ПРОСТИТУТКАТА

Светослав Пейчев

web

Вечерта бавно пропълзя от дъното на булеварда. Светнаха пъстроцветните реклами на кафето отсреща на ъгъла. После в миниатюрните локви на платното и тротоара от летния дъжд, превалял набързо, взеха да се отразяват светлините на преминаващите автомобили, на витрините и цветната феерия на бягащите неонови реклами над тях. Стана красиво.

Джина излезе от страничната уличка и убийствено високите й токчетата зачаткаха покрай витрината на магазина. Харесваше й тази витрина с двете огледала вътре до манекените с куклените усмивки. Докато чакаше поредния клиент, обичаше да се оглежда в тях. Напомняха й за детството и приказката за малката Алиса в огледалния свят, която баща й всяка вечер й четеше, за да заспи.

Нямаше го вече баща й... Алиса беше пораснала, а приказката беше друга...

Сега огледалата отразяваха фигурата на стройна и дългокрака млада жена с много къси, прилепнали панталонки от черна кожа и почти прозрачно бюстие в същия цвят, стиснала малка чантичка в ръка.

Джина пооправи няколкото немирни кичура на дългата си руса коса, провери дали всичко с грима й е наред и се огледа за клиенти. Някакъв тип караше бавно колата си близко до тротоара, оглеждайки колежките й. Те се опитваха да го съблазнят, но той не спря до никоя. Подмина с няколко метра и нея, после изненадващо спря и върна назад. Спусна стъклото отдясно, а тя веднага се приведе и със заучено движение тикна глава вътре, облягайки се с ръце на рамката на вратата, при което гърдите й изскочиха почти изцяло от бюстието.

- Ще се позабавляваме ли, готин?

Беше успяла вече да огледа колата му. Нова, но не чак супер луксозна. И той беше като колата си. Симпатичен, около четиридесетгодишен, с костюм, без златни пръстени и ланци. Не беше го виждала тук преди.

- Добър вечер! - поздрави той и очите му сякаш я сканираха, като противно на очакването й се задържаха дълго на лицето й, а не на голите й гърди.

- Мога ли да Ви... наема? - продължи той, като се запъна на думата “наема”.

- Разбира се, сладур! Щом имаш пари, ще си прекараме чудесно.

Той извади портфейл, не много издут, но не го отвори.

- Не сега. Искам да Ви... наема за целия уикенд, може ли? - пак се запъна на “наема” той.

- Може, хубавецо, но това ще ти струва доста парички.

Кимна мълчаливо, извади една едра банкнота и й я подаде:

- Това достатъчно ли е, за да съм сигурен, че ще бъдете тук в петък по същото време? Тогава ще дойда да Ви взема.

Парите не бяха никак малко. Тя ги взе и си помисли: “Ама, че образ. Даде й ги само така - срещу едно голо обещание. А и не попита колко ще му струва тя за уикенда. Сигурно има бая пари, макар и да не му личи.”

- Да. Достатъчни са миличък - и понечи да се отдръпне, но той леко я задържа.

- Моля Ви, кажете ми кой номер обувки носите?

- 37. Защо? - попита тя изумена, но вместо да й отговори, той каза:

- Благодаря Ви, че се съгласихте! В петък ще Ви обясня всичко. Довиждане! - и включи двигателя.

- Бай-бай! - Джина се отдръпна и гледайки след отдалечаващата се кола, си каза: ”Ама, че странен тип. Не ме пита за името, а ме пита за номера на обувките ми? Не й изглеждаше на смахнат, но знае ли човек? На какви ли не откачалки беше попадала. Трябва да внимава с него. Пък кой знае - може и да не се появи в петък? Какво като й е дал пари? Има ги всякакви.”

В петък обаче той се появи точно както беше обещал. Спря колата си пред нея и излезе. Отново беше с костюм, но в по-тъмен цвят.

- Добър вечер! Заповядайте! - поздрави той и отвори предната врата на колата. Помогна й да седне, после я затвори леко, заобиколи и седна зад волана. Потеглиха под слисаните погледи на другите момичета, които се спогледаха, шашнати от необичайната ситуация в техния бизнес. Самата тя бе не по-малко учудена от добрите обноски на мъжа до нея. Не си спомняше вече откога не се бяха отнасяли с такова внимание към нея и й стана приятно.

- Забравих да Ви се представя. Казвам се Виктор, а Вашето име как е?

- Джина - и добави, - всъщност съм Вирджиния.

Погледна я за миг и отново съсредоточи вниманието си напред. Трафикът беше ужасен, но той се справяше чудесно. Беше добър шофьор. Не каза нищо за името й. Лекото му учудване обаче й подсказа, че е разбрал значението му, което беше абсурдно с оглед на работата й. Видя, че насочва колата извън града и неспокойно се размърда. Той веднага усети това.

- Искате ли да спра някъде да вечеряме? Гладна ли сте?

- Не. Но къде отиваме всъщност?

- Чака ни дълъг път. Повече от 400 км.

- Да не си решил да ме водиш зад граница, сладурче? Паспортът ми не е в мен.

- Не. Ще Ви заведа при майка ми.

- Край морето ли е това?

- Не. На север е - и той назова името на града, като уточни, че той живеел там, а майка му в някакво село на още 50 км по-нататък.

Джина никога не беше ходила на север. Виж, по морето бяха я водили да работи много пъти и двамата й сутеньори. Първият - Ричи, беше ужасен. Биеше я и й вземаше всичките пари и колкото и да изкараше, все му се виждаха малко. Понякога казваше истината на клиентите си, че парите, които й плащаха за секс услугите й ги прибира сутеньорът й и за нея нищо не остава. Някои я съжаляваха и й даваха допълнително още някоя банкнота. Тя я сгъваше на тясна лента и я слагаше в устата си между венеца и устната си, за да не я намери Ричи и да я вземе и нея. Три години работи за него, докато го застреляха заради някакви наркотици.

После стана едно от момичетата на Джеки. Той не я биеше, само че я скъсваше от работа. Непрекъснато я пускаше на клиенти, но й даваше по 10% от заработеното. Малко, но все пак успяваше да спести нещо. И тя като всички от този занаят мечтаеше да спести пари и да си купи малко жилище. Да скъса с миналото, да създаде семейство и да си роди дете...

След около две години и Джеки изчезна от живота й. При опит да бъде арестуван, застрелял полицай. Последва доживотна присъда. После в затвора при някакво сбиване между затворниците го бяха убили. Така, събрала доста опит, тя остана независима проститутка и работеше вече само за себе си.

- И за какво ще ме водиш при майка си? - поднови разговора Джина, прекъсвайки размишленията си.

- Там е и баща ми. Ще Ви представя на родителите си като моя годеница.

- Какво-о? Значи ще ме караш да се правя на артистка? И... защо е този театър?

- Майка ми е болна от рак... Малко й остава, а тя... много иска да й заведа снаха. Много я мъчи това да не остана ерген... А аз нямам приятелка и искам да я зарадвам, преди да си отиде...

Поредната човешка трагедия. Сигурно няма да й бъде много трудно да се преструва. Нали през последните години само това прави. Преструва се, че обича, когато мрази. Преструва се, че й е приятно, а й се повръща от отвращение. Тази преструвка поне няма да е неприятна, а само ще е тъжна...

- И защо реши, че точно аз ставам за тая работа?

- Ами... видяхте ми се свястно момиче.

- Ти бъзикаш ли ме? Свястно момиче!? Та аз съм... проститутка! Уличница! Курва! Кучка!

- Но душата Ви е чиста. Видях го в очите Ви...

Нещо сякаш заседна на гърлото й.

- Стига с това “Вие” и пусни някаква музика, но да не е рап... - едва успя да прошепне и посочи към CD чейнджъра.

- Добре - отвърна той и пусна някаква италианска музика незнайно как отгатнал, че е любимата й.

Това я довърши. Размекна се. Отпусна облегалката назад и притвори очи. Бяха вече на магистралата и ритмичното съскане на гумите и тихата музика я унесоха...

Колата спря и двигателят замлъкна. Джина стреснато се надигна. Навън беше още мрак. Погледна към него и се опомни.

- Пристигнахме ли при вашите?

- Не. Пред моето жилище в града сме. Ще се качим да пием кафе, ще си починем малко... Още е рано. При нашите ще отидем към обяд.

Докато той вземаше от багажника някакви чанти и пакети, тя огледа сградата. Беше построена наскоро и съдейки по вида й и системите за охрана вероятно в нея живееха заможни хора. “Що за птица е този мъж?” - за кой ли път се запита тя.

Когато влязоха в хола на апартамента му, се спря, леко стъписана. Случвало й се беше да има богати клиенти, които я бяха водили в хубавите си домове или по разни луксозни хотели, но тук беше различно. Красиво, чисто, подредено с вкус и без никаква следа от “кича”, който срещаше навсякъде. Имаше много красива техника и неща, предназначението на някои от които не й беше съвсем ясно.

- Заповядай! Седни. Аз сега ще направя кафе и нещо за хапване. Баня има ето там, ако искаш да се освежиш... - за пръв път се обърна на “ти” към нея той и като сложи в един от ъглите нещата, които носеше, се отправи към кухнята.

Появи се отново след десетина минути с димящо кафе, топли сандвичи и някакви сладки на табличка, която постави на малката масичка пред нея. После сложи до чашата й малка купчинка банкноти и като се отпусна на фотьойла срещу нея попита:

- Това достатъчно ли е за времето, което ще ти отнема?

Джина преброи парите. Бяха повече, отколкото беше решила да му поиска.

- Всичко е о’кей! Много си точен... Ще ме извиниш ли за малко, трябва да отида до там... - и тръгна към банята.

Когато се върна, видя, че той се бе отпуснал назад и спеше, уморен от дългото шофиране. Изпи кафето. Хапна и се разходи из жилището, което се оказа доста голямо. В една от спалните намери завивки. Взе една и го покри внимателно, при което той само се размърда, но не се събуди. Не й се спеше и продължи да обикаля из стаите. Попадна на стая с бюро, техника и няколко компютъра. Сигурно това беше кабинетът му. По стените висяха много дипломи, грамоти и снимки в рамки. Диплом за компютърен инженер, за мениджмънт, компютърно програмиране, дизайн и още кой знае за какво, написани на различни езици. Нейните елементарни езикови познания, придобити от контактите й с клиенти чужденци, не бяха достатъчни, за да разбере всичко. На някои снимки беше сам, на други с приятели или колеги студенти - пред Айфеловата кула, пред Римския Колизеум, пред Акропола в Атина и на още места по света, които тя не знаеше. От това, което видя, разбра главно две неща - че е 41-годишен и безспорно много учен и умен. А тя, какво? Какво постигна през тия нейни 24 години? Нищо! Какво стана от нея? Жрица на любовта! Жрица... Вятър! Просто парцал...

Разтроена, Джина излезе на терасата. Навън беше се съмнало и гледката беше прекрасна. Мястото беше нависоко и оттам се виждаше голямата река и почти целият град, който бе разположен край нея. Може би заради реката имаше чайки и гларуси. Те току прелитаха наблизо с резки крясъци.

Стана й хладно и влезе обратно вътре. Виктор още спеше и тя се насочи към кухнята. Надникна по шкафовете и в хладилника. Имаше всичко необходимо и макар да блестеше от чистота, се усещаше, че тук не е пипвала женска ръка. Беше решила да направи палачинки за закуска. Това беше единственото нещо освен сандвичите, което умееше да приготвя за ядене.

След около половин час на масичката в хола сервира пълна чиния с палачинки, настъргано сирене, конфитюр, сметана и каничка с кафе. Само че той още спеше и тя влезе в банята.

Когато излезе, вече се беше събудил и я чакаше да закусят.

- Добро утро! Палачинките са много вкусни. Аз вече ги опитах.

- Добро да е! Ами аз друго не мога да правя - откровено си призна тя и като седна срещу него, го попита: - Ти защо трябваше да се трепеш чак до столицата? Няма ли тук проститутки?

- Има... Но аз бях там по работа, а и взех едни билки за майка ми. Няма да я излекуват, но поне ще облекчат мъките й... Минавах по булеварда ви и като ви видях наредени по тротоара, ми хрумна тази идея. Това с теб стана случайно.

Продължиха да се хранят мълчаливо, а щом приключиха със закуската и кафето, той стана и донесе пакетите, които беше свалил от колата.

- Ще трябва да се преоблечеш... Дрехите ти са хубави и с тях изглеждаш прекрасно, но... мисля, че няма да са много подходящи за село. Тук съм купил някои неща... Затова те попитах за номера на обувките ти... Дано всичко да ти е по мярка... - и докато й обясняваше, разопакова всичко.

- Това е нещо като реквизит, така ли? - подхвърли иронично тя и веднага съжали за думите си, като видя какво беше накупил.

Нищо не липсваше. Официален костюм, блуза, обувки и чанта. Даже бельо, парфюм и козметика. И всичко ново и марково! Кой знае колко му бе струвало това... Джина ясно виждаше, че тези неща биха превърнали всяка Пепеляшка в изискана дама. Дали и нея...? Стана рязко и бързо свали оскъдните си дрешки. Посегна към кутията с бельото и видя, че той я гледаше втрещен.

- Какво има? - изправи се тя срещу него гола. - Нещо сгреших ли?

- Не... Не си... Възхищавам ти се. Много си красива...

Не каза нищо, но ръцете й потреперваха леко, докато се обличаше. Това никога не й се бе случвало. Невероятно! Всичко беше нейният размер.

- За обувките - ясно, но как така си успял да уцелиш размера на това, което нося?

- Помогнаха ми продавачките от магазина. Аз само им описах как изглеждаш...

Облече се. Взе гримовете и влезе в банята. Десетина минути по-късно оттам излезе съвършено друга жена с високо вдигната руса коса в изящна прическа и безупречна външност.

- Готова съм! Ще тръгваме ли?

Зашеметен от вида й, Виктор отвори някаква кутийка, извади прекрасен пръстен и й го подаде.

- Сложи го! Нали сме “сгодени”...

- Хей, той май е златен - подхвърли Джина, любуваща се на искрящия му вероятно скъпоценен камък.

- Да! Майка не можем да я излъжем с друг. Дядо ми беше бижутер...

Час по-късно баща му ги въведе в стаята при майка му. Като видя сина си, тя се приповдигна от леглото и радостно протегна ръце към него. Той я прегърна, целуна сбръчканото й, пожълтяло от болестта лице и уловил погледа й, вперен в Джина, която беше до него, я посочи с жест:

- Това е годеницата ми - Вирджиния, мамо. Доведох я да ви запозная.

Джина пристъпи напред към майка му и като стисна леко ръката й, каза:

- Много се радвам да се запозная с Вас, госпожо! Виктор толкова много ми е говорил за Вас! - После й поднесе букет с ухаещи рози и нещата, които бяха донесли за нея, изигравайки перфектно ролята си.

Очите на старата жена се просълзиха от умиление. Тя се отмести бавно навътре и посочи освободеното място:

- Седни до мен, дъще! Искам да ти се порадвам... Откога чакам сина ми да ми доведе снаха... Къде се намерихте?

Джина седна, а старицата я хвана за ръката и като видя пръстена, се усмихна.

- Аз учих в чужбина и там се запознахме - отвърна без засечка тя, използвайки видяното в кабинета на сина й.

- Ти от града ли си? Какво работиш или още учиш?

- Тя е от столицата, мамо, но отскоро работи в моята фирма и живее при мен - изпревари я Виктор, измъквайки я от затруднението.

- Кога ще се ожените? - обърна се тя към сина си.

- Скоро...

- А ти, дъще, си много хубава и добра. Усещам ги тези работи аз и виждам, че се обичате. Щом се вслушвате един в друг, животът ви ще е като приказка...

Сигурно този емоционален разговор я изтощи или пък започна да действа някое от болкоуспокояващите лекарства, които й даваха, и тя започна да се унася в сън. Последното, което попита, беше:

- Нали... ще останете... да пренощувате... тук? - и заспа.

Останаха.

Джина бе решила да си отработи парите, които Виктор й даде и тази нощ го направи. Така, както не го бе правила никога и с никого. С истинско желание, удоволствие, нежност и страст, трупани с години. Направи го заради него, защото беше добър, различен и друг. Направи го и заради себе си, защото с него тя беше друга...

При обратното пътуване към града го попита:

- Защо родителите ти живеят на село, а не в града при теб?

- Не искат да живеят в града, защото не могат да се разделят със спомените си... - отвърна той и останалата част от пътя изминаха в мълчание - не че този кратък диалог беше изчерпал всичко, което можеха да си кажат, а по-скоро всеки бе зает с мислите си.

Щом влязоха в хола му, тя свали “годежния” пръстен и го остави на масичката.

- Сега ще ме върнеш ли до столицата или да се оправям сама? - подхвърли Джина, като се оглеждаше за дрехите си и започна да разкопчава “реквизита” по себе си.

Виктор се приближи до нея, хвана ръцете й, целуна ги нежно и като я погледна в очите, каза:

- Искам да останеш при мен... завинаги...

Тя се отдръпна от него, изгледа го странно и продължително, после се наведе, събра си нещата и излезе на терасата. Надвеси се над парапета, погледна надолу и... ги пусна. Обърна се и го видя на крачка зад себе си да я наблюдава с притеснение и недоумение.

- Защо го направи?

- Изхвърлих спомените си и... миналото... - каза тихо и му се усмихна.

Виктор я сграбчи в прегръдките си, а тя долепи глава до рамото му и видя отраженията им в огледалните, тъмни стъкла на хола. Усети как той поставя обратно годежния пръстен на пръста й. Повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:

- Ще ми разкажеш ли довечера приказка?

- Каква приказка?

- За... “Алиса в огледалния свят”... Не! По-добре за... “Алиса в страната на чудесата”...

© Светослав Пейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.04.2005, № 4 (65)