ОТЕЦ МАРТИН^*

Светослав Пейчев

web

"Да изчезнат грешниците от земята,
и да няма вече беззаконници..."
Библията Пс. 102:1.

Небето над малкия градец притъмня. Тъмни облаци се спуснаха ниско над него и сякаш го похлупиха. Духащият откъм морето вятър се усили и подгони няколкото прибиращи се рибарски лодки към малкия залив с пристана. Отдавна не беше валяло. Земята бе суха и бурята понесе из опустелите улици пожълтяла и изгорена от силното лятно слънце трева, пясък и прах.

Старите рибари, усетили навреме приближаващата буря, се прибраха преди грамадните вълни, надигнали се след тях, да успеят да ги застигнат. Вързаха здраво лодките за поскърцващия дървен кей и понесли скромния си улов, поеха към домовете си, подминавайки кръчмата, където обикновено се заседяваха до късно. Ядосани, че и този път лодките им се изплъзнаха, вълните заблъскаха яростно с гърди в скалите на фара пред входа на заливчето. После, превърнали се в бяла пяна и солени пръски, се оттегляха за нова атака и само ехото на тътена от този сблъсък се носеше из наелектризирания въздух.

Загърмя и светкавици накъсаха облаците. Едри капки топъл дъжд забарабаниха тежко по ламаринената камбанария на старата, изоставена църква с килнатия кръст.

Камбаната й, разлюляна от вятъра, тъжно изплака, допълвайки странния оркестър на морето и стихията, който сякаш оплакваше съдбата на малкия градец...

Все още го наричаха “град” - може би заради това, че бе просъществувал до днес точно като такъв през многовековната си история. Всъщност населението му бе спаднало доста под това на много села и обикновено се конкурираше в борбата за последното място в класацията на градовете ни само с Мелник - също като него с древна хилядолетна история и подобна участ.

Нямаше какво да задържи младите в градчето. Нямаше работа, нито забавления за тях и те се разбягаха кой по София, кой по големите градове. В единственото местно училище бяха останали шепа деца и те след осми клас отиваха да учат в окръжния град и повече не се връщаха.

Всяка пролет рибарските лодки, които излизаха в морето, ставаха все по-малко, а лодките, които оставаха да гният на брега, все повече. Само старците оставаха тук закотвени до края си...

През лятото беше малко по-добре. Някои се завръщаха за кратко, колкото да се видят с родителите си и да им оставят я внук, я внучка за през ваканцията. Но щом порастяха децата, преставаха да идват. Мяркаха се и случайни курортисти. Даже и чужденци, но и тях не успяваше да ги задържи нито топлото море, нито хубавия плаж. Градското кино вече не работеше. Нямаше дискотеки и барчета, а старият ресторант беше затворен отдавна. Останала бе само кръчмата на рибарите... Нямаха си дори и църква като хората. Всъщност църква си имаха, но откакто преди около две години последният свещеник - поп Георги, емигрира в Канада, църквата остана заключена и запустя. Така и не им пратиха друг поп.

В градчето отдавна нямаше сватби и венчавки, понеже нямаше млади. По същата причина нямаше и кръщенета, а когато някой от старите се споминеше, налагаше се да викат свещеник чак от големия град, тъй като и в близките села нямаше. Те не достигаха и един поп обслужваше няколко села. Затова много им тежеше на хората да гледат църквата си затворена и те многократно молиха кмета да помогне за изпращането на друг поп. Той обаче не бе местен човек, гледаше си бизнеса и остана глух за техните нужди. Тогава те писаха писма до Епархията, до Владиката и до Светия Синод. Обещаха, че ще им пратят, но никой не дойде. Готови бяха да пишат и до Патриарха, когато най-после ги уведомиха, че им изпращат свещеник.

Кой и какъв ще е той, никой нищо не знаеше за него и това силно разпалваше любопитството им.

Още помнеха стария поп. Нисък, дебел, с мазна брада и още по-омазано и мръсно расо. Постоянно миришеше на алкохол и вкисната пот. Претупваше службите на две - на три и все гледаше да изкрънка нещо за пиене, “уж за Бог да прости”. Затова когато научиха, че ще дойде нов свещеник, се прекръстиха и си пожелаха дано не е като поп Георги.

В уречения ден лодките не излязоха в морето. Рибарите от рано насядаха около масите пред кръчмата, където спираше автобуса от големия град и зачакаха. Жените бяха заели вече позиция по пейките и тревата отсреща под дърветата до олющената хлебарницата и нетърпеливо коментираха предстоящото събитие:

- Що го няма още автобуса, мари?

- Ти пък к’о бързаш, ма? Нал’ знайш, чи идва чак към десет...

- Как няма да бърза... Нали й удовица... Може някой младо попче да са ни пратили... - подкачи я друга и думите й предизвикаха всеобщ смях.

После изведнъж жените преминаха на гръцки, като само от време на време вмъкваха по някоя дума на български. Те - старите хора в градчето от край време си говореха така - нали бяха потомци на гръцки преселници. Само дето децата им го знаеха твърде малко този език, а внуците им нищо не успяха да научат от него...

По изровения стар асфалтов път се зададе раздрънканият междуградски автобус...

Жените побързаха да се струпат отстрани до мъжете, за да видят ще слезе ли от него техният нов свещеник или пак са ги излъгали.

След минути автобусът спря пред кръчмата, вдигайки леки облачета прах. Вратата засъска и скрибуцайки бавно, се отвори. Оттам слезе само един пътник и автобусът веднага потегли, изпускайки кълба сиво-черен дим.

Пред тях стоеше висок, слаб мъж, облечен в черно расо. Нямаше никакъв багаж освен една пътна чанта. Сигурно беше малко над петдесетте. Чисто белите му коси и късо подстригана брада някак неестествено контрастираха на мургавото му лице с леко жълтеникав оттенък. Но най-поразителното нещо в него бяха очите му. Цветът им бе смес от синьото небе над тях и зеленикавия цвят на морската вода в залива долу.

Нямаше никакво съмнение, че това бе техния дългоочакван свещеник, който направи крачка към тях и се спря леко изненадан от посрещането.

- Май ще го бъде - обади се тихо на гръцки някой от мъжете, имайки предвид спретнатия вид на Божия служител.

- Ще видим... - пак на гръцки като ехо се обади една от жените.

- Добър ден на всички! Аз съм Вашият нов свещеник отец Мартин - представи се отецът на чист правилен гръцки език, несъмнено дочул и разбрал подхвърлените реплики.

Ефектът от думите му имаше страхотно въздействие. Сякаш гръм трясна хората около него. Сърцата на старите рибари, видели какво ли не, много трудно можеха да бъдат спечелени от когото и да е. Но ето този отец направи това само с няколко думи.

Пръв се окопити Ставри - най-старият измежду тях. Надигна се тежко и пристъпи напред:

- Добре дошъл, отче! - премина засрамен на български той и като се приведе, целуна ръка на свещеника.

- Бог да Ви благослови! - също на български отвърна отец Мартин и направи кръстен знак над главите им.

- Ще ми покажете ли къде Ви е църквата?

- Щем... Щем... - нестройно отвърнаха хората и го поведоха нагоре към църквата.

Всъщност той вървеше напред. На крачка след него Ставри, който го упътваше, а след тях всички останали. Приличаха на някаква странна процесия - както когато Моисей е повел народа си към Обетованата земя или както когато Христос е водил учениците си...

Видът на изоставената църква и малката къщичка зад нея, в която трябваше да живее свещеникът, не го изненадаха. Той учтиво отклони всички покани да се настани в някой от енориаршите, докато бъдат поправени църковните постройки, и обяви, че на следващия ден църквата ще е отворена и ще има литургия.

Още същия следобед го видяха, покачен на камбанарията, да поправя килнатия кръст. После помоли за коса и за по-малко от час окоси сухата трева и бурените, с които бе обрасъл църковният двор. Явно, бе невероятно сръчен и работлив и хората се радваха на добрия си късмет.

За около месец само отец Мартин успя да преобрази напълно тяхната църква и къщичката, скрита в задния й двор. Няколко пъти ходи до големия град и докара боя, дъски, цимент и разни материали, но никога не доведе майстори. Вършеше всичко сам. Беше и дърводелец, и мазач, и бояджия, и стъклар. Нямаше нещо, което да не му идва отръки. Хората с радост му помагаха, кой с каквото и когато може. А слухът, че материалите за ремонта отецът е платил от собствения си джоб в това трудно време, го извиси в очите им до висотата на светец.

А как умееше да говори само... Беше много начетен и умен човек. На литургиите той не само четеше от Евангелието, но и обясняваше и тълкуваше постъпките на Христос и светците, като ги напътстваше да следват техния пример. Такива слова те не бяха чували никога в тяхната църква от никой поп. Сега сякаш в нея им говореше самият Бог.

В съботите и неделите малката църква едва успяваше да побере хората, тъй като славата на техния свещеник се бе разнесла и по околните села и оттам идваха и други хора да присъстват на Божествените литургии на техния отец Мартин.

Те никога не го наричаха “поп”, а винаги, даже и когато разговаряха помежду си, го наричаха “отец Мартин” или “свещеник Мартин”. Струваше им се, че думата “поп” се бе обезценила след предишните служители в църквата им и никак не подхождаше на такъв свят човек като техния свещеник. Даже вече я намираха за обидна.

Пак от уважение и респект към него никой не се осмели да го попита нещо за личния му живот. Правеха само разни догадки и най-вече за малко странното му име. Чудеха се дали това е истинското му мирянско име или не е. А слухове не липсваха. Още след първите седмици на пристигането му, оттук-оттам се чу какво ли не за него. И все невероятни неща, които акълът им не ги побираше, но май бяха истина.

Говореше се, че на младини бил учил за доктор, но зарязал университета и станал моряк. Някъде в Бразилия пипнал малария и го оставили да се лекува там. Оправил се, но не се върнал, а заживял с някакво племе индианци покрай Амазонка. (Може би от тази болест му беше останал жълтеникавият оттенък на лицето.) После бил по разни затънтени места в Перу, Боливия, Мексико. В Индия изучавал “йога” и живял с местните факири. Бил няколко години в Австралия, в пустинята с аборигените. Казваха, че за него още се носели легенди в Папуа Нова Гвинея и по разни други острови от онзи край на света, където е бил и чиито имена те никога не бяка чували. А колко много езици знаел освен гръцкия, на който понякога си говореха с него... Щом в града се появяха чужденци и като не им разбираха какво питат, ги водеха при отец Мартин и той веднага заговаряше с тях на техния им език. Май знаеше всички езици, дето ги има по света... Един ден в градчето дойде някаква много млада и красива чужденка. По-мургава от свещеника, но със същите очи като неговите. Взе да ги пита нещо на някакъв странен език, от което те разбраха само думата “Мартин” и веднага я заведоха при отеца. Като я видя, той се зарадва, а тя нежно го целуна по бузата и после влязоха вътре. Трябва да му е била дъщеря, защото много приличаше на него, но същия ден си замина и те не я видяха повече.

Странен си беше този техен свещеник. Никой не знаеше кога и къде се бе запопил, а и кой го беше ръкоположил. Но това много-много не ги интересуваше. Важното бе, че излезе добър и свестен човек. Отзивчив и готов на всеки да помогне. И как само обичаше да помага...

Баба Гена Кольовата беше към осемдесетте. Беше погребала мъжа си отдавна и оттогава се мъчеше сама с болния си син. Той като бебе го ударил менингитът и си бе останал улав и сакат. То не бе мъка, то не бе теглило нейното. Стопила се бе от тях горката. Когато беше по-млада, не й беше трудно да го вдига и да го обслужва, но той порасна и стана тежък, а тя остаря и силите я напуснаха, та едва успяваше да го помръдне и нахрани.

Беше й протекъл покрива и тя се чудеше какво да прави, щото парите от пенсиите на сина й и нейната не стигаха за нищо. Щом чул за това, отец Мартин се хванал и за два дни го оправил. Дето стотинка не й взел, ами й дал пари да си купи лекарства, разправяше после тя. Абе чудо човек! Свят човек! Добре, че Господ се смили към месец по-късно над нея и прибра при себе си най-после уродливото й момче. Бог да го прости нещастника! Оттогава баба Гена, като че ли се посъвзе. Дано да поживее още, че то нейното живот ли беше до сега.

В градчето всички се познаваха. Може би затова нямаше престъпления и кражби. Имаха само двама полицаи и единствената им работа бе да усмиряват от време на време Киро Узото. Той жулеше яко мастика и като се напиеше, почваше да троши всичко у тях и да бие жена си и децата си. Навремето, когато още не пиеше, беше добър рибар. После нещо му стана - продаде си лодката и почна да пие. Изпиваше всички пари, до които успееше да се докопа. Да се чуди човек откъде я намираше тая мастика. Кръчмарят и магазинерката се кълняха, че не му продават никакъв алкохол. Сигурно Узото ходеше до съседните села и я мъкнеше оттам или пък му я носеха шофьорите, дето караха стока за магазина...

Една сутрин на разсъмване, когато рибарите излизаха в морето с лодките си, намериха Киро Узото удавен току до пристана им. Там беше доста плитко и Киро трябва да е бил много фиркан, за да падне и да се удави. Странното бе, че той беше оставил пиенето преди около месец и оттогава никой не го бе виждал пиян.

Приписваха заслугата за това на отец Мартин, с когото го бяха виждали да разговаря и даже на няколко пъти видяха Узото на литургия в църквата, където той не бе стъпвал с години. Мислеха, че се е променил, когато се захвана да им поправя лодките и каза, че искал да си направи нова лодка. Радваха се за него и най-вече за измъчената му жена и поотрасналите му дъщери, които се срамуваха от пиянството му и всички благославяха свещеника за стореното чудо.

Когато го извадиха от водата, не остана никакво съмнение, че пак е почнал да пие. Цялото му тяло вонеше на мастика, а и докторът потвърди това. Само че когато беше пиян, Узото се държеше далече от морето. Какво ли го е накарало да слезе до пристана и да си намери краят тук? Сигурно му е дошло много пиенето, та чак съвсем му е замътило мозъка. Съседите му разправяха, че предната вечер пак се прибрал пиян и почнал да бие жена си и дъщерите си както преди. Те пищели горките, а той ги псувал и трошал малкото им останала покъщнина. После го видели, че излязъл и тръгнал надолу по улицата, попържайки де кого види, даже и отец Мартин, който се опитал да го задържи и да му каже нещо, но Узото се дръпнал и се закандилкал към края на градчето. Може би там някъде е имал още скрита мастика, та се е подредил така, че да падне от пристана и да се удави.. Май е вярно, дето казват хората, че веднъж хванеш ли се с пиенето, то е до гроб.

Настъпилите промени започнаха да се усещат и в градчето.

Първо отнякъде се появи едно циганско семейство и се завря в една изоставена къща на края на градчето. Веднага започна да изчезва това-онова. Я кокошки, я изпрани дрехи, прострени да съхнат. Тук лозницата на някого обрана, там на другиго доматите от градината му ошушкани. Пропищяха от тях, защото други не можеха да бъдат. Никога преди в градчето не е имало цигани и не се бяха случвали такива работи. Оплакаха се на полицаите, но те казаха, че нищо не можели да направят без свидетели и доказателства. Затова много се зарадваха, когато видяха един ден отец Мартин да говори на улицата с мустакатия циганин. Те, циганите, като не влизаха в църквата, къде другаде да им говори. Отецът си беше купил грозде и го беше почерпил. Циганинът зобаше лакомо кехлибарените зърна и разсеяно слушаше какво му говори свещеникът. Макар да бе много умен човек отец Мартин едва ли от един път щеше да го убеди, че кражбата е тежък грях и че Бог ще го накаже за него. Те, циганите, имат дебели глави и нямат никакъв страх от Бога. Естествено кражбите продължиха, но не щеш ли, след две-три седмици циганинът се разболя нещо и набързо умря. Както е рекъл Бог - за мъртвите или добро, или нищо, но явно той си знаеше работата и наказанието му не закъсня.

Скоро след това циганката натовари на каруцата циганетата си и се запиляха нанякъде...

Годините си вървяха и хората от градчето все по-често взеха да чуват разни нови думи като “наркотици” и “рекет”.

Един ден пред къщата на Георги спряха няколко нови лъскави джипа. От тях наизлязоха едри яки момчета и влязоха у тях. След час си заминаха, а на другия ден Георги се появи целият посинен и каза, че им продал къщата си и че с бабичката си заминават да живеят при сина си в окръжния град.

Тя, къщата му, не беше нито нова, нито хубава, но равното дворно място, на което беше построена, беше най-хубавото - на високото над плажа с най-хубавия изглед към морето. Откак станаха промените, на няколко пъти бяха идвали все богати хора да го питат не я ли продава. Той не я продаде, въпреки че му бяха давали много пари, както сам каза. Искал бил да я остави на сина си. А сега изведнъж я продал?!

Тогава разбраха за пръв път какво значи "рекет".

Не мина много време и през пролетта дойдоха работници. Събориха старата къща на Георги и на нейно място бързо вдигнаха нова - голяма и хубава като палат.

В двора й направиха басейн, досущ като в милионерските къщи, които даваха във филмите по телевизията. После я оградиха отвсякъде с високи стени освен откъм морето и какво ставаше вътре зад тях никой повече не знаеше. Когато завършиха всичко, се появи новият й собственик. Млад мъж с лъскава кола, облечен в скъп костюм и окичен със злато. Да се чуди човек кога, къде и как е успял да спечели всичките тези пари, нужни за целия този разкош.

Още същия ден отишъл да запали свещ в църквата и като направил голямо дарение за нея, помолил отец Мартин да освети новата му вила. Единственото, което научиха за него след освещаването, бе, че бил ерген и софиянец. И като се заточиха едни гости, все млади, силни момчета и мъже с красиви момичета и скъпи коли. По цял ден бръмчаха с джетове из залива или се излежаваха по плажа голи, а през нощта от пъстро осветената вила се чуваше силна музика и смях. Лятото беше едва в началото си и кой знае докога щеше да продължи всичко това, когато една привечер пред вилата се появиха коли на “Бърза помощ”, полиция, цивилни и много непознати хора. Младият собственик беше умрял внезапно, май от инфаркт, но слуховете бяха, че той и гостите му са вземали наркотици и обилно са се наливали с алкохол. По всяка вероятност от тях не му е издържало сърцето.

Натовариха тялото му на линейката и една след друга колите запрашиха към големия град след нея. Повече нищо не се чу за случилото се, а голямата бяла вила остана заключена и пуста.

Годината се изтърколи, дойде отново пролетта и рибарите започнаха да потягат лодките, една по една да ги пускат на вода и да излизат в морето. Животът си течеше монотонно и хората в градчето научаваха за събитията, които ги подминаваха, единствено от телевизията, радиото или от това, което им разкажеше някой от тях, прескочил за малко до окръжния град или столицата.

Разправяха, че в столичния град ставали страшни неща - палежи, убийства, обири, и че се стреляло и гърмели взривове по улиците, като да има война. Това, дето го давали по телевизията, било слаба работа. Изплашени, старите хора палеха свещи в църквата и се молеха да не дава Господ да се случат такива неща и при тях.

Но те се случиха и бяха ужасни...

Ставри и жена му имаха син и дъщеря. Дъщеря им беше добра. Изучи се и се омъжи в София и по няколко пъти в годината идваха с мъжа си и децата си да ги видят, но синът им излезе лош човек. От години не се бе вясвал в градчето. Носеше се слух, че бил в затвора за кражби. Ставрови криеха, но хората знаеха, че слухът е верен. Не знаеха обаче, че той бе избягал от затвора.

Късно вечерта Коста - съседа на Ставри, чул викове за помощ. Излязъл бързо и видял как Ставри се свлякъл на земята, целият окървавен, току пред вратата им.

Извикал веднага доктора и още хора на помощ. Внесли го вътре в къщата и се вцепенили от ужас. Ставровица лежала сгърчена на пода до леглото им в локва кръв. Била мъртва. До нея имало огромен окървавен нож, с който явно и двамата са били ръгани и клани. Ставри, с разпорен корем и пробити гърди, берял душа. Успял да каже, че синът им ненадейно си дошъл и им поискал пари и злато. Дали му колкото пари имали, но злато нямали. Откъде да го вземат? Синът им не повярвал и взел да ги ръга с ножа да кажат къде са скрили златото. Ставри завикал за помощ и едва се довлякъл до Костовия вратник... А убиецът, техният син, избягал...

Докторът нищо не можел да направи и извикали отец Мартин да даде последно причастие на горкия човек. Ставри с мъка успял да каже само още няколко думи на свещеника, задавил се, от устата му рукнала кръв и предал Богу дух.

Два дни след като погребаха старците, научиха от новините, че полицията хванала сина им и той признал, че ги е убил. Какво от това... тях вече ги нямаше...

Димитър Стаматов спря пред солидната дъбова врата, на която имаше табелка “Старши следовател” и почука:

- Да. Влез! - чу се мъжки глас отвътре и той влезе.

- Добър ден! Аз съм новия младши следовател Стаматов - поздрави Димитър и се представи.

- А-а... Здравейте! Приятно ми е... Петров! - ръкува се с него старши следователят и му посочи с жест един от фотьойлите встрани от бюрото му. - Заповядайте!

- Прегледах документите Ви... Току-що сте завършили Юридическия с много добра диплома... Добри отзиви за Вас... Браво! Е, заплатите тук не са като в столицата, но пък е малко по-спокойно... Радвам се, че сте се върнали тук... Сега, като за начало, ще Ви дам малко канцеларска работа. От “горе” ни искат пълна информация за престъпността в района. Ще се заемете с всички населени места на юг оттук (списъкът им е до компютъра на бюрото Ви). Искам точни сведения за всички престъпления през последните години. Кой ги е извършил, осъден ли е и къде е сега? Колко са неразкритите престъпления и така нататък. Ще се ръководите от формулярите за исканата информация, като за целта може да ползвате целия ни архив и този на полицията. При необходимост вземете някоя от служебните ни коли и отидете на място като потърсите съдействие от местната полиция. Колегите са предупредени и ще ви помогнат. Срокът е само три седмици, но се надявам да се справите. Нали сте от този край. Това ще Ви улесни. А сега, елате да Ви покажа вашия офис - и като се изправи, началникът му тръгна към вратата...

Бяха изминали единадесет дни и Стаматов почти привършваше с поставената задача. Остана му само неговото родно малко градче. Нарочно го бе оставил последно, за накрая.

“Колко години станаха откак не е бил там? По-малко от десет или повече? Беше забравил вече кога точно се преместиха в окръжния град, но още помнеше хората от градеца. И как няма да ги помни, като бяха толкова малко. Колко ли са сега?” - замисли се той и включи компютъра.

Отвори на сведенията за престъпността там. За последната година нямаше нищо.

Абсолютно нищо! Погледна в данните още една година назад и попадна на двойно убийство - син убил родителите си. Беше прочел за този случай тогава във вестниците и помнеше стария Ставри - най-уважаваният рибар от града. Не можеше да си спомни добре обаче синът им, тъй като той беше напуснал градчето още докато той самият бе много малък.

Потърси да види каква присъда е получил и в кой затвор е сега. “Ха!” Престъпникът е починал в затвора, преди да е произнесена поредната му присъда. Делото е приключено.

Попълни данните и върна назад да види какви други престъпления са били извършени в родното му градче през същата година, но освен това убийство друго нищо нямаше. Потърси още една година назад, но нищо не намери. Никой не му искаше данни за толкова минало време, но на него му бе любопитно и той се върна още назад и пак нищо не намери. И още, и още, и все нищо... Невероятно!

Излизаше, че през последните десетина години е имало само едно престъпление - това двойно убийство. Това рязко контрастираше с повсеместно увеличилата се престъпност в страната. “Може би не всичко е вкарано в компютъра” - помисли си той и прекара няколко часа в архивите. Ровейки се в пожълтелите и миришещи на мухъл папки, стигна до годините и събитията, които той помнеше, преди да напусне градчето с родителите си. В папките от ония години попадна на неразкритите кражби, за които се съмняваха тогава в циганското семейство, заселило се в изоставената къща на края. Много добре помнеше това време, защото с другите деца те често играеха там. Това беше малко след като дойде новия свещеник отец Мартин.

“Отец Мартин... Хм-м-м... Отец Мартин ли...? Какво се получаваше? Като че ли откакто той се бе появил в градчето, оттогава нямаше никакви престъпления с изключение на двойното убийство и случаят с циганите. А и от какво беше умрял така внезапно мустакатият циганин? Дали около смъртта му всичко бе наред? Въпроси, въпроси... които трябва да се изяснят” - си каза Стаматов и като погледна в служебния указател, набра номера на миниатюрното полицейско управление в градчето, състоящо се от двама полицаи.

Представи се и поиска информация относно престъпността там през настоящата година, тъй като знаеше, че малките селища нямаха архив.

- Положението е под контрол. Нямаме никакви произшествия! - докладва по военному полицаят отсреща и той, като му благодари, затвори.

Остана дълго замислен с ръка върху телефона. После погледна пак в указателя и набра номера на медицинската служба в родния си град:

- Ало? А, Вие ли сте... Добър ден, докторе! - зарадва се той, щом разбра, че докторът не е сменен, а е същият, който помнеше от детството си. Той може би щеше да му помогне да намери отговорите на въпросите, които го тревожеха.

- Не знам дали ме помните... Аз съм Димитър Стаматов... Митко... Дето често ми лекувахте сливиците... Да, да... Благодаря! Ами сега работя като следовател в окръжния град и в тая връзка ми е нужно сведение за всички починали в градчето през последните години. Кой, кога и от какво? Заключение за смъртта... Правена ли му е аутопсия... Да, да... и нещастните случаи... най-вече тях... Всичко! И ако сте имали някакви съмнения при някой от случаите, кажете ми и за тях... И това, което сте видели или пък чули... Да. Ще изчакам... От коя година да почнем ли...? Ами, да речем от времето на идването на отец Мартин в града до днес... Той още ли е там? Да! Да, разбира се, много добър човек е... Да... Аз съм готов да записвам. Диктувайте...

Разговорът продължи повече от час и щом остави слушалката, Стаматов се загледа в изписаните с имена и подробности листи пред себе си. Прегледа ги, като от време на време подчертаваше по нещо. След като свърши, се върна пак в началото и се съсредоточи вече само върху подчертаните случай. На няколко пъти звъня до окръжната болница, до затвора, до София и отново до градчето. Водеше си бележки, изпращаше и получаваше факсове и електронна поща. Към края на работния ден той вече разполагаше с цялата информация която съществуваше по случаите, които го интересуваха.

Първият случай който беше подчертал бе с болния син на баба Гена.

Как така само няколко седмици след като Отец Мартин и бе поправил покрива, синът и беше починал? Докторът бе категоричен, че причината за смъртта му е инфаркт, но не беше така категоричен за причината, предизвикала този инфаркт.

Според него инвалидът е имал здраво сърце, но безспорно мозъкът му е бил увреден.

По всяка вероятност той е бил истинският причинител на инфаркта. Поради липса на съмнения около смъртта и с оглед доказаната психическа и физическа инвалидност на починалия не е правена аутопсия. Такъв е редът - по принцип аутопсия се прави само на починалите в болница или при съмнения за насилствена смърт.

Може би това да е било точно така, но следователя имаше друга хипотеза за това: Отец Мартин при посещението си у баба Гена е видял отблизко трагедията й. С оглед на безнадеждното и безполезно състояние на сина й той е решил да му помогне да умре и по този начин да съхрани живота на добрата стара жена.

Явно подбудите му са били дълбоко хуманни, но противоречаха на закона. Дали наистина го е направил и как? Напълно вероятно е да има достатъчно медицински познания, получени в института, макар и да не го е завършил. В справката от Синода за миналото му освен получаването на духовен сан в съседна Православна Гърция имаше много бели полета, особено за живота му из различните държави по света.

Сигурно там е изучил действието и приготовлението на най-различни билки и отрови от разните му шамани, факири, аборигени и тям подобни, с които е живял.

Стаматов знаеше, че съществуваха такива трудно доказуеми отрови със забавено действие които причиняваха на вид напълно естествена и сигурна смърт. Какво ли му е забъркал и как ли му го е дал. Може би със светената вода, която хората вземаха от църквата и отпиваха по глътка за здраве или с нафора? Дори може самата баба Гена, без да знае, да го е дала на сина си... Това щеше да си остане загадка. Даже и една ексхумация едва ли би потвърдила нещо, а и кой ще я разреши като нямаше никакви доказателства. Нямаше нищо срещу отец Мартин. Той дори нямаше полицейско досие и беше чист. Дали...?

Вторият подчертан случай бе с Киро Узото.

Заключението на доктора за смъртта му бе отново категорично - смърт чрез удавяне вследствие на нещастен случай след поета голяма доза алкохол. Но и тук имаше странни неща като това например - как Киро се е озовал на пристана, след като винаги се е държал далеч от морето, щом е бил пиян? А и тая среща на улицата с отец Мартин само часове преди смъртта му?

Беше факт, че свещеникът, знаейки за лошото пиянство на Узото и за страданията на семейството му, се бе опитал да го промени и вразуми с думи. Даже беше успял за кратко време да го вкара в “правия път” за радост на всички. Но дали е знаел, че след такъв “сух” период порокът при алкохолиците рецидивира с още по-голяма сила? Сигурно, когато го е срещнал тогава отново пиян на улицата и се е опитал безуспешно да го задържи и да му говори, е разбрал, че не може да го промени и е решил да го отстрани. Как ли го е направил? Може би е издебнал Киро, когато се е прибирал посред нощ съвсем пиян. Отвел го е до пристана и го е бутнал във водата, без да го види някой... Вероятно...

“Дали пък аз не чета твърде много криминална литература?”- помисли си Стаматов и се усмихна.

Премести поглед по изписаните листи пред себе си и погледът му спря на случая със смъртта на циганина.

Като причина за внезапната му смърт лекарят бе отбелязал - тетанус. Беше се презастраховал даже като бе пратил материал за изследване в окръжния град. Резултатът от изследването потвърждаваше категорично неговото заключение. Сигурно е нямал имунизация както повечето от техния етнос. Чиста работа! И правдоподобна, защото беше съвсем нормално предвид хигиената им мангото да си е инфектирал някое одраскано, убодено или порязано място, с които бяха нашарени телата им вследствие на ежедневните им кокошкарски кражби. Само, че... Отново малко преди това с него бе разговарял отец Мартин... Беше го черпил с грозде. Дали пък не му беше дал нещо с гроздето? Нямаше аутопсия. Нямаше доказателства. Нямаше следи... Само дето сянката на отец Мартин витаеше наоколо...

Стаматов не знаеше какво да мисли за следващия случай. Починалият бе много известна личност измежду новите супербогаташи. Починал бе в новопостроената си вила на брега на морето в техния градец. Повиканият местен лекар констатирал инфаркт, но после е дошла кола с лекарски екип от окръжния град и колегите му поели случая. Реанимацията се оказала безуспешна и тялото е откарано първо в окръжната болница, а после в София, където е извършена аутопсията му.

Той срещна големи трудности, докато получи резултатите от нея, а и не знаеше дали те са истинските. Ставаше въпрос за човек от наркобизнеса, а там нивото бе твърде високо и добре прикрито.

Безспорно, според официалния медицинския протокол, младият мъж бе починал от инфаркт, причинен от тромб (запушване) на главен кръвоносен съд. Само че той получи още един “неофициален” протокол от същата аутопсия. Изпрати му го негов приятел, работещ в катедрата по съдебна медицина. Според него смъртта също бе в резултат на инфаркт, но причината за него бе неясна. Изследванията показваха наличие на алкохол, чието количество не бе възможно да е причина за инфаркта. Освен алкохола обаче имаше и цял спектър от наркотици, много от които лаборантите така и не бяха успели да идентифицират. В заключението се изказваше предположение, че при комбинацията им с алкохола и помежду им те са променили химическата си структура и са станали причина за спирането на сърдечната дейност. С две думи, ако починалият е взел сам смъртоносния коктейл, е искал да се самоубие. А, ако му го е дал някой друг, значи това е убийство.

Първото бе изключено според материалите, с които разполагаше за този случай.

Оставаше втората възможност - да са го убили. Вероятно така са мислили и близките на починалия, защото скоро след неговата кончина бяха избити няколко видни боса от конкуренцията в техния бизнес.

Стаматов обаче виждаше нещата по съвсем друг начин: Хората на убития наркобос са дошли в тяхното градче. Влезли са в къщата на Георги и са му предложи да купят старата му къща заради мястото, харесано от шефа им. Георги им отказал и те с бой са го принудили да подпише, че им я “продава”, без да му дадат нищо. После той и бабичката му заминали при сина си, а на мястото на старата им къща се появил палатът на наркобоса. Естествено отец Мартин е бил покъртен, но нищо не е могъл да направи. Сгодният момент да отмъсти за старците дошъл с пристигането на новия собственик. Той сам му се наврял в ръцете, като го посетил в църквата и го помолил да освети новата му вила.

Свещеникът приел да направи освещаването, по време на което явно е успял да сипе нещо в питието или храната на домакина си. Какво точно, следователят не знаеше, но вече не се съмняваше, че отецът притежава цял арсенал от тихо и бавно убиващи оръжия, които не оставяха следи... Никой не се беше усъмнил в него, в противен случай отдавна да го бяха взривили заедно с църквата...

В листите пред него имаше подчертани още няколко съмнителни за него случаи на смърт на стари или недъгави хора, чиято смърт е била избавление за тях, но не успя да открие никаква връзка с отец Мартин въпреки че я предугаждаше.

Погледна към последния случай с убийството на Ставри и жена му от техния син и придърпа към себе си факсовете от затвора и болницата там.

Фактите бяха сухи и точни - няколко присъди за кражби и грабежи, бягство от затвора и убийство на собствените си родители по особено жесток и садистичен начин. Починал в затвора от инфаркт, потвърден от аутопсията. “Отново инфаркт... Странно... Но къде ли е тук връзката с отец Мартин? Изключено е те да са се срещали... Освен, ако...”

Стаматов погледна часовника си и грабна слушалката на телефона. След около пет минути го свързаха с дежурния офицер на затвора. Поиска му справка имал ли е свиждане след задържането му Стефан Ставрев (сина на Ставри), кога и с кого?

Дежурният отвърна, че за тежките криминални престъпници свижданията били забранени и понечи да затвори, но в последния момент, прелиствайки някакви книжа, добави, че е било дадено разрешение за свиждане само на някакъв поп - отец Мартин - който дошъл да му предаде последните думи на баща му и да го опрости, изповяда или нещо такова... Това било два дни преди да почине затворникът и той назова датата и часа.

Разговорът приключи, но в ушите на Стаматов още звучеше: отец Мартин..., отец Мартин...

Всичко започваше да се изяснява... Но защо в резултата от аутопсията нямаше нищо? В болницата ли бяха проявили небрежност или отецът наистина бе голям магьосник? Всъщност какъв бе той? Хладнокръвен убиец? Психично болен, изживяващ се като Бог? Съдия, който раздава правосъдие? Сатана? Или... Цяла нощ не можа да намери отговора.

Навън се беше развиделяло и той се надигна схванат от стола. Направи няколко крачки, разкърши рамене и слезе долу в гаража. Подкара старата служебна кола по неоживените все още в този час улици към края на града в посока към родното му градче.

Слънцето бавно изплуваше от морето, обливайки го с огнените си лъчи, когато той навлезе в крайните му улици. Те си баха същите и всичко си бе по старому, но между старите къщурки се забелязваха и новопостроени, особено към морето. Навярно собствениците им бяха замогнали се софиянци, които идваха през лятото да почиват в тях.

Пресече площада, на който забеляза няколко нови магазина и две-три барчета, сбутани в бивши гаражи, и продължи нагоре по улицата към църквата. Спря колата встрани от нея и като излезе, се огледа. Вратата на църквата беше отворена и той закрачи натам по мокрия от росата калдъръм. Влезе и ехото от стъпките му закънтя.

Отец Мартин беше с гръб към него и редеше свещи пред иконостаса. Като чу стъпките му, се обърна. Беше си все същият, сякаш времето за него бе спряло. Само раменете му се бяха малко попривели и бръчките по лицето му като че ли бяха станали по-дълбоки.

- Добро утро, отче!

- Дал ти Бог добро, Митко! Какво те е довело толкова рано в Божия храм, синко?

Стаматов беше поразен от феноменалната памет на свещеника - той го беше познал и помнеше името му сякаш не го бе виждал не от десет години, а от няколко дни.

- Дойдох да ти прочета нещо отче - и извади списъкът с подчертаните имена.

- Чети да чуя...

Стаматов започна с името на поразения от менингита син на баба Гена и едно по едно изчете всичките имена (и тия, дето само се съмняваше за тях) и завърши с това на убиеца Стефан Ставрев. През цялото време, докато четеше, нищо по лицето на отец Мартин не помръдна.

- Някъде сбърках ли отче?

- Не, синко...

- Защо, отче?

Свещеникът пристъпи напред към него, гледайки го право в очите, сякаш се опитваше през тях да надзърне в душата му и проговори:

- Много станаха хората по Земята синко... Много станаха нещастниците... Много станаха паразитите и боклука... Бог вече не смогва да прибере при себе си всички нещастници, да спре мъките им и да облекчи близките им... Случва се да пропусне някого... Да го забрави... Не смогва сам да разчисти и боклука измежду тях, който става все повече, и от него се разболяват и здравите люде... Аз съм само негов служител и помощник... Затова...

- Но ти си нарушил законите, отче!

- Законите са, за да направят хората и живота им по-добър... Когато законите се правят в угода само на едни, а не на всички хора и когато те се нарушават от тези, дето са ги създали, тогава те са грешни закони и трябва да се подменят заедно с тия, дето са ги правили... Някой трябва да спре самообявилите се за богове хора, които се опитват да налагат волята и желанията си на всички останали само защото се мислят за по-силни от тях... Земята трябва да се прочисти... иначе ще загине...

- А... Десетте Божи Заповеди, отче!

- Да, синко... сторих грях за доброто на хората... и Бог ще ме накаже...

Стаматов помълча, после кимна леко с глава, обърна се и тръгна към изхода, разсъждавайки върху правотата на думите на свещеника...

Час по късно намериха отец Мартин паднал пред олтара, вперил невиждащи очи в иконата на Христос. От малкото шишенце, което стискаше в ръката си върху разтворената Библия до него, се бе изляла някаква червеникава течност, оставяйки сякаш кървава пътека по средата на страницата, където пишеше:

6. НЕ УБИВАЙ !

© Светослав Пейчев, 2004
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Първо издание, електронно.