ГОВОРЯЩОТО КУЧЕ

Светослав Пейчев

web

Отворих пощенската кутия и видях, че освен вестник вътре има и някакъв плик. Беше писмо за сина ми. Нямаше марка, а само печат от Военното окръжие. Крайно време беше. Повечето от приятелите му бяха получили вече повиквателни и ето, че и него го потърсиха най-сетне.

Качих се в апартамента, поставих писмото на масата и зачаках да се прибере. Бях притеснен от това как той ще приеме новината.

Около обяд го чух да отключва входната врата и след малко влезе във всекидневната.

- Добър ден!... Какво се е случило? - попита той, забелязал напрегнатия израз на лицето ми.

- Получи се писмо за теб - и посочих към масата.

Взе плика, огледа го бегло и бързо го отвори. Разгъна листа и се зачете.

- Вземат ме в армията. Това е... А ти изглеждаш така, като че ли ти ще ходиш в казармата. За мен ли се притесняваш?

- Ами не знаех как ще реагираш... По мое време някои се радваха, защото хората казваха, че който не е служил войник, не е истински мъж. Но пък други, които се считаха вече за мъже, ги беше яд, че ще им ограбят най-хубавите години напразно... Тогава службата беше две или три години... Не като сега - кратка и лека. А ти какво мислиш?

- Всичките ми приятели влизат в казармата. Аз, ако остана навън, какво ще правя без тях сам? Пък и мисля, че ще ми е интересно. Сигурно там ще науча много нови неща... Чува се, че може би съвсем скоро ще премахнат задължителната служба... А ти къде си служил? Защо никога не си ми разправял за твоята служба?

- Трябва да запомниш, сине, че историите и разговорите за казармата никак не се харесват на момичетата и жените. Този свят е непознат за тях и аз затова съм се въздържал да говоря за годините ми в армията... А и ти никога не си ме питал.

- Но сега сме сами! Хайде, разкажи ми. Трябва да имам някаква база за сравнение. Може би тогава казармата е била голяма тъпотия, а?

- Добре, но какво точно искаш да ти разкажа и откъде да започна?

- Ами, по-главното и интересното... Започни от времето, когато си завършил училище и си бил като мен - на моите години...

“На неговите години... Това беше толкова отдавна, а като че ли беше вчера...” - помислих си аз и поласкан от молбата му и от това, че има какво да му разкажа, започнах своя разказ.

... И ние като вас бързахме да завършим училище и да се понесем по течението на живота. Но щом това стана, като че ли най-хубавото остана зад нас.

Когато ми връчиха дипломата за среден техник по радио и телевизия от техникума се запитах: “А сега накъде? Към някой забутан сервиз или към университета?... Абе, я да взема да си поживея това лято, пък после ще видим” - рекох си аз и запраших към морето. А там, като ме грабна животът, забравих да се прибера. Само че от Военното окръжие не бяха ме забравили и един телефонен разговор с дядо ти сложи край на моите удоволствия и подвизи край морето - получил бях повиквателна за казармата... и се върнах.

Мислех, че службата ми ще е свързана с професията, която бях усвоил. Може би радиолокатори или нещо такова. Само че... ме взеха граничар. (Тогава границите се пазеха от армията, а не от гранична полиция като сега.) И то не какъв да е граничар, а водач на куче. После - клетва, два месеца школа в Берковица и ме запокитиха с кучето чак в Резово - на турската граница. Тъжна история. Единственият светъл лъч в нея беше кучето ми Вихър. Супер обучено и страхотно умно с един-единствен недостатък - не можеше да говори. Като си помислих, че разни празноглави птици го могат това, а Вихър - не, реших да поправя тази несправедливост. Ударих един телефон до дома и поръчах да ми изпратят веднага в колет практическата ми дипломна работа. След седмица го получих. Това бе миниатюрният УКВ радиотелефон (тип уоки-токи), който бях конструирал като ученик.

Веднага монтирах единия апарат от вътрешната страна на нашийника под врата на кучето. Гъстата му и дълга козина го скри напълно и той бе незабележим. Оставих Вихър на плаца, а аз с другия апарат се скрих зад бараките и оттам започнах да му давам команди. Отначало кучето се заозърта учудено, че чува гласа ми почти до ушите си, а не ме вижда. Но изглежда играта му хареса и след няколко опита започна да изпълнява командите безпрекословно. Получи се нещо като дистанционно управление.

Даже вече си представях, че ако преследваме някакъв “бандюга” край браздата и изведнъж това 60-килограмово куче скочи насреща му, изръмжавайки (с моя глас) “Не мърдай!”, “Ще те изям!” той щеше да напълни гащите от шубе.

Загубих още няколко дни, докато го приуча да различава и изпълнява командите ми само когато се отнасят за него и да не реагира, когато говоря на други чрез апарата под врата му. Никой още нищо не знаеше. След няколко дни, връщайки се от наряд, видях артелчика, понесъл две щафети “шпек салам”, да пресича плаца към кухнята. Веднага откачих повода на Вихър и дадох команда:

- Дръж! - А за да не го атакува, веднага подадох втора. - Пази!

Кучето пробяга разстоянието от 30-те метра почти мигновено, оправдавайки напълно името си. Препречи пътя на артелчика и застана в стойка пред него, изръмжавайки предупредително. Аз се прикрих и включвайки радиотелефона, чух гласа на войника.

- Знам те... Ти си Вихър, нали? Искаш салам, но той не е за теб. Хайде, пусни ме да мина... - и понечи да го заобиколи.

Кучето изръмжа страшно и оголи големите си зъби, а аз в този миг произнесох приглушено в микрофона:

- Не мър-р-дай... - тук Вихър излая. - Дай сала-а-ма... - продължих в същия тон аз, а кучето изръмжа отново страховито.

Изглежда илюзията, че кучето говори, е била пълна, защото артелчикът се втрещи. Изпусна едната щафета и зина от изумление. После се врътна бързо и хукна с вик обратно към артелната, като пелтечеше несвързано:

- Говори... говори бе! Казвам ви, то говори! Елате да чуете! Говори...

Нямаше време за губене - прошепнах тихо нова заповед:

- Апорт (донеси)! - и моят четириног приятел захапа послушно салама и ми го донесе. Под прикритието на храстите се приближихме внимателно да видим какво ще стане по-нататък. Тъкмо навреме. Артелчикът се появи отново, този път заедно с фатмака, като продължаваше да обяснява силно възбуден:

- Ето, тук ми каза: “Дай салама...” - ръкомахайки, заповтаря: - То говореше, малко неразбрано, но говореше ви казвам... - и се обърна към насъбралите се граничари, сякаш търсеше от тях подкрепа за думите си.

- А къде е сега саламът? - строго попита старшината.

- Ами, не знам. Сигурно то го е взело - заозърта се артелчикът.

- Така значи! Говорящото куче е взело салама, а? Ти на кого ги разправяш тия? Изял си салама, а сега лъжеш старшината, а? Мирно! Един месец без отпуск! - раздаде правосъдие на място ядосаният фатмак.

Работата стана дебела и аз се показах със салама в ръка и кучето до мен. Обясних всичко и направих нужната демонстрация. С Вихър ги оставихме с широко отворени уста и очи. Голям смях падна и заповедта естествено бе отменена с препоръка - все пак да не превръщаме заставата в цирк. А слухът за говорящото куче Вихър бързо обиколи съседните застави. И тъкмо когато беше на върха на славата си, се случи нещастието. При нощен обход един уплашен новобранец, без да изчака отговора на паролата, прибързано стреля по нас. Аз се отървах без драскотина, но Вихър бе ранен в крака. Оправи се бързо, дори не куцаше, но уставът забраняваше ранявано куче да работи на браздата. Така ни откомандироваха и двамата в София - в охранителната рота.

Преживели какво ли не, ние бяхме неразделни дори през отпуските. Така беше и през оная събота. Бавно минахме през градинката пред халите и събрали възхищение в погледите на деца и възрастни, влязохме в закусвалня “София” да обядваме. Оставих кучето до една от свободните маси, а аз взех празна табла и се наредих сред чакащите - предимно студенти.

Нямаше голям избор и взех супа топчета, телешко с ориз, хляб, салата и реване. Платих на касата и отнесох всичко при Вихър, който ме чакаше възпитано. Тогава видях, че съм забравил прибори и отидох да си взема. Когато се върнах - какво да видя?! Един негър седнал на моята маса и яде супата ми, набивайки едри хапки хляб. “Сигурно е някой от африканските студенти, които избутват криво-ляво у нас, а като се върнат в родината си стават министри” - помислих си аз. Нещастник! Трябва доста да е закъсал, щом се храни с остатъци в закусвалнята. Но все пак това не бяха остатъци, а моят обяд. Жалко за супата! Вихър остана без любимите си топчета. Погледнах към кучето, а то сякаш възмутено от вида и постъпката на африканеца, беше обърнало гръб и зяпаше по другите маси.

Седнах на стола срещу тъмнокожия и дръпнах таблата с обяда си към мен, като великодушно му отстъпих наченатата супа. Той престана да яде и каза бързо нещо на френски. Макар да го бях учил този език в училище, нищо не бях научил и естествено нищо не разбрах. Помислих, че ми се извинява за грешката си.

- Хайде, хайде, от мен да мине. Аз съм войник и знам какво е глад. Лапай и бягай - казах му аз, докато свалях намордника на кучето. Той го погледна боязливо и явно неразбиращ български, отново загреба усърдно с лъжицата.

Кучето се опита да привлече вниманието ми към някоя от съседните маси, но аз си имах достатъчни проблеми с Черньото и ако не внимавах, той щеше да излапа всичко. Атакувах смело телешкото с ориз, като от време на време подавах по някой неоглозган кокал на Вихър. Видях как жълто-черните очи на африканеца се насочиха лакомо към салатата и възмутен от нахалството му, го пресякох:

- А, не! Стига ти толкова аванта! - и светкавично се справих с нея.

Той пак започна да ломоти нещо на шибания си език, но като видя как кучето ми с едно щракване на челюстите схруска един внушителен кокал, млъкна. Дали от бързината или заради кучето, целият се изпоти и бръснатата му глава лъсна като тиган. Свършихме почти едновременно - той със супата, а аз с второто. Оказах се по-бърз с частица от секундата и успях да измъкна реването изпод хищните му ръце. Рязнах го на две и подадох едното парче на Вихър, а другото напъхах в устата си с чувството на победител.

Африканецът се изправи нахален и недоволен и пак взе да каканиже неразбираеми думи. Аз също се изправих. Кучето заръмжа тихо, но заплашително. Той погледна кучето, после огледа парадната ми униформа и съзрял войнишкия нож на колана ми, млъкна. Видях страх в мътните му очи миг преди да избяга. Горкият! Сигурно ме беше взел за полицай с това куче и с тази униформа. А че имаше страх от полицаи и кучета, не ще и дума. Явно в тяхната черна държава яката ги тупат.

Събрах всичко на таблата и се обърнах да я отнеса. И тогава... Тогава видях на свободната маса зад мен кротко да ме чака таблата с моя обяд: супа топчета, телешко с ориз, хляб, салата и реване без прибори.

Погледнах Вихър, а той сякаш наистина ми проговори: “Като не знаеш френски, аз исках да ти кажа и те дърпах, но ти държеше на всяка цена да изядем обяда на африканеца, така че не ми се сърди. Пък... и на мен той не ми беше симпатичен” - и като че ли ми намигна приятелски.

Превивайки се от смях синът ми хвана телефона, а аз отидох в кухнята да приготвя обяда.

- И аз получих повиквателна за казармата. Там било щур купон... Ще ти разправям като се видим... - дочух го да казва, все още смеейки се на приятелката си.

© Светослав Пейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2004, № 7 (56)