяхме да говорим за Лотов, а не за Едипов комплекс? - в този дух спекулира, иронизира, забавлява се и съвсем сериозно пита философът Митко Новков.

Отговорите насочват към отношението на Фройд към жената и залагат елегантна съпоставка с изследванията на самия автор върху присъствието на жената в изобразителното изкуство. Трактовките на тази тема занимават няколко есета, които следват конкретиката на концептуално подбрани творби - от времето преди и след Христа, от петроглиф на изчезналото индианско племе Анасази, през вековете и по-важните художествени стилове чак до съвременността, без да е забравена и жената-художничка (Артемизия Джентилески, Фрида Кало). Философският разказ на Митко Новков за жената е всъщност Големият разказ на цялата книга.

С "От Медуза до Магрит" Митко Новков не само се разписва в списъка на критиците на Фройд, но и обговаря за пръв път в българската философска мисъл (а може би и не само в нея) съвсем нови образи, теми и тези. Които при това са представени в един интригуващ, един блестящ есеистичен стил, какъвто българската литература, бедна откъм есеистика, не познава. Хибридният жанр поставя много изисквания, но трудността му се състои като че ли най-вече в постигането на един освободен от всякакви условности слог. Би могло да се каже, че езикът изгражда писателя, особено есеиста. А езикът на "От Медуза до Магрит" - оригинален, асоциативен, разкрепостен и комуникативен, изтъква още веднъж достойнствата на философските разсъждения.

Какво още. Пристрастен и пристрастен към своя визионерски фантазъм за изобразителното изкуство, авторът избягва класическия изкуствоведчески тон, за да се задълбочи във философски и психологически анализ, който ерудирано и същевременно с лекота се движи между философия, психология, литературознание, естетика, културология, история и т.н.

В неограниченото от нищо пътуване във времето и пространството, в свободното сърфиране между факти/артефакти и интерпретации - навсякъде се сблъскваме с умението на автора да прокарва конотации там, където никой друг не ги вижда. Адвокатствайки на своите тези, той не се уморява да провижда все нови и нови мисловни конструкции, в които успоредява рисуването и писането, аналитичното и художественото мислене. Особено личи в есето "Scripto Mortale", вдъхновено излято по известната литография на Ешер "Рисуващи ръце".

Във всички, неслучайно 13, есета, митовете извайват съдбата, наратива и нажежават съзнанието на читателя със своите провокации. Смъртта като най-големият мит, като екзистенциален и естетически феномен, е другото свързващо звено и основен обект на философското проучване. Смъртта може да бъде всякаква, но тук тя е предимно знание, което приласкава/примирява/омиротворява все още живия... А докато читателят осъзнае това, историите обсебват въображението му, изострят нетърпението му, завихрят го в крешчендо, което го извежда накрая до очакваното високо До и поантата с неочакван край. По всички правила на съспенса, но със същественото уточнение, че става дума за дълбоко промислен, естетически съспенс.

В крайна сметка "От Медуза до Магрит" със сигурност носи и силен образователен потенциал. Не в смисъла на обичайните научно-популярни четива, а в смисъла на казаното от Оскар Уайлд: "Изкуството никога не трябва да се опитва да бъде популярно. Публиката трябва да се опита да стане по-артистична."

Митко Новков. От Медуза до Магрит. София: Агата-А, 2012.

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.08.2013, № 8 (165)