"ОТКЛОНЕНИЯ НАЕСЕН" - ТОПОСИТЕ НА ПАМЕТТА

Виолета Тончева

web

С "Отклонения наесен" Чавдар Ценов прави елегантно-ироничен прочит на начина, по който, преминавайки през живота, осъзнаваме себе си. Книгата отклонява от повърхностната динамика, обичайната прагматика и reality самовлюбеност на съвремието, за да разкаже pro domo sua - за неща лични и важни за вътрешния дом на човека.

И ако с всичко се свиква, както предупреждава авторът, може би най-лесно свикваш с всекидневната инерция. Зад нея хоризонтът не прозира, забравяш го. Случва се някак съвсем естествено. Особено ако никога не си подозирал, че залогът за живота се състои в постоянното му преосмисляне и несвършващите усилия на разсъждението и съмнението.

"Отклонения наесен" носи това познание за промяната, застъпва се за него, без да пропусне да констатира колко малко и колко бавно се променяме ние, а с нас и обществото. Книгата се фокусира най-вече върху механизмите на промяната/отклонението, като създава подчертано кинематографично усещане за героите, които - в леко забавен каданс, са едновременно вътре в кадъра и извън него. Опитът за дистанциране от себе си, в търсене на истината за себе си, създава един своеобразен екзистенциален дневник, който прониква в паметта и се вглежда в най-потайните й кътчета, извън патриархалния страх да се разкриеш докрай и същевременно далеч от скандалното себеразголване.

"Отклонения наесен" притежава завидно качество на мисленето както заради използването на различни гледни точки, така и заради призоваването на иронията като основен свидетел - дали в постмодерен ключ, или заради терзанието на философа, загубил голямото цяло, книгата непрекъснато се усъмнява и от почти всяка страница нашепва подозрения към вече казаното.

Ако потърсим изначалния подтекст за "Отклонения наесен", бихме могли да го открием в афектния сблъсък между сетивното и интелектуалното в една експлозивна пресечна точка, призвана да направи нещата по-видими и по-релефни, да доведе до прозрение. У Чавдар Ценов сблъсъкът по правило връхлита героите в обикновен момент от скучната житейска периодика. Всекидневието с неговите непатетични жестове се оказва повод за вдъхновение в стил neo noir и лаборатория, в която авторът с пристрастие се впуска в своите филигранни изследвания на отклонението.

Най-напред Чавдар Ценов не се подава на натиска на т.нар. story - уникалната основна история, която авторът непременно трябва да съчини, за да зашемети читателя. На подобен деспотизъм Чавдар Ценов противопоставя правото си да прекъсва повествованието с всякакъв род отклонения, били те наративни или художествени. Всъщност, взети сами по себе си, повечето от историите, разказани в новелите, не са необичайни, но затова пък какви отклонения!

От неособено атрактивния сюжет - като кривналия по различен от всекидневния път към работата си администратор Вацев - Чавдар Ценов построява в "Извън маршрута" безподобна гротеска на съвременното бг общество. Отклонявайки героя в буквален и преносен смисъл от неговите/нашите житейски коловози/клишета, той го изтръгва от улегналото/безпаметно живеене и го конфронтира с нови, неподозирани и страховити истини за собственото му битие. Събитията в композиционната рамка на новелата следват местата, където тази всекидневно-титанична битка се случва - поликлиниката с имитация на медицинска грижа, общината с имитация на общественополезна дейност; пазарчето с имитация на пазарна икономика - допотопни кантари, нагли търговци, ориенталска смрад и съвременна агресия. Където и да отидеш, всичко се оказва някаква имитация на това, което всъщност очакваш да бъде.

Жестока, съдбоносна, устойчива и сякаш неизтребима, тази имитативност се е просмукала на всички обществени и лични нива и в новелата "Вуйчо на баща си". Общинският чиновник Иван Владиславов (общински, като най-добър пример за вида), е средностатистически във всички аспекти - често срещан, без особени заложби, средно безотговорен, средно самодоволен, средно аморален, средно арогантен, средно злоупотребяващ/препиващ/преяждащ с власт (играта буквално-преносно непрекъснато забавлява автора). Героят е обрисуван не толкова като наследник на онзи нарицателен Алеко-Константинов герой, колкото като автентичен представител на соцноменклатурата от т.нар. среден ешалон на властта. Адаптивността на тази устойчива порода доморасли властници, които безпрепятствено практикуват управленските модели на соца в демократичното (?) време, какво друго може да ни каже, освен че тоталитаризмът не е непременно идеология, а най-вече манталитет. За България един доста злополучен вариант, особено ако прибавим към него високия праг на обществена търпимост към подобни явления, била тя безхаберна, или пък безскрупулно скрита зад модната политическа коректност.

Разбира се, интерпретациите Чавдар Ценов оставя на читателя, докато самият той се упражнява в емпатия към въпросния чиновник, който смята, че също умее да "вниква" в нещата, така че логично героят стига до душевен катарзис, забележете, с почти летален край.

Перфектно построената фабула с всичките й мрежови взаимовръзки характеризира текстовете в "Отклонения наесен", създава вътрешни препратки между тях, нерядко насочва и към предишни книги, знакови образи или внушения на автора ("Другата врата", "Кучета под индиго").

Да вземем героя Вацев ("Извън маршрута") и осенилото го прозрение за необходимостта Темида да бъде снабдена с електронни везни. След забавното едва ли не буквалистично говорене около електронното правосъдие идват и очакваните пространни разсъждения за идеята, която "ще се плещи от зори до мрак" от единия до другия край на страната и "от три ракии нагоре", но "накрая все пак електронни везни няма да има". Ето го нашият бг капан, озвучен и в "Другата врата" - много говорене, малко действие, още по-малко смисъл, в крайна сметка едно голямо нищонеправене, една екзистенциална гротеска.

Подобна гротеска е възможна, знаем, единствено в само/ироничен режим - в него функционират и въобразените, замесени от реалност и утопия, литературни пространства на "Отклонения наесен". В постмодерен код те пренебрегват емоционалното говорене, за да се насочат към говоренето през езика. Всичко се случва през словесното и играта с него - територията, която най-много вълнува Чавдар Ценов и на която той с размах остойностява фините си усети за езика и хода на менталното, споявайки ги чрез богат литературен инструментариум в единно цяло.

Метафоричната визия, заложена още в заглавието "Отклонения наесен", насища с образи, цветове и нюанси цялата словесна тъкан. Играта с думите преобръща алюзивно идиоми и им придава нов смисъл: "не виждам нищо зад себе си", вместо пред себе си; "речено-печено", което надгражда речено-сторено, по подобие на "брадясял-косясал". Не по-малко любопитен е бързо размножаващият се "мастикариум": "на два-три крака по един мастикариум - и хоп, разбягаха се краката във всички посоки под дрехите му". Импресионистичната метафора за празнотата, в която няма нищо, освен "прозрачен, почти призрачен въздух, а в него като едва различими жилки се мяркаха свежест и разни приятности за дишане", допълва романтичният образ за стремежа да се извисиш над битието и да полетиш в перушинестия облак, заедно с прелестни божи твари като "каполинки, таравели, голици, безмили, изабели, врески и маврини, сребрини...". "Няма такива птици", отричат здравомислещите, но тогава защо "всички искат нещо с птици, с облаци и небесна синева да работят", контрира с екзистенциалния си въпрос ироникът Чавдар Ценов.

"Отклонения наесен" е книга, за която могат да се дадат различни определения - иронична, фантазна, достигаща вибрациите на гротеската, стилово издържана в специфичното Чавдар-Ценово литературно сфумато. Това са все валидни избори за читателя, комуто е отредена задължителната постмодерна доза свобода да избере своята гледна точка. Опитват се да го правят - къде по-добре, къде по-зле, и героите на петте новели, докато дядото на Владко от последната новела "Под знамето" направо въстава срещу нелепия избор на една-единствена позиция, доказано несъстоятелна в полюсния диапазон от боклука до трибагреника. Верен на говоренето през езика, авторът се взира в семантичната подплата на израза "няма две мнения по въпроса", за да изведе нееднозначността на болезнената тема за външната и вътрешна емиграция на българите в годините на прехода.

Склонността да произнасяме лесни морални присъди, като търсим грешките повече у другите, отколкото у себе си, и порочните медийни практики, които под натиска да произвеждат непрекъснато новини, се плъзгат по повърхността на булевардната журналистика, занимават новелите "Колело" и "Майя, индианецът и краят на света". Подведени под общ знаменател, те споделят разбирането си за манипулацията и начините, по които тя обсебва и подчинява съзнанието. Не е задължително тя да идва отвън, може да станеш жертва на собствената си манипулация. Много вероятно е дори това да е най-често срещаният случай, предполага подмолно Чавдар Ценов, докато разказва историята на актрисата Майя и маите (естествено, никаква случайност в съвпаденията), чиито фаталистични прогнози за свършека на света на 21.12.2012 г. закономерно погубват любовта й.

Един великолепен словесен конструкт върху темата за интроспективното живеене вътре в себе си. За топосите на паметта, които изграждат нашата идентичност, както и за коварствата на паметта, които релативизират истината. За избора на роли, който непрекъснато трябва да правим. За трудното влизане в образ и още по-трудното излизане от него. В крайна сметка - за живота, видян като репетиция на представление, което никога няма да се състои. Това не е щастливата репетиционна вселена на Димитър Гочев, а по-скоро стигматизиращо събитие, в което актрисата, докато се вживява в образа на бъдещата си филмова героиня, пропуска да изиграе главната роля в собствената си любовна история.

Писането на писма и лутането в спомена може и да приличат на измамни средства за задържане на времето, но точно от тях се очаква да предизвикат онзи необходим за промяната интелектуален взрив, заради който са написани "Отклонения наесен". Несъмнено това е една книга, която с интимното си светоусещане, neo noir естетиката на преживяването и пластичния си език заявява себе си като висококачествена европейска проза.

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.06.2002, № 6 (31)

Други публикации:
Виолета Тончева. Разказването на света. Варна, 2015.