Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ХЕНРИ IV" - ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ДУШАТА ПО ПИРАНДЕЛО

Виолета Тончева

web

Режисьорът Лилия Абаджиева за авторския й спектакъл "Хенри IV" от Пирандело във Варненския драматичен театър, за пътешествието на душата и бягството от света като игра на въображението, но и като съзнателен избор, за великата метафора на Пирандело и алхимията на театъра.

 

"Хенри IV" от Луиджи Пирандело
Спектакъл на Лилия Абаджиева
Сценограф Васил Абаджиев

Действащи лица и изпълнители:

Хенри IV - Стоян Радев
Маркиза Матилда Спина - Веселина Михалкова
Младият маркиз Карло ди Ноли - Ненчо Костов
Барон Тито Белкреди - Симеон Лютаков
Доктор Дионизио Дженони - Васил Ряхов|
Ландолфо (Лоло) - Пламен Димитров|
Ариалдо (Франко) - Станислав Кондов
Бертолдо (Фино) - Константин Соколов
i Фрида, нейна дъщеря - Цветина Петрова

Премиера - 2, 03.12.2017, ДТ "Стоян Бъчваров"

 

"Хенри IV", сн. Иван Абаджиев

"Хенри IV", сн. Иван Абаджиев

 

В творчеството си проявявате подчертан интерес към големите драматурзи, класиците Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов, Бекет. Във Варна поставихте преди време за пръв път в България "Фауст" от Гьоте, през изминалия сезон в Плевен премиера имаше "Цимбелин" от Шекспир, сега "Ако нямах лоши сънища", отново Шекспир, даде старт на новия сезон в Театър "Азарян" в НДК. В този висш драматургичен ред се нарежда и Нобеловият лауреат Луиджи Пирандело с предстоящата премиера на варненска сцена на една от най-известните му пиеси "Хенри IV". Закономерно ли след Шекспир Ви привлече Пирандело? И с какво?

Да, моят последен сезон започна и приключи с Шекспир. "Цимбелин" се оказа първата пиеса на Шекспир, преведена на български, досега непоставяна на българска сцена. Още тогава ме вълнуваше темата за същността и сянката, такова беше и сценографското решение на Васил Абаджиев. След това в "Ако нямах лоши сънища" в Театър "Азарян", продукция на НДК, изследвах проявленията на душата по Аристотел и въобще възможно ли е да съществува животът на духа в абсолютната си форма. Сценографският образ подсказваше идеята и духа на спектакъла - една въртележка като от лунапарк, но и изобразяваща Колелото на Фортуна. Независимо дали гледаш на тази въртележка като на игра, или като на Колелото на съдбата, когато слезеш от нея, се обръщаш към големите и важни въпроси и си ги задаваш истински и в този смисъл спектакълът е тъга и копнеж по изгубения рай. Една личностна моя работа в първо лице, единствено число: "Аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори! Ако нямах лоши сънища!" Какво би било, ако ги нямаше тези кошмари и демони, които ни измъчват? Защото, ако говорим за съдбата Фортуна, нали цялото знание на света не може да помогне на Хамлет да преподреди света, да реши трагичната ситуация, пред която е изправен, и да изрече: "Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред!"

Но не само в "Хамлет", също в "Ричард III", "Макбет" и в други свои творби Шекспир изследва амбицията и жаждата за власт. Сенека казва, че пътят нагоре и пътят надолу са един и същ път, но никой не е вникнал по-добре от Шекспир в същността на това явление. Като поет и драматург Шекспир за мен е философски и психологически iCloud на света, интерпретация на архетипните сюжети. По подобен начин и Пирандело поставя основния въпрос "Кой съм аз?", така че преходът от Шекспир към Пирандело ми се струва абсолютно закономерен. Освен пиесата "Хенри IV", Пирандело е посветил цял роман на темата "кой съм аз" и на невъзможността на човека да открие истинското си лице. От една страна, всеки те вижда по свой начин, от друга страна, ти сам се изгубваш през всичките социални маски, които си налагаш. Оттам и трудността да намериш себе си.

 

Ландолфо, един от героите в пиесата, отбелязва: "Историята на Хенри IV предлага сюжети не за една, а за много трагедии". Знаем, че британският крал Хенри IV, епилептик и узурпатор на трона, става основен персонаж в творчеството на Шекспир. Със съвсем различен имидж се ползва френският крал Анри (Хенри) IV, първият крал от династията на Бурбоните, а в пиесата на Пирандело става дума за германския крал Хайнрих IV (1050-1106), който воюва дълги години с римския папа Григорий VII за доминация в католическа Европа. Кой е Пиранделовият "Хенри IV"? Може би събирателен образ?

На италиански заглавието на пиесата е "Енрико IV". В пиесата главният герой всъщност няма име, той е един мним луд, който се представя за Хенри IV. И неслучайно Пирандело не му дава име, защото Хенри може да бъде всеки от нас. В този смисъл името и биографията на историческата личност, както и епохата, не са толкова важни. По-скоро пиесата се занимава с един почти метафизичен образ на времето и една велика метафора на живота като маскарад или детска игра. Звучи сложно, но се надявам, че ние сме намерили нейния верен театрален образ.

Това е "хронологията" на едно полудяване, което всъщност е привидно, маска пред другите, бягство от света. Загубил любов и приятелство в младостта, героят застива завинаги там в онзи болезнен момент на трагичната за него загуба. Да остане в тази роля и да я играе вечно, е неговият абсолютно съзнателен избор. Това отречение и бягство от света са игра на въображението, но и размисъл над автоефективната структура на фантазма. Хенри живее в този фантазъм, услужливо поддържан от приятелите, които достатъчно добре са го забравили през последните години, за да го смятат наистина за луд.

Много важен е въпросът за времето, спомена. Стъпки, които отекват в паметта. Застивайки в младостта, Хенри се опитва да зачеркне истинското си лице, а всъщност го намира, като в една въздушна перспектива в живописта, като в една огледална обратна перспектива, която той е превърнал в начин на живот. Това е копнежът по чистотата на младостта, който стои във всеки от нас. Героят, като в обратна проекция, живее в тази чистота.

 

Един илюзорен свят, в който персонажите са принудени да играят странни роли, подобно на маски, зад които се крият. Сюжетът като че ли води към идеята за театър в театъра - нещо, което напоследък особено занимава българския театър.

Не бих казала, че "Хенри IV" е пиеса за театър в театъра. Това е по-скоро обръщане към вечните философски въпроси. Пирандело не е просто литератор, нито просто и само драматург. Той е философ, който изследва човешката природа и човека, застинал във вечната невъзможност да намери смисъл, който да надхвърля този свят.

Самоубиваш се само ако с някаква частица от себе си винаги си пребивавал извън всичко. Пирандело ни кара да осъзнаем, че човек не е предразположен, той е предопределен за самоубийство, човек не слага край на живота си в пристъп на лудост, а в пристъп на непоносима яснота. "Самоубийството" на Хенри не е явено във физически смисъл, а като бягство от света, бягство от живота на другите, които е престанал да разбира, или просто защото е забравен от другите, от най-скъпите на сърцето му хора: приятеля, любимата.

Не бива да се забравя и епохата, когато е писан текстът - зараждането на фашизма в Италия. Можем да си представим каква неистова необходимост е имал човек да избяга от ролите, които е бил принуден да играе, заставен от времето.

Има ивици въздух от двете страни на главата ти, зони на съсредоточаване на очите ти и когато смяташ, че напълно си проумял нещо, всъщност не можеш да преминеш отвъд тази граница. Пирандело през цялото време ни казва: "Като че ли аз съм някой, който ме гледа." Тук Хамлетовият въпрос: "Да бъдеш, или да не бъдеш" е трансформиран в "Кой съм аз? Мъчително чакам самия себе си..."

 

Самият Пирандело е имал двояко отношение към фашистката идеология, която в крайна сметка отхвърля, макар и да се ползва с протекцията на Мусолини в началото на кариерата си.

Да. Пирандело тотално се еманципира от фашизма и то много преди Холокоста. Тогава Мусолини го низвергва, но само една година по-късно Пирандело получава Нобелова награда. Той не е позволил на властта да си го закачи на ревера и определено не е бил фашист по убеждение. Но има и друго трагично събитие в неговата биография - съпругата му губи разсъдък и така той се сблъсква с истинското лице на лудостта. Сънят на разума, който ражда чудовища, по Гоя - това би могло да даде донякъде представа за нашия спектакъл.

 

Лудостта като инструментариум за провокация се вписва не само в театралната логика, но и в нашата съвременност, в която отново се наблюдава залитане към крайни националистически идеи и немалко политически лидери се държат доста странно. Кои са всъщност лудите - тези, които управляват, или тези, които допускат да бъдат манипулирани?

Пак искам да кажа, това не е пиеса за лудостта. Хенри може да бъде всеки от нас. Забравата настъпва, когато тялото ти те догони. Когато започне да достига желанието ти за бъдеще, копнежът ти към свобода. Когато усетиш, че не можеш да направиш това, което искаш. Пирандело задава въпроса: "Възможно ли е забравата да бъде преодоляна и отново да се върнем в усещането си за безтелесност?"

Всеки избира собствената си утопия, собственото си бягство от всичко, което го кара да се чувства неудовлетворен. Всъщност ние така и започнахме репетициите. Тръгнахме от това, че чувството е ирационално, а в същото време е и проявление на душата. Чувството е единственото проявление на душата и в каквито и логически конструкти да се опитваме да облечем нашите действия, те в крайна сметка винаги са ирационални. С актьорите много дълго изследвахме липсващия в драматургията период от 20 години. Действието е предхождано от събития, случили се преди 20 години и ние трябваше да си представим всички тези отминали събития, да изследваме по какъв начин работи чувството за вина. Ако избереш живия живот, уж, живеейки го, дали наистина си жив? Или пък този, който остава верен на идеалите си, отказвайки се от живота, дали той всъщност не е е истински живият?

А дали тези, които управляват света, са със здрав клиничен статус, не мога да преценя. Така зададен, въпросът е леко спекулативен. Факт е, че неолибералната идеология загуби позиции и става все по-малко популярна. За себе си мога да кажа, че принадлежа към поколението с погубени илюзии. Революцията в един живот е изтощителна като възторг, но и като отчаяние е трудно поносима. Цялата тази амплитуда от възторга до отчаянието в тези вече почти 30 години води до отказ, кара те да спреш да вярваш, че е възможно. Аз все пак още вярвам, не съм спряла да вярвам, че е възможно да има едно по-добро бъдеще за България. Надеждата ми е в младите хора. Знаете, Гьоте казва: "Покажете ми младите хора на една държава, за да ви кажа каква ще бъде тя след 20 години". Надявам се, че ще стигнем до един национален идеал - нещо, от което имаме огромна необходимост.

 

Като повечето режисьори и Вие имате своите условия, Вашето sine qua non, което задвижва театралната Ви естетика. Работите с предпочитани актьори, от които изисквате пълно вглъбяване в репетиционния процес и разчитате винаги на творческото партньорство със сценографа Васил Абаджиев. Пропускам ли нещо?

Аз не изисквам посветеност, но тя се случва и в момента усещам една почти религиозна посветеност от актьорите. Мисля, че без такова вникване, вдаване, себеотдаване, е невъзможно да се стигне до творчески процес. Принципно театър може да се прави единствено и само в трупа. Тук във Варна съществува трупа и това е нещо много ценно, което все по-рядко се среща. В този смисъл аз се радвам, че се връщам във Варненския театър, на чиято сцена поставям за втори път.

Не мога да си представя моя театър без връзката с актьорите и със сценографа. Когато сценографът е суетен и прави нещо само като акт на художеството, а то не е подчинено на идеята на спектакъла, не може да се случи такава връзка, каквато аз имам с Васил Абаджиев. За всички спектакли, в които сме работили заедно, той ми е предлагал по няколко сценографски образа, в които е влагал цялото си знание за перспектива, светлина, композиране на пространството, начин на изграждане на пространството през театралното. Той решава моите спектакли не само като сценографски образ, но и на ниво идея, метафора. Сценографията му винаги е част от едно цялостно произведение, част от метатекста. Светлината, костюма, цвета, мизансцена, текста, усилието, чрез което аз вграждам себе си във всеки от актьорите, всичко това не мога да си представя без съучастието на Васил Абаджиев. Работата ми с Васил Абаджиев е не просто работа на режисьор със сценограф. Гледам на сътрудничеството си с него през спектаклите като на съавторство.

 

Не бихме могли да си представим и Вашия "Фауст" без уникалната сценографска визия на Васил Абаджиев за пътя между световете, по който Мефистофел води Фауст. Въздействието, постигнато с помощта на лазерни технологии, беше наистина хипнотично.

Знаете, че Гьоте посвещава на написването на "Фауст" 60 години от живота си. Единствен аналог в изкуството би могъл да се направи може би с Леонардо, който е носел навсякъде със себе си "Мона Лиза". "Фауст" не е пиеса, защото пресъздава светове и епохи през митически същества и пътуване назад във времето. Беше изключителен опит за мен и незабравим творчески процес.

Сега при Пирандело няма пътешествие през световете, през които дяволът води Фауст, то е по-скоро пътешествие на съзнанието, на въображението, през живота на душата, през минали събития, през травмите от детството и всичко, вградено в теб. Всичко, което предизвиква бягството... Тази велика метафора, този маскарад на живота, тази игра, тези роли и маски, в които сме се вкопчили, забравили за себе си, които ни предлага Пирандело за обръщането - "стъпки отекват в паметта през прохода, през който не преминахме...".

 

От позицията на много взискателен режисьор, как управлявате театралните енергии? Всеки път по различен начин или има нещо, което се повтаря?

Нашата професия е такава. Всеки път започваш отначало. Всеки път, всеки път. С какъвто и професионален арсенал да разполагаш, той може да ти помага, но ти срещаш живи хора и това е изключителната прелест, вълнението при всяка нова среща. Аз си спомням всяка първа репетиция и среща с всеки един от актьорите, с които съм работила. Да застанеш срещу един човек, да погледнеш в очите му, да го накараш да спекулира с живота на сърцето и на ума си, това са почти алхимични процеси, които никога не се повтарят. Усилието е непрестанно и безкрайно в този смисъл. А работата ми с всеки актьор е не само на естетическо, не само на етическо, но и на личностно ниво.

 

Какво казваше по този повод вашият учител, проф. Крикор Азарян?

Имам 54 часа разговори, записани с него, за филма, който направих. За мен той е учител и философ, човек, който дори в обикновен разговор имаш усещането, че ти говори с притчи. Обичаше да цитира Пушкин и да казва: "Прости ми, господи, но поезията изисква да си глупав!" Смяташе, че има неща, които трябва да съществуват като тайна и само в театъра може да намериш пътя до тази тайна. Каквито и събития да се случват в живота ни, лични трагедии или социални катаклизми, каквото и да се случи, аз бягам в театъра, бягам в театъра, повтаряше той. Театърът като спасение - един от уроците на проф. Азарян.

 

 

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2018, № 2 (219)

Други публикации:
АРТизанин, 2018, бр. 5.