Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ШАШМАТА

Светослав Пейчев

web

Духаше пронизващ леден вятър, завихряше едрия лепкав сняг и го запращаше в очите на Шашмата. Отвратително време. Целият беше в сняг, а старото яке, в което се бе свил и отвътре, беше вече мокро и нищо не топлеше. Козирката на бейзболната шапка, нахлупена над очите му, почти не помагаше. Това налагаше често да забърсва снега от лицето си с вдървени от студ ръце. Снегът се бе вледенил по веждите му, а от дългата му брада висяха ледени шушулки. Лъскавите витрини на магазините, покрай които минаваше, отразяваха фигурата му като някаква смешна карикатура на Дядо Коледа.

Около гарата бръмчаха няколко снегорина и напразно се бореха с виелицата.

След тях, само за минути, пътят отново побеляваше и ставаше почти непроходим. Той беше свикнал със студа и влагата, но откакто прехвърли петдесетте, ги намрази. Дали от многото години прекарани в затвора или от почти скитническия живот, който водеше напоследък, но от студа костите много го боляха. Може би само децата се радваха на този сняг в последния ден от отиващата си година.

Спря пред един от входовете, изтърси снега от себе си, потропа с премръзнали крака и влезе в гарата. Вътре поне нямаше вятър и не валеше. А иначе беше съвсем малко по-топло, може би от многото хора, изпълнили огромното помещение.

Пред касите за билети се извиваха дълги опашки. Явно в това време все пак железопътният транспорт си оставаше сравнително най-сигурният начин за пътуване.

Хората бързаха да се приберат в оставащите часове до Нова година, кой у дома си, кой на гости. Беше пълно с изпращачи, посрещачи, пристигащи и заминаващи, които сновяха насам-натам. Някои бяха насядали по малкото пейки и търпеливо чакаха, като често повдигаха глави към информационните табла. Те пък непрекъснато информираха за закъсненията на влаковете, които трябваше да пристигнат най-вече от Северна България. Явно там времето беше още по-лошо отколкото в столицата.

Шашмата се беше поотпуснал от студа и бавно се насочи към гишето за информация. И там имаше опашка, но по-малка от тези пред касите. Младото момиче зад стъклото изглежда си разбираше от работата и обслужването ставаше доста бързо. Нареди се и когато стигна до гишето, леко приведен към микрофона попита:

- Каква е цената на билет втора класа с експреса до Русе?

Момичето отговори мигновено, но цената, която чу, го стресна и той се наведе отново към микрофона:

- А с бързия влак?

Получи отново почти мълниеносен отговор и колкото и да не му хареса, той се отдръпна настрана. Огледа се и като видя, че се освобождава място на една от близките пейки, побърза да го заеме. Отпусна се тежко на седалката и постави между краката си чантата.

Беше много особена чанта. Приличаше на едновремешните докторски чанти. Леко тумбестата й форма и необикновено здравата кожа, от която бе направена, издаваха безспорния й чуждоземен произход. Хората често я заглеждаха, а той много си я обичаше и никога не се разделяше с нея. Беше му спомен от Варна. Открадна я преди години от автогарата там. Като не намери нищо ценно в нея, той веднага изхвърли съдържанието й в първото кошче за смет. Но тя толкова му хареса, че напук на всички правила за безопасност в занаята, я задържа за себе си. Никой досега не беше си я познал и той отдавна я смяташе за своя собственост - нещо като част от себе си, сиреч второто му “аз”.

Загледа се втренчено надолу в нея и сякаш като някой зъл вълшебен дух от бутилка оттам изскочиха спомените му...

 

...Уволни се от казармата и - както си беше редно - събра приятелите си вкъщи да полеят събитието. Взе назаем от един съсед стереоуредбата му и най-новите записи музика. Момичетата се хванаха да помагат на майка му и приготвиха разни мезета, вити баници и куп вкуснотии, с които отрупаха масата. Баща му се погрижи да има вино и ракия достатъчно и стана тя каквато стана... Чак на разсъмване един по един или по двойки приятелите му си тръгнаха. А той се строполи в леглото, както си беше с дрехите, и заспа мигновено.

Събуди го майка му някъде около обяд.

- Ставай! Търси те милицията! Какво си направил, сине...?

- Нищо! Чакай, сега ще видя какво искат...

Нищото обаче съвсем не бе нищо. Оказа се, че стереоуредбата, която съседът му даде на заем, не била негова, а той я бил откраднал. Милиционерите я изнесоха от къщата им, а него го арестуваха пред слисаните му родители и го отведоха със себе си.

В управлението той напразно обясняваше на всички, че нито е знаел, нито е предполагал, че уредбата е крадена. Не му повярваха и след месец и нещо го осъдиха за съучастничество и вещоукривателство на една година и половина затвор. Така Николай или Коко, както тогава му викаха приятелите, се озова съвсем невинен в затвора. Там престана да бъде човек и стана затворник номер еди кой си...

Това го озлоби и той загуби вяра в правдата. Затворниците около него бяха какви ли не престъпници, но всеки един от тях (включително и той) трябваше да бъде превъзпитан и да стане “добър гражданин” след като го пуснат на свобода. Глупости! Методите и униженията в затворите никого на са поправили. Напротив хората излизаха оттам още по-озлобени и още по-големи престъпници. И колкото повече пъти се озоваваха там, толкова по-зли и опасни ставаха.

Така стана и с него. След като го нарочиха за бясно куче, той наистина побесня и започна да хапе. Затова когато го пуснаха на свобода, не се прибра в Русе. Беше белязан вече като пандизчия и макар родителите и приятелите му да знаеха истината, той не можеше да понесе укора в очите на другите.

Започна да обикаля из страната. Тук ще открадне нещо - там ще излъже някого...

Ще завърти някоя дребна далавера... Ще измами някой лековерен... и естествено скоро го хванаха и той отново попадна в затвора - този път за две години. След втория престой “вътре” се превърна в Коко Шашмата, а после се заредиха кратки периоди на свобода и все по-дълги престои в затвора, тъй като присъдите вече бяха за рецидивизъм. През това време родителите му се споминаха, а през един по дълъг период на свобода даже успя и да се ожени. Роди му се и син. Но не успя да опази семейството си. Пак попадна в затвора и последва развод. Синът му се оказа добро момче. Беше студент втора година, когато му дойде на свиждане в затвора и от него Шашмата научи, че майка му (бившата му съпруга) починала от рак. Беше добра жена. Бог да я прости... Скоро след това го пуснаха на свобода. Започна да му праща пари в Русе.

Лъжеше го, че се е хванал на работа в София и че това са почтени пари от заплатата му. Всъщност си караше по старому. Но бяха настъпили промени. Разни финансови пирамиди, фалити, крупни измами и поголовни кражби бяха направили хората недоверчиви и предпазливи. Макар да имаше много изобретателен ум и да оправдаваше прякора си, времената се бяха променили и все по-трудно се работеше.

Изненадващо на 48 го чукна инфаркт. Стана по-предпазлив. Не му се влизаше пак "вътре", това сигурно щеше да го убие. Не напускаше София. Голям град - повече възможности за всичко. Само че започна по-често да сменя квартирите и безкрайно се изненада, когато един ден го посети синът му. Как ли го е намерил...? Беше завършил университета. Имаше добра работа, ново жилище и щеше да се жени.

Покани го на сватбата си. Как бързо бяха отлетели годините... На края, когато си тръгваше, му каза:

- Тате, защо не се откажеш от това? Вече си стар и болен. Ела при мен. Аз ще се грижа за теб.

Думите на сина му се стовариха така изненадващо върху него, че за миг помисли, че ще получи втори инфаркт... Може би последен... Никой не е бил така добър с него... от толкова години... Само той! Какъв прекрасен син имаше... А каква отрепка бе той самият... Наведе глава, забоде очи в пода и тихо като стон отрони:

- Не мога, сине… За какво съм ти...? Само ще те срамя...

- Не! Не... Обещай ми, че ще дойдеш на сватбата ми! За другото пак ще поговорим... Обещаваш ли? Ти само ела...

- Обещавам! - отвърна Шашмата и много му се искаше да удържи на обещанието си.

- Ще те чакаме! - прегърна го силно синът му и си замина.

Шашмата се отпусна на разнебитеното легло и се втренчи в омазнения вестник на старата маса, който му служеше за покривка. До сватбата на сина му имаше около два месеца, а той нямаше никакви пари. Трябваше да намери. Не може да отиде на сватбата с празни ръце. Най-малко той! Умът му прехвърляше като компютър безброй комбинации за това, но нито една не беше достатъчно почтена, както той искаше...

На края взе някакво решение и бързо се изправи. От рязкото му движение вестникът на масата се плъзна встрани и отдолу се показаха няколко едри банкноти.

Това го накара да се срине обратно на леглото. Беше ги оставил синът му. Скрищом, без той да го види, защото знаеше, че няма да ги приеме... Дали се е досетил, че отдавна не бе ял или наистина изглеждаше толкова зле, че е разбрал, че има нужда от лекарства?

...Два дни преди сватбата на сина си той седеше пред следователя и мълчеше.

- Ти не знаеше ли, че нещата, които са ти донесли тези момчета, са крадени? А? Знаел си! И въпреки всичко си ги купил от тях!

"Разбира се, че знаеше, но му трябваха пари за сватбата на сина му, а от препродажбата им щеше да спечели доста" - мислеше си Шашмата и продължаваше да мълчи.

- Тези 1200 долара които намерихме скрити в стаята ти твои ли са? Тях от продажбата на крадените вещи ли ги спечели? Да, нали? А знаеше ли, че с парите, които ти си им давал, те са си купували наркотици и са се тровили?

"А, виж за това не беше помислил. Той винаги е стоял далеч от наркотиците и оръжията. Все пак бе християнин, а не злодей. Жалко, ако следователят е прав. Но не той беше направил наркомани тези деца... И да не им бе купил нещата, те щяха да отидат при друг и после пак щяха да си купят проклетите наркотици... Ето, той самият бе пълен боклук, но неговият син не беше наркоман... И не родителите и училището, а май най-големият виновник бе системата..."

- Какво да те правя сега? - прекъсна размишленията му отново гласа на следователя.

- Ако те пратя в затвора, там и ще си умреш... Кажи бе човек! За какво ти бяха нужни толкова пари?

- За сватбата на сина ми... - с пресипнал глас проговори за пръв път Шашмата.

- Ти имаш син?!? Наистина ли? Аз ще проверя и ако това, което казваш е вярно... Ще те пусна... Но ще спреш да се занимаваш с тези неща! Защо не подадеш молба да ти отпуснат социална помощ и да заживееш почтено? Синът ти няма ли да ти помогне...? А-а... тези пари не мога да ти ги върна. Сам знаеш закона...

Следователят удържа на думата си, но той нямаше пари дори за път и така и не отиде на сватбата на сина си. Социална помощ естествено не му дадоха и той се превърна в полускитник. Затова и синът му не бе успял да го открие почти цяла година. Снощи намина към последната си квартира и бившата му хазайка му даде едно писмо, получено за него. Беше от сина му. Мисълта за писмото го извади от унеса на спомените.

Наведе се, отвори чантата, извади овлажнял вестник и измъкна огънатото в него писмо. Беше от преди близо два месеца. Знаеше го наизуст. Синът му пишеше, че му се е родило момче. Кръстили го на него - Николай! Канеше го за коледните и новогодишните празници да отиде при тях в Русе. Пишеше, че в писмото има и пари, но сигурно хазайката ги бе взела, като компенсация за наемите, които й дължеше.

Още щом прочете писмото и реши. Край! Този път ще хване влака и ще отиде при сина си в Русе. Да види внука си, сина и снахата... Старите приятели... Града... Повече от 30 години не бе стъпвал там...

Пусна писмото обратно в чантата, а вестника разгъна на земята до нея. Нямаше портмоне. Затова започна методично и старателно да пребърква всичките си джобове и каквито банкноти и монети намереше там ги пускаше на вестника долу. Когато свърши, ги преброи. После отново ги преброи, но не беше сбъркал. Не му достигаха 50 стотинки за билета до Русе. Пребърка се пак. Не намери нищо и тежко въздъхна. В този момент на вестника тупнаха със звън 50 стотинки. Бързо вдигна глава и видя една жена да се отдалечава бавно. Беше го помислила за просяк и му бе дала своята лепта.

"Дотам ли я беше докарал?!" - Една сълза се стрелна надолу по бузата и брадата му и тупна на вестника току до подхвърлената така необходима му монета, образувайки малко мокро петно. "Не, това не беше сълза... Не! Той никога не бе плакал, откакто бе престанал да бъде дете... Сигурно е капка разтопен сняг от шапката..." - и забърса с опакото на дланта си мократа си буза. Събра набързо парите и се отправи към билетните каси...

След околко час се качи на влака за Русе. Намери купето и номера на мястото си и седна. Беше точно до прозореца по посока на движението. Сложи чантата на коленете си и помисли да подремне, но се появиха и други пътници и в купето настана обичайното суетене при настаняването. До него седнаха възрастна двойка сигурно отиващи на гости я при син, я при дъщеря. Имаше още две жени, баба с малката си внучка и някакъв студент. Точно срещу него седна някакво хлапе с баща си. На главата си момчето имаше някаква много интересна кожена шапка, сигурно подарък от чужбина.

Влакът потегли и малчуганът веднага залепи нос в стъклото на прозореца. От топлия му дъх то се запоти и това му пречеше да вижда добре. Посегна с ръка да го избърше, но само го замаца още повече. Тогава се покатери на седалката, дръпна ръкохватката на прозореца и го отвори. Скоростта на влака беше все още малка, но отвън нахлу леденият вихър и заблъска Шашмата право в лицето. Старците до него скриха глави в дебелите си палта, а той опита безуспешно да се прикрие зад късото перде.

Бащата забеляза реакцията им и веднага се скара на малкия:

- Затвори веднага прозореца и си седни на мястото!

- Няма пък! Искам да гледам...

- Затвори ти казах! Става студено.

- Аз имам шапка - упорстваше детето.

- Ти имаш, но другите нямат... - извади нов довод таткото.

- Ами да си сложат! - засмя се хлапето.

Шашмата вече трепереше. Само не знаеше дали от студ или от нерви, а може би и от двете. Непослушкото обаче нямаше никакво намерение да затвори прозореца и продължаваше да надзърта навън, въпреки че влакът бе излязъл от гарата и нямаше нищо за гледане.

- Затвори и седни веднага!

- Няма пък... Няма! - и затропа по седалката с крачета.

Бащата реши да ги смая с педагогическия си подход, но от това, което последва, най-смаян остана той.

- Ако не ме послушаш да затвориш прозореца и да си седнеш на мястото, вятърът ще ти отнесе шапката.

Това настина можеше да стане, тъй като влакът вече набираше все по-голяма и по-голяма скорост и все по-силно духаше през отворения прозорец. Но малчуганът си знаеше своето:

- Няма, няма-а-а...

Тогава бащата доста бързо грабна шапката от главата на сина си и скривайки я зад гърба си, назидателно каза:

- Видя ли какво стана като не ме слушаш?

Хлапето се пипна по главата да се увери, че шапката я няма наистина, затвори бързо прозореца и седна. Таткото ги изгледа гордо с поглед на победител и в тоя момент се чу страхотния писък на детето, последван от ужасяващ плач:

- Искам си шапката-а-а... Искам я-а-а...

Шашмата запуши ушите си и видя как в очите на мъжа срещу него не остана и помен от погледа на победителя. Все пак той овладя положението с думите:

- Хайде, не плачи. Аз сега като свирна с уста и вятърът ще ти върне шапката - и наистина подсвирна и ловко постави шапката обратно на главата на сина си.

Ревльото се ококори от изненада и млъкна като пренесе вниманието си изцяло върху униформата на кондуктора, който влезе в купето с думите:

- Билети и карти за проверка, моля!

След като приключи проверката и кондукторът се отправи към следващото купе, неуморният палавник скокна пак и отвори прозореца. Запокити скъпата шапка от главата си в преспите навън. После хлопна прозореца обратно и каза с невинна детска усмивка на втрещения си баща:

- Татко, хайде свирни пак...

Шашмата се изхили от кеф и дочу като ехо, че това направиха и по-голямата част от пътниците в купето. Това хлапе взе да му става симпатично. Страхотен номер сви на баща си... Той обаче веднага осъзна, че положението никак не беше весело и знаеше какъв ужасен рев ще последва щом малкото дяволче установеше, че татко му не е Дейвид Копърфийлд и не притежава никакви данни за вълшебник. Затова реши да предприеме веднага нещо. Още повече, че и малкото момиченце в другия край на купето все по-настойчиво искаше от баба си шоколад, с какъвто бабата явно не разполагаше. Неговото мрънкане също заплашително беше започнало да преминава в плач.

За миг очите им с хлапето се срещнаха и той, като обигран психолог, не го пропусна:

- Знаеш ли какво имам в чантата си? - рече той на малкия и леко потупа чантата на коленете си.

Детето се загледа в странната му чанта и захапа въдицата:

- Какво?

- Ами тук имам най-различни чудновати неща - продължи отвличащата вниманието му атака Шашмата и бръкна в чантата си.

В затвора бе научил куп елементарни трикове, манипулации и фокуси, които можеха да бъдат демострирани с най-обикновени предмети почти навсякъде. През бавно отминаващите дни до следващата свобода ги бе повтарял хиляди пъти и ги владееше до съвършенство. Е, не беше станал професионалист, но мургавелчовците с тяхното - ТУКА ИМА-ТУКА НЕМА, бяха смешни аматьори в сравнение с него.

Добре, че бяха пуснали отоплението в купето и ръцете му не бяха вече вдървени.

Порови из чантата и извади няколко топчета. Показа ги на малкия и после те сякаш оживяха в ръцете му. Първо бяха бели, после се превърнаха в сини, червени... Едно по едно изчезваха, после се появяаваха от устата му или пък ги намираше в някой от джобовете на детето. Забеляза, че момиченцето бе забравило за шоколада и също го наблюдаваше с голям интерес, а малкият направо бе очарован.

- Чичо, ти фокусник ли си? Ти си от цирка, нали?

Ако отречеше щеше да развали цялата магия, затова той кимна.

- Да, симпатяго! - и си помисли: "Ама, само как ме нарече. - Чичо! Отдавна не бяха му казвали така. Напоследък все му викаха - дядо. Ей, това хлапе наистина е голяма симпатяга!"

Шашмата знаеше, че всеки номер не бива да се показва прекалено дълго, затова пусна топчетата обратно в чантата и я сложи в краката си да не му пречи. Бръкна отново в нея и извади кутийка кибрит. Тя беше пълна с клечки, после изведъж те изчезнаха. Поиска една монета от бащата на детето, постави я вътре и тя също изчезна. За учудване на всички я намери на седалката под дупето на момчето, а то изръкопляска от радост като не откъсваше очи от ръцете му. При всеки номер хлапакът внимателно го наблюдаваше как поставя обратно в чантата реквизита от последния фокус и как вади предмета, нужен му за следващия трик. И непрекъснато се опитваше да надзърне в полуотворената чанта.

Някъде към десетия номер в купето стана толкова топло, че на Шашмата му се приспа. Ех, ако нямаше хора, как с удоволствие щеше да се опъне на седалката и да се наспи до Русе...

- Чичо, твоята чанта вълшебна ли е? - попита малкият любопитко, загледан в незатворената чанта, отново мъчейки се да види цялото й съдържание.

"Ха сега де!" Ако кажеше, че не е - какъв фокусник и циркаджия щеше да бъде той тогава. Ако пък кажеше, че чантата е вълшебна, хлапето като нищо можеше да поиска да извади оттам изхвърлената му шапка.

- Полувълшебна... - отвърна дипломатично той.

- А можеш ли да ми извадиш зайче оттам?

"Ей, ама това е гениална идея как да поопразня купето!" - прецени Шашмата и погали по главата малкия си почитател.

- Зайче, не! Но змия, да!

- Змия ли...? Ами тя жива ли е?

- Жива, разбира се - и той видя как детето боязливо се притисна към баща си.

- А ти защо я държиш в чантата?

- Ами, за да й е топло. Те змиите много обичат топлото.

- Тя каква е?

Предполагаше, че детето пита за цвета или големината й, но нарочно отвърна:

- Кобра! Много е отровна!

Нямаше никакво съмнение, че всички в купето бяха повярвали, че той наистина работи в цирка. Веднага след като чуха думите му, жените тихо изпискаха. Бабата се прекръсти и взе да събира багажа на внучката си. Студентът си грабна сака и пръв напусна купето. Възрастната двойка до него веднага се отдръпна към опразненото място. А бащата на момчето не беше никакъв храбрец, щом очите му се бяха изцъклили от ужас. Малкият дърдорко май беше най-смел:

- Хайде, покажи ми я, чичо... Искам да я видя...

Шашмата се наведе и започна да рови из чантата. Там естествено нямаше никаква змия, но той се правеше, че я търси. Вдигна чантата и пъхна за миг главата си в нея. После стана и изсипа цялото й съдържание на седалката:

- Х-м-м... Чудна работа... Сигурно е изпълзяла на топло до радиатора под седалката. - промърмори сякаш на себе си той и като се наведе, бързо завря глава отдолу.

Не можа да види ефекта от думите си, но го почувства с гърба си. Сякаш ураган отнесе спътниците му от купето. Изправи се, бавно тресящ се от смях, над простотията на хората и прибра обратно в чантата всичко, което бе изсипал от нея.

Накъде откъм края на вагона се чуваше заглъхващия плач на хлапето, който съвсем изчезна, щом затвори вратата на купето. Заключи, дръпна пердетата и като подложи чантата под главата си, блажено се изтегна на седалката и скоро заспа.

Събуди се скован от студ. В купето беше тъмно и страхотно студено. Влакът беше спрял, обгърнат от някаква странна тишина. Стана, разкърши се и дръпна пердетата. Навън се бе мръкнало, но не валеше. На мижавата светлина от няколко лампи видя множество коловози и някаква гара в далечината. "Коя ли е тази гара? Да не би да е проспал целия път? Сигурно влакът отдавна е пристигнал в Русе, а той не е усетил. Сега ли баш трябваше да се успи и закъснее..." Шашмата нямаше часовник и някакво лошо предчувствие стегна душата му.

Грабна чантата си и излезе в тъмния коридор. Съседните купета бяха празни и го обзе ужас, че наистина е закъснял. В дъното на коридора на вагона засвяткаха фенерчета и той различи силуетите на двама железничари. Те отваряха едно по едно купетата и проверяваха нещо - сигурно за забравен багаж или за такива заспали пътници като него.

Запъти се към тях и отдалеч подвикна:

- Това гара Русе ли е? Къде сме?

Лъчът на едното фенерче се насочи към лицето му и сякаш опипвайки го, се плъзна надолу като се спря на чантата му.

- Ха... Честита Нова Година! Вие какво правите тук?

- Честита да е... - механично отвърна Шашмата и изтръпна.

- Колко е сега часа?

- Половин час вече от новата... Вие да не сте били заспал?

- Това е гара Русе, нали? - забърза се той към изхода, като се питаше дали ще може да се ориентира бързо след толкова години.

- Каква ти гара Русе, бе човек... Тук е гара Мездра. Вчера някакъв циркаджия изтървал в бързия за Русе някаква змия... Те в тоя вагон... Та го откачихме и сега е в глуха линия, докато го проверим хубаво...

Думите на железничаря го покосиха като куршуми. Чантата му тупна на пода и той се свлече до нея, забил глава в прозореца. Тялото му се разтърси от конвулсни хрипове, а от очите му рукна водопад от сълзи. Шашмата плачеше! Плачеше на глас за първи път, откакто бе пораснал. От това някаква приятна топлина запълзя нагоре по вените на тялото му. Парна го в сърцето, после блесна в очите му и отлетя на североизток - там, където го чакаше неговият син...

 

© Светослав Пейчев, 2004
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Първо издание, електронно.