СВОБОДНИЯТ СТИХ

Владимир Минев

web | Култура и критика. Ч. I

Когато говорим за свободния стих, не трябва никога да го смесваме, както често става това у нас, с така наречените “бели стихове”. Последните означават само неримувани стихове, т.е. ония, които могат да имат своя вътрешна музика, но са лишени от музикална украса в края на редовете, от което те не губят много. Те, обаче, носят неудобствата на старото наше стихотворно изкуство и всичките недъзи, сраснали органически с него. Свободният стих, като поетическа проява със своя техника и вътрешен ритъм, няма нищо общо с белия стих.

Силабическото стихосложение, на което пишеха някога нашите първи стихотворци и което би могло да се оживотвори само чрез влиянието на народната ни песен, създадена по ритмичните закони на същото стихотворение, бе заменено твърде бърже с тоническо, може би по причина, че върху законите му у нас не бе създадено нито едно поетическо съдържание с трайна художествена цена като изключим някои бележити паметници на това изкуство, плод на непосредствено творчество, близко до народното - Ботевите поеми “Хайдути” или “На прощаване”. Блясъкът и музикалните ефекти на тоническото стихосложение, пренесено у нас от Русия, завладяха нашите поети, завладяха и четящата публика. Това стихосложение създаде големи поети като Вазов, П. П. Славейков, между които някои като Яворов или Лилиев стигнаха върха на версификаторската техника върху законите на това стихосложение, което едва ли върви успоредно със свободната душа на българина, едва ли се корени дълбоко в психиката му. Защото поетическата мисъл на българския поет е скована от това стихосложение само в пет основни стихотворни размера (два двусрични и три трисрични). Дали някога българската поезия ще се отърси от тая теснота, която задушава поетическото чувство и ограничава поетическата мисъл - това е въпрос на бъдещето. Нашата поезия е млада, тя още няма свой класически период и затова не е изключена възможността един ден тоническото стихосложение да бъде заменено отново със силабическо, еднакво свойствено на българската реч и при това внедрено с вековната традиция на народното творчество в душата на българина. Силабическото стихосложение, при което ограниченията са много по-малко, би донесло една завидна свобода на поетическото творчество.

Свободният стих еднакво произхожда както из духа на силабическото, така и из духа на тоническото стихосложение. Той ще даде свобода на поета, каквато нашите големи покойници поети не са и бленували да имат; той ще снеме оковите на формата от душата на съвременния български поет.

Свободният стих не е нещо съвсем ново за нашата литература. В духа на свободния стих работиха вече поети като Михайловски, Яворов, Мара Белчева, Д. Бабев, Андрейчин. Той не е рядко явление и в поезията на младите, напр. у Багряна, Дора Габе, Гео Милев, Н. Райнов, само че неговият триумф още не е настъпил в тяхната поезия, защото им е липсвала смелостта да тръгнат уверено из новия път, неосветен от литературната традиция.

Теорията на свободния стих у нас, вследствие на още незначителната работа в това поле, не може да бъде изградена и не могат да бъдат посочени още законите, които го движат. Това ще може да бъде направено едва след като бъде създадена на този стих една по-значителна поезия, в която и ще се установят тези закони. Теорията в поезията никога не може да предхожда практическото приложение. От тази гледна точка настоящата статия е по-скоро апел, отколкото установяване на определена теория на свободния стих.

Днешният свободен стих, изграден върху законите на тоническото стихосложение може да се движи в кръга на ритмичните възможности, когато позволява то. Този стих си има своя техника и своя динамика. Движението на неговия ритъм е по-естествено и повече се доближава до строежа и пристотата на обикновената реч. Надутата празничност на старите стихове изчезва. Изразът става спокоен и чист. В свободния стих има по-малко фалш и още по-малко изкуственост. Непосредствеността на вдъхновението и чувството се нарушават по-малко, вследствие лекотата и грацията му. Изненадите на римата и асонансите са бурни и главно - отговарят на естественото психично състояние на читателя, който ги възприема, за да отзвучат в душата му. Днешните поддръжници на римата у нас биха използвали своето изкуство за по-натурално поетическо творчество, ако изоставеха скованите в еднакъв брой срички стихове, заключени в железни и строги, неподвижни строфи. Това е старо изкуство и то ще рухне само когато и поети и публика разберат предимствата на свободния стих. По-малко формални ограничения - повече простор на поетическото съдържание. Освен това, при свободния стих може незабелязано да се преминава от един основен стихотворен размер към друг, който съответства на нюансите на друго чувство и на друго настроение.

Свободният стих носи в себе си живота и е свободен като него. В състояние да предаде много по-добре отсенките на мисълта и капризите на въображението в сравнение със стария стих, свободният стих отговаря на разнообразието на емоционално-психичния живот на човека. Неговият ритъм върви успоредно с ритъма на чувствата и мислите. Затова и свободният стих е самият живот. Приливите от един стихотворен размер към друг пък го свързват с обикновената човешка реч и оттам - нервът на живота в него. Движението на мисълта в него е стройно и разполага към хармонично нареждане на образите. Свободният стих е много по-подвижен от стария. В зависимост от темперамента на поета, той може да стане цял движение. Кръстосването на римите е най-произволно.

Свободният стих може да стигне до голяма дълбочина на мисълта или чувството. В него образите са такива, каквито се раждат в душата на поета - свежи, чисти и живи. Те се долавят по-лесно от поета и, следователно, се моделират по-пластично и реално. Свободният стих е най-хубав изблик на непосредствено творчество.

Въображението се чувства неограничено от нищо. На стихията се дава размах и простор. Нищо не стеснява поетически настроената фантазия и тя свободно се изявява и само пораства като фактор на творчеството.

В свободния стих се постига свободата на поетическото творчество и оттук - неговото бъдеще. Понеже той е по-естествен израз на творчеството и поезията, написана по неговите закони, ще бъде по-естествена. Поетът в тези естествени форми на изказ ще престане да бъде клоун, а публиката ще свикне с една безискуствена поезия, непринудена по формите си.

Излишен страх биха предизвикали крайностите, до които свободният стих може да стигне - опрозотворяване на поезията, напр. Това е само преход към поезия по-естествена, по-сърдечна и по-близка до човека или с други думи - поезия на бъдещето. Та поезията само с тия си качества трябва да завладява публиката! Самата структура на свободния стих ще направи невъзможна поетическата риторика във всичките й прояви.

Когато само тия качества се наложат в съзнанието на поет и публика, ние ще престанем да се възхищаваме напр. от празните виртуози на стиха, които, даже и когато са гениални, вдъхват отвращение. Тъкмо честната поетична мисъл ще намери убежище в свободния стих, защото той е чужд на всяка изкуственост. Свободният стих ще ни даде възможност да направим най-голямото изискване в поезията - дълбоко изживяно съдържание в дълбоко изживяна форма. А това ще бъде всичко, което поезията може да даде.

Народ с непочената поетическа енергия, какъвто сме ние, у нас още никога не е имала значение една книжна поезия. А безсъмнено е, че нашата поезия, стеснена от формални ограничения, става от книжна все по-книжна. Само свободният стих ще ни освободи както от старите схващания за поезия, така и от ужасяващите размери на книжната поезия, която, под погледа на обективния литературен историк, обхваща по-голямата част от съвременната наша литература. Свободният стих ще помогне да се изживее тази болезнена фаза от нашето литературно развитие, като ще върне живота, ще върне силите на поезията ни.

Освен подвижността и вътрешната сила, които свободният стих има, той, както споменах, изразява хубаво и лесно темперамента на поета. Поезия без съдържание не може да се пише на свободен стих. И това съдържание се съобщава на четеца направо. Формалните спънки между поет и четец изчезват. Душата на поета общува с душата на четеца и затова пред последния се разкриват всичките особености на поетичния му свят. А от това много поети ще спечелят. Тъй че свободният стих е жив мост между двамата, читател и поет, и първият може естетически да съзерцава красотата в душевния свят на втория, както и особеностите на темперамента му. Тази интимност е необходимо условие за общение между тях.

Свободният стих е жива плетеница на чувството, мисълта и въображението и затова може да разкрие хармонията, която е ненарушима в душата на поета. Поетът, като завършена и цялостна личност, може да се представи пред читателите най-добре чрез свободния стих. Последният, разбира се, не е лишен от музиката, която старият стих има. Даже е още по-разнообразен в музикалните ефекти. Той премахва еднообразието в музикалното движение на ритъма, защото освен ритъма на периодично движещото се ударение познава и ритъма на чувствата и мислите, тъй както бликат направо от душата.

Той съдържа една хармония много възвишена и я прави лесно достъпна на съзнанието.

Освен всичко това, той повече подхожда за драматичното съдържание на лириката, по силата на своята подвижна форма. А драматичната същност на лириката, към която е била особено сляпа нашата литературна критика, търси да се изяви в потребните форми, които само свободният стих може да притежава. Нека припомним Есхила: заедно с драмата е роден и свободният стих. Най-висшата форма на поезията, драмата, се е изразила в своя зародиш чрез него. Също от лиричен свободният стих може да стане повествователен. Годен е напълно за разказ. В свободен стих разказът би текъл жив и плавен. Опити, обаче, в тази област липсват у нас.

Давайки свобода на поетическото изкуство, много по-широка от тази, която днес поетът има, свободният стих ще възроди нашата поезия. Той чака своите майстори, които някога ще се явят.

Колкото и недъгав, недозрял и засега технически несъвършен, на свободния стих възлагаме надеждата си, че ще разруши крепостта на отживелите поетически традиции и ще внесе живот в поезията ни.

© Владимир Минев, 1931
© Издателство LiterNet, 13. 05. 2002
=============================
Публикация в сп. "Листопад", 1931, кн.2.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.