Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗПИТ ПО ФРЕНСКИ

Светослав Пейчев

web

Започна новата учебна година, а с нея и моите проблеми. Не че бях слаб ученик. Не. Даже бях математик на класа. Но колкото бях силен в точните науки, толкова пък не ми вървяха езиците. Е, досега се оправях някак с българския и руския и бавно, но без сътресения се катерех по стълбицата на образованието си. Само че от тази година трябваше да изучаваме и западен език. В скапаното ни училище ни предоставиха две възможности за избор - немски или френски. И дори да ни бяха намерили учители по английски или испански, аз вече бях си решил да се запиша в групата по немски език. Някой ми беше подшушнал, че той е по-лесният. Лесен ли? - нищо подобно. На това отгоре и учителят ни беше един педант! Като ни подпука от първия час с граматика, у мен се изпари и последната капка желание за немски. Захвърлих учебника и закономерно в края на срока в бележника ми се появи една не съвсем симпатична двойка. Но нещастието не идва никога само, т.е. двойките ми за срока бяха две. Другата бе по физкултура. Смешно, нали? Аз, който бях с една глава над другите, физкултурникът на училището - да имам двойка. И то заради какво? Заради това, че отказах да науча задължителните народни хора и когато ме изпитваха за “Дайчовото”, аз извъртях няколко показни дискотечни движения...

На всичкото отгоре съучениците ми, които бяха от френската група, още на втората седмица останаха без учител. Той се разболя, после се пенсионира и те до края на срока имаха свободни часове.

В началото на новия срок се разчу новината, че най-после е намерен заместник на учителя по френски. И то какъв заместник само! Жена! По-точно, едно нежно и мило създание, нисичко и хубавичко, което спокойно можеше да мине и за наша съученичка.

Веднага изявих желание да се преместя в групата по френски и за моя изненада ми разрешиха. Обаче не всичко, което започва добре, свършва по същия начин. Оплесках всичко още първия час по френски. Понеже бях малко нестандартен за годините си, по-едър, аз сядах винаги сам на един чин, най-отпред, изтеглен до стената. Така не пречех на никого и никой не пречеше на мен.

Най-неочаквано, след като влезе и ни поздрави, новата учителка по френски не седна на стола зад катедрата, а дойде и седна на писалището на моя чин откъм свободната му страна. Изглежда, от това място тя по-добре можеше да наблюдава класа. Да, ама... Тя може би забрави, че е с къса пола, която при сядането още повече се повдигна нагоре и аз, без да искам, съзрях... бикините й. Гледах като хипнотизиран. Изобщо не чувах какво говореше тя на класа, а кръвта бясно зачука в хлапашкия ми мозък, разпалвайки моето въображение...

В този момент учителката може би е погледнала към мен и уловила погледа ми. Тя рязко стана и извика:

- Марш навън!

- Но защо? - сковано се надигнах аз. - Нищо не съм направил.

- Вън! Веднага! - изкомандва тя и аз напуснах стаята под недоумяващите погледи на смълчания клас.

Изчаках часът да свърши и я пресрещнах в коридора до учителската стая с желание да оправя нещата, но тя ме изпревари:

- Не те искам в часовете си! За мен ти не си ученик.

- Но защо... ще ме изключат за неизвинени...

- Не те искам в час и няма да ти пиша отсъствия... Твърде си голям... - и в очите й припламнаха закачливи огънчета, които ми говореха, че учителката няма предвид само височината ми...

Докато се чудех какво да кажа, тя се усмихна загадъчно и влезе в учителската стая.

Така аз забравих за френския, докато една сутрин в края на учебната година изневиделица ми бе предадено, че трябва да вляза в час, за да ме изпита, иначе щяла да ми пише двойка. О, ужас! О, коварство! Третият ни час бе по френски. Нима можех да науча нещо за броени минути! Веднага разучих как е изпитвала другите.

- Много е лесно! Взема ти учебника, отваря го на някой урок и ти казва “Прочети и преведи!” - открехна ме Лили, най-добрата по френски.

- Дай ми учебника си и ми покажи някой лесен и кратък урок - помолих я аз.

- Ето, вземи. Мисля, че този урок е лесен.

- За теб да, но за мен е пълна мъгла! Моля те, напиши много лекичко с молив над всяка дума с български букви как се чете, а отдолу - как се превежда... - посочих избрания урок аз.

- Добре, щом искаш, но откъде си сигурен, че точно той ще ти се падне?

- Остави това на мен. Ти пиши!

След като тя свърши, подложих учебника й на специална обработка. Разтворих го на въпросния урок и силно пречупих страниците му обратно. После проверих как “действа”. Щом само отпуснех една от кориците, учебникът послушно се разтваряше на избрания урок. Идеално! Сега трябваше да се моля само учителката да не забележи, че е драскано с молив.

Часът на екзекуцията или помилването ми дойде. Бях заел обичайното си място на самотния чин, но този път тя само погледна към мен да се увери, че съм в час и седна зад катедрата. Очаквах да ме вдигне веднага, но вместо мен тя изпита Петьо. Ние му викахме “бавноразвиващия”. Той излезе и й подаде учебника си. Учителката го разлисти напосоки и каза:

- Прочети и преведи урока...

Не можех да повярвам на ушите си. Това бе заглавието на същия урок, за който се бях “подготвил”. Всичко пропадаше... Тя нямаше да ме изпита на същия, я... Ех, съдба, съдба! Все пак имаше минимална надежда - часовете бяха намалени и ако не стигнеше времето да изпита и мен, щеше да ме остави за следващия, наистина последен час по френски за годината...

Този тъпак Петьо ме спаси. Мънка, пъна се, срича, мълча и накрая, когато звънецът удари, тя му писа тройка, а на мен не забрави да ми напомни:

- Следващия час ще изпитам теб. Да не избягаш?

- Как ще избягам? Аз толкова обичам френския... - едва събрах сили да отговоря достойно аз.

- Ще те видя! - многозначително поклати глава учителката и излезе.

Нямаше никакво време за губене. Веднага подхванах Лили да ми посочи друг лесен урок от учебника и я накарах да повтори процедурата. А аз се разхвърчах като луд и събрах от съучениците си колкото можах учебници по френски, включително и от другите паралелки. Внимателно откъснах само двете страници, на които бе новоизбраният урок и после им върнах учебниците. Идеята ми бе гениално проста. Исках да сглобя един учебник с повтарящ се един и същи урок. За целта, след часовете цъфнах пред входа на печатницата, където работеше съседката ни леля Лена. С триста мъки ме пуснаха да вляза при нея. Пред учудения й поглед изсипах куп страници плюс неупотребявания ми учебник по френски и като в скоропоговорка и рекох:

- Лельо Ленче, спаси ме! Моля те, направи ми спешно един учебник с тия страници, иначе ще получа двойка!

Тя огледа това, което й бях донесъл, и бързо разбра какво точно искам.

- Щом само това ти е проблемът, горе главата - окуражи ме тя и посочи към една пейка между машините. - Почакай малко там!

След десетина минути ми подаде спасителния учебник. Подшит, подлепен, подрязан и миришещ на лепило.

- Готово! Доволен ли си?

Учебникът беше като току-що купен от книжарницата с новичките си корици, но вътре освен заглавните страници се повтаряше десетки пъти един и същ урок.

- Браво! Много ти благодаря!

- Хайде, бягай, че имам работа...

Оставаше най-трудното. Използвайки учебника на Лили с написаните произношения и превод, успях да науча наизуст както да “чета” урока на френски, така и да го “превеждам”. Това ме направи по-уверен и аз спокойно дочаках деня на изпита.

Още щом ни поздрави, учителката каза:

- Светослав, вземи си учебника и ела!

Изправих се до нея и подадох учебника. Тя погледна първо към етикета на бялото облекло, където пишеше името ми и попита:

- След като цял срок не си влизал в час, знаеш ли изобщо нещо?

- Как да не знам, аз много обичам френския... - подхванах смело, но тя ме прекъсна:

- Сега ще видим колко знаеш - и отвори рязко учебника ми. Явно урокът й се стори лесен и тя разгърна по-нататък да търси друг. Като знаех какво вижда, стиснах зъби, за да не се разсмея на учудването й. Тя продължи да разлиства и колкото повече разлистваше, толкова повече нарастваше изумлението й. За миг спря и ми хвърли подозрителен поглед, който аз веднага парирах с невъзмутим и невинен израз. Тя се съсредоточи отново върху учебника ми. Махна му облеклото, огледа го от всички страни, пак го прелисти... Накрая го затвори и тупна леко с ръка по него.

- Значи казваш, че си чел? И какво точно? От този учебник ли си учил?

- Ами всичко! От кора до кора съм го изчел. Аз много обичам френския... - непукистки отвърнах аз, а отвътре душата ми се раздираше от смях.

При тези нахални мои думи тя скокна, грабна учебника и започна да ме налага с него по главата.

- Калпазанин с калпазанин! - “Бух!” с учебника. - Ще ме лъжеш, а? - “Прас!” отново. - Чел бил!... Нищо не е чел, ученици! Дори не си е отворил изобщо учебника да види, че той е дефектен! - “Туп!”...

Целият клас се кикотеше. Тя мислеше, че се смеят на мен. А аз наведох глава, за да не види устните ми, които издайнически се разтегнаха в усмивка на удоволствие от това шоу. Тя прие наведената ми глава като знак за смирение и като разтвори учебника, го бутна в ръцете ми поуспокоена.

- Прочети и преведи!

Започнах много бавно да изговарям наизустените трудни думи, като за заблуда шарех с показалец по редовете. Класът притихна, а тя учудена ме погледна. После надникна през ръката ми в учебника, за да се увери, че там няма нищо надраскано, което да ми помага. А класът зашушука:

- Шест, шестица... Пишете му шест...

Свърших с “четенето” и започнах пак така бавно “превода”. Недоверието на учителката премина в изумление. Възможно ли е това? Истина ли е? Тя ме прекъсна:

- Достатъчно! - и ми зададе на френски някакъв въпрос (може би граматически), от който абсолютно нищо не разбрах. Изтръпнах, но точно в този миг, когато бях на ръба на провала, удари звънецът и оповести края на часа - началото на моя триумф.

Учителката погледна часовника си и се обърна на български към мен:

- Приятно съм изненадана... и все пак, можеше ли да отговориш на въпроса ми?

- Уи, мадмоазел! - пуснах в обръщение две от десетината думички, до които се свеждаха познанията ми по френски и добавих. - Даже мога да Ви изпея “Марсилеза”-та на френски език!

- Нима?! - странно се усмихна тя и под погледите на наобиколилите я ученици изписа срещу името ми в дневника една красива... шестица.

Гледах я замечтан и си мислех, че докато уча в това училище, по френски няма да получавам други оценки. Но... уви! Следващата година моята учителка по френски, вече я нямаше. Беше я заменил някакъв стар учител, а аз се прехвърлих в новосформираната група - по английски език. Само че там не ми се наложи да пея ”Yankee Doodle”...

 

 

© Светослав Пейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2004, № 5 (54)