Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОБЛЕМЪТ СОЛЖЕНИЦИН - НА 80 ГОДИНИ

Весела Радинова

web

Част I

Под такова заглавие се появява статията на Михаил Новиков в “Коммерсант-Daily” на 11 декември 1998 г. В този ден Александър Солженицин празнува 80-годишния си юбилей. Не ще и дума, събитието се превръща в основна тема за московските и провинциалните медии. «Цяла Русия свежда глава пред величието на един от гениите на руската литература» - възторгва се авторът на публикация в електронно издание. Семейство Путини посещават писателя във вилата му и това става повод за многобройни коментари. Любима тема за журналистите си остава приликата между Толстой и Солженицин. Без съмнение, публиката отдавна е поставила лавровия венец върху главата на Александър Исаевич.

Българските читатели като че ли поизгубиха интерес към литературния живот в Русия. Солженицин е известен преди всичко с антисъветските си творби, които за днешния човек съвсем не са актуални, а следователно – и без значение. Толкова повече да се пише за юбилей, при това отпреди повече от три години, изглежда като безсмислена загуба на време. И все пак – за какъв проблем става въпрос?

Кой е Солженицин? Сложно културно явление, мислител и борец, постигнал истината, вярата и свободата, руският човек на ХХ век, немецът на руската литература, покръстен полуевреин, тираничен съпруг и баща, психически обременен от самоубийството на баща си... Бивалици и небивалици – всичко може да се прочете за него.

В енциклопедията «Нобелови лауреати», издадена от The H. W. Wilson Company, биографията му е представена по следния начин:

"Руският прозаик, драматург и поет Александър Исаевич Солженицин е роден в Кисловодск, Северен Кавказ, на 11 декември 1918 г. Макар родителите му да били от селски произход, те получили добро за времето си образование. Баща му Исай Солженицин напуснал Московския университет и отишъл като доброволец на фронта през Първата световна война, получил три ордена за храброст. Загинал по време на лов половин година преди раждането на сина си. За да издържа себе си и Александър, майката на Солженицин Таисия Захаровна (с бащина фамилия Щербак) започнала работа като машинописка, а след като момчето навършило шест години, се преместили в Ростов на Дон. Детските години на Солженицин съвпаднали с времето на установяване и укрепване на съветската власт след кървавата гражданска война, започнала в годината на раждането му.

През 1938 г. Солженицин постъпва в Ростовския университет, където, независимо от интереса си към литературата, се занимава с физика и математика, за да си осигури постоянно препитание в бъдеще. През 1940 г. се жени за Наталия Решетовска, а през 1941 г. след дипломирането си като математик, завършва задочно Института по философия, литература и история в Москва.

След завършването си Солженицин работи в Ростов като учител по математика. След началото на войната с фашистка Германия, той е мобилизиран и служи в артилерията. През февруари 1945 г. внезапно е арестуван, разжалван от капитанския чин и откаран в Москва, в следствения затвор на Лубянка. За антисъветска агитация и пропаганда е осъден от тричленен трибунал на 8 години затвор с последващо заточение в Сибир – в ръцете на НКВД попадат писмата му с нападки към Сталин, както и чернови на разказите му.

Една година Солженицин прекарва в московски затвор, а след това е преместен в Марфино – специализиран затвор край Москва, където математици, физици и учени от други специалности водят секретни научни изследвания. Много по-късно Солженицин ще каже, че дипломата по математика на практика е спасила живота му, тъй като условията в Марфинския затвор били несравнимо по-добри, отколкото в другите съветски затвори и лагери.

От специализирания затвор в Марфино Солженицин е преместен в Казахстан, в лагер за политически затворници, където му е поставена диагноза рак на стомаха и е считан за обречен. Но след освобождаването му на 5 март 1953 г. (денят на смъртта на Сталин), Солженицин преминава успешна лъчева терапия в Ташкентската болница и оздравява. До 1956 г. живее в заточение в различни райони на Сибир, преподава в училищата, а през юни 1957 г., след реабилитацията, се заселва в Рязан, където също работи като учител по математика в училище. Жена му, която по време на заточението е получила развод, напуска новото си семейство и се връща при Солженицин.

През 1956 г. съветският лидер Н. С. Хрусчов започва кампания за десталинзация, борба с “култа към личността” на Сталин, който по най-скромни сметки, от началото на 30-те години е унищожил и репресирал повече от 10 мил. съветски граждани. Хрусчов лично санкционира публикуването на повестта на Солженицин “Един ден на Иван Денисович”, излязла през 1962 г. в сп.”Новый мир”. Написана в реалистичен стил, на жив и достъпен език, първата книга на писателя разказва за един лагерен ден на главния герой, затворника Иван Денисович Шухов, от чието име се води повествованието. Повестта е посрещната с възторг от критиката, сравняваща “Един ден...” със “Записките от мъртвия дом” на Достоевски.

След година Солженицин публикува в ”Новый мир” няколко разказа, сред които “Случаят на станция Кречетовка”, “Матрьониният двор” и “В полза на работата”. Писателят даже е номиниран за Ленинска награда по литература за 1964 г., но не я получава, а след свалянето от власт на Хрусчов престават да го печатат. Последното му публикувана произведение е разказът “Захар Калита” (1966 г.).

След като през 1967 г. изпраща отворено писмо до Съюза на писателите, в което призовава да се сложи край на цензурата и разказва за това, как КГБ е конфискувал ръкописите му, писателят е подложен на преследване и вестникарски тормоз, произведенията му са забранени. Въпреки това романите “В първия кръг” (1968 г.) и “Раково отделение” (1968-1969 г.) попадат на Запад и излизат там без съгласието на автора, което само задълбочава и без това тежкото положение на Солженицин в родината му. Писателят отказва да носи отговорност за публикуването на произведенията в чужбина и заявява, че властите са спомогнали за изнесянето им от страната, за да станат повод за арестуването му.

“В първия кръг” (в заглавието има алюзия за първия кръг на Дантевия ад) е роман предимно сатиричен, действието му се развива в специализирания институт-затвор Маврино, аналог на този, в който в края на 40-те години бил държан Солженицин. Много от западните критици високо оценяват романа заради широката панорама и дълбокия, непревзет анализ на сталинската действителност.

Вторият роман на писателя, «Раково отделение», също носи автобиографичен характер: героят на романа Русанов, както и авторът навремето, се лекува от рак в провинциална средноазиатска болница. Макар в «Раково отделение» да има и политически акценти, главната тема на романа е борбата на човека със смъртта: писателят прокарва мисълта, че жертвите на смъртоносната болест по парадоксален начин получават свободата, от която са лишени здравите хора.

През 1970 г. Солженицин е удостоен с Нобелова награда за литература «за нравствената си сила, почерпена от традициите на великата руска литература». След като научава за присъдената му награда, писателят веднага заявява, че има намерение да я получи «лично, в посочения ден». Но, както и 12 години преди това, когато с Нобелова награда е удостоен друг руски писател – Борис Пастернак, съветското правителство намира решението на Нобеловия комитет за «политически враждебно» и Солженицин, страхувайки се, че след пътуването няма да може да се върне в родината, с благодарност приема високата награда, но не присъства на церемонията по награждаването. В речта си членът на Шведската академия Карл Рагнар Гиров отбелязва, че произведенията на Солженицин свидетелстват за «несъкрушимото достойнство на човека». Намеквайки за преследванията на писателя в родината му, Гиров казва: «Където и да било, по каквато и причина да бъде заплашено човешкото достойнство, творчеството на Солженицин е не само обвинение към потисниците на свободата, но и предупреждение: с подобни действия те нанасят вреди преди всичко на самите себе си». В Нобеловата лекция, публикувана през 1972 г., се съдържа любимата мисъл на писателя за това, че худажникът е последният пазител на истината. Нобеловата лекция на Солженицин завършва с думите: «Една дума истина целия свят ще надвие».

Година след получаване на Нобеловата награда, Солженицин разрешава публикуването на произведенията си зад граница и през 1972 г. в лондонско издателство излиза на английски език «Август, четиринайста» - първата книга от многотомна епопея за руската революция, често сравнявана с «Война и мир» на Л. Н. Толстой. В «Август, четиринайста», според американската изследователка Патриша Блейк, «блестящо е показано въздействието на войната върху живота на отделния човек, на цялата нация като цяло».

През 1973 г. след разпит на машинописката КГБ конфискува ръкописа на главното произведение на Солженицин «Архипелагът ГУЛАГ, 1918-1956: Опит за художествено изследване». Като работи по памет и по записките си, водени в лагерите и в заточение, Солженицин си поставя за цел да пресъздаде официално несъществуващата съветска история, да почете паметта на милионите съветски затворници, «размазани в лагерния прах». Под «Архипелагът ГУЛАГ» се разбират затворите, трудово-поправителните лагери, селищата за заточеници, разхвърлени по цялата територия на СССР. В книгата си писателят използва спомените, устни и писмени свидетелства на над 200 затворници, с които се е срещал в местата за лишените от свобода.

Скоро след конфискуване на ръкописа Солженицин се свързва с парижкия си издател и се разпорежда да се даде за печат изнесения там екземпляр на «Архипелага», който излиза през 1973 г., а на 12 февруари 1974 г. писателят е арестуван, обвинен в държавна измяна, лишен от съветско гражданство и депортиран в Западна Германия. Втората му съпруга Наталия Светлова, за която се жени през 1973 г. след развода с първата си жена, и тримата им синове получават разрешение да се присъединят към него по-късно. След две години в Цюрих семейство Солженицини заминава за САЩ и се заселва в щата Върмънт, където писателят завършва третия том на «Архипелага ГУЛАГ» (издание на руски – 1976 г., на английски – 1978 г.) и продължава работата си над цикъла исторически романи за руската революция, започнат с «Август, четиринайста» и наречен «Червеното колело» - по думите на Солженицин, «трагична история за това, как самите руснаци ... са унищожили и миналото, и бъдещето си». През 1972 г. писателят отбелязва, че целият цикъл «може да отнеме 20 години и, възможно е, да не го доживея».

От времето на преселването му на Запад около името му се води бурна полемика, а репутацията му се колебае в зависимост от изказванията му. Във връзка с обръщението му към студентите от Харвардския университет по случай присъдената му почетна степен през 1978 г., поради това, че осъжда материализма на капиталистическия Запад така остро, както и репресиите в социалистическия Изток, противниците на Солженицин го наричат «утопичен реакционер». Произведенията му също предизвикват съвсем не еднозначни оценки. През 1972 г. американския критик Джоузеф Ъпщайн отбелязва, че за Солженицин «нравственият конфликт е основа за всяко действие». Като рецензира през 1972 г. «Август, четиринайста», югославският писател-политолог Милован Джилас пише, че «Солженицин запълва вакуума, който се образува в руската култура и съзнание. Той върна на Русия душата й – тази същата, която откриха за света Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов и Горки». Според американския изследовател Джоузеф Франк, «основна тема на Солженицин е прославата на нравствеността, единствената възможност да оцелееш в кошмарния свят, където само нравствеността гарантира човешкото достойнство и където идеята за хуманизма добива свръхценен характер»."

Енциклопедията «Нобелови лауреати» е издадена през 1987 г.

В интервю за «Ехото на Москва» на 26 юни 2001 г. френският литературовед и политолог Жорж Нива отбелязва: При нас, на Запад, Солженицин има много поклоници. Вие помните, че, най-общо казано, той преобърна не само съветската власт, но той преобърна и нас... Филип Солер каза, че той е Данте на новото време. Но сега, как да ви кажа, той е само един от гласовете в полето на политиката».

Последната забележка е предизвикана от изказванията и последната книга на Солженицин, излязла в Москва през миналата година. На скандалното в тях е посветена следващата част на тази публикация.

 

Част II

Помните ли Л. И. Брежнев? Той почина на 10 ноември 1982 г., но това вече няма значение. В биографиите му, публикувани през последното десетилетие, пише, че нямал афинитет към политиката на “силната ръка”. Зависи с кого го сравняват. Така или иначе, в самото начало на 80-те години съветската пропаганда яростно и безкрайно нескопосано клеймеше дисидентите Сахаров и Солженицин. В същото време, никой не си правеше труда да се крие като чете забранените книги.

В ония години ми попадна “Един ден на Иван Денисович”. Поразителната простота на описанието създаваше у тогавашния читател усещането за липса на всякаква извънредност на събития и характери. Точно това внушение за обичайност, ежедневност на случващото се в повестта не оставяше у читателя никакво съмнение в честността на автора. «Една дума истина целия свят ще надвие». Каквото и да се говори за Солженицин, не съм срещала досега обвинения в преднамерена лъжа. Вярно, фанатичната му преданост към кредото «Да се живее според правдата» понякога го отдалечава от обективната истина, но кой може да твърди със сигурност къде е тази единствена обективна истина? Може би, скрити зад собствения си релативизъм, често не смеем да поемем отговорността да изречем истината – такава, каквато я виждаме ние. Един Господ знае дали пък тя не е онази, абсолютната...

А. И. Солженицин е убеден, че знае истината. Той е обсебен от съзнанието, че неговата мисия на този свят е: да разпространи тази истина, да накара хората не само да я чуят, но и да заживеят според нея. Както живее той самият. Затова се появиха подмятанията, че вече не му е достатъчно да бъде писател, решил е да става жрец. Като Л. Н. Толстой навремето.

Както и да е, следващите произведения на Александър Исаевич са доста обемисти. Това дава повод на Максим Соколов да го определи като немеца на руската литература. В една статия за в.”Известия” той разказва следния анекдот. По въпроса за слоновете руснакът написал програмната статия “Русия – родината на слоновете”, американецът – брошурата “Всичко, което трябва да знаете за слоновете”, а немецът – четиритомното “Въведение в основите на слонознанието”. Не е възможно просто да се разкаже за ГУЛАГ. Солженицин се опитва да покаже, че “архипелагът” не изниква от нищото, той се появява след “радостите на безогледния прогресизъм”.

И “Червеното колело” е опит да се разбере къде е сбъркала Русия. Безуспешен, но забележителен опит. Повествованието се оказва многотомно, мудно, и тежко. Може би това е причината то да не бъде прието от руското общество. Едва ли е случайно, че точно в него радетелите за чистота на руския род откриват основания да обвинят автора в скрит семитизъм, т.е. във вероотстъпничество. Защото на руския национализъм, както посочва изследователят на христианската и еврейската теология С. Лезов, са иманентно присъщи православието и антисемитизмът.

Изкушавам се, като илюстрация, да цитирам част от съдържанието на една лична страница в Интернет:

«Повъртях за опашката моето дяволче, което ми служи за компютър, и го питам:

- Хей, кой е този Солженицин?

И моментално получавам точна справка. В най-сериозното западногерманско списание “Дер Шпигел”, № 28 за 1971 г., на страница 99 пише дословно: “Бащата на Солженицин бил артилерийски офицер при Таненберг – в “Август ‘14” е показан под името “Исаак Лаженицин”, еврейски интелигент, който преминава към православието...” И така, в немското издание на “Август ‘14” самият Солженицин твърде ясно казва, че той е покръстен полуевреин. Издателят на “Дер Шпигел” Аугщайн е евреин, така че грешчици по този въпрос не би допуснал. Само че, напълно е възможно в другите издания на “Август”, като например в руското, това щекотливо място да е пропуснато.

Но бъдете сигурни, че евреите в целия свят вече знаят кой е Солженицин. Това само руснаците не го знаят.»

Солженицин се чувствал повече евреин, отколкото руснак, защото, според московските клюки, първата му жена е полуеврейка, а втората – пълна еврейка. Значи, и той е от крипто-евреите, т.е. от скритите евреи, които непрекъснато кроят планове как да съсипят Русия. Така мисли неизвестният за мен автор. Той си знае защо.

По-нататък пак ще се върнем към еврейския въпрос.

През декември миналата година руските медии информират за писмо на Солженицин до членовете на московското областно движение “Руска община”. Нобеловият лауреат говори за историческото поражение, което е претърпял руският народ през ХХ в. “Ние разрушихме не само комунистическата система, но доразрушаваме и остатъка от жизнения си фундамент”. Солженицин е възмутен от привилегиите по национален признак и дискриминацията, на която са подложени руските области. Писателят призовава да се въведе статут на чужденци за хората, произхождащи от бившите съветски републики, с произтичащите от това ограничения в гражданските и икономическите им права. “Особено това се отнася за чеченците, - подчертава Солженицин, - за които грабителските набези и залавянето на заложници, роби и животински стада е нещо като форма на производство при ниското ниво на собственото им стопанство”.

През м. април 2001 г. Солженицин се среща с тесен кръг журналисти, пред които споделя убеждението си за необходимостта от съществуване на смъртната присъда. Присъстващите цитират думите му, казани по повод чеченските събития: “Когато тези терористи бъдат заловени, те се присмиват над нашия съд. Защото знаят: смъртно наказание няма да има, ние не можем да се провиним пред Страсбург. Отначало ще има доживотен затвор, после някакво намаление, някаква амнистия или бягство...”, “Има времена, в които смъртното наказание е необходимо за спасението на обществото, на държавата. А в Русия сега въпросът стои именно по този начин”.

Солженицин пак е проблем. Този път – за западноевропейските си поклонници. Един от жалоните на морала и хуманизма си позволява да обяви едва ли не цял народ за терористи и да поиска за тях смъртно наказание! Това звучи скандално не само през май 2001 г., това изглежда непостижимо и сега – след 11 септември. Жорж Нива нарича изказването “последно издихание на дисидентството", защото това означава, че “реалната политика” побеждава духа на моралния протест и дисидентството. Аз прекрасно разбирам причините за това изказване на Александър Исаевич, ако разсъждавам като политолог. Но аз малко се натъжавам от това, че именно той премина на позициите на политолога или политическия деец. Защото на мен винаги ми се е струвало, че той остава в резерва, че той за Русия е пророческият глас, който тя има в резерв. А сега, уви, това е невъзможно, защото и така са достатъчно гласовете за смъртно наказание, за по-голяма жестокост... очаквах това от други, ако искате, но не и от Александър Исаевич.”

Последният пророк. Прав ли е Жорж Нива като твърди, че литературата никъде вече няма това значение, че обществото повече няма нужда от писатели-пророци? Телевизионните звезди – на тях ли се падна да бият камбаните оттук нататък? Намира се кой злорадо да напомни за провала на Солженицин да води собствена рубрика в ОРТ. Не разбирал спецификата на телевизионния език, затова проповедите му останали нечути. Все едно, въпреки преклонната си възраст Солженицин продължава борбата. Използва публичните си изяви да изрази отношението си към ставащото в Русия и думите му неминуемо отекват не само в родината му. Не се притеснява, че някой ще извлече конюнктурни политически дивиденти – често изглежда, че всъщност цели точно това. На прием във Френското посолство призовава едва ли не към въвеждане на икономически санкции спрямо Украйна, защото украинците “потъпкват руската култура и език, устройват на територията си едни след други маневри на НАТО”.

Жорж Нива обявява, че с традициите на руската класическа литература е свършено. През ХIХ в. тя е “опит за жалост, състрадание... Но времената са други, литературата в много отношения става игра”. Затова Солженицин се обръща към историята, казва Нива.

През август миналата година излиза първата книга на Солженицин, за която Наталия Светлова обявява, че трябва да се разглежда не като произведение на художествената литература, а като научна работа на историк. “Двеста години заедно (1795-1995): Част Първа”. Както станало дума на презентацията, тази книга е нещо като анонс на мащабния замисъл за “Изследване на най-новата руска история”.

В Русия, където “евреин” и “предател” са синоними, да опишеш обективно събитията, белязали развитието на руско-еврейското противопоставяне, е непосилна задача. Солженицин се опитва не само да я реши, той си поставя за цел да я реши така, че решението да се хареса и на двете страни. “Аз призовавам и двете страни - се казва в предговора, - и руската, и еврейската, към търпеливо взаимно разбиране и признаване на своята част от греха, - а толкова е лесно да се отвърнеш от него: ама това не сме ние... Смея да се надявам, че книгата няма да бъде посрещната с гняв от крайните и непримиримите, а, обратно, ще послужи на взаимното съгласие. Аз се надявам да намеря доброжелателни събеседници и при евреите, и при руснаците”.

Солженицин се надява да постигне това като последователно избягва емоционалния план на проблема. Затова държи трудът му да бъде оценяван като научен. Нещо повече, за първи път той се опитва да изостави главния критерий, отделящ доброто от злото – съответствието на Божиите мерки. Писателят се стреми да опише само случилото се, събитията – исторически, политически, битови и културни - в пределите на нашето земно съществуване. “А небесното да оставим на Бога”.

В първите месеци след публикуването на “Двеста години заедно” в рускоезичната преса излизат 63 рецензии. Една от тях е отпечатана в първия брой сп. ”Дружба народов” за тази година под заглавие, което буквално звучи като “Закаленият клин” (от тази буквалност на превода се губи огромна част от смисловата натовареност, скрита в непреводимата многозначност на двете думи). В нея Александър Мелихов се опитва да обясни защо, според него, мисията на Солженицин е невъзможна. Слабостта на изследването критикът вижда в избора на фактите, послужили на Солженицин да обоснове тезата си – непропорционално много са цитираните инспекционни донесения за немарливостта и мошеничеството на еврейските колонисти и несъпоставимо по-малко се говори за мошеничествата, немарливостта и “малките организационни способности” на руската администрация. Вероятно оттук черпи вдъхновението си и публиката, благодарна на Солженицин, загдето е “доказал”, че руският народ не е по-глупав от еврейския – антисемитизмът в Русия се крепял единствено на внушеното чувство за малоценност на руснаците.

А. Мелихов е убеден, че и да не бяха тези изкривявания в отразяване на миналото, “Двеста години заедно” пак нямаше да спомогне за всеобщото примирение, защото чувството за единение и в двата народа – еврейския и руския, се крепи на митовете, предавани от поколение на поколение. Те нямат нужда от истината. «“Двеста години заедно” ни убеждава, че и след още двеста години “заедно”, все едно, няма да се превърнем в “едно”».

И преди критиците на Солженицин са отбелязвали ред фактологични неточности в трудовете му. Но “Архипелагът ГУЛАГ” е художествено обобщение въпреки привидно документалния си характер. Несъответствията с реалните събития са лесно извиними.

В “Двеста години заедно” Солженицин се опитва да подходи обективистки, да игнорира всички крайни възгледи, да даде тон за една спокойна дискусия по премълчавания с десетилетия еврейски въпрос в Русия. Този път концепцията му е подложена на остракизъм от страна на евреите. Те намират основания за това в неопределената дискурсивна ориентация на произведението – ориентация, “заклещена между жажданата научна обективност и своеволната авторска субективност” (Денис Йофе). Йоханан Петровски-Щерн пише в сп. “Неприкосновен запас” (№ 4 (18) за 2001 г.): “Целият полско-украинско-руско-еврейски възел авторът на “Двеста години заедно” не разплита, а разсича – леко, със замах, с един завиден удар...”, “Съдбата на тази книга ще бъде дълга и щастлива. В еврейската (и, предполагам, в руската) историография тя с право ще заеме мястото на шедьовър на руската антисемитика.”, “Преди всичко полза от книгата ще извлече не историкът, а публицистът... книгата на Солженицин ще стане настолна, доколкото в една или друга форма в нея са възсъздадени и осветени с името на знаменития литературен класик, правозащитник и мъченик за вярата главните антиеврейски инвективи на руската реакционна публицистика.”

Доброжелателните рецензенти упрекват Солженицин, че въобще е подхванал този разговор. Според тях, човъркането на раните няма да доведе до нищо добро. Грешен момент в геополитически план ли е избрал нобеловият лауреат? Етносите, тероризмът, държавата – за голяма част от хората това е кълбо от неразрешими противоречия. Без съмнение, обаче, разрешението е съвсем невъзможно, ако няма обсъждане. Това е главното послание на «Двеста години заедно».

Засега извън дискусиите остават няколко странични за произведението на Солженицин въпроса, а те имат фундаментално значение и, сигурна съм, точно те ще се превърнат в център на координатната система, чрез която ще се измерва важността на тази книга.

Възможно ли е да се намери правдата като се заобикаля истината? Дали за Солженицин «правда» е синоним на «истина» или му е по-близък смисълът, произлизащ от общия корен на думата с «правилно»? Не значи ли това, че «камертонът, по който простосмъртните сверяват нравственото си прозрение» дава фалшив тон?

И друго – Солженицин мечтае и двете страни – руснаци и евреи, да признаят собствените си грехове и да си простят взаимно. В повечето етнически конфликти по света несъмнено има по-силна и по-слаба страна. Някак си не е прието да се обсъждат греховете на силния. Може би, това е правилната гледна точка в момента. Дали ще е продуктивна и в бъдеще?

Не ще и дума, макар предизвикала скандал, последната творба на Солженицин е своеобразен подвиг. Вече превалил хребета на осемдесетата си годишнина, писателят не се бои да заяви позиция по проблеми, които днес изглеждат нерешими. Дори да дава грешни отговори на конкретните въпроси, той ни провокира да се замислим за пътя, който ще изберем, за да се измъкнем от лабиринта на съвремието, за посоката, в която сме тръгнали, за смисъла на пътуването...

 

© Весела Радинова, 2002
© Издателство LiterNet, 16. 04. 2002
=============================
Първо издание, електронно.