Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА" - УКРОТЯВАНЕТО НА ВЯТЪРА

Веселин Игнатов

web

- Ей, Дъбак, ами ветрената мелница? -
викна дядо Корчан след тях.
- Аз си намерих друга! -
отговори весело Дъбакът.

Реакциите на човека се определят от неговия темперамент, нервна система и психична нагласа. Най-общо човешкото поведение следва три стереотипа в зависимост от съответната индивидуална същност: примирение (инертност), бягство, противопоставяне (5: 316). В разказа „Ветрената мелница“ от Елин Пелин тези модели могат да се открият в поведението на селяните, на дядо Корчан, на Лазар Дъбакът и на Христина.

Когато сушата обхваща околията, хората биват обзети от негативни емоции: „Разтъжи се угрижено селяшкото сърце“ (10: 12). Хората възприемат бедствието като наказание (16), изпратено от неведома сила. Фатализмът потиска селската маса, тя се поддава на безпокойство, меланхолия, страх (12).

Дядо Корчан също се угрижва (14). Но макар да изповядва философията, че „Търпеж, търпеж му е майката“ (12), той не се присъединява към конвенционалната поведенческа стратегия: старецът предпочита боравенето със заместители - дялка по цял ден, тананика, пуши със загорялата си лула (12), което е спасително за него бягство от неудовлетворителната действителност и противоотрова срещу епидемията от социална хипохондрия. Това го свързва с другия странник в селото - Лазар Дъбакът.

Но между двамата чудаци съществува отлика в реакциите: докато дядо Корчан прибягва до чисто механични жестове, за да не изпадне в умопомрачителна хипокинезия - той просто върши „нещо“ (12), приятелят му решава да приложи енергията си в начинание за справяне със сушата, което означава борба с обстоятелствата. Тази отлика е съществена, ала все пак не разделя героите; много по-силно е общото им противопоставяне на средата и социалния климат. На тази основа се неутрализира дори разликата във възрастта и в семейното положение помежду им.

Социалният колектив е свръхкритичен към всяка самобитна индивидуалност. В очите на селяните приятелството между дядо Корчан и Лазар Дъбакът е „странно“ (13), те са обявени за ветреници: „за две мелници има вятър в главите им“ (14).

Подобни квалификации не смущават странниците: те нехаят за мнението на масата и следват себе си. За тях важното е да удовлетворят своята активност, да разгърнат силите и заложбите си. Това ги представя като надраснали своите съселяни - те са личности, които сами си поставят цели и чрез преследването им придават смисъл на своето живеене (13: 103).

Колкото по-независим от средата е индивидът, толкова по-неподатлив е той на временни страхове, на резигнация, на депресия (13: 104). Автономният човек се стреми преди всичко към себеосъществяване, чиято най-висша форма са творческите инициативи: „Смисълът на творчеството е тъждествен със смисъла на съществуването - изтъква К. Киров. - По-средством творчеството човек се противопоставя на оная привидна без-смисленост на битието, до която често достига разумът“ (13: 86). Лазар Дъбакът е творческа личност: той търси приложение на своята спонтанна активност, с което освобождава енергията и душата си. За него резултатът не е издигнат в култ, защото същността му се реализира в процеса на самата деятелност: „Да я свършим, па каквото ще да става - отговаряше Дъбакът“ (15). Героят се забавлява. Според Пиер Дако „здравите мъже не работят в името на Изкуството или на Физиката. Гении или обикновени труженици, те нехаят за надутите абстракции. Те просто се забавляват“ (6: 419).

Импулсивната стихия на Лазар Дъбакът завладява и дядо Корчан, заразява го с жизненост, увлича го в продуктивен труд и го откъсва от имитативната ритуалистика. Така, чрез строенето на ветрена мелница - вятърът е символ на енергия, волност, устрем към промяна, двамата влагат съдържание в съществуванието си, парират негативите на кризата и на регламента, извисяват се над своите съселяни и надборват времето: тяхното „велико творение“ (15), макар изоставено недовършено, се превръща в единствения спомен за „сухата година“ (11). Животът е кратък, стремежът към съзидание - паметен. Дори когато е чиста забава, творческата игра „се стреми да замести анархията в отношенията с определен ред и осъществява прехода от естествено в културно състояние, от спонтанно - в желано“ (20, т. І:410).

Хората са различни и в радостта. Всеки се радва на това, което в неговите разбирания е значимо. Диапазонът от стойности се простира от баналното до абсолютните ценности. Достатъчна е вестта за бялото облаче зад Витоша и селяните се отдават на празнуване (15), дядо Корчан и Лазар Дъбакът обаче продължават да работят „невъзмутимо“ (16). За двамата краят на сушата не е повод за главоломна радост, техните позитивни изживявания са свързани с осъществяването на творческите им сили. Дори в определен смисъл краят на сушата е неблагоприятен за двамата герои, тъй като ги принуждава да се върнат към рутинните си задължения. И колелото на живота би възобновило въртенето си на обичайните обороти.

Но тъкмо тогава се намесва Христина. Внучката на дядо Корчан е млада, хубава, жизнена, емоционална, необременена от терзания, скрупули, канони. Всеобщото веселие у нея се проявява особено активно. Закачките с Лазар са следствие и израз на динамизираната й вътрешна енергия. Съображенията и задръжките, доминиращи в консервативния делник, се преодоляват. „Подобно на вулкан - изтъква П. Дако - афективността много дълго може да остане в състояние на летаргия и после внезапно да се пробуди. Задушавани от обществените, моралните, религиозните и възпитателните норми, инстинктивните и афективните процеси постепенно „ферментират“ и след време избухват в резултат на неудържимия приток на енергия, предизвикан от случайната среща с „другия“ (7: 277). Афективното „изригване“ на Христина при мелницата е случайно само по отношение на конкретните обстоятелства - празничното шествие, веселието, хорото, но е закономерно с оглед на пулсациите в нейния вътрешен космос.

Загубила родителите си, героинята израства и се възпитава под грижите на своя дядо Корчан. Нему бива отредена почти непосилна мисия - да бъде едновременно баща и майка на сирачето. Очевидно старецът се справя, тъй като внучката се оформя като пълноценна жена с изградена афективност, което е приоритет на майката (6: 384), и с умения да дава непосредствен външен израз на своята енергия, чието моделиране е дълг на родителя от другия пол (6: 250). Дядо Корчан е пример за действащ „баща“ в очите на внучката си и поради това между двамата е установен дълбок контакт - девойката „интегрира качествата му: творчески дарби, способност за външна изява, самочувствие в социален план“ (6: 375). Казано другояче, Христина е другополовото „произведение“ на своя възпитател. Ето защо тя се откроява сред останалите - те са конформистични съставки на безликата маса, и защо вниманието й се фокусира върху Лазар Дъбакът, младия дубльор на оня, който я е подготвил „самостоятелно да полети“ (6: 376). За летене й е необходим мъж, който се бори с безветрието и сам предизвиква ветрове. Нужен й е съпруг творец, служител и жрец на Живота, не щампован труженик. Прагматиката изисква брак по сметка. Такъв избор би направила обикновената селска мома. Пълноценната женственост обаче търси мъжа, който може да понесе тежестта на идеала, проециран върху него (7: 293).

За да се убеди, че именно Лазар Дъбакът, когото от години познава и харесва, е предопределеният й „герой“, Христина го предизвиква на последна проверка. Предложеното от нея надиграване е своеобразен „зрело-стен изпит“, тъй като избраникът трябва да докаже своята зрялост и пълноценност и на полето на афективността - на празник душата се отпуска. Както отбелязва Пиер Дако, такова поведение е многозначно: „от една страна, тя иска да надвие мъжа си на собствения му терен, но, от друга, желае той да запази надмощието си. Това се обяснява с желанието й да продължи да му се възхищава“ (6: 274). Жената състезателка, по думите на същия учен, иска: „мъж, който приема надпреварата, „добър приятел“, притежаващ „дух на солидарност“ в спортния смисъл на понятието; - мъжът й да е обект на възхищение и другите да го уважават“ (6: 275). А от своя страна предлага: „дух на солидарност“ и в много случаи всеотдайна преданост; майчинско поведение, което я кара да извинява грешките и пропуските на мъжа си (който отново става „нейното дете“); прикрита агресивност, защото иска да е равна с мъжа си във всичко“ (6: 275). Христина е самоуверена, тя прави първата крачка, понеже като жена чувства смисъла на съдбовния момент (7: 404). В хода на състезанието се увлича, разпалва, гони победата. Накрая признава поражението си засрамена, през сълзи, но не съжалява - страстна натура, тя е отгатнала дълбоката същност на Лазар Дъбакът (7: 280), а той се е оказал на висота пред всички. Сбъдва се предреченото от нейния възпитател, който я познава най-добре: „Каквото търси, ще намери“. Такава загуба не тежи, защото резултатът от нея е желан - Христина спечелва съпруг „лика-прилика“, който е афективно пълноценен. За подобен брачен съюз П. Дако твърди, че обикновено двойката е хармонична и „много симпатична в борбата, която води рамо до рамо в името на една и съща цел. Дейността на тази двойка напомня бягане с препятствия“ (6: 275).

Трябва да се отчете, разбира се, приносът и на Лазар Дъбакът. Обяснимо резервиран в началото, тъй като Христина е твърде млада, при това внучка на приятел, която познава по съседски, под въздействието на нейния чар той се разведрява, увлича и освобождава. Това става възможно, защото разкрепостеното поведение одухотворява девойката, разкрива непознати или поне незабелязани дотогава нейни черти, които допадат на младия воденичар: любовта изисква „непрестанно прибавяне на нови елементи, също както мозъкът се нуждае от приток на кислород“ (7: 295). Христининото любовно действо извежда стария ерген от зазимената му по отношение на другия пол интимност, очите му поглеждат с друг вид любопит-ство. Той проецира върху магнитичната девойка образа на идеалната жена, който - като всеки мъж - носи в себе си (6: 177), и прозира, че е намерил „единствената“ - висшите истини осеняват ненадейно и несъзнавано (13: 83). Остава да завоюва преоткритата хубавица, за да се съедини с нея - обсебен от магията на привличането и амбициран да успее, героят се забравя, като че не стъпя по земята.

Свързването на Христина и Лазар Дъбакът е реализация на техните положителни афективни заряди (6:327), постигане на пълнота и хармония. Защото ако жената получава своя истински статут единствено чрез и заради мъжа (6: 22), самият мъж е това, което жената направи от него (6: 157). В такъв аспект отказът на Лазар Дъбакът от ергенството и от строежа е естествен - единението му с Христина е въплъщение на ценност от абсолютна величина, достижение на най-висшия стремеж.

Ветрената мелница остава недовършена, но майсторът е сътворил истинската си гениална творба - щастието на две души!

* * *

БИБЛЕЙСКИ ПЛАСТ. Семантиката на господстващия в разказа „Ветрената мелница“ образ на сушата е многопланова. Ако се вземат предвид думите на дядо Корчан: „Народът, по какъвто път е тръгнал, тя няма да бъде последна“, сушата следва да бъде разглеждана като наказание свише в отговор на греховните помисли и деяния на хората: „Ще дойде Господ в огън, и колесницата Му - като вихър, за да излее гнева Си с ярост и заплахата Си - с пламнал огън. Защото Господ с огъня и с меча Си ще произведе съд над всяка плът, и много ще бъдат поразените от Господа“ (Ис. 66: 15-16).

Дядо Корчан свидетелства за своите съселяни: „Ни бога зачитат, ни от дявола се боят“. Тези думи квалифицират героя като рупор на Божията безпристрастна справедливост и същевременно го представят, заедно с младия му приятел, като човек, способен да изпитва угризения на съвестта, да се отвръща от греха и да изпитва покаяние. За дядо Корчан и Лазар Дъбакът бедствието е изпитание: те го преодоляват успешно, тъй като започват да строят мелница с желанието да помогнат на бедстващите ближни. Готовността на двамата да помогнат ги свързва с Бога: „Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона“ (Римл. 13: 8); „нека люби не с думи или с език, а с дела и истина!“ (Иоан 4: 21). Нещо повече: начинанието на дядо Корчан и Лазар Дъбакът може да бъде характеризирано като жертва за благото на селската общност. Основание за това твърдение дава „сентенцията“ на стареца: „Ветрените мелници хабят младостта!“. С други думи, ангажираността на младия мъж със строежа го отклонява от разрешаването на личните му проблеми. В този смисъл ветрената мелница е корелат на Вавилонската кула и има същата съдба: Вседържателят не може да допусне завършването й, понеже начинанието е предприето в ущърб на самия деятел. Състоянието, в което се оказва Лазар Дъбакът, съответства на библейското: „Бяхме не-празни, мъчехме се, - и раждахме сякаш вятър“ (Ис. 26: 18). Може би случайно името на героя означава „Бог помага“, но то е предизвестие за бъдещето...

Апокалиптичният „сух“ екстериор, сред който се изявяват дядо Корчан и Лазар Дъбакът, напомня за дивите местности, където биват подлагани на изпитание агиогероите. В пустиня например израства и се усъвършенства св. Иоан Кръстител (Лука 1: 80), в пустиня веднага след своето кръщение се оттегля Иисус Христос и там посрамва дявола, като устоява на неговите изкушения (Мат. 4: 1-11). Героите на Елин Пелин също доказват своята нравствена устойчивост: не се разколебават от трудностите, от шегите на селяните, продължават дори след появата на облачето.

Безплодната шир символизира профанната действителност, която трябва да бъде преодоляна, за да се стигне до истинската същност (20, т. ІІ: 270). След като се справи с нейните предизвикателства, праведникът бива пречистен и готов за съприкосновение с Бога - неговото заслужено удовлетворение. Тъй както пустинята благоприятства богоявленията (20, т. ІІ: 271), в разказа на Елин Пелин сушата създава предпоставки за свързването на Лазар Дъбакът и Христина: импулсивното поведение на девойката със значещо име е сравнимо с намеса Божия, която възнаграждава героя за предприетото добро дело. Внучката на дядо Корчан напомня за жената, облечена в слънце, която побягва в пустинята, подгонена от червен змей и спасена с помощ от небето (Откр. 12: 1-17).

Историята на двойката дядо Корчан - Лазар Дъбакът кореспондира със старозаветния разказ за св. пророк Илия. Библейският персонаж предсказва страшна суша заради идолопоклонството на своя народ (16: 67). Старецът от разказа обяснява настъпването на бедствието с развращаването на селяните. Героите не се ползват с разбирането на своята общност: св. Илия трябва да избяга в пустинята (16: 67), дядо Корчан и Лазар Дъбакът са подложени на присмех. По заповед Божия св. пророк призовава израилтяните да се съберат на планината Кармил (16: 69). Селяните се стичат на ветровития баир след съобщението на Лазар Дъбакът за появата на облаче. Св. пророк Илия издига жертвеник, героите на българския автор - мелница. В Светото Писание изведнъж пада огън от небето, изпепелява цялата околност и убеждава израилтяните, че Илиевият Бог е истинският (16: 69). В разказа облачето въодушевява хората и те се обръщат към Господа: „Черковната камбана удари като в празник“. Библейският текст завършва с дъжд, знак за благослов Божи (16: 69), Елин-Пелиновият - със свързване на мъж и жена, което е метафоричен еквивалент на съюза между Господ и вярващите (20, т. ІІ: 119). Наистина, Бог помага!

* * *

ФОЛКЛОРЕН ПЛАСТ. Сушата във „Ветрената мелница“ нарушава обичайния ход на живота. Същевременно тя е мотивиращ агент за деятелността на Лазар Дъбакът. Тази диспозиция би могла да се сравни с модела на вълшебната приказка, където сюжетът се конституира от беда (недо-стиг, липса) и реципрочното противодействие на представител на ощетения колектив (18: 48). В духа на фолклорната традиция Елин Пелин съпоставя бедствието с триглава хала, която изсмуква струите на селската речица - за българското митопоетическо съзнание това е един от образите на безпощадния вредител (1: 163).

Подобно на героя от приказките Лазар Дъбакът не се ползва с високо обществено доверие. И също като него се премества в пространството (18: 49), за да осъществи своя замисъл. Юнакът бива подкрепен от помощник, който му осигурява вълшебно средство (18: 53), героят на Елин Пелин - от дядо Корчан: именно старецът съглежда облачето, но предоста-вя на младия си партньор възможността да оповести за него. Персонажът от приказката преодолява всички препятствия и ликвидира началния недостиг (18: 132), този от разказа постига същото чрез съобщението за наближаващия край на сушата: понеже да изречеш, означава да извършиш (Бит. 1: 3).

Юнакът често бива подлаган и на допълнително изпитание, за да бъде установена неговата тъждественост с победителя на антагониста (18: 132). На Лазар Дъбакът му се налага да разкрие своята афективна същност чрез ръченицата. Фолклорният сюжет има благоприятен финал - повишаване на социалния статус на героя чрез женитба с хубава девойка (принцеса, царкиня), която е част от полагащото му се за успеха признание и възнаграждение (15: 372). Разказът на Елин Пелин завършва аналогично: Лазар Дъбакът спечелва местната красавица (внучка на човек, чието име означава „господин, началник“ или „богат човек, стопанин“ - 3: 650), която му отговаря с взаимност. Благополучието е всеобщо - накрая дядо Корчан се смее „така сърдечно“.

Заложената във „Ветрената мелница“ сюжетна конструкция може да бъде определена като двупланова: първата част представя противопоставянето на Лазар Дъбакът, подкрепян от дядо Корчан, на сушата; втората проследява развоя на предбрачната надпревара, спечелена от кандидат-жениха. Ядро и на двата композиционни сегмента е мотивът за съизмерване на силите: между младия воденичар и съответно сушата/халата и Христина.

Подобни сюжетни мотиви срещаме в изобилие в българските народни песни: Дан Богдан поразява с боздуган Юда Перинка, която „гора ломила и вода сушила по реки и езера“, от очите й изтича похитената вода (12: 123-125); Добри Добър юнак посича Сура ламя и освобождава заробените от нея три синджира люде (12: 134); св. Георги прогонва Горска Дива, за да спаси оковани орачи, копачи, овчари (12: 136), Божко надсвирва юди самовили, те му дават Гюргя за жена (12: 152); облози предлагат малки моми в коледарски песни, девойка юнак - в епическите, самодиви - в митическите, и т.н. (4: 105-109). В повечето случаи надделяват мъжките персонажи (4: 109), както е в разказа на Елин Пелин.

„Схемата, по която се развива епическото действие на песните по темата „сдобиване с жена“, не се различава от схемата на произведенията за двубоя на епическия герой със свръхестественото същество, което е спряло водите, завардило пътищата или клисурите. Тя само се усложнява чрез дублиране на културните цели със социални и превръщането на последните в главна цел на героя. А културните придобивки са като предварителен план на повествованието под формата на младоженеца“ (11: 107). По тази логика образът на Лазар Дъбакът попада в парадигмата на „епиче-ския културен герой и епическия младоженец“ (11: 174). Там попада и образът на дядо Корчан, понеже на функционално равнище протагонистът и неговият помощник „са едно лице“ (18: 164). Образите на мъжките персонажи в разказа на Елин Пелин са изградени в сходна на фолклорната стилистика за юнака и за змея.

Антропоморфните змейове са „момци, светлокоси и хубавци“, „сиятелни и блестящи“, обитават „високите канари, широките пещери и дълбоките пропасти“, „либят женските и ги похищават“ (19: 309). Дядо Корчан директно е наречен от автора „горянин“, а Лазар Дъбакът е левент с големи сини очи - аналог на очи колкото „меджидия“ в някои поверия за змея (1: 127); живее повече около воденицата, разположена между четири шумнати ореха в дол, носи се славата му на „немирен халосник“. Макар с противоречива природа, змеят е благосклонен към човешкия колектив и го закриля, като се бори със своя враг - обикновено друг змей, причинител на суша (1: 129). Най-съще-ствените сходства между мъжките актанти от разказа и от фолклора са тяхната самобитна другост и нестандартното им поведение - показатели за силна индивидуалност.

Портретът на Христина: русо, пълно, продълговато, хубаво лице, ясни небесни очи, висока стройна фигура, гъвкави ръце, широки равни рамене, е съобразен с фолклорния еталон. За колективното патриархално съзнание същностният белег на хубостта е здравето: „На българския народ - изтъква Д. Осинин - е чужд вкусът на бледата хубост... Във връзка със здравето върви пъргавината. Хубава е телесно подвижната мома“ (17: 298). Ценят се одухотворената външност, ведростта, непосредствената изящност, самочувствието (17: 300-303). Героинята на Елин Пелин покрива тези критерии: тя е пъргава, весела, кокетна, излъчва „радостна заря“, уверена е в себе си, дяволита, решителна и горда е. Това я сближава с поетическия образ на самодивата - олицетворение на идеалната женственост в българските фолклорни произведения. Освен че обитават „краеводни места близо до селата“ и че са пристрастени към танците (19: 272), двата персонажа си приличат най-вече в еманципираността спрямо ограничаващите волеизявата на личността социални режими и правила. Те се ръководят от ясното съзнание за своите достойнства и от убеждението, че съдбата им е в техните собствени ръце, че щастието трябва да се търси и да се заслужи. Такова впрочем е етическото послание на цялата творба, носено от образа на Христина: като жена тя сякаш по-осезаемо усеща Смисъла на живота (6: 51).

* * *

МИТОЛОГИЧЕН ПЛАСТ. В своето поведение човек възпроизвежда дела, извършени в началото на Времената, в Първото Време: всяко съзидателно действие повтаря божествения акт на Сътворението, бракосъчетанието - хиерогамията, свързването на Небето и Земята и др. (8: 28-35). Повтарянето на изначалните прецеденти обновява Света и поддържа Живота. То се осъществява по различни начини, но сценарият е универсален: изходна криза, съответстваща на първичния хаос, противодействие, равнозначно на Сътворението, възвръщане на хаоса и т.н. По тази причина схемите за изграждане на вълшебни приказки, епоси, митове всъщност възпроизвеждат общ прототип. Така е със значителна част от повествователните текстове изобщо. Конкретната модификация във „Ветрената мелница“ е следната: в началото се изобразява надмощие на де-структивните сили, предприема се опит за преодоляване на безредието, който преждевременно трябва да бъде прекъснат заради благоприятно стичане на обстоятелства; това довежда до втора криза - у майсторите, настъпила поради обезсмислянето на техния труд, която се превъзмогва чрез позитивно противодействие - брачното свързване; установява се ред, Светът и Животът се хармонизират.

Като начеват културна дейност на баира над селото, Лазар Дъбакът и дядо Корчан всъщност освещават мястото и го легитимират като сакрално пространство - понеже „всичко, което е основано, е основано в Центъра на Света“, от който се извършва всяко сътворение (8: 28). В образа на мелницата може да се привидят Свещената Планина, Храмът, символичните образи на Космоса, при които в митовете се съприкосновяват и съчетават Небето и Земята (8: 21-28). В разказа на Елин Пелин при строежа се събират героите персонификации на мъжкото и на женското начало. Налице е дори танцът - „повторение и следователно реактуализация на „онова време“, един ритуален жест за затвърдяване на добрия ред във Вселената (8: 40-41). А чрез имитирането на хиерогамията от Лазар Дъбакът и Христина се постига възраждане, обновяване, творене: според Мирча Елиаде свещеният брак е космогония и биогония (9: 193).

Фабулата на „Ветрената мелница“ може да се чете и като репродуциране на характерни мотиви от митическата биография на Дионис - неговите странствания, успешната брачна борба с Палене-Атина (14: 53), очистването от Великата Богиня и въвеждането му в нейните тайнства. Между бога и Лазар Дъбакът могат да се открият редица прилики. Преди всичко те заемат позиция „чужд“ спрямо културния свят и са свързани с водата (14: 100). Дионис блуждае из диви пространства, идва отвън, той е свободен от социални норми, предписания, условности (14: 86-88). Лазар Дъбакът е стар ерген, който „хубавичко беше се налудувал“ през десетгодишния си престой във Влашко. Богът е светъл, огнен, шумен (14: 8), героят на Елин Пелин - рус, с обичливо лице, погледът му се „пали“, по цял ден наплатисва воденичните колелета и се шегува. Атрибут и на двамата е брадвата (14: 112-115). Дионис привлича жените, но не се увлича по тях, тъй като те кодират позицията „вътре“, докато неговият естествен ареал е „вън“ (14: 88). Лазар Дъбакът „като че не мислеше да се жени“. Богът е прословут с неизтощимата си енергия и страстта към танците (14: 88), младият воденичар все крои планове, той е славен „игралец“, под звуците на гайдата се забравя. Схождат се и техните неизменни спътници Силен и дядо Корчан - жизнени старци, добродушни, весели, шеговити. Първият свири с флейта при бракосъчетаването на един от кабирите (такъв е и Дионис - 14: 84) с Великата Богиня (14: 81), вторият „озвучава“ със забележките си надиграването в разказа.

Като героиня в предбрачна възраст Христина попада в парадигмата на Великата Богиня, под чиято егида се осъществява преходът от виргинален в матронален статус. В преходния период девойката се изявява в животински облик (14: 55) - момата от разказа е сравнена с „дива кокошчица“, тя протяга шия като гургуличка. Самият брачен преход в мита винаги се илюстрира с борба. Ако девойката бъде победена, ще стане съпруга (14: 62-64). Тъкмо така се развива интригата във „Ветрената мелница“. А чрез завързването на златния наниз от страна на Лазар Дъбакът е отбелязан дори такъв детайл като възлиянието, извършвано от ефебите победители в знак на благодарност към Великата Богиня за нейната благосклонност (14: 52).

Успешната инициация превръща дотогавашните недиференцирани деца: Христина е „момиченце“, Лазар Дъбакът - с „ум детински“, в пълноправни членове на общността, мъж и жена, съпрузи. Те вече трябва да напуснат периферната зона, в която дотогава присъстват - при водениците в дола, и да се установят в културно пространство: Лазар повежда Христина „надолу към селото“. Удовлетворен е и колективът - „Навалицата зашумя весело по тях и ги последва“. Защото бракът му осигурява свежо попълнение, континуитет и възпроизводство.

* * *

Тъй както Иисус Христос възкресява Лазар в Новия Завет (Йоан 11: 1-45), Христина в разказа на Елин Пелин преобразява Лазар Дъбакът за нов живот. Качествено тази трансформация се равнопоставя с очистването на Дионис от Великата Богиня и с посвещаването му в мистериалните тайни. Тайнството на любовта се оказва най-омайната, плодотворна и смислена реализация на човека. Защото е основата на самия живот.

Но за посвещаване в него са нужни... Елин Пелин вече го е изразил художествено във „Ветрената мелница“.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

1. Беновска-Събкова 1995: М. Беновска-Събкова. Змеят в българския фолклор. София.

2. Библия 1991. София.

3. Български етимологичен речник. 1979. Т. ІІ. София.

4. Венедиков 1987: Ив. Венедиков. Златният стожер на прабългарите. София.

5. Дако 1995: П. Дако. Фантастичните победи на модерната психология. София.

6. Дако 1999: П. Дако. Жената и нейната дълбинна психология. София.

7. Дако 2001: П. Дако. Психология и вътрешна свобода. София.

8. Елиаде 1994: М. Елиаде. Митът за вечното завръщане. София.

9. Елиаде (година на издаване - непосочена): М. Елиаде. Митове, сънища и тайнства. София.

10. Елин Пелин 1972: Елин Пелин. Съчинения в шест тома. Т. І. София. Цитатите са по това издание.

11. Иванова 1995: Р. Иванова. Епос - обред - мит. София.

12. Калоянов 1979: А. Калоянов. Български митове. София.

13. Киров 1988: К. Киров. В търсене на човека. София.

14. Маразов 1994: Ив. Маразов. Митология на траките. София.

15. Мелетински 1995: Ел. Мелетински. Поетика на мита. София.

16. Нашата вяра. 1991. София.

17. Осинин 1991: Д. Осинин. Избрани произведения в два тома. Т. І. София.

18. Проп (година на издаване - непосочена): Вл. Проп. Исторически корени на вълшебната приказка. София.

19. Славейков 1979: П. Р. Славейков. Съчинения в осем тома. Т. ІV. София

20. Шевалие, Геербрант 1995, 1996: Ж. Шевалие, А. Геербрант. Речник на символите. Т. І и ІІ. София.

 

 

© Веселин Игнатов, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 06. 09. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 1, 2003.