Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ЛИЛИЕВ И ТРИ ОТ НЕГОВИТЕ УСЛОВНИ ЗНАЦИ

Ваня Тивидошева

web

Когато се разглежда нечие творчество, първото изкушение е да се потърсят свидетелства за начина, по който то е приемано в своето време. Следващото би могло да бъде сравняването на „тогава“ със „сега“ и ако се случи така, че диахронният прочит да съвпадне със синхронния, то поостарялата идея за неувяхването би придобила нeлишено от смисленост приложение. Подобен синхрон на възприемането се случва с Лилиевата поезия и е възможен поради нейната природа – с образи и в ритъм изящно изваяни импресионистични миниатюри, ескизи на усещания и настроения, чиято съвкупност създава общата картина на поетовия микрокосмос, разтворен в съзвучията на космоса.

Мненията на литературните критици, съвременници на Лилиев, за неговата поезия, се свързват чрез ключовите думи чистота, светлина, мелодия. Единодушието за съвършената форма на стиха създава хармония в интерпретаторските гласове: Ив. Радославов – „едни от творците ни дават сокове и скъпоценно вино, други ни дават съдовете, в които то може да бъде наляно. Неговият елемент е формата и красотата“1; Б. Йоцов – „ословесена идея, която звучи като музика на метафизическата красота“2; Вл. Василев – „Изразът на Лилиев постоянно гони чувството. И настига го сякаш не в образа, а в движението, в ритъма. Оттук виртуозността на неговия стих, която на някои места преминава – просто във флирт.“3

Няма съмнение, че императивът на П. Верлен: „Във всичко – музиката само!“, е и вътрешна убеденост на българския поет, споделящ следното: „Писател, който дълбоко чувства образното значение на думите, не е равнодушен и към тяхната звучност. Той гледа неговото поетическо слово да звучи колкото може по-плавно, да се произнася по-леко.“4 Тази пестелива характеристика отбелязва основите на неговата поетика – интуиция, творяща образи – идеи, единени в мелодия – чувство. Ключът към неговото слово е в метафората „Не окото, а ухото е инструмент за оня, който иска да изследва художествената форма на едно стихотворение. Стиховете трябва да се четат така, както музикантът би прочел партитура, не само с очите, а – и с ухото. Напечатаният текст е условен знак.“5 И ако към този текст на Лилиев се съотнесе мнението на Ив. Мешеков: „Чувстваш, че трябва да извършиш някакъв аскетичен подвиг, да пречистиш душата си, и тогава да заговориш за Лилиевата поезия. Тъй като всичко у нея е музика, чистота, светиня“6, се създава нагласата, че интерпретациите върху стихотворенията му са истинско предизвикателство за чувствителността и естетическия усет.

Лилиев разкрива мнението си за малките лирически текстове, основавайки се на идеите на Некрасов, „че най-мъчен род са поетически произведения, в които навярно няма никакво съдържание, никаква мисъл – пейзаж в стихове, картинка, отбелязана с няколко черти. Да се уловят тъкмо тия черти, по които във въображението на читателя да може да изникне и да се дорисува от само себе си дадена картина – е извънредно мъчна работа.“7 Подобен рисунък имат повечето Лилиеви картини, а доколко създаването им е мъчна работа за него, е друг въпрос, тъй като усещането за лекота, което съпътства прочита, като че ли предполага същата при писането, а подобна е и демонстрирана в едно от хумористичните му стихотворения, шеговито играещо с „технологията“ на стихотворчеството: „Тука, Музо, една въпросителна – // и да свършим със вторий куплет; // Тука, Музо, в едно многоточие// да въздъхнем и спрем наконец!“ Лилиев наистина е на „ти“ с покровителката на изкуството си, защото успява да превърне в мелодична хармония от образи и ритъм всяко свое съзерцание и усещане. Девствената чистота на поезията често е разглеждана като огледало на непорочната душа на поета – съответствие, което не е преднамерено, а е основателно при подобен тип творчество, споделящо впечатления и чувства с тих, шепнещ, молитвен глас, съзвучен на вселената, в която се разтваря. В стиховете на Лилиев тоновете са минорни, нюансите – меки, формите – ефирни. Затова и предпочитаните образи, оглеждащи в себе си настроения, са утрото (светлина, дух, начало, прераждане), дъждът (пречистване, обновление), сезоните на прехода, в които липсва крайността на наситения цвят – пролетта и есента. Според Иван Мешеков основните образи – символи, откровения, родени от „зрителни, слухови, усетени впечатления, възприятия, емоционално-религиозни преживявания“, са „светлина и мрак, а синтез на антитезата е образът символ вълна8, който отключва цялата символика и стил на Лилиевата поезия.

Едно от емблематичните стихотворения за сиянието на светлината е „Светло утро, ти прокуди“, поставено като първо в „Птици в нощта“ (1919). Вл. Василев го определя като „единственото сензитивно усещане в цялата Лилиева поезия“, в което обектът и субектът са единени в магическия свят на съответствията, защото „поетът е във всеки атом на това утро, а росата му – в играта на пеперудите“9. Критикът не разчита текста като пейзаж, а като „дух, разлян в лъчите на радостта и светлината“. Картината е като спомен, действията са не случващи се в текстовото настояще, а представени в някакъв минал момент (прокуди, събуди, затрептяха), който е променил света сега. Пара и мъгла, образи от символния ред на мъртвата вода, са се стопили в безбрежната шир (алюзия за безграничността на всемира), която е озарена от ярката светлина, всеобемаща пространството, превърнато в „цяла мрежа светила“. Пеперудите (един от знаците на пролетта) са образи, свързващи земното с небесното. Сребърното сияние на тяхната ефирност („тънки сребърни крила“) буди асоциации с чистата лъчистост на трансценденталното пространство, възприета като докосване: „звънна в моите стъкла“. Светлината променя образния и звуковия облик на света. Всичко се слива в лекия ритъм, прозирен и нежен като рефрена, който пее за утрото на пречистения дух и трепти в пространството на несвършващото настояще – вечност в съзвучие с мелодията на битието. Новото раждане – на новия ден, на новия дух, е видяно като вълна, която поглъща тъмнината и установява движеща се, жива игра на сияния.

Подобно заиграване, в което се стопяват границите на човешкото и божественото, защото човешкото е само проекция на божественото в света на огледалните съответствия, може да бъде открито и в другото стихотворение – вълна, ритмично пеещо: „Тихият пролетен дъжд“. Последователният прочит би могъл да свърже двата текста в някаква сюжетност. Така пеперудите се метаморфизират в тихи дъждовни капки, които точно както в картината на утрото звънят като надежди за ново начало, родени от пречистващата жива вода, шепнеща приказни слова. В света на чудесата границите не съществуват. Тук е идеалното пространство на красивото и доброто, в което съществува надеждата, че космосът може с лекота да бъде пренареждан винаги, когато редът е нарушаван от силите на враждебността. Изненадата е, че този микрокосмос, който ритмично се оглася от звука на пролетния дъжд, е белязан от знаците на хаоса, раждащ се като множественост от дисхармонии: сълзи, възторг и уплаха, събрани в едно – отново дъждът. Тази двойственост на една от първичните стихии – водата, животосъздаващо и животорушащо начало, осъществява ново образно превъплъщение – огън, който, непоявил се, угасва: „колко искрици изтляха“. Онтологичните стихии преливат една в друга, без да нарушат каквато и да е мяра, без да се преобразят в крайните си рушителни противоположности, сякаш е по-естествено от една тиха крайност на едно начало да се мине в същата, стаена на друго, отколкото да се поляризира двойствената същност на едно-единствено. Светът е представен в неговите преобразявания, които променят усещанията на лирическия субект, или обратното, усещанията определят промените в света. Посоката на движението не е същината. Същностно е самото случване, което може да бъде отбелязано с обобщението на Ив. Мешеков: „Фактът от действителността е не откъснат от общия поток на битието, а в магическа връзка с тоя поток.“10 Подобни магически връзки съществуват не само в едно стихотворение, а между различните лирически творби, които може би преднамерено не са оразличавани една от друга с конкретно именуване – заглавие, за да бъдат поставени в нов порядък на единство, което пее за цялото – „природа, творение, творец“.

Другата птица в нощта – сънувано усещане или усещане сън – „Кръгозори“, синтезира образите на светлината и вълната в ритъма на тъмнината, която връща към първоначалната мъгливост, преди да бъде разсеяна от лъчите на изумрудената пеперудена светлина и измита от тихия пролетен дъжд. Колебанията между възторга и уплахата вече не съществуват, движението е застинало в тягостната пространствена стесненост на надвесените кръгозори. Тъмнината, алюзия за безнадеждност, самозаблуда, дезориентация, е подсилена с допълнителна характеристика – плътност. Небесното пространство е незримо, божествената същност – невидима през тези „сплътени тъми“, които са непреодолима граница между двата свята – земя и небе, човек и Бог. Затова множеството от хора е единено в своята болезнена самота и нещастна съдба – безутешно, без цел и посока движение (бродим сами). Лирическият Аз в първите две стихотворения, духовно просветлен и спокоен в своята самотност, защото, усещайки себе си като част от хармонията на цялото, не изпитва самота, в третото се слива в събирателното „ние“, в което осъзнава своята и общата безпомощност. Молитвата – духовна утеха на търсен диалог с Духа, е сменена с обезличаващата и признаваща безсилието на човека жалба. Дори оплакването е без звук („глухи жалби“) и единственото движение (като се има предвид и първата публикация на текста, в която има и трета строфа, разкриваща статична обезлюдена и умъртвена природа, знак за безперспективността на виждащите себе си в нея: „А пред нас обезлесени // равнини и хълми“), е монотонно отекващият звук: „Ръми, // есен е.“ Сякаш ромонът на плачещото небе се е слял с жалбите и сълзите на живеещите под него страдащи, лишени от възможността да виждат утешителната божествена светлина, а сезонът – знак за предстояща смърт в кръговрата раждане-умиране, подсилва тъгата, отдалечавайки надеждите за светло утро или тих пролетен дъжд. Така с особената си образна и ритмична организация трите стихотворения, четени в последователност, изразяват и предизвикват преливащи едно в друго чувства: надежда – тревога – тъга, усещания на „спиритуализиран живот“ на смирената личност, която намира утеха единствено в прозрението, че човек може да открие спасение в пречистването на собствения си дух по „образ и подобие“ божие, във и чрез вярата в Бог, който е Дух, Вечност, Слово, Любов.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Радославов, Ив. Николай Лилиев. – Хиперион, 1925, № 4. [обратно]

 2. Йоцов, Б. Стихът на Лилиев. – Златорог, 1926, № 3. [обратно]

 3. Василев, Вл. – Златорог, 1922, № 5. [обратно]

 4. Лилиев, Н. Бележки върху сценичното слово. Съчинения. Т. 3. С., 1964. [обратно]

 5. Пак там. [обратно]

 6. Мешеков, Ив. Николай Лилиев – романтик, символист. С., 1937. [обратно]

 7. Лилиев, Н. Бележки върху сценичното слово. В: Съчинения. Т. 3. С., 1964. [обратно]

 8. Мешеков, Ив. Пак там. [обратно]

 9. Василев, Вл. – Златорог, 1922, № 5. [обратно]

 10. Мешеков, Ив. Пак там. [обратно]

 

 

© Ваня Тивидошева, 2001
© сп. Български език и литература, 2001
© Издателство LiterNet, 29. 04. 2002

=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2001, бр. 2-3.