Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РУСАЛКАТА

Светослав Пейчев

web

Учителката плесна с ръце, за да привлече вниманието на децата и попита:

- Знаете ли какъв празник е в неделя деца?

- Mother's Day! Mother's Day! - завикаха едно през друго те.

- Точно така! Денят на майката. Затова сега ще напишете кратко есе за вашите майки. После всеки ще прочете есето си да чуем какво е написал за своята майка.

Децата се наведоха над белите листи и започнаха да пишат. Някои от тях се усмихваха, докато пишеха. Други спираха замислени за момент и после бързо изписваха дума след дума с неукрепналия си още детски почерк.

Едно от децата, хубаво момченце с тъжни очи, което се казваше Андрю, написа: “Аз нямам майка...” и две сълзици капнаха върху белия лист...

 

Раздрънканият пикап спря под палмите, недалеч от водата. Беше пусто и тихо. Наближаваше обяд и слънцето сякаш се опитваше да изгори всичко наоколо в малкото закътано заливче. Отливът започваше. Горе от високите скали вляво се спускаха птици с крясъци. Грабваха с човките си някоя дребна рибка или раче, останали на пясъка след оттеглящата се вода, и се издигаха обратно.

Ник слезе и отметна платнището отзад на пикапа. Свърза двата акваланга1 с големи двойни цилиндри към компресора и запали моторчето му да ги зареди с въздух. Провери налягането в другите два, които бе заредил снощи и като видя, че не са изпуснали, се дръпна настрана от шума на компресора и седна под сянката. Ровеше с клечка пясъка, докато си мислеше: “Докъде я докара само... Да стане ловец на корали! А имаше всичко преди... И какво ли щеше да прави в пещерата, която откри вчера? Сигурно ще си загуби само напразно времето... По дяволите! Май съдбата го запрати окончателно на дъното... или има още...?”

Уволни се от армията като един от най-големите водолазни специалисти. Не го поблазни военната кариера, която му обещаваха. Раздели се завинаги с униформата и замина за Норвегия. Започна работа като водолаз на нефтените платформи в Северно море. Това бе един сравнително бърз начин да спечели пари и да уреди живота си. Завъртя цикъл след цикъл. Месеци на платформата, месеци на брега в почивка и пак в морето. И така няколко години. Не мислеше да спира скоро, но през една от почивките отиде до Швеция и срещна Кристин. Беше стюардеса. Заплени го със северната си красота и леко напевния си английски. След два месеца се ожениха и заминаха за родния му Сан Диего в Калифорния. Бързо си намери работа на пристанището, а тя в офиса на летището. Купиха си къща. След година им се роди син. Бяха щастливи...

Синът му Андрю беше на две годинки, когато един ден го потърси полицията:

- Съжалявам, господине... съпругата ви е починала при автомобилна катастрофа.

Синът ви не е пострадал и е добре... Блъснал ги е пиян шофьор с камион... Ще трябва да отидем в болницата...

Годините минаваха, а той не можеше да я забрави. Устоя на удара на съдбата заради сина си и го дари с цялата си останала му нежност и обич. Правеше всичко възможно момчето да не страда за това, че няма майка. Май не винаги успяваше, но в сърцето му просто нямаше място за друга жена.

За втория удар на съдбата, съсипал живота му, научи от телевизията. Час преди това бе закарал сина си до училището. Имаше свободен ден и щом вземеше Андрю от училище, щяха да заминат за уикендa в планината. Слагаше в чантите багажа, който щеше да им трябва, когато прекъснаха телевизионното предаване за извънредни новини. Показаха кадри от някакъв училищен двор, пълен с коли за спешна помощ, полиция и хора и съобщиха:

- Преди минути въоръжен с автоматично оръжие мъж с явни психични отклонения е проникнал в двора на училището... и е започнал да стреля по намиращите се там деца и тяхната учителка... Загинали са четири от децата и учителката им... Има много ранени... Убиецът е бил застрелян от полицията...

Това бе училището, в което учеше синът му. Едно от убитите деца бе Андрю...

Искаше да забрави всичко, а не можеше. За да избяга от кошмарите, започна всяка вечер да се напива до безсъзнание. Скоро загуби работата си, после и следващата. Когато пропи и къщата, реши да се махне. Отиде в Мексико - на сондите в Карибско море, но скоро и оттам го изгониха. После отиде в Нигерия - случи се същото. Дълго се скита... Накрая дойде тук, във Венецуела. Беше израснал в квартал с много латиноамериканци и говореше испанския от малък.

Потърси работа на платформите в залива пред Маракаибо. Повечето бяха на държавната нефтена компания. Тя бе в криза и наскоро бе уволнила много работници. Отказаха му. Напи се жестоко. На сутринта, като се видя в огледалото в мизерната си стая, се ужаси. Грабна празната бутилка и я запокити в отражението си. Повече не близна алкохол. Намери си работа в малка частна компания, добиваща нефт и газ в залива. Поработи около година, но и там нещата тръгнаха надолу. Напоследък дупчиха на много места, а нищо не излизаше - нито нефт, нито газ. Бяха едва осем водолази, но шефът им каза, че ще запази само шест. Кои двама да си отидат, остави те сами да решат. Сгънаха осем листчета и ги пуснаха в една кутия. Шест със знака плюс вътре и две празни. Който изтегляше празно, си отиваше. Беше справедливо и честно. Седнаха около масата, вземаха листче, отваряха го и го слагаха на нея. Изтеглиха почти едновременно със седящия до него Хуан. Ник първи отвори листчето си и като видя плюса вътре, погледна към съседа си. С леко потрепващи ръце той го разгъна. Беше бяло. Лицето му пребледня. Имаше четири малки деца... Посегна да го остави на масата, но Ник задържа ръката му, бързо смени листчетата и сложи празното пред себе си. Взе си довиждане и си тръгна. Хуан го догони на изхода.

- Благодаря ти, приятелю! Ти ме спаси... - и го прегърна здраво, по мъжки.

- Грижи се за семейството си, приятел... Аз си нямам никого... Все ще се оправя някак - отвърна му Ник и го тупна с ръка по рамото.

Парите му стигнаха колкото да купи на старо раздрънкан пикап, гумена лодка с малък двигател и водолазно оборудване. С тях почна да обикаля крайбрежието вдясно от големия залив. Спираше някъде, отиваше с лодката до рифа и ако имаше късмет, изваждаше прилично количество черен корал и бисерни миди. С доходите от това преживяваше и даже спестяваше по нещо. Надяваше се след време да успее да си купи от скъпите апарати, работещи със специални газови смеси, с които щеше да слиза още по-надълбоко и да вади повече корали и бисери. А някъде далеч в мечтите му смътно се появяваше силуетът на малък собствен катер или яхта...

Вчера сутринта мина по тесния път с остри и опасни завои там горе, на скалите. Нямаше мантинели и той спря на скалата встрани от пътя. Слезе и огледа морето и брега от високото. Рифът беше близо. Между него и скалата, на която бе той, имаше широка ивица от подводни или стърчащи над водата остри камъни. Те свършваха на около 20-тина метра пред нея. Толкова приблизително беше и височината на скалата. Долу под нея имаше нещо като дълбок кратер, съдейки по по-тъмния цвят на водата там. Кратерът преминаваше в тесен подводен каньон, който ставаше по-плитък към малкото заливче вдясно, където свършваше.

След кратко лутане намери път и слезе с пикапа до заливчето. Приготви се бързо и пое с лодката към рифа.

Няколко часа по-късно вече беше успял да натовари в пикапа извадените корали и малка торбичка с бисери. Беше рано. Зарадван от късмета си, реши да огледа и под скалата. Взе пълен апарат, сложи го в лодката и я насочи натам. Не можеше да се приближи съвсем. Имаше опасност вълните да запокитят лодката в скалата или пък да я разпорят на стърчащите камъни пред нея. Спря моторчето и хвърли котвата на около 40 метра от кратера, близо до каньона, който беше видял отгоре. Екипира се и се прехвърли през борда. Наклони глава на ляво, после на дясно, за да изгони въздуха от ушите си и бавно се спусна към каньона. Вълнението там не се усещаше и той заплува на 10-тина метра дълбочина по посока на кратера. По отвесните скали от двете страни имаше водорасли и само обикновени корали. След минути доплува над кратера и започна да се спуска бавно към дъното. Заради рефракцията2 на светлината цветовете съвсем изчезнаха и всичко около него стана сиво. С дълбочината светлината намаля и когато стигна до дъното, доста притъмня. Водолазният компютър3 на ръката му отчете дълбочина - 29 м. Можеше да остане не повече от 20 минути. Днес вече беше правил едно изплуване с декомпресия4. Включи фенерчето и силната халогенна светлина веднага върна всички цветове по местата им. Няколко риби се скриха изплашени. Беше като в огромен кладенец, леко стеснен в долната си част. Въртеше се бавно, като осветяваше и оглеждаше стените му и дъното пред себе си. Тук нямаше бисерни миди и черен корал. Нямаше нищо за него... Обърна се да огледа и бреговата скала зад себе си и... тогава я видя! Пещера с отвор колкото да влезе автомобил. Заплува внимателно навътре, опитвайки с лъча на прожектора да види колко е дълбока. Двайсетина метра по-навътре стигна до някакво леко издигане и спря. Погледа към ръката си. Времето изтичаше. Излезе обратно, изгаси светлината и бавно се насочи нагоре. Утре щеше да слезе отново, добре екипиран, да я огледа. От чисто любопитство, а не че очакваше на такава дълбочина да намери пиратски съкровища. Беше факт обаче, че я нямаше на картата на крайбрежието, която си купи.

 

Звукът от компресора се промени. Апаратите се бяха заредили. Стана, изключи ги, наду лодката и спря компресора. След десетина минути закотви лодката почти на същото място като вчера. Екипира се и скоро вече беше на дъното на кратера. Този път бе с две фенерчета и втори акваланг. Бавно навлезе в пещерата, осветявайки стените й. Стигна до вчерашното място. Дъното започна да се издига и той го следваше, като се оглеждаше. После стана равно и пещерата се разшири. Обиколи я цялата няколко пъти и нищо... Никакви разклонения, никакви следи от човешка дейност. Май беше първият, който влиза в нея. Таванът й се стесняваше като конус или комин, но без никакъв проход нагоре. Денивелацията й беше само няколко метра. Реши, че няма какво да прави повече в нея. Хвана за ремъка резервния акваланг, който беше оставил върху купчинката камъни в средата на пещерата, докато я оглеждаше и понечи да се обърне към изхода. Той обаче се повлече и размести няколко камъка, които се свлякоха от купчината. Вдигна се такава мътилка от утайките и тинята по дъното, че дори светлината на фенерчето не можеше да я пробие. Мехурите въздух, които излизаха при всяко негово издишване от автомата5 му, още повече я разбъркаха.

Спря се и остана неподвижен, докато мътилката бавно се утаи. Тогава му се стори, че в тинята до камъните пред него се вижда някаква фигурка, приличаща на конче. Внимателно я отдели от дъното и я огледа. Беше парче камък, обвито от наслоен варовик, малки черупки от миди и охлювчета. Приличаше на някакво животно голямо колкото дланта му, но май не точно на кон. Извади ножа и се опита да я почисти от полипите и варовика. Не беше конче, а лама или поне на него му заприлича на перуанска овца. Беше от някакъв тъмен камък. Остави я встрани до другия апарат и внимавайки да не раздвижи мътилката, потърси дали няма други фигурки. Имаше... разпръснати по цялото дъно тук в края на пещерата, в тинята, под камъните, заринати в утайките... С най-различни размери... като човечета, животни и други неприличащи на нищо... Отначало ги събираше и трупаше на куп, но те бяха толкова много, че се отказа. Фенерчето му се изтощи и той включи другото. Освети с него пак конусовидния таван на пещерата и се замисли как и откъде са попаднали тук тези фигурки. Единствено приемливо му изглеждаше те да са били хвърляни през някакъв отвор отгоре в скалата над пещерата, който вече не съществуваше. Ако е било така, кой ги е хвърлил и защо? И колко години са престояли тук... или столетия? Каква ли цена има всяка една от тях? От уроците по история можа да си спомни само, че някъде дотук са се простирали границите на древната империя на инките. Може би там горе някога да е имало техен храм...

Започна да вдишва по-трудно. Въздухът в апарата му беше на привършване. Включи на резерва. Фигурките бяха тежки. Той подбра само 5-6 по-големи и ги сложи в мрежеста торба. После свали празния апарат от гъба си и сложи пълния. Компютърът му показваше, че ще трябва да изплува с паузи за декомпресия. Закачи мрежата със статуетките на колана си и заплува към изхода. Горе сигурно се беше заоблачило, защото пред входа на пещерата бе станало още по-тъмно от преди.

Беше се издигнал с около 6 м, когато мрежата с фигурките се скъса от тежестта им или се сряза от полипите по тях и те се изсипаха по камъните на дъното. Ник издиша бързо, за да не полети нагоре от загубата на техния баласт, изруга на ум и се спусна обратно. Светна да ги види къде са и нещо проблесна на дъното. От удара в камъните на едно от човечетата се бе отчупило голямо парче от варовиковата му обвивка и отдолу под нея се бе показал жълт метал. Под вода така можеше да блести само... златото...

 

Колкото повече се усилваше дъжда, толкова повече Сузана натискаше газта. Беше ядосана на баща си. Не! Направо беше бясна! Дори издутият до край климатик на колата не можеше да охлади яростта й. “Баща й е ужасен! Като че ли не е 21 век, ами средновековието! Да я кара да се омъжи за тоя... дърт дебелак, вдовец с три деца... Охлюв! Бил богат... Щели да обединят двете фирми... Да върви по дяволите с парите си и богатството си! Тя е само на 19, а той можеше да й бъде дядо... И братята й и те... Омъжи се, та омъжи се... Кретени! Ако откажела, щял да я лиши от наследство... Майната му на наследството му! Не! Не и не... Само да стигна в Коро при леля, ще й кажа какво са намислили баща ми и братята ми...“ - приказваше си сама Сузана и с усилие вземаше острите завои нагоре по склона. “Май нещо обърках пътя” - мъчеше се да се ориентира тя, като се взираше в дъжда напред през стъклото, водата от което чистачките не смогваха да очистят. Излезе на високото с голяма скорост и не видя острия завой. Натисна спирачката, но късно... Гумите изтропаха по скалата и колата полетя в морето...

 

Ник гледаше невярващ на очите си. Нима това наистина беше злато? Нима наистина бе намерил съкровище...

В този миг чу странен шум и нещо горе закри съвсем пътя на светлината. Първата му мисъл беше - акула! Каква ти акула, опомни се бързо той - това беше нещо друго. Сигурно от скалата се е отчупил голям къс и пада надолу. Пусна бързо празния акваланг, грабна златната статуетка и се отдръпна, долепяйки гръб до скалата. Миг преди да насочи прожектора нагоре, се чу нов шум, като че ли от стържене на метал в скалите или по-скоро на ламарина. Веднага след това лъчът на прожектора улови силуета на... автомобил!? Наистина отгоре падаше автомобил, след който като опашка на комета се издигаха въздушни мехури... Отърка се още няколко пъти в отсрещната скала на кратера и се сгромоляса на дъното, размътвайки водата.

Трениран да мисли бързо и да реагира светкавично в критични ситуации, Ник засече времето и заплува натам, питайки се дали в колата има хора и колко са. Тя бе легнала на лявата си страна на дъното и отзад не се виждаше никой. Мина отпред и видя, че предните въздушни възглавници се бяха надули, задействани сигурно при удара с водата или още там горе. Те му пречеха да види хората зад тях. В този миг някаква ръка се показа отстрани на тая пред шофьора махна вяло и замръзна неподвижно. Ник знаеше, че не трябва да се опитва да отвори вратите. Само ще загуби време. Те или щяха да се окажат заключени или блокирани от деформациите при удара. Замахна към предното стъкло със статуетката, която още бе в ръката му. С два удара го разби. Пусна статуетката и извади ножа. Порна двете възглавници и въздухът излетя от тях. В колата имаше само някакво момиче зад волана, приковано към седалката от предпазния колан. Докато го разрязваше му мина мисълта, че ако там горе коланът и възглавниците спасяваха живота, то тук те го отнемаха. Коланът се отпусна, Ник пусна ножа и фенерчето и издърпа бързо, но внимателно безжизненото тяло. Не личеше да има някакви контузии. Пое си дълбоко въздух и задържа дъх. Извади мундщука6 на автомата от устата си и като издърпа напред езика на момичето го вкара в устата му, натискайки байпаса7. Същевременно го обърна с главата надолу, при което нахлулия въздух в дробовете му изтласка част от водата, с която бяха пълни. Подсъзнателно забеляза, че нищо не изтича от ушите му, което значеше, че тъпанчетата му не бяха се спукали. Погледна за времето - 3 минути! Имаше някаква минимална надежда, но проблемът бе с изплуването. Особено неговото. Беше в режим на продължителна декомпресия. Ако направеше опит да го спаси, можеше да загине той. Ако спазеше правилата и запазеше себе си, щеше да извади просто един труп. В тяхната работа имаше желязно правило: “Направи дори и невъзможното, за да спасиш човек, но ако неговото спасение застрашава твоя живот, извади труп и живей, защото ти ще можеш да спасиш още много хора, а иначе ще има много повече освен вашите два трупа.” Жестоко, но вярно! Помисли си го само за секунда. В следващата вече бе взел решение.

Захапа обратно автомата, оттласна от дъното и тръгна с момичето нагоре, придържайки го през кръста все така с главата по-ниско. Въздухът под налягане, който беше напомпал в дробовете му долу на дъното непрекъснато се разширяваше с намаляване на дълбочината и налягането. Цялото му внимание бе насочено към това да държи устата му отворена и оттам да излиза свободно излишният въздух от разширяването, за да не разкъса дробовете му, но в тях все пак да има въздух. В движение си свали ръкавиците и провери дали има още пулс. Имаше... макар и слаб, но шансът му нарастваше... за разлика от неговия. Поддържаше скорост на изплуване близка до опасната, като се стремеше да не изпреварват движението нагоре на мехурчетата въздух около тях. Дълбочината бързо намаляваше и светлината ставаше все по-силна. Погледна отворените му очи и видя още един добър признак - широко отворените му зеници бавно започнаха да се затварят, реагирайки на светлината.

Изплуваха на около 30 м от лодката. Ръмеше. Ник веднага се освободи от акваланга и баластния колан8 и те потънаха. Задържа момичето по гръб, мина под него и хвана ръцете му отзад под гърдите. Заплува към лодката, като се стремеше да държи лицето му над водата, което благодарение на подемната сила на неопреновия9 му костюм, не бе трудно.

Докато го прехвърляше в лодката, усети, че тялото му беше доста изстинало от преохлаждането долу. Метна се бързо в лодката и започна да го реанимира. Стисна носа му и вдухна силно през устата му въздух, после направи 6 бързи и силни притискания с длани на гръдния му кош в областта на сърцето. Отново въздух и отново 6 натиска върху сърцето. Беше правил това хиляди пъти. Дано да успееше с това бясно помпане да закара малко обогатена с кислород кръв към мозъка му, който без кислород всеки момент можеше да умре завинаги. Ако успееше и мозъкът му заработеше, той веднага щеше да включи дишането и всички останали функции. Продължаваше да поддържа това бясно темпо, но силите му бяха на привършване. Слънцето напече и му стана горещо. Спря за момент. Съблече светкавично горнището на неопреновия костюм и пак продължи. Видя как зениците на момичето рязко се свиха до размер на главичка на топлийка. Без да спира, зарадван, закрещя несъзнателно на английски:

- Дишай! Дишай!

Клепачите му потрепнаха и се чу първия хрип. Спря и бързо изви главата му настрана. То се закашля, изхвърляйки остатъците от вода в дробовете си и пое дълбоко въздух. Пипна пулса му - сърцето влизаше в ритъм, а то дишаше.

Вдигна котвата, запали двигателя и насочи лодката към заливчето. Болката в ставите и мускулите му се усили. По кожата му бяха избили червени петна от азота в него. Започнал бе да развива кесонна болест10 от неправилното изплуване.

Заби лодката в пясъка, взе треперещото момиче на ръце и хукна към пикапа. Сложи го върху капака на двигателя и провери внимателно дали няма нещо счупено или някаква сериозна травма. Не откри нищо. Не вярваше да се появят усложнения, но за всеки случай би трябвало да го закара до най-близката болница. Сега това бе невъзможно - той можеше да умре по пътя до там. Махна мокрите му дрехи, уви го в единственото си одеяло и го положи на задната седалка, която му служеше за легло. После извади малка бутилка с чист кислород и маска към нея. Постави я на лицето му и каза:

- Дишай! Дишай! - този път на испански.

Взе от жабката две таблетки за разширяване на кръвоносните съдове11 и пластмасова бутилка с вода. Глътна ги и остави водата до момичето. Надвеси се над него и пипна лицето му. Беше започнало да се затопля.

- Не се страхувай! Ще се оправиш... Сега трябва да се погрижа за себе си... Ще вляза обратно под водата и ще се забавя почти час. Ти лежи тук и ме чакай... Аз ще се върна!

Момичето махна кислородната маска и я пусна до себе си. Погали с ръка мокрото му лице и като се повдигна, го целуна...

Понесъл пълен акваланг и резервния колан към лодката, Ник облиза леко устни и усети соления вкус на целувката на малката русалка, която извади от морето...

 

Новата прислужница влезе в огромния хол с табла и две високи чаши с цитронада и кристали лед в тях. Направи няколко крачки навътре и като не видя никого, учудено се огледа. За пръв път се качваше тук, горе. Точно пред нея, зад голяма осветена стъклена витрина имаше наредени много интересни фигурки и скулпторки. Тя беше следвала две години археология, но прекъсна поради липса на средства и отскоро работеше като прислужничка в тази богаташка къща. Приближи се и ги заразглежда с интерес. Наподобяваха изкуството на древните инки. Лами и човечета от черен камък, бял и жълт метал, имитиращ сребро и злато. Свещени амулети “huacas” на техния домашен бог закрилник от камък. Малка статуетка на бога на слънцето “Inti” от жълт метал и в средата по-голяма на върховния им бог “Viracocha” пак от жълт метал. Последната беше леко повредена от изтърване или от удари по нещо. Бяха доста добри имитации в сравнение с това, което търговците по пазарите и магазините за антики пробутваха на наивните туристи.

Ник се появи откъм терасата, приближи се към нея и взе едната чаша.

- Харесват ли ти?

- Да, господине. Имитациите са много сполучливи. Като истински са...

Ник се усмихна и посочи с чаша в ръка към терасата.

- Можеш да сервираш на госпожата... Тя е там... - и позвъни за шофьора си.

След минутка той се появи, разминавайки се с излизащата прислужница.

- На Вашите услуги съм, господине! - и свали почтително фуражката си.

- А... Мигел... Днес ще отидеш сам да вземеш дъщеря ми от училище - и като погледна златния си часовник, добави - трябва да си там точно след час.

- Да, господине. Ще бъда точен - и шофьорът тихо затвори вратата след себе си.

Ник се върна на терасата и седна на дивана до Сузана. Тя обърна синьо-зелените си очи към него и каза:

- Виж! Синът ни вече плува като теб!

Той погледна надолу към големия басейн, в който петгодишния му син се гмуркаше като малко делфинче. Погали златистите й коси, прегърна я и двамата останаха така, загледани към залива. На малкия пристан вдясно леко се поклащаше от вълните красива бяла яхта с надпис на кърмата “Русалка”, а вляво, под скалата, някаква баракуда се вмъкна през разбитото предно стъкло на обрасъл с водорасли автомобил, незнайно как попаднал на дъното там...

 

Учителката сложи пред всяко от децата по един бял лист и каза:

- Сега деца задачата ви е да направите кратко описание на вашето семейство. Пишете за родителите си, за вас самите, за братята и сестрите си, ако имате, и за всичко, което мислите, че е свързано със семейството ви. Разбрахте ли?

- Да-а! - извикаха в хор децата и почнаха да пишат.

Учителката тръгна между масите да види какво пише всяко дете и схванало ли е задачата. Спря до красиво русокосо момиченце и прочете написаното от него:

“Мама е русалка. Тя е много красива. Татко я извадил от морето. Той е Богът на моретата. Нейният Бог! Затова тя се омъжила за него. После съм се родила аз. Нарекли ме Афродита...”

 

 

БЕЛЕЖКИ

Водолазни термини

1. Акваланг или апарат - апарат за дишане под вода - един или няколко свързани стоманени цилиндри и редуциращ вентил, обикновено пълни с атмосферен въздух под голямо налягане. [обратно]

2. Рефракция - пречупване на слънчевите лъчи при преминаването им през слоеве с различна плътност и дебелина. Под вода след определена дълбочина това води до невъзможност за възприемане на цветовете освен ако не се използва пряка изкуствена светлина. [обратно]

3. Водолазен компютър - уред с дисплей подобен на часовник, който показва време, дълбочина, налягане, температура и др. данни за безопасна работа и изплуване. [обратно]

4. Декомпресия - безопасно изплуване след дълъг престой на дълбочини под 12 м със спиране за определено време преди изплуването на една или няколко от следните дълбочини - 9,6 и 3 м, за да се изхвърли азота от организма. При аварийни изплувания водолазът трябва да се спусне отново на същата дълбочина, на която е бил и да изплува правилно, или за тази цел да се използва барокамера. [обратно]

5. Автомат - устройство като кръгла кутия пред устата на водолаза и свързано с маркуч към акваланга. Служи да регулира налягането на въздуха, който той диша съобразно дълбочината. [обратно]

6. Мундщук - силиконов накрайник за плътно захапване на автомата. [обратно]

7. Байпас - бутон на автомата за постоянно подаване на въздух. [обратно]

8. Баластен колан - колан с оловни плочки за балансиране на водолаза под вода. [обратно]

9. Неопренов костюм - костюм по тялото от синтетична пореста непотъваща материя обикновено с дебелина 2-8 мм, предпазващ тялото от преохлаждане. [обратно]

10. Кесонна болест - водолазна болест. Развива се до часове след неправилно изплуване и скоростта на протичането й зависи основно от количеството азот в организма. Запушването на кръвоносните съдове от мехурчета азот най-често увреждат мозъка и сърцето. Причинява тежка инвалидност или смърт. [обратно]

11. Таблетки за разширяване на кръвоносните съдове - намаляват за кратко риска от запушване на кръвоносен съд от мехурче азот до извършването на правилна декомпресия. [обратно]

 

 

© Светослав Пейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.04.2005, № 4 (65)