Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ВЪЗДИШАЛ" ИЛИ ЗАЩО Е НЕОБХОДИМА ВЪЗДИШКАТА

Виолета Тончева

web

Елена Владова. Човекът, който въздишал. Приказки. Худ. Теменуга Станчева. Варна: Славена, 2008"Човекът, който въздишал" се появи неотдавна в издателство "Славена", като една малка, но много мислена книга, в която разстоянието от приказното до ироничното се оказва не чак толкова голямо. Всъщност точно толкова голямо, колкото между "Човекът, който въздишал" и "Жабата Пиар", измерено с мерната единица за интелигентно забавление. Заслугата принадлежи на двете орисници: авторката Елена Владова и художничката Теменуга Станчева, които очевидно добре познават материята и много е вероятно да са гласували в "Голямото четене" за някои от приказните герои, класирали се в стотицата. Тук любимият герой е Мустафа, създаден като един цялостен персонаж според всички литературни стандарти. CV-то му започва от обяснението как се e родил и кои са били родителите, проследява след това израстването и оформянето на характера, приятелствата, пътешествията, любовта и откривателствата, а последните две, както знаем, са най-важните в хронологията на живота. Може би дори те правят щастието. Всички етапи на развитието авторката разпределя в 10 драматургично изградени сюжета, 10 приказки в голямата приказка за Мустафа Смелия. В композиционната подялба на общото пространство приказките са с приблизително равен брой знаци, всички разказват по една история, завършваща с една, а понякога и с повече поуки. Действието, зададено още в заглавието като въпрос, поддържа напрежението до края на приказката, когато идва отговорът, а с него и посланието.

В тази класическа структура, интерпретирани със средствата на приказния жанр и съвременния език, се вписват разпознаваеми от съвременниците явления, тенденции или характери. Фантазното, като предпочитан похват, разчита не на ефектни умопостроения и изненадващи обрати, а по-скоро следва игривия ход на въображението, прехожда от едно в друго, използва асоциативни внушения и иронизира, дори пародира, без обаче да назидава и още по-малко да флиртува с читателя. Всички тези особености вървят в градация от "Приказката за Мустафа", през "Човекът, който въздишал", "История за тишината или приказка за Тихо", "История с Дядо Коледа и лилавото магаренце", за да стигнат естествената си кулминация в "Жабата Пиар". Ако първата приказка визира себеизграждането и тези, които подкрепят героя (родителите, приятелите); втората и третата разказват за тези, които му пречат (могат да бъдат родителите или дори цялото общество), както и за начина да преодолееш склонността си към оплакване - много манталитетен български знак. Четвъртата приказка предлага форма на "кадифен протест" срещу празния чувал на Дядо Коледа, а петата е метафорична пародия на гьола, в който жабата със собствено име Пиар, преодолява екзистенциалното си разочарование от професията и тръгва да си търси друга яма. Нейната и без това я затрупва багерът. Радикален, но все пак happy end.

В крайна сметка стилистиката на "Човекът, който въздишал" се движи от извисената приказност на класиците, защо не и на Паулу Коелю ("И отидох на плажа на своето детство") допародийната приказност на Оскар Уайлд, без да пренебрегваме усилието да се вложат/вградят в една книга два прочита - за деца и възрастни. Пример за последното е прозвището на Мустафа, което навежда на разсъждения за проявите/приложението на смелостта. Авторката очевидно приема физическата сила като вече дискредитирано клише за изграждане на образа, защото нейният Мустафа заслужава прозвището си Смелия благодарение на нефизически качества. Всъщност благодарение на едно-единствено изречение. Обвинителен акт, постановен с наивността на дете, което говори това, което мисли, той осъжда дебелия чичко с голямо шкембе и специално положение в обществото с наивната констатация: "Ти си безчестен, щом се пререждаш!" Тук снизходителната усмивка, като една евентуална "възрастна" реакция, би попречила смелостта да бъде oсмислена като привилегия не просто на децата, а на различните. И за да не бъде пропусната философската дълбочина на подобно съждение, влиза, в игрови порядък, буквалистиката: Мустафа не само се ражда с две различни очи, но дори сънува сън, в който всички хора, с които се разминава, имат различни очи.

Разбира се, и Теменуга Станчева не пропуска да нарисува този отличителен, в нейната синьо-зелена нюансировка, много симпатичен белег. Художничката не просто прочита и превежда на визуален език тази, също и останалите приказки, а равноправно и с видимо удоволствие се включва в интелектуалното усилие, което създава смисъла на книгата. Съавторката използва ярките тонове, за да внуши усещане за лекота и безгрижие, посяга към графично сиво-бяло-черните, за да изрази настроението на примирената със съдбата си опашка от хора, където чичкото, за който вече стана дума, е издържан изцяло в черно, а хлябът, както и косата на Мустафа, греят с отблясъците на слънчево-розово-оранжевото и т.н., и т.н.

Илюстрациите доразвиват наративната логика навсякъде, където посланията изискват надграждане.

Рисунъкът на Теменуга Станчева, изчистен и овладян, умее с преместване на една точка или линия да промени изражението на героя и аз си представям колко се е забавлявала тя да направи сценографията на ателието - един сценограф винаги мисли сценографски! - в което двама художници водят онзи отколешен спор за изкуството. Стилистичното стълкновение между сфумато (?) портрета на една мадона и кубистичната (?) скулптура на съблазнителка с едно око, е очевидно, но пък основно изразно средство и в двата случая е мидената черупка. Дали не стигаме до кича? А може би най-важна е перспективата, която извежда погледа отвътре навън, към необятността на морето и към всички възможни интерпретации... Изкуствоведчески спор, откъдето и да го погледнеш, загатнат от писателката и от художничката в синхронна усмивка, а според Мустафа - абсолютно излишен, защото "когато едно нещо е красиво, то си е такова, независимо каква форма има".

Усмивката започва още в началото на тази книга, за да мине през всички сюжети и да стигне до речитативната пародийност, каквато безспорно изисква разказът за житейските възгледи на жабата Пиар. Не на котарака Мур, а на неговата съвременна литературна сродница, на която се налага да оцелява в условията на демократичен, предполага се, преход, с всички произтичащи от смяната на епохите последствия. Действието се прехвърля/принизява на друго битийно равнище, крайно противоположно на досегашното. Авторката ни смъква, в преносен и буквален смисъл, от празничното към делничното и от високото към ниското, за да навлезем/нагазим в баналното житейско блато. Без емоционални оценки, но с пристрастие към изреждането на обстоятелствени описания, е проследен урбанистичният възход на обществото, изразяващ се в застрашителни/застроителни събития в "големия краен квартал на големия град", както съвсем обективно, също и ефемистично е обрисуван гьoлът. Той, въпреки не особено ласкателния си жилищен статут, се сдобива, съгласно изискванията на новото време, със своята жаба pr, чийто вродени дарби и професионални умения оказват неочаквано влияние, както върху собствената й житейска философия, така и върху миграционните процеси между отделните ями. Една алегория, която е колкото забавна, толкова и притеснителна, защото няма никакво съмнение, че България я живее на живо. И тъй като все още не е измислен по-добър и безкръвен начин за справяне с травматичното от иронията, Елена Владова използва това художествено средство логично и преимуществено. Очевидно го е усъвършенствала в периода между книгите си за Иванка Иванова и за жабата Пиар.

Що се отнася до подобаващата медийна атмосфера около звездата Пиар, пресъздадена толкова елегантно от Теменуга Станчева, че блатото въобще не личи, което си е стратегическа цел на модната професия, настоятелно бих препоръчала на художничката да участва в Националния салон на карикатурата. Ако сте разгледали неотдавнашната изложба на "Шипка" 6 в София, знаете какво имам предвид.

Повечето текстове на Човекът..." се движат между конкретиката и измислицата, но в някои, като "Историята с Дядо Коледа и лилавото магаренце", първият подход е предпочетен. Отказът от приказното досъчиняване, в полза на действителността като неизчерпаем източник на сюжети, е разбираем, особено когато справедливостта побеждава. Преразказът на случката обаче, колкото и да е сръчен, отстъпва пред виталната образност на приказките за Мустафа и за Тихо. В тях се усеща Валери-Петровската свежест на детското световъзприятие и онази оригиналност, която - в днешния всезнаещ свят на Internet и Google, става все по-трудно достижима. Неслучайно приказката за Тихо е послужила за създаване на детското предаване "Тихо" по програма "Море" на РТВЦ Варна. Там въображението се забавлява, разпознавайки над сградата на Кукления театър контурите на ш-то и т-то в облак, образуван по време на представление от възмутените шъткания срещу скърцащите столове и немирниците, седящи върху тях. Така при движението на малките и големи тишини се получава облак с висока концентрация на тишина, от която се появява "човечето с големи ококорени очи, Тихо". Теменуга Станчева му придава тъжно изражение и запечатва устата му с лепенки на кръст. Нещо, което недвусмислено заклеймява цензурата и въобще всякакви посегателства върху правото на собствено мнение и свободата на изразяване.

Ето как, в слово и образ, единомислено, може да бъде заложена образователната и възпитателна функция на една приказка. А че обществото страда от недостиг на подобни ценности, намеква иносказателно/иронично заключителната информация, според която "и най-амбициозните репортери не са напреднали много в разследванията си за Тихо, знае се само, че той винаги се появява на места (досещате се) с висока концентрация на тишина".

Както при "Тихо", така и при "Човекът, който въздишал", Елена Владова вгражда в основната история една друга история, която се оказва реалната първопричина да бъде разказана приказката. Момиченце от вестникарска статия или баба, или някакви други странични персонажи споделят нещо с авторката, което тя, като любител на интересни истории, както признава, препредава впоследствие. Вплетен в началото или в края на основния сюжет, този миниразказ, освен че внушава правдоподобност, дистанцира читателя от прочетеното, насочвайки го към осмисляне на посланията. А те, достъпни всекиму, но според възрастта и интелекта, разкриват различни интерпретативни пластове. Така "Човекът, който въздишал" олицетворява навярно търсещия, духовния човек. Защото, когато си доволен от "еднообразието и изобилието от едно и също нещо" - доматите в страната на доматите (хиперболата да не се бърка, моля, с Дон Домат от "Приключенията на Лукчо"!), ти не познаваш и не се стремиш към нищо друго. Ти си един щастлив потребител в консумативното общество и нямаш никакъв повод да въздишаш. Но, както бързо се разбира, това не е представата за щастие на Човека, поради която и причина той непрекъснато въздиша. Отблъснат дори от любимото момиче, непотребен и неразбран, той решава да поеме по своя път на познанието, в търсене на смисъла. Подобно на Мустафа Смелия, когото "Човекът, който въздишал" следва - в мисленето и действията, респективно и в структурата на книгата. И така Човекът постепенно открива света, и "колкото повече неща виждал, толкова по-рядко въздишал". Неговите съотечественици веднага забелязват промяната при завръщането му. А когато им разказва приключенията си, те разбират, че "на света не съществуват само доматите и че тяхното щастие е било измамно".

Авторката не уточнява дали оттук нататък на героя му се налага да смени името си и обратно - дали целокупната доматена страна не започва да въздиша, може би като един пръв признак на желанието за обща/обществена промяна, нито дали случилото се довежда до някакъв съществен дисбаланс в съотношението между щастието и нещастието във въпросната страна. Читателят има право на собствените си аналогии/алюзии и прочие разсъждения. "Човекът, който чете" и "Човекът, който въздиша". Една среща на интелекуално равнище, която протича във ведра приятелска атмосфера и завършва с консенсусни положителни заключения от рода: "Не въздишай напразно!" и "Много малко тежки въздишки си заслужават наистина въздишането". Последните вероятно са и ценообразуващи, ако се върнем към заглавието на този текст.

 


Елена Владова. Човекът, който въздишал. Приказки. Худ. Теменуга Станчева. Варна: Славена, 2008.

 

 

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2009, № 3 (112)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 8, 04.03.2009 (разширен вариант).