ICQ С ЛИТЕРАТУРЕН ВКУС ОСВЕТЯВА "ТЪМНАТА СТРАНА НА ЖЕНАТА" ИЛИ КАК АТАНАС СТОЙЧЕВ ПРЕ/ОТКРИ НОВИЯ ЧОВЕШКИ ИНДИВИД ЧИТАТЕЛ/ПИСАТЕЛ

Виолета Тончева

web

Всъщност замисълът на всяка книга е дълбоко егоистичен - авторът нарцистично разголва себе си (незнайно през кого), води епистоларен монолог отново със себе си и всичко това се случва в затвореното пространство на книгата. Тук не броя (и без това незадължителните) препоръчителни уводни думи за автора от някой критик. Още повече, че той (критикът) не е упълномощен да представлява читателя. Още по-малко различните читатели.

Атанас Стойчев се опитва да взриви тази догматична последователност във взаимоотношенията писател-читател, като съкращава времето за възприятие на написаното и революционно включва читателски реакции в книгата. Този архитектурен строеж, оказва се, предлага неочаквано интересни и много различни ракурси към темата. Поканените да си кажат мнението надминават очакванията на автора, а може би и своите собствени. Те не само си казват мнението (къде за героите, къде за самия Атанас Стойчев), но и като същински съавтори дописват сюжета със свои предложения, нелишени от логически аргументи и дори от писателска сръчност. Ето как литературният сюжет изведнъж оживява и тръгва по свои си интерпретаторски пътища. Изкусителната игра (това вече го има в киното) се превръща в лични (и на места доста смели) откровения не просто за взаимоотношенията между двата пола, а по-скоро за разрушителните сили, за тъмната страна (алюзията жена-луна-ин/ян), която съществува (не само в жената) във всеки човек и която може да бъде невероятно опустошителна, унищожителна и всичко, което се сетите в този порядък.

И ето че в книгата започват да се случват странни неща, все по волята на мълчаливия (но само досега) читател, който (веднъж проговорил) агресивно завзема неприкосновената (но само досега) авторова територия. Читателят направо детронира Автора, връщайки му за вредния (кой знае защо узаконен) навик да спуска еднопосочно великите напъни на творческото си его под формата на книга. От Автора с главно А до читателя с малко ч. Какво високомерие! Каква наглост! Край на всичко това! Да. Закономерният резултат от главоломното развитие на нещата по указания революционен път превръща монолога в полилог (вж. книгите на известни медиатори) и... ето ти тебе демократически преход. Досущ като през 1989-та в българската политика. Защо ли? Защото външна намеса променя очертаващото се фабулно развитие, защото под напора на събитията Новелата е принудена да се демократизира и позволява на всякакви читателски сравнения, продължения, натрупвания, препратки, спомени, опасения, предложения и критики да се намесят хаотично в нейното естество. Читателят вече не е пасивен потребител, той е участник, съучастник, свидетел, автор (с близо до главното А). Читателят се изживява като онзи специален партньор, без който книгата (тази книга) е невъзможна.

Ето защо, признавам съучастнически, че в “Тъмната страна на жената” има ситуативност, игрови нюанси, смяна на ролевото поведение Читател/Писател, има забавление и дори демократично упражнение по толерантност към различните гледни точки. В това, надявам се, че и другите ще открият литературната и композиционна иновативност на книгата, написана (както сочи титулната страница) от Атанас Стойчев и CO. КОварното на CO-то (само да подскажа) се състои в преобладаващо дамския екип, който май няма нищо против тъмната си страна... А ироничният начин, по който е поднесен необичайният литературен експеримент, създава допълнително удоволствие. Получава се нещо като ICQ, където (за разлика от повърхностното бърборене в чата) заниманието има литературен вкус. И ако в днешно време говорим, че Гутенберговата книга може да загуби двубоя с интернет, то Атанас Стойчев ни сочи начин как това да не се случи. И сам си вярва, че като пренесе от интернет новия електронен индивид Читател/Писател и го материализира върху страниците на книжното тяло, то откритието е само негова заслуга.

Другото, което също искам да отбележа, е налагащото се от само себе си сравнение с наскоро излязлата у нас последна книга на Паулу Коелю с неговите прословути “11 минути” (на Атанас Стойчев ще му хареса, че го сравнявам с този автор).

И така - авторите/мъжете се опитват да влязат в ума, кожата, чувствеността на жената. Не на жената въобще, а на жената, която притежава много мъже. Не знам каква е била координацията между писателите, но литературните им опити заслужават похвала. Макар че те си остават мъже, дори когато си мислят, че бидейки писатели, надрастват по някакъв начин мъжкото си светоусещане. Това е общото. Различното е, че Коелю обича героинята си, а Стойчев иска да се отърве от своята. При Коелю героинята претърпява (условно казано) положително развитие, а нашата си остава докрая витална носителка на злото. Въпросът е може би в това - кои са двигателните сили на промяната и кого трябва да раздвижат те: дали самата героиня или всички други, които са около нея, без да забравяме читателите...

Книгата на Коелю, казват освен това, била настолно четиво за сетивата въобще, докато книгата на Стойчев определено е четиво за разрушителните сили на сетивата - там, където човешкият дух се разпада. Въздействащо, концентрирано и последователно изведено послание.

Завършвам с известни подозрения - приятел или неприятел на противоположния пол е все пак този автор?

За Коелю съм сигурна, но за другия не съм.

07.11.2003

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2005, № 11 (72)