Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕМАТА “ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА” КАТО ВЪЗРОЖДЕНСКА СРЕЩА НА ЦИВИЛИЗАТОРСКИТЕ ДРУГОСТИ

Велина Парахулева

web

Семантичният заряд на възрожденската литература често се изследва чрез узаконени вече патетични клишета, които осмислят връзката родно-чуждо преимуществено чрез национални и социални откроявания. Структурата на “Изворът на Белоногата” предразполага към откриването на нови тематични аспекти, подготвени от текстосътворяванията на Паисий и Софроний, които интерпретират не буквалните изяви на конфликта, а духовните модуси на изживяването му. В тази връзка поемата на Петко Славейков доизгражда концептуална линия, зададена от “История славянобългарска” и “Житие и страдания грешнаго Софрония”, въпреки очевидно неизявени проблематични сходства. Общото се състои в изследването на българската среща с другия, не винаги съвършено чужд свят, който художествено е маркиран не като враг, а като другост, спрямо която се ситуират дистанцирания. Открояването на подобен дискурс обезсмисля патетичната интерпретация на патриотичните полагания и ориентира към изследване на ценностни проекции на родния свят.

Прави впечатление, че възрожденската литература при текстосътворяването се ориентира по-скоро към митологично детерминирани конституенти, отколкото към исторически, а дори и документални форманти. По този начин характеристиките утилитарност и прототипност като безусловно функциониращи художествени маркери би трябвало да бъдат преосмислени. Безспорно фикционалността на посланието е сериозно подценена, но самото структуриране на текста подсказва наличието на алгоритъм, който издава авторовия опит за бягство от буквалността. Паисиевата история не може да отговори перфектно на въпроса кога се случва събитието. Отговорите се състояват чрез задаването на информация за мястото и деятеля на случването. Софроний прави посегателство върху каноничната агиография и предлага повествователна концепция за неудачността на човека, който е изключение от социалната норма. Баладичното конотиране на поемата “Изворът на Белоногата”, както и паратекстуалното пояснение “..., за нея живее в народа следующето предание:” акцентират върху легендарното, онтологичното ситуиране на текста, което е своеобразно предупреждение за риска от недоразбиране, ако се буквализира българският свят и се сведе само до своя прототип. В Славейковия текст събитието е не само “разказано”, но и аксиологически маркирано и така се внушава цивилизаторската уникалност на родния свят. Поетическата интерпретация на състоялата се среща е възложена на образните носители и неслучайно традиционното за възрожденската литература дидактично авторско присъствие е неоткриваемо.

Още в паратекстуалното пространство може да се открои тенденцията към дистанциране от властта на сюжетното полагане. Заглавието е всъщност българският превод на надписа “Ак балдър чешмеси”. В случая става въпрос не само за езикова адаптация към родния свят, а за охраняване на символната българска идентичност посредством оформяне на смислова конфигурация извор-чешма. Изворът е природната, чистата вода, докато чешмата е цивилизаторски присвоената вода. Много преди в текста да се срещнат Гергана и везирът, художественото послание подготвя за невидимата реалност на случването. В поемата финалът на диалога е маркиран чрез поръката “изворът чешма да стане”, но прави впечатление, че думите на везира са възпроизведени от лирическия говорител. Следователно, знае се какво е казал везирът, но не може да бъде чут този глас, а това вече обезценява значимостта на казаното, поражда напрежение между казване и изговаряне. В края на поемата Гергана е “там, на чешма седнала,/ на месечинка да преде”. Лирическият топос указва състоялата се промяна в пространството, но текстуално положената символика ориентира и към друг тип трансформация на българския свят. Гергана се вестява “на месечина”, а лунната поява е трайно обвързана с трансценденталните модуси на женското присъствие. (Опасността настъпва в момента, в който “месечинка си залезе,/ а петли не са пропели”, т.е. в трансценденталното отсъствие на женското и на мъжкото представителство.) Другият трансформационен код е сказуемно зададен “да преде”. Преденето е архетипна предикация, чрез която се идентифицира идеалното женско присъствие. По този начин финализирането на поетическата фабула като че ли се опитва да внуши, че българският свят е трансформиран в духовна, а не в сетивна конфигурация. Гергана и Никола не са виждани от никого “Счува се само дълбоко/ цафарата му...”. Звукът продължава да съществува, но визията е съвършено дистанцирана от сетивността и така на българското се предпостява трансцендентално битие. Миналото притежава идеална, езотерична чуваемост, подготвена от поетическото ситуиране на словесната среща между цивилизаторски обозначените гласове на Гергана и везира. В техния диалог оразличаванията могат да бъда откроени на няколко равнища като смислов заряд на посланието, като употреба на обръщенията, като предикативна самоидентификация.

Гергана никога не изрича себе си като българка. Чрез национална определеност към нея се обръща везирът: “българко, мила девойко”, “бяла българко”, “млада българко”. Тази парадигма се финализира с “младо, безумно момиче”, което обръщение в следващата реплика на лирическия герой се преобразува в квалификация: “Колко си проста, безумна!” Тази синтагма експлицира не само агресия, но и инфлацията на институционалния авторитет, която везирът сам упражнява спрямо себе си. Гергана разговаря единствено чрез стандартното обръщение “аго”. Тя отвръща на отправените реплики не чрез идеологизиране на българския свят, а чрез изповядване на чисто човешките притежания, които везирът разпознава като народностни идентификации и упорито се опитва да обезличи.

Гергана и везирът не са съвършено разминаващите се другости. Чужденецът се явява в родния свят чрез знака “бели чадъри”. Той гледа как “Гергана вода си налива,/ бели си крака измива”. Непознатите в този момент имат общ смислов знак бялото, но го притежават по различен начин. Поемата провокира изграждането на широка символна парадигма на чадъра като подвижен дом, като бариера срещу космическата светлина, като притежание, което лишава човека от сянка (в текста притежанието на собствената сянка маркира жертвоприношението). Гергана притежава бялото като телесна идентификация (бели нозе) и в своята “мала градинка” “бяло кокиче”, “бял кремък чисто сребърен”. Така словесният обмен е не само изповед на идеологизирани знаци, а и оразличаване между идеалното и придобитото. Везирът предлага трансформация на белоногата Гергана в “бяла ханъма” и така псевдооценностява своя свят, в който не може да открои други знаци освен социално натоварените, абстрактно отнесените спрямо човешкото. Изговарянето на белия цвят в поемата е всъщност цивилизаторски оразличаващ маркер, който подпомага разбирането на състоялата се среща отвъд историческите детерминанти.

Отказът от национално диференциране като преимуществен дискурс е зададен и чрез реториката на погледа в текста. Когато отива на извора, Гергана като че ли не вижда везира: “Не сваря тамо Никола,/ най-сваря бели чадъри”, докато “Гледал я везир, сматрял я” - пропуснатият срещу тавтологизирания поглед. Зрението е най-демистифициращото сетиво и неговото притежание и упражняване е жест на съвпадането между човека и реалността. Погледът на Гергана е метафорично опосредствено зададен. Две от цветята в нейната “мала градинка” са атрибутирани чрез зрение “чернока аглика” и “дребен босилчец, черночек”. Тези цветя са натоварени в текста и с функциите на образи аналози: “Гергана още Никола,/ двамата лика-прилика,/ като два стръка иглика”; “залиня мома Гергана, / .../ кат ран босилек в засуха”. Отдалечаването, опосредстването на връзката между Гергана и собствения й поглед ценностно я противопоставя на антагониста, като акцентира върху вътрешно изживяната, а не експлицитна взряност в света. Българският свят има духовно ориентиран поглед и неслучайно, въпреки трансформациите на пространството и чуждия надпис, преданието ще бъде по повод на извора, а не на чешмата на Белоногата.

Посредством перфектната осмисленост на образните детайли поемата осъществява посланието за случилата се цивилизаторска разпознаваемост на два свята. Те не могат да бъдат йерархизирани, защото в притежаването на общност те всъщност свидетелстват за своята различност, предопределена от невъзможността да осъзнаят привлекателността на чуждата идентификация.

 

 

© Велина Парахулева, 2002
© Издателство LiterNet, 21. 07. 2002
=============================
Първо издание, електронно.