Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕКСПЕРИМЕНТАТОР

Светослав Пейчев

web

Да, такъв съм аз! И то от скоро, но вече просто не мога да се спра. А всичко започна от една неволна моя грешка…

Имах си аквариум с прекрасни и екзотични рибки. Често ги използвах като повод за покана – да ми гостува някоя от тийнейджърките от нашето училище. Рибките подпомагаха моите момчешки изяви, а аз им отвръщах с предани грижи. Хранех ги, чистех им, следях да им е топло и им доливах вода, когато бе нужно. Обикновено предварително напълвах няколко шишета с вода от чешмата и я оставях – хем да се затопли, хем да се поизпари хлорът, с който постоянно я тъпчат.

Така постъпих и в утрото на този фатален ден. Сипах им малко храна, долях им вода и хукнах – закъснял, както винаги – към училище.

Когато се върнах на обяд, издух стереоуредбата до край и взех да търся шишето с чистия спирт, за да почистя главата на видеото. Най-после го открих, но то бе празно и… О, ужас! Чак тогава разбрах какво съм направил сутринта. Вместо вода погрешно съм налял в аквариума спирта. Погледнах към рибките и въздъхнах облекчено. Вместо да ги видя спиртосани, те все така безгрижно си плуваха…

И тогава някъде дълбоко вътре в мен се породи един въпрос: ”А какво ще стане с тях, ако им долея още малко спирт?!” Експериментаторът се беше пробудил в мен и аз с трескави от вълнение ръце затърсих друго шише със спирт между множеството бутилки, разхвърляни из стаятя ми. Намерих с лимонада, кока-кола, фанта, вода и празни, но със спирт нямаше. Явно запасите ми бяха свършили. Тогава изтичах в хола и надникнах в барчето на баща ми. За миг се поколебах между водка “Смирноф” и “Гордън” джин, но като погледнах етикета на джина, и видях написано 70% алкохол, избрах него като заместител на спирта.

И така – експериментът започна. Сутрин вече не доливах вода, а само спирт, тоест джин. След няколко дни джинът свърши, после свърши и водката. Когато приключих и с мастиката на татко, положението стана опасно. Не че на тях нещо им имаше. Промяната бе само в начина, по който плуваха. Или по-точно те не плуваха, а направо танцуваха, изписвайки невиждани пируети, зигзагообразни движения напред-назад и акробатични премятания в ритъма на рапа, който бичеше от уредбата. Добре, че майка ми много рядко влизаше в моята стая. Вътре вонеше като в спиртоварна. Не смеех да запаля цигара от страх да не взривя къщата. Затова прекратих експеримента и върнах рибките в нормалната им водна среда.

Но експериментаторът в мен, обнадежден от първия успешен опит, вече не ми даваше покой. Рекох си, щом издържаха на алкохола, дали ще издържат и на по-висока температура? Речено-сторено. Постепенно, с всеки изминат ден повишавах температурата в аквариума. След 10-тина дни тя вече беше 45 градуса, а рибките все така весело се гонеха и лакомо похапваха от храната, която редовно им сипвах…

Изпаднах в кратко техническо затруднение. Аквариумните нагреватели не можеха да повишат повече температурата и аз реших да използвам за целта малкото бързоварче за кафе на мама. Включих го, като смятах периодично да го изключвам и включвам до завършване на експеримента.

В този момент звънна телефона и като чух, че приятели ме канят у тях да гледаме една “порно “касета, съвсем забравих за аквариума. След три часа, когато се върнах, водата в него вреше. А рибките? Не-е-е… Не бяха се сварили. Те просто бяха наобиколили бързоварчето и се кефеха като ревматични старци в минерален басейн.

Всики нов успешен експеримент ме подтикваше да продължа напред. Така че не спрях дотук и преминах към трети опит. В училище ни учеха, че животът се е зародил в океаните, а те са солени – нали? Значи и сладководните риби, пък били те и аквариумни, също са живели първо там. "Това трябва да се провери" – казах си и сипах една лъжица сол в аквариума. И така всеки ден по една, по една, докато след няколко седмици водата в него заприлича на саламурата на сиренето, което ни пробутват в магазина до нас. А рибките ми – пак нищо. Никаква реакция. Само дето по-трудно виждаха храната в тази солена мътилка.

И тогава ме осени гениална мисъл. След като животът първо е възникнал във водата, а после е “изпълзял” на сушата, защо да не опитам и с моите рибки? И започнах четвъртия си експеримент. Всяка сутрин изваждах рибките навън от аквариума. Първата сутрин - за една минута. На въздух. Втората – за две минути, третата – за четири и т.н. За нещастие обаче към края на първия месец от началото на експеримента, докато съм бил на училище, майка ми решила да почисти стаята ми. Когато бършела праха от бюрото ми, видяла рибките там. Помислила, че сами са изскочили от аквариума и ги пуснала обратно вътре. А те… те, горките, взели, че се удавили…

Сега се моля да не научи за това Бриджит Бардо или нейната фондация за защита на животните, защото ще направят живота ми ад, макар и да съм малолетен. Но всъщност, защо ли се плаша? Та нали у нас стават къде-къде по-мащабни експерименти с още по-тъжен край. Открай време народът ни се управлява от какви ли не експериментатори /или имитатори/, които си правят с него каквито си искат опити. Като гледам как ни правят на магарета, как ни разиграват като маймуни, как себеподобните ми се ровят като гладни котки в контейнерите за смет и като виждам какъв кучешки живот живеем, задавам си въпроса: ”Ние българите, хора ли сме или животни?!?”

И много ми е интересно, дали г-жа Бардо знае отговора. Сигурно не, щом досега е издигнала своя глас единствено за мечките и бездомните ни кучета. Да, ама Вие да не вземете да се отчаяте? Спокойно! Експериментите /и с нас/ продължават…

 

© Светослав Пейчев, 2002
© Издателство LiterNet, 05. 05. 2002
=============================
Първо издание, електронно.